№ 6
гр. , 16.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Д.И.П.
при участието на секретаря П.Т.А.
като разгледа докладваното от Д.И.П. Гражданско дело № 20211860100156
по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, предявена от „****************“ ЕАД, гр. С. чрез
процесуалния представител на дружеството юрк. С. Д. против Р. Д. Р., с която се иска съдът
да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 297.61 лв.-
главница по договор за кредит „**********“ с №**************г. между „*************“
ООД и длъжника Р., прехвърлен на кредитора ****************“ ЕАД с цесия; 20.98 лв.-
договорна лихва за периода от 07.04.2018г. до 06.06.2018г.; 43.21 лв.- обезщетение за забава
за периода от 06.08.2018г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в районния
съд; 59.52 лв.- неустойка за периода от 06.05.2018г. до 06.06.2018г.; 200 лв. – такса разходи
за периода от 06.05.2018г. до 07.03.2018г., както и законна лихва върху главницата от
10.12.2019г. до окончателното изплащане на задължението. Претендират се и разноски.
Ищецът твърди, че между „*************“ООД като кредитор и Р. Д. Р. като
кредитополучател е сключен договор за кредит „**********“ от 09.01.2018 г. при спазване
условията на Закона за потребителския кредит. Сочи се, че съгласно сключения договор за
кредит кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в
максимален размер на 300 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява
чрез международна кредитна карта Access Finance/iCard/Visa, а кредитополучателят се
задължава да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор. Заедно с
подписване на договора за кредит ищецът твърди, че кредитодателят „*************“ООД
е предоставил на ответника платежен документ- кредитна карта № *******, издадена от
„***************“ АД, ведно със запечатан плик, съдържащ пин кода за ползване на
1
картата. Сочи се още, че Р. Д. Р. е усвоил сума в общ размер на 1474.90 лв., като усвояването
е извършено както следва: 300 лв. на 16.01.2018г., 150 лв. на 12.02.2018г., 50 лв. на
19.02.2018г., 20 лв. на 22.02.2018г., 60 лв. на 25.02.2018г., 20 лв. на 26.02.2018г., 280 лв. на
28.02.2018г., 250 лв. на 14.03.2018г., 40 лв. на 15.03.2018г., 4.9 лв. на 27.03.2018г., 100 лв. на
06.04.2018г., 200 лв. на 10.04.2018г. Страните се договорили, че по усвоената сума по
кредита Кредитополучателят дължи договорна лихва с фиксиран дневен лихвен процент от
0.12% на ден, като лихвата се начислява всеки ден върху усвоената и непогасена главница.
В този смисъл, на Кредитополучателя била начислена договорна лихва в размер 40.69 лв. за
периода от 17.01.2018г. до 06.06.2018г. Страните били договорили още, че ако
кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, в срок до 3 дни след
падежа следва да предостави обезпечение чрез поръчителство и това задължение възниквало
във всеки отделен случай на забава за плащане на текущото задължение, като при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи
неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която е включена в
текущото задължение за настоящия месец. На посоченото основание на кредитополучателят
била начислена неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 89.52 лв. за
периода от 06.02.2018г. до 06.06.2018г. Освен обезпечение чрез поръчителство, в случай че
кредитополучателят не погаси текущото си задължение на падежа, следвало да заплати още
сума в размер на 15% от максималния кредитен лимит, която да послужи за частично
погасяване на задължението му в три-дневния срок до предоставяне на обезпечението.
Кредитополучателят дължал още разходи за действия по събиране на задължението в размер
на 2.50 лв. за всеки ден до заплащане на сумите. В случая била начислена такса за
извънсъдебно събиране в размер на 85.00 лв. за периода от 09.09.2016г. до 07.03.2018г. В
исковата молба се сочи, че доколкото в случай, че кредитополучателят не е заплатил
минимум 15% от одобрения си кредитен лимит в рамките на два последователни месеца,
като поне в един от месеците бъдат внесени общо 15% от сумата по одобрения кредитен
лимит, цялото задължение по договора за кредит става предсрочно изискуемо, в случая тази
предсрочна изискуемост е настъпила автоматично на 06.08.2018 г. и считано от тази дата Р.
