РЕШЕНИЕ
№ 10
гр. Ямбол , 05.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ в публично заседание на двадесет
и пети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Весела К. Спасова
при участието на секретаря П. А. А.
като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело №
20202330101902 по описа за 2020 година
Подадена е искова молба от „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София,
представлявано от юрисконсулт Р. И. И., срещу М. Т. К. от гр.Я. В нея се
твърди, че между страните - „Профи кредит България“ ЕООД в качеството му
на кредитор, от една страна, и от друга страна С. И. И. в качеството на клиент
и М. Т. К. в качеството на съдлъжник е сключен на 30.06.2014 г. договор за
потребителски кредит № *** за сумата 1100 лв., която е преведена по банкова
сметка на ответника. Договорено е възнаграждение в размер на 2464 лв.
Длъжниците са се съгласили да погасяват ежемесечно 48 вноски по 74.25 лв.,
но след сключване на анекс на 23.12.2014 г. две от вноските са отложени в
края на погасителния план и общият им брой става 52 вноски. Поради това се
дължи възнаграждение за отлагане на две погасителни вноски от 148,50 лв.
Солидарните длъжници са изпълнили частично задължението си за
извършване на плащания по погасителния план. Направили са 25 пълни
погасителни вноски и една частична и са изпаднали в забава. Падежът на
последната по ред погасителна вноска е бил на 01.11.2018 г. Дължат на ищеца
суми в размер общо на 1786,82 лв. Неплатена е главница от 830,58 лв.,
възнаградителни лихви -807,74 лв. и възнаграждение за отлагане на вноски-
148,50 лв.. Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за
1
сумата 1786,82 лв.. От съда се иска да постанови решение, с което да
установи, че ответницата дължи на ищеца главница по издадената заповед за
изпълнение в размер на 830,58 лв., ведно със законната лихва върху нея от
подаване на заявлението за издаване на заповедта до окончателното плащане,
както и да осъди ответницата да заплати възнаградителни лихви в размер на
807,74 лв. и възнаграждение за отлагане на вноски-148,50 лв., като се
претендират и съдебни разноски.
В с.з. ищецът не изпраща представител, но исковете се поддържат в
писмена молба.
В срока за отговор ответницата не е подала такъв. В с.з. поддържа
изложеното във възражението в заповедното производство- че подписът й е
фалшифициран, като уточнява, че се касае за договора за кредит, както и
анекса към него, и е направила искане за графологична експертиза на подписа
на съдлъжника в договора. Сочи, че не е „подписвала“ 70 % ГПР.
Съдът въз основа на доказателствата приема за установено от фактическа
страна следното:
По делото е представен оспореният Договор за потребителски кредит №
***/30.06.2014 г. между посочените в исковата молба страни, вкл.
ответницата като солидарен длъжник, с който договор е предоставен заем на
С. И. И. от 1100 лв.. Записано е, че размерът на месечната погасителна вноска
е 74.25 лв., като срокът на кредита е 48 месеца. Посочена е в договора обща
сума по кредита 3564 лв. при фиксиран годишен лихвен процент 76,89 %,
годишен процент на разходите -110,70 %. Представено е Преводно нареждане
от 30.06.2014 г. на „Алианц банк България” за сумата от 1100 лв., с получател
С. И. И., неоспорено по делото.
Представен е Анекс №1 от 23.12.2014 г., съгласно който между „Профи
кредит България“ ЕООД - гр.София, С. И.И. и М. Т. К. е сключен Договор за
потребителски кредит № *** и Общи условия към него. Посочено е, че по
писмена молба на кредитополучателя две от вноските по кредита са отложени
в края на погасителния план и е изготвен нов такъв-с последна падежна дата
на 01.11.2018 г. Договорено е, че поради поисканото платено отлагане на
вноски ГПР става 93,45 %, а годишният лихвен процент -67,83 %. Останалите
2
клаузи от договора за кредит са непроменени.
От заключението по графологичната експертиза, назначена в хода на
откритото производство по чл. 193 от ГПК, се установява, че подписите за
съдлъжник в договора за кредит и декларация от ответницата към него не са
нейни. Подписът в анекса е положен обаче от М. Т. К.. В с.з. вещото лица
заявява, че изводите му са категорични.
Не е спорно признатото в исковата молба плащане от длъжника по
договора за кредит на суми в общ размер на 1932 лв. (с които според ищеца са
погасени и лихви за забава, за каквито няма искова претенция).
Не се спори относно издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК въз основа на подадено от ищеца заявление срещу солидарните
длъжници за процесното вземане в размер на 1791,39лв. -главница, видно и от
приложеното ч.гр.д. № *** на ЯРС. Срещу заповедта, връчена на ответница
на 07.07.2020 г., е подадено възражение от нея на 09.07.2020 г., съдържащо
изявление за фалшифициран подпис в договора.
Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:
Предявени са обективно съединени установителен иск с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. чл.9 от ЗПК и осъдителни искове с правно
основание чл. 9, 10а вр.чл. 240 ал.2 ЗЗД.
Ищецът е посочил в заявлението сумата 1791,39 лв. като размер на
вземане за главница, без да е посочил възнаградителна лихва в графата
„лихви” в т.9 от образеца на заявлението, нито е изложил обстоятелства
относно договорено възнаграждение за отлагане на вноски. Не е и заявил
нито в т.12 („обстоятелства, от които произтича вземането”), нито в
„допълнителните изявления” (т.14) претенция за такава лихва и
възнаграждение. Т.е. от неговите изявления може да се направи единствено
изводът, че претенцията за 1791,39 лв. е за главница (такъв извод е направил
и заповедният съд). Поради това може да претендира с осъдителен иск
вземанията за разликата над главница от 830,58 лв. до общата сума по
заявлението на ново основание. Искът по чл. 422 от ГПК за главница, макар и
предявен за по-малък размер –за 830.58 лв., е допустим, тъй като едно и също
вземане е предмет и на двете производства. Съгласно Тълкувателно решение
3
№4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, недопустим е иск
по чл. 422 за по-голям размер на вземането, т.е. не и за по-малък.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 ал.1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на
стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне.
Този вид договор за заем е самостоятелен, особен вид, уреден от
специален закон. Съгласно специалния ЗПК договорът може да бъде не само
реален, но и консенсуален, доколкото кредиторът може да се задължи да
предостави заем, т.е. договорът се счита за сключен с постигане на съгласие
по основните му елементи, а не с предаване на сумата. В случая не е спорен
факта на получаване на заетата сума.
Спорно е подписването на договора от ответницата като солидарен
длъжник. Възражението й за неавтентичност следва да бъде обсъдено от
исковия съд, съобразно задължителната съдебна практика –т.11а от
Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на
ВКС, приемаща, че в производството по чл. 422 от ГПК е допустимо
разглеждането на обоснованите във възражението на длъжника по чл. 414
ал.1 от ГПК оспорвания, дори ответникът да не е подал отговор на исковата
молба и да не е направил подобни възражения в срока за отговор.
Въз основа на заключението на вещото лице по графологичната
експертиза, в рамките на откритото производството по чл. 193 от ГПК, се
установи, че договорът за кредит не е подписан от ответницата, а от друго
лице. Следователно, като резултат от проверката на автентичността на
документа на осн. чл. 194 ал.2 от ГПК съдът следва да го признае за
неистински и да го изключи от доказателствата по делото в тази му част. Тъй
като ответницата сочи в съдебно заседание, че е образувано производство във
връзка с подправката на подписа й в прокуратурата, не следва същата да бъде
4
сезирана и от съда.
Същевременно по делото се установи, че ответницата е подписала анекса,
в който изрично е заявила солидарното си задължаване за плащане на
кредитора на уговорените с договора за кредит задължения на
кредитополучателя. Т.е. макар да не е поела задълженията му по реда на чл.
121 от ЗЗД към момента на сключване на договора за кредит, е направила
това в по –късен момент. Изразената в анекса воля от нея не може да бъде
игнорирана. Възраженията й, че някой друг я е подписал в анекса, са
неоснователни. Съдът е приел оспорването за допустимо с оглед липсата на
конкретизация във възражението по чл. 414 от ГПК на договора, който се
счита за неистински. Поради категоричния извод на вещото лице следва
оспорването на анекса да бъде признато за недоказано на осн. чл. 194 ал.2
пр.1 от ГПК.
С оглед на изразената в анекса воля съдът счита, че ответницата е
придобила качеството на солидарен длъжник.
Вземанията по договора са изискуеми, тъй като е настъпил крайният падеж
по погасителния план. Има извършени от длъжника плащания по договора, с
които според ищеца са погасени частично вземанията за главница (в размер
на 269,42 лв.) и лихви. Договорът е сключен на 30.06.2014 г., преди
приемането на новата ал.4 на чл.19 от ЗПК с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г., ограничаваща размера на ГПР до петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България. Поради това
липсва противоречие със закона. Договорен е фиксиран годишен лихвен
процент 76,89 %, впоследствие с анекса -67,83 %. Той обаче се явява
прекомерно висок в противоречие с добрите нрави. В практиката си ВКС
трайно приема, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва (Определение № 901
от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, Решение №
1270 от 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС и Решение
№ 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, постановени по
реда на чл. 218 от ГПК отм.). Съгласно чл. 9 ЗЗД, страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
5
повелителните норми на закона и добрите нрави. В момента не е
регламентиран в нашето законодателство максимален размер на договорната
лихва, посочен в чл. 10 ал.2 от ЗЗД, приложим според ВКС за
възнаградителната лихва, каквато е процесната (Решение № 111 от 27.10.2009
г. по т. д. № 296/2009 г., т. к., І т. о. на ВКС, в което е направена и съпоставка
между възнаградителните и мораторните законни лихви по чл. 86 от ЗЗД).
