Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
05.02.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 1492 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 293848 от 14.12.2017г. по гр.д. № 53896/2017г. Софийски
районен съд, 62 състав по предявените искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД осъдил „С.“ ЕООД, ЕИК********, да заплати на „Г.С.“ ООД,
ЕИК********, сумата 3 230.30 лв., ведно със законната лихва от 04.08.2017г.
до датата на изплащане, сумата 477.77 лв. - мораторна лихва, представляваща сбора
от мораторните лихви по процесните фактури от датата на падеж на всяка и като
цяло за периода 09.01.2016г. - 17.07.2017г., както и разноски в размер на 45
лв. - по обезпечителното производство пред Д.РС, и 179.20 лв. - държавна такса
по исковото производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „С.“ ЕООД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Районният съд не
изготвил пълен доклад по делото, а решението не съдържало мотиви, от които да
се направи проверка за правилността му. Фактът, че във фактурите имало имена и
подпис за получател не доказвал при условията на пълно и главно доказване
получаването на стоките от ответното дружество, след като твърдението на
ответника било, че фактурите не са получени от служители на ответника,
оправомощени за това. Фактурите не се намирали в оригинал в дружеството, поради
което не били осчетоводени. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо
него постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Г.С.“ ООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни
искове - с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за сумата от общо 3 230.30 лв.
– главници по фактури, представляващи остатък след приспадане с кредитни
известия стойността на върнат амбалаж, както следва: фактура № **********/09.22.2015г. на стойност 747.60
лв. с ДДС, по която се претендират 514.23 лв.; фактура №
**********/05.01.2016г. на стойност 49.20 лв. с ДДС, по която се претендират 24
лв.; фактура № **********/05.01.2016г. на стойност 1 138.43 лв. с ДДС; фактура
№ **********/05.01.2016г. на стойност 12.20 лв. с ДДС, и фактура №
**********/09.01.2016г. на стойност 1 541.44 лв. с ДДС; с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 477.77 лв., представляваща лихва за забава
върху главниците по фактурите за период от деня, следващ падежа по всяка от
фактурите до 17.07.2017г.
Ответникът е депозирал писмен отговор на исковата молба след срока по чл.
131 ГПК. С отговора е оспорил исковете с възражение, че стоките по фактурите не
му били доставени, като за фактурите и приемо-предавателните протоколи узнавал
едва с исковата молба. Оспорил е тези документи при твърдение, че същите не са
подписани от лице, което може да ангажира отговорността му. Исковете за лихви е
оспорил с оглед акцесорния им характер. В открито съдебно заседание на
14.12.2017г. ответникът чрез процесуален представител изрчино е заявил, че не
отрича фактурите и протоколите да са му били изпращани и получавани. Обстоятелството,
че служители на ответника са подписали фактурите и протоколите не доказвало
получаването на стоките. Искал е от съда
да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а въззивният съд го
намира за правилно като краен резултат по следните съображения:
Договорът за търговска продажба е консенсуален и неформален, поради което сключването му предполага постигане на
съгласие между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата
- стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в писмена форма.
Издадената фактура може да бъде доказателство за сключен договор за
търговска продажба на движими вещи между посочените в нея страни по доставката,
ако в нея са посочени съществените елементи от съдържанието на сделката и
същата е подписана от страните или е осчетоводена от тях, включително и чрез
отразяването й в дневниците за покупко-продажби и справките-декларации по ЗДДС. Макар от подписите, положени
върху фактурите, респ. върху други документи относно приемо-предаване на
стоките, да не може да се направи извод, че лицата, които са ги подписали, са
били упълномощени от търговеца-купувач да получат стоката, съгласно чл. 301 ТЗ
счита се, че търговецът потвърждава действията на лице, действало от негово име
без представителна власт, ако не се противопостави веднага след узнаването на
тези действия. В този смисъл е константната практика на ВКС, обективирана в решение №
211/30.01.2012г. по т.д. № 1120/2010г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 42/19.04.2010г.
по т.д. № 593/2009г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 92/07.09.2011г. по т.д. №
478/2010г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 30/08.04.2011г. по т.д. № 416/2010г. на
ВКС, І ТО, решение № 23/07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на ВКС, ІІ ТО,
решение № 46/27.03.2009г. по т.д. № 454/2008г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 96/26.11.2009г.
по т.д. № 380/2008г. на ВКС, решение № 32/22.02.2010г. по т.д. № 588/2009г. на
ВКС, решение № 109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 47/08.04.2013г. по т.д. № 137/2012г. на ВКС, ІІ
ТО и др.
За доказване на твърденията си за сключени
между страните договори за търговска продажба ищецът е представил пет бр.
фактури, двустранно подписани, и кредитни известия към тях относно върнат
амбалаж, както и приемо-предавателни протоколи към всяка от фактурите,
удостоверяващи факта на предаване на стоките на купувача. Представил е още
пътни листи и товарителници относно движението на автомобила за разноса. От
приетата и неоспорена справка от НАП се установява, че трите лица, подписали
фактурите и получили стоките, са били служители на ответното дружество към
датите на получаване.
Ответникът е депозирал отговор на исковата
молба след срока по чл. 131 ГПК, поради което и по силата на чл. 133 ГПК следва
да се счете за преклудирано възражението му за липса на упълномощаване на
лицата, подписали процесните фактури и приемо-предавателните протоколи към тях.
Независимо от това, възражението му е и по същество неоснователно с оглед
безспорния по делото факт, че ищецът многократно е канил ответника да плати по
фактурите, като му е изпращал същите ведно с приемо-предавателните протоколи още
през 2016г., преди завеждане на исковата молба в съда /видно и от представената
електронна кореспонденция/. Ответникът не твърди да е възразил веднага след
узнаването, поради което и съгласно установената в чл. 301 ТЗ презумпция следва
да се приеме, че е потвърдил действията на лицата, подписали фактурите и
приемо-предавателните протоколи. При липса на твърдение да е възразил срещу
действията на лицата, действали от негово име без представителна власт,
неоснователен е поддържаният в жалбата довод относно разпределението на
доказателствената тежест, доколкото съдът дължи даване на указания за тежестта
на доказване съобразно фактическите твърдения на страните.
По тези съображения въззивният съд намира,
че предявените главни искове са основателни и правилно са уважени от районния
съд. Съответно основателни са и предявените акцесорни искове за лихви, във
връзка с които в жалбата не са релевирани и никакви оплаквания.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 600 лв. -
заплатено адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС. Претендираните съгласно списъка
по чл. 80 ГПК разноски във връзка с обезпечението на исковете по реда на чл.
390 ГПК и налагането на обезпечителните мерки не могат да бъдат присъдени за
първи път от въззивния съд. Доказателства за извършването на тези разноски
ищецът е следвало да представи пред районния съд, което не е сторил. По-късното
плащане на възнагражденията не създава възможност за страната да претендира
присъждането им за първи път във въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 293848 от 14.12.2017г., постановено по гр.д. № 53896/2017г. на Софийски
районен съд, 62 състав.
ОСЪЖДА „С.“ ЕООД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Г.С.“ ООД, ЕИК********, на основание чл. 78 ГПК сумата 600.00 лв. (шестстотин лева), представляваща разноски за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.