Д. Р. дължи лихва за забава до 10.11.2019г. - датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, която лихва е в размер на 43.21 лв. Общият размер на всички
плащания, договорени от страните при подписване на договора за кредит, който
кредитополучателят се бил задължил да върне на кредитодателя, се сочи, че е сбор от:
усвоения размер на кредита, ведно с начислената договорна лихва, лихва за забава,
неустойка за неизпълнение на задълженията по договора и разходи за събиране. Длъжникът
не бил изплатил изцяло дължимия паричен заем. Сумата, която е погасена до момента, била
в размер на 1232 лв., с която са погасени както следва: такса разходи за събиране- 5.00 лв.,
неустойка – 30.00 лв., договорна лихва- 19.71 лв., главница- 1177.29 лв. Ищецът твърди, че
между „*************“ ООД и „********************“ ООД на 20.12.2018 г. е сключен е
подписано приложение 1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/
от 11.11.2016г., по силата на което вземанията срещу Р. Д. Р. са прехвърлени на
„********************“ ООД изцяло и с всички привилегии, обезпечения и
2
принадлежности. От своя страна „********************“ ООД прехвърлила процесното
вземане в полза на „****************“ ЕАД по силата на Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 03.05.2019г. Длъжникът бил уведомен по реда на чл.99, ал.3
ЗЗД за извършените продажби на вземането от името на „*************“ ООД и съответно
от името на „********************“ ЕООД с уведомителни писма, изпратени с известия за
доставяне от страна на „****************“ ЕАД, в качеството на пълномощник на
цедентите. Всичко изложено обуславяло правния интерес за водене на настоящото дело, тъй
като преди завеждането му е било образувано заповедно производство /ЧГД №686/2019 г.
по описа на РС-П./ и е била издадена заповед за изпълнение за претендираните суми, срещу
която в срок е постъпило възражение от ответника. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 ал.1 ГПК, считан от 20.04.2021 г., на която дата лично ответникът е
получил исковата молба, по делото не е постъпил писмен отговор от него и същият не е взел
становище.
В съдебните заседания ищецът „****************“ ЕАД не изпраща представител.
Депозира писмени молби, като в последната си молба, подадена от юрк.Ц.П., ищецът моли
съда да предявените срещу ответника Р. Д. Р. обективно съединени установителни искове,
като признае за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество всички присъдени
суми съгласно Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д. 686/2019г. Иска се
и присъждане на разноски съобразно приложен списък по чл.80 ГПК.
В първото съдебно заседание, проведено на 06.10.2021г. ответникът Р. Д. Р. се явява
лично и заявява, че принципно не оспорва исковата молба, но търсената сума е непосилна за
него. Отправя молба за медиация, която не е приета от другата страна. В следващите
съдебни заседания ответникът бива представляван от упълномощен представител- адв.Н. З.
от САК. С протоколно определение №259 от 08.12.2021г. производството по делото е
спряно на основание чл.229, ал.1, т.1 ГПК- по взаимно съгласие на страните. Възобновено е
с определение № 138 от 25.05.2022г. по молба на ищеца „****************“ ЕАД, тъй като
в рамките на 6-те месеца спиране ответникът не е извършил каквото и да е плащане към
дружеството-ищец. В последното съдебно заседание, проведено на 02.11.2022г.
процесуалният представител на ответника- адв.Н. З. моли съда да отхвърли предявените
искове като неоснователни и недоказани. Счита, че от събраните по делото доказателства е
видно, че претенцията е неоснователна. Моли за присъждане на направените по делото
разноски. Моли съда, в случай, че приеме, че искът е основателен, да съобрази решението си
с изготвената ССчЕ.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, намира за
установено от фактическа страна следното:
От представения с исковата молба договор за кредит „**********“ /ДК/ от 09.01.2018г.
се установява, че трето за делото лице /„*************“ ООД/ се е задължило да предостави
на ответника Р. Д. Р. револвиращ кредит в максимален размер на 300 лв., под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта „Access
Finance/iCard“. Съгласно чл.2 ал. 2 и ал.3 от договора кредитодателят предоставя на
3
кредитополучателя платежен инструмент – Кобрандирана кредитна карта с № *******, като
с подписване на договора, последният е удостоверил получаването му. Във връзка с
условията за използване на кредитната карта страните са подписали Приложение № 1 към
договора за кредит. Според клаузите на последния ответникът е поел задължение да върне
предоставения му кредит, като заплаща до всяко второ число на месеца текущото си
задължение. В чл.3 ал.3 от договора е дефинирано понятието „текущо задължение“ като
сбор от следните суми: усвоена и непогасена главница между 1-во и 19-то число на текущия
месец; усвоена и непогасена главница между 20-то и последно число на предходния месец;
начислена и непогасена договорна лихва върху горните две суми върху усвоения размер на
кредита /определена в чл.4, ал.1 т.2/; неустойка за неизпълнение, лихва за забава и разходи
за събиране, в случай че такива са начислени през текущия месец. Според чл.4 ал.1 срокът
на договора е „неопределен“; годишният лихвен процент на заема е в размер на 43,2%, а
дневният лихвен процент върху усвоения размер на кредита е 0,12%. В чл.12, ал.1 от
договора е предвидено, че при непогасяване на текущото задължение на уговорения падеж,
кредитополучателят, в 3-дневен срок от датата следваща падежа на текущото задължение,
дължи да заплати сума в размер на 15% от максималния кредит лимит, която да послужи за
частично погасяване на задължението му в срока по чл. 15, както и да представи лично
обезпечение чрез поръчител, който да отговаря на изискванията на чл.15 от ДК. Съгласно
чл.15, ал.4 ДК последното задължение се поражда за кредитополучателя при всеки отделен
случай на забава в плащането на текущото задължение на падежа. Неизпълнението на
задължението за предоставяне на допълнително обезпечение в тридневен срок от датата,
следваща падежа на текущото задължение, е основание за начисляване на неустойка в
размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото
задължение за съответния месец. Неустойката се начислява за всеки отделен случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение /чл.20 от договора/. При
забава в плащанията, ответникът дължи лихва за забава за всеки ден просрочие /чл. 21 ал. 3
от договора/, като и разходи за действия по събиране на задължението в размер на 2,50 лв.
на ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл.12 т.е. 15% от
максималния кредитен лимит. Според чл. 21 ал.1 от договора: в случай, че
кредитополучателят изпадне в забава за плащане, на което и да е парично задължение по
договора за кредит с повече от 10 дни или не е заплатил минимум 15% от одобрения си
кредитен лимит, в рамките на два последователни месеца, кредитодателят има право да
обяви цялото му задължение по договора за предсрочно изискуемо по някой от начините,
уредени в чл.27 от договора. Според тази клауза /чл.27/ всички писма, покани, съобщения
или други документи между страните ще се считат за узнати от другата страна, ако бъдат
доставени на адреса за кореспонденция, изпратени по факс, ел.поща, посочени от страните
по договора. Кредитодателят може да изпраща съобщения на кредитополучателя и на лични
му акаунт, както и да го уведомява на посочената в договора интернет страница.
Видно от Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от
11.11.2016г. кредитодателят „*************“ ООД и „********************“ ООД
4
/понастоящем „********************“ АД/ са се съгласили продавачът да прехвърля на
купувача свои ликвидни и станали изискуеми вземания, произхождащи от договори за заем
по смисъла на Закона за задълженията и договорите и Търговския закон и договори за
потребителски кредити по смисъла на Закона за потребителския кредит и договори за
паричен заем по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
сключени от Продавача с физически лица, като вземанията ще се индивидуализират в
Приложение №1 към този договор. Страните изразяват воля още да прехвърлят нови
вземания при спазване условията на договора и следващите вземания да се
индивидуализират от страните в ново Приложение №1 със съответната нова дата, като с
неговото подписване то става неразделна част от договора. Всяко Приложение № 1 е
уговорено, че ще има силата на допълнително споразумение, изменящо го съответно. По
делото е представено Приложение № 1 от 20.12.2018г. към горепосочения рамков договор,
от което е видно, че кредитодателят е цедирал на „********************“ ЕООД вземането
си към ответника, което фигурира под № 502 и е индивидуализирано с номер и дата на
договора. Посочени са в табличен вид: размер на главницата – 300.00 лв. и дължимия
остатък от нея – 297.61 лв., остатък такси/неустойки – 259.52 лв., размер на лихва за забава –
15.84 лв., остатък договорна лихва- 20.98 лв., и общо дължимата сума по кредита към датата
на прехвърляне – 593.95 лв. Представеното приложение е подписано от страните. Към
Рамковия договор е прикрепено и потвърждение за сключена цесия, на осн. чл.99, ал.3 ЗЗД,
изхождащо от продавача – „*************“ ООД, с което потвърждава извършената цесия.
Представено е и пълномощно, с което цедентът „*************“ ЕООД упълномощава
цесионера „********************“ ООД да уведоми по реда на чл. 99 ал. 3 ЗЗД от негово
име всички длъжници, чиито вземания са цедирани съгласно Рамков Договор за продажба и
прехвърляне на вземания, сключен на 11.11.2016г. между „*************“ ООД като
Цедент и „****************“ АД като Цесионер, включени в което и да е Приложение №1
между страните.
По делото е представен още Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
03.05.2019г., сключен между „********************“ ЕООД като Продавач и
„****************“ ЕАД като Купувач, с който страните са се договорили, че срещу
заплащане Продавачът прехвърля на Купувача всички вземания, произхождащи от договори
за заем по смисъла на Закона за задълженията и договорите и Търговския закон, от договори
за потребителски кредити по смисъла на Закона за потребителския кредит, както и договори
за паричен заем по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
които продавачът е придобил от банки и небанкови финансови институции, като вземанията
ще бъдат индивидуализирани в Приложение №1 към Договора. Представено е и Препис-
извлечение от Приложение №1/3.05.2019г. към Договора за продажба и прехвърляне на
вземания, в което обаче /вероятно по грешка/ е отразено не вземане към Р. Д. Р., а вземане
към друго лице, с други параметри и по друг кредит. Представено е пълномощно от
„********************“ ЕООД за „****************“ ЕАД, съгласно което последното
дружество да уведоми от името на „********************“ ЕООД всички длъжници по
всички вземания на дружеството, които то е цедирало съгласно Договор за продажба и
5
прехвърляне на вземания, сключен на 03.05.2019г. Представени са два броя уведомителни
писма до Р. Д. Р. от „********************“ ЕООД чрез „****************“ ЕАД,
касаещи извършената цесия. Видо от приложеното „Известие за доставяне“, пратката,
адресирана до Р. Д. Р. е останала „непотърсена“.
От приетото по делото заключение на допуснатата ССчЕ се установява, че по
отпуснатия му кредит Р. Д. Р. е усвоявал суми няколкократно в периода януари-април 2018г.
и няколкократно е плащал суми по кредит. Според експертизата, изготвена от вещото лице
М. Л., оставащото задължение по пера към 10.12.2019г., както и към настоящия момент е:
297.61 лв.- главница, 20.98 лв.- договорна лихва, 59.52 – неустойка от 06.05.2018г. до
06.06.2018г., 80.00 лв.- такса разходи за събиране, 120.00 лв.- такса разходи за дейност на
служителите, 40.68 лв.- обезщетение за забава, считано от 06.08.2018г. до подаване на
заявлението в съда.
За вземанията си за главница, договорна лихва, неустойка и разходите и такси за
извънсъдебно събиране на просрочените задължения и лихва за забава, които претендира с
исковата молба, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение №720/12.12.2019г. по ч.гр.д.
№ 686/2019г. на РС-П., срещу която ответникът по делото в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК е
депозирал възражение.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявените искове за установяване вземанията на ищеца към ответника са
процесуално допустими, доколкото са предявени от кредитор, в чиято полза е издадена
заповед за изпълнение, при направено възражение от длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК и
има за предмет посочените в заповедта за изпълнение вземания.
Предявените искове са с правна квалификация чл.422 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2
ЗЗД вр. чл.9 от Закона за потребителския кредит – за претендираните главница, договорно
възнаграждение и такси; по чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД - за претендираното обезщетение за
забава и по чл.422 ГПК вр. чл.92 ЗЗД – за претендираната неустойка.
От събраните по делото доказателства категорично се установява съществуването на
валидно облигационно правоотношение по договор за кредит „**********“ от 09.01.2018г.,
притежаващ необходимите и съществени елементи на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно този договор трето за делото лице е предоставило на
ответника Р. Д. Р. револвиращ кредит в максимален размер на 300 лв., под формата на
разрешен кредитен лимит, който да се усвоява посредством нарочен платежен инструмент.
Ответникът е усвоявал суми от разрешения му кредитен лимит, което се установява от
заключението на вещото лице. Според заключението в периода 16.01.2018 – 10.04.2018г.
кредитополучателят е направил тегления, чрез които е усвоил общо 1474.90 лв. и е върнал
сума в общ размер на 1232.00 лв., след което са останали за изплащане сумите, предмет на
претенцията по делото, като разминаване относно претендираната и дължима сума вещото
лице е намерило единствено относно обезщетението за забава, което по претенция е 43.21
6
лв., а по изчисления на експертизата- 40.68 лв. Не се доказва от ответника след 04.04.2016г.,
когато е направил последна според експертизата вноска по револвиращия кредит, да са
извършени други погашения по кредита до пълния размер на начислените и дължими
съобразно договора суми. В хода на процеса е искано спиране на делото за осигуряване
възможност на ответника да плати дължимите суми доброволно, но ищецът е поискал
възобновяване с твърдение, че никаква сума не е била заплатена, а ответникът не твърди и
не представя доказателства да е правил плащания.
Неплащането на минимум 15 % от одобрения кредитен лимит в рамките на два
последователни месеца поражда правото на кредитодателя да обяви цялото задължение по
договора за кредит за предсрочно изискуемо /чл.21 ал.1/. В случая ищецът по делото, за да
обоснове изискуемостта на претендираните вземания, се е позовал на настъпила предсрочна
изискуемост на процесния кредит на горепосоченото договорно основание. От установените
по делото обстоятелство може да се направи извод обаче, че към тази дата и към датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 10.12.2019г., неплатените суми по главница са вече
станали изискуеми поради настъпилата за тях дата на падежа, като не е било необходимо
предсрочното им обявяване за изискуеми, а и няма доказателства по делото да са
изпълнение условията за настъпване на предсрочна изискуемост, дори да бяха налични
вземания с ненастъпил падеж. Според уговореното в договора, необходимо условие за
настъпването на предсрочната изискуемост е обявяването й на кредитополучателя. За да
може кредитодателят да се ползва от последиците на предсрочната изискуемост,
волеизявлението му за това следва да е изпратено до ответника и то по един от начините,
визирани в чл.27 от договора. В настоящия случай доказателства за уведомяване на
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост няма, поради което съдът не може да
приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост за което и да е вземане, като обаче, както
вече бе посочено, незаплатената сума по главница – остатък от общо 297.61 лв., е била
изискуема към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК поради факта, че
представлява „текущо задължение“, непогасено в срока по чл.3, ал.2 от Договора за кредит.
Законосъобразно и на основание чл.8 от Договора, върху усвоената сума по кредита
ежедневно кредитодателят е начислявал договорна лихва, която според експертизата е в
оставащ размер 40.68 лв.
Недължими обаче според съда и незаконосъобразно включени в договора за кредит, се
явяват начислените на ответника-кредитополучател: неустойка за непредставяне на
обезпечение в размер на 59.52 лв., такса разходи за събиране – 80.00 лв. и такса разходи за
дейност на служител – 120.00 лв. Това е така по следните съображения:
Съгласно чл.19, ал.1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл.33, ал.1 и 2 ЗПК (Обн. ДВ. бр.18 от 5
Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава
не може да надвишава законната лихва. Следователно, допълнително възникващите
вземания на кредитора, като последица на просрочие на потребителя, са ограничени както
по вид, така и по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична
7
нищожност съгласно нормата на чл.26, ал.4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от
императивния максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се
дължат. Тъй като не се касае до изрично изброените в чл.22 ЗПК недостатъци на формата,
не са приложими и правилата при цялостна недействителност по чл.23 ЗПК, а само за
частична такава, като следва да се посочи, че при нищожността наличието на индивидуално
договаряне е без значение. Не се касае до такси (цена на услуга), а до суми, които се дължат
автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу тях кредиторът да дължи
никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия случай се цели да се покрие
евентуално допълнително положени от кредитора усилия по събирането на кредита.
Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна лихва). В този смисъл,
клаузите за неустойка за непредставяне на обезпечение и различни видове такси, срещу
които не се престира услуга, противоречат на горепосочените специални норми, които
изключват правилата на чл.309а ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл.
Видно от договора за кредит, съобразно клаузата на чл.15 от него, длъжникът –
потребител е поел допълнително задължение да обезпечи изпълнението в случай на забава,
респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез поръчител, отговарящ на определени
условия. Очевидно е, че това допълнително задължение има за цел да се възстанови
основният дълг (главница и възнаградителна лихва) от трето платежоспособно лице по един
относително по-бърз и евтин начин. Неизпълнението му може да доведе до, първо, липса на
ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска дейност, и по този
начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения, поради което да
претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че набави средствата от другаде); второ,
необходимост да се предприемат допълнителни действия по издирване на секвестируемо
имущество на потребителя, част от разходите за които не могат или трудно могат да бъдат
възстановени в изпълнително производство; трето, в крайна сметка, независимо от
номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да се окаже
несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно, поради
акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до самостоятелни
неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира възможен механизъм
за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил изначално несигурен –
кредиторът е поел риск да отпусне съответния необезпечен кредит. В договора е предвидена
неустойка при неизпълнение на обсъжданото задължение за предоставяне на обезпечение.
Ако се приеме, че неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе
аспекта на вредите, които всъщност са типичните вреди при забава на длъжника за плащане
на основния дълг, то кумулирането й с обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху основния дълг, води до превишаване на законовия максимум на вземанията при
просрочие. Извън него кредиторът би имал само правата по чл.71 ЗЗД. В третия аспект
неустойката дублира самия основен дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“
за кредитора е до размера на главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са
претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, респ. с исковата молба
и то спрямо същия длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално
8
изпълнение и компенсаторно обезщетение (чл.79, ал.1, пр.1 и 2 ЗЗД), което нарушава
забраната за неоснователно обогатяване (арг. чл.59 ЗЗД). Подобна клауза противоречи на
горепосочените разпоредби на ЗПК. Следва да се отбележи, че вредите от забавата на
изпълнение на парично задължение обикновено и преобладаващо се съизмеряват със
стойността на осигуряването на алтернативен финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите
разходи по отпускане на кредит. Българското законодателство предвижда лихва за забава,
която значително (в сравнителноправен план) надвишава ОЛП. На следващо място,
уговарянето на неустойка във фиксиран размер, е от естество значително да надхвърли
размера на вредите при едно краткотрайно забавяне в осигуряването на обезпечение. Тоест,
по начина на уговарянето си тя надхвърля присъщите на неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции – така т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – поради което последната е нищожна.
Вземанията за разходи за събиране и такса за служител се обосновават като възникнали
в резултат на уговорена допълнителна услуга, респ. в резултат на настъпилата предсрочна
изискуемост, но от една страна настъпването на предсрочна изискуемост не се доказва, а от
друга страна - самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на
тези предоставени на кредитополучателя престации, изключва квалификацията им като
допълнително благо, за което е обосновано насрещно възнаграждение. Дейността, описана
като предоставяна услуга, не съпътства и не обслужва ползването на изцяло вече получения
кредит като допълнително благо за клиента. Напротив, тази дейност изцяло обслужва
интереса на кредитора. Както уведомяването на длъжника за допусната от него забава и
предупреждение за последиците от нея, така и поддържането на нарочен служител,
натоварен да търси доброволно, макар и забавено изпълнение от длъжника, са типични
действия по управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на
договора разход, а не допълнителен такъв. Този вид дейност на кредитора се компенсира с
основното възнаграждение като цена на самото рисково кредитиране и е типичен
ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази
дейност от основната цена на кредита (формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да
се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва
присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени
задължения. Систематичното тълкуване на чл.10а и чл.19, ал.3 и чл.33 ЗПК налагат извод за
ограничаване на свободата на договарянето от кредитора, предоставящ потребителски
кредит, с условия, при които, освен обявената договорна лихва и обезщетението за забава,
на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по
размер разходи. Размерът на разходите за събиране на дълга зависи от конкретните (а не
абстрактно предвидени при сключване на договора) разноски, направени поради
неизпълнението. Уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата
на самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност несъмнено придава и на
двете клаузи неустоечен характер. Нещо повече, както беше изложено, срещу тези разходи
и такса не се дължи никакво поведение, а точно обратно – изискуемостта на това вземане
9
следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава, респ. от настъпване на
предсрочната изискуемост, каквато кредиторът дори не е обявил. Следователно, безспорно
е, че това не са никакви такси, защото не се дължат заради извършени разходи, а самото
наименование прикрива истинската цел на клаузите - да служат за обезщетение за вреди от
забавата. В действителност таксата - разходи за събиране, нараства с всеки ден забава, като
нейното начисляване не е свързано с извършване на каквото и да е действия или разноски.
Тоест в случая е налице клауза за неустойка за забава. Отново във връзка със забавата е
предвидено и настъпването на предсрочна изискуемост, с която от своя страна е свързано
еднократното заплащане на таксата за служител, което идва да покаже, че отново се
санкционира забавата на длъжника. Съгласно императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК,
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в
договора и това е лихвата за забава, която се дължи. По изложените съображения
процесните клаузи, респ. вземания (за такси за събиране и за дейност на служител)
преследват забранена от закона цел - да се присъдят още две обезщетения за забава. По тази
причина те влизат в пряко противоречие с императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК и
също следва да се приемат за нищожни. Тези „наказателни“ клаузи са и в пряко
противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си
представляват неустойка, излизаща извън присъщите й от закона функции, поради което се
явява нищожна.
При гореизложените мотиви, съдът намира, че преди твърдяните датии на прехвърляне
на вземанията – 20.12.2018г. и 03.05.2019, от кредитодателя на първия правоприемник и от
първия правоприемник на ищеца, задълженията за главница и договорна лихва, които се
претендират, са били ликвидни и изискуеми, а задълженията за неустойка за непредставяне
на обезпечение и такси за събиране на кредит и дейност на служител са били изначално
недължими, като предвидени в нищожни клаузи, поради което не са могли да са предмет на
цесия, тъй като предмет на договорите за цесия са само ликвидни и изискуеми вземания на
цедента.
Установи се по делото, че именно вземането по Договора за кредит от 09.01.2018г.
между „*************“ ООД и Р. Д. Р. е било предмет на договор за продажба на вземания
между „*************“ ООД и „********************“ ООД. Това е видно от приложение
№1 от 20.12.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
11.11.2016г., където са посочени индивидуализиращи белези на задължението (номер на
кредита, име и ЕГН на длъжника и дължими суми), като съдът намира за достатъчни така
посочените в приложението специфики, за да достигне до обоснован извод, че предмет на
цесията е именно вземането по договора между „*************“ ООД и Р. Д. Р.. От другия
представен договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен на 03.05.2019г. между
„********************“ ЕООД и ищеца „****************“ ЕАД се установява, че такъв
договор е бил сключен и какъв е неговият предмет. От представеното препис-извлечение от
Приложение №1 към този договор обаче не може да се установи, че предмет на тази втора
10
цесия е задължението на Р. Д. Р. по договора с „*************“ ООД от 09.01.2018г., тъй
като в извлечението е посочено друго вземане. Въпреки това, съдът намира, че
представянето на извлечение с посочване на друго задължение е следствие на техническа
грешка от страна на ищеца при изготвяне на извлечението и доколкото ответникът не
оспорва, че такава цесия е била извършена и дори в първото съдебно заседание заявява, че
не оспорва исковете на този ответник, то следва да се приеме, че ищецът е надлежен
кредитор.
Съдът намира, че договорите за цесия са породили своето правно действие и
посредством тях вземането е надлежно прехвърлено. Това е така, тъй като макар
изпратеното уведомление за цесията да не е било реално получено на адреса на длъжника,
съдебната практика е категорична, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно
съобщаване за цесията, съгласно чл.99, ал.3 пр.1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД и същото следва да бъде
съобразено като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, на
основание чл.235, ал.3 ГПК /вж. Решение № 3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013
г., I т. о., ТК/. В настоящия случай към исковата молба е приложено уведомление от стария
кредитор /цедента/ за извършената цесия, изготвено обаче от новия кредитор/цедента/ като
пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99,
ал.3 и ал.4 ЗЗД. Извършеното в процесния случай упълномощаване на цесионер да упражни
необходимите за пораждане ефекта на цесията действия, представлява друг валиден начин
за нотифициране на цесията, който не противоречи на задължителното разяснение, дадено с
тълкувателно решение № 142-7/11.ХІ.1954 г. на ОСГК на ВС на НРБ /така Определение
№597/20.07.2015 по дело №2406/2014 на ВКС, ТК, I т.о./.
Предвид приетото, че възникналите задължения на ответника Р. Д. Р. по съществуващ
между него и „*************“ ООД договор за револвиращ кредит, са били прехвърлени
посредством две цесии - договори за продажба и прехвърляне на вземания, то следва да се
приеме, че ищецът „****************“ ЕАД се явява правоимащо лице, на което И. следва
да заплати дължимия от него размер на главницата и договорната лихва по договора за
кредит и предявеният иск се явява основателен за претендираните суми от 297.61 лв. /за
главница/ и 20.98 лв. /за договорна лихва/. Предявеният иск обаче се явява неоснователен за
претендираните суми за неустойка за непредставено обезпечение – 59.52 лв.; за такса
разходи за събиране – 80.00 лв. и такса разходи за дейност на служител – 120.00 лв., която
неоснователност произтича от изложените по-горе съображения, касаещи действителността
на уговорките в договора за начисляване на сумите. Клаузите за дължимостта на тези суми
са били изначално недействителни, поради което не са могли и да бъдат прехвърлени на
ищеца с цесия.
Върху размера на главницата е била начислена мораторна лихва за забава в размер на
43.21 лв. за периода от 06.08.2018г. до датата на входиране на заявлението по чл.410 ГПК-
10.12.2019г. Начисляването и е следвало да бъде до деня, предхождащ подаването на
11
заявлението – 09.12.2019г., тъй като от деня на депозиране се присъжда законна лихва, а
обезщетението и лихвата за забава не могат да се кумулират, макар и за един ден.
Стойността на обезщетението за забава за периода, за който се дължи, според вещото лице
възлиза на 40.68 лв. В този смисъл искането за установяване дължимостта на обезщетение за
забава е основателно за сумата от 40.68 лв. и неоснователно за остатъка от 2.53 лв. до
пълния предявен размер от 43.21 лв.
Върху присъдената сума за главница следва да се заплати от длъжника и законна лихва
от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в РС-П. – 10.12.2019г. до момента на
окончателното изплащане на задължението.
При този изход на делото претенцията за разноски на ищцовата страна се явява
частично основателна, съразмерно на уважената част от исковете. Съдът следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, както в заповедното, така и в исковото
производство и то с осъдителен диспозитив, включително когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение, както повелява Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК. Според съда сторените от ищеца разноски
възлизат общо на 550 лв. за заповедното и исковото производство (общо 100 лв. държавна
такса за двете производства, 50 лв. юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение в исковото производство,
съобразно обема на свършената от юрисконсулта работа и в определен от съда размер и 250
лв. – депозит за експертиза). От тях, при съразмерно изчисление на разноските за уважената
и отхвърлената част, съдът намира, че ответникът Р. Д. Р. следва да бъде осъден, на
основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати в полза на ищеца сумата от 318.03 лв., от които 43.37
лв. за заповедното производство и 274.66 лв. за исковото производство.
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 и
ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.99, ал.1 ЗЗД, съществуването на вземане на
„****************“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.
Д-р П.Д. №25, Офис сграда „**********“, ет.2, офис №4 против Р. Д. Р., ЕГН: **********, с
адрес: гр. П., ул. „Г.П.“ №5 за сумите: 297.61 лв. /двеста деветдесет и седем лева и шейсет и
една стотинки/ - остатък от главница по Договор за кредит „**********“ №******* от
09.01.2018 г., сключен между „*************“ ООД и Р. Д. Р., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 10.12.2019 г. до окончателното заплащане на задължението;
20.98 лв. /двайсет лева и деветдесет и осем стотинки/ - остатък от
договорна/възнаградителна лихва за периода от 07.04.2018г. до 06.06.2018г., които вземания
са прехвърлени на ищеца с договор за цесия, относно което вземане е издадена заповед за
изпълнение № 720 от 12.12.2019 г. по ч.гр.д. № 686/2019г. по описа на РС-П..
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД,
12
съществуването на вземане на „****************“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр.С., ул. Д-р П.Д. №25, Офис сграда „**********“, ет.2, офис №4
против Р. Д. Р., ЕГН: **********, с адрес: гр. П., ул. „Г.П.“ №5 за сумата от 40.68 лв.
/четирийсет лева и шейсет и осем стотинки/, представляваща обезщетение за забава за
заплащане на главницата по Договор за кредит „**********“ №******* от 09.01.2018 г.,
сключен между „*************“ ООД и Р. Д. Р., за периода от 06.08.2018г. до 09.12.2019г.
и ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения, на основание чл.422 ГПК вр. чл.86
ЗЗД, установителен иск за обезщетение за забава за горницата от 2.53 лв. /два лева и
петдесет и три стотинки/ над признатите 40.68 лв. до пълния предявен размер от 43.21 лв., за
който е била издадена заповед за изпълнение № 720 от 12.12.2019 г. по ч.гр.д. № 686/2019г.
по описа на РС-П..
ОТХВЪРЛЯ предявените, на основание чл.422 ГПК във вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД
вр. чл.9 ЗПК и чл.422 вр. чл.92 ЗЗД, от „****************“ ЕАД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление гр.С., ул. Д-р П.Д. №25, Офис сграда „**********“, ет.2,
офис №4 против Р. Д. Р., ЕГН: **********, с адрес: гр. П., ул. „Г.П.“ №5, установителни
искове за съществуване на вземане на ищеца спрямо ответника за сумите от: 59.52 лв.
/петдесет и девет лева и петдесет и две стотинки/, представляваща неустойка за
непредставено обезпечение; 80.00 лв. /осемдесет лева/, представляваща такса разходи за
събиране на вземания и 120.00 лв. /сто и двайсет лева/, представляваща такса разходи за
дейност на служител, за които вземания е била издадена заповед за изпълнение № 720 от
12.12.2019 г. по ч.гр.д. № 686/2019г.по описа на РС-П., КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ.
ОСЪЖДА Р. Д. Р., ЕГН: **********, с адрес: гр. П., ул. „Г.П.“ №5 ДА ЗАПЛАТИ на
„****************“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр.С., ул.
Д-р П.Д. №25, Офис сграда „**********“, ет.2, офис №4, на осн. чл.78, ал.1 и 8 ГПК, сумата
318.03 лв. /триста и осемнайсет лева и три стотинки/, от които 274.66 лв. представляваща
деловодни разноски в настоящото производство, както и 43.37 лв. - деловодни разноски,
направени в заповедното производство по ч.гр.д. № 686/2019 г. на Районен съд-П.,
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба в 2-седмичен срок от
съобщаването му на страните пред Софийски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
13