Т.е. няма повелителна норма, която да ограничава размера на лихвите по
договорите. В цитираните по-горе съдебни актове е прието, че максималният
размер на договорната лихва (била възнаградителна или за забава) е
ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9, касаеща добрите нрави. Така,
според ВКС, за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използува се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и
по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се
уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
В случая договорената възнаградителна лихва надвишава трикратния размер
на законната лихва (равен на основния лихвен процент, определен от БНБ,
плюс 10 пункта). Касае се за необезпечен заем, високорисков, отпуснат от
небанкова финансова институция. Действително, практиката на този тип
търговци е да отпускат бързо и лесно необезпечени кредити в невисок размер
срещу заплащане на по-високи възнаградителни лихви. Рискът в тези случаи
следва да бъде отчетен, но той не може да обоснове отсъствието на каквато и
да е горна граница за техния размер. След като законът изрично ограничава
свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците,
страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях. Дори да се приеме, че
горецитираната практика на ВКС като незадължителна не следва да бъде
стриктно прилагана, то съдът счита, че в случая една трета от договорения
размер на лихвата е достатъчна да формира възнаграждение на заемодателя
по сключения рисков договор. Договореният процент е прекалено висок и
излиза извън присъщата функция на възнаградителната лихва, а именно да
служи като възнаграждение за кредитора за това, че е предоставил заем в
размер на 1100 лв.. По този начин се стига до неоснователно обогатяване на
6
последния. Клаузата за заплащане на по-висок размер на лихвата за горницата
над една трета (821,33 лв.) до начисленото от ищеца възнаграждение в размер
на 2464 лв. е нищожна като противоречаща на добрите нрави и не поражда
правни последици-задължение за заплащане на тази горница–чл. 26 ал.1 пр.3
вр. ал.4 от ЗЗД.
Поради това претендираната от ищеца лихва се явява недължима. Също
така е недължима и претендираната част от главницата. Следва да се приеме,
че с направените вноски в общ размер на 1932 лв. двете вземания са погасени.
Платената сума е достатъчна да покрие както главницата от 1100 лв.,
възнаградителна лихва в горепосочения допустим размер и начислените
лихви за забава (според исковата молба в размер на 10,89 лв.).
Досежно възнаграждението за отлагане на вноски в размер на 148,50 лв. -
по делото не се установи да е договорено такова в претендирания размер.
Отделно от това в ЗПК е уредено право на кредитора на такси и комисионни
за предоставени услуги, а няма характер на услуга предоговарянето и
отсрочването на вноски по заема, което допълнително съглашение може да се
постигне във всяко облигационно правоотношение. Кредиторът реално не е
предоставил „услуга“, за която да претендира възнаграждение и то в размер
на 148,50 лв. Поради това искът за тази сума следва да бъде отхвърлен.
Искането на ищеца за присъждане на разноските е основателно само в
частта за платените суми във връзка с оспорването на автентичността на
документи, за част от които същото е недоказано, и следва да се уважи за
сумата от 185,55 лв.. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 5 от
14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГТК на ВКС, оспорването
истинността на документ по чл. 193, ал. 1 ГПК представлява по същността си
предявяване на инцидентен установителен иск за установяване неистинност
на документ. С оглед на това разноските, направени във връзка с този иск,
следва да се присъждат съобразно изхода на този спор.
Ответницата не е претендирала присъждане на разноски.
Водим от горното ЯРС
РЕШИ:
7
Признава Договор за потребителски кредит № ***/30.06.2014 г. между
„Профи кредит България“ ЕООД - гр.София, С.И. И. и М. Т. К. за неистински
документ в частта относно подписа на солидарния длъжник М. Т. К. и го
изключва от доказателствата по делото в тази му част.
Признава за недоказано оспорването от М. Т. К. на истинността на Анекс
№1 от 23.12.2014 г. между „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София, С. И.
И. и М. Т. К. в частта относно подписа на солидарния длъжник М. Т. К..
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София,
бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, ЕИК № *** против М. Т. К., ЕГН
**********, от гр.Я., ж.к. *** иск- да бъде прието за установено, че му дължи
по Договор за потребителски кредит № ***/30.06.2014 г. главница в размер на
830.58 лв., ведно със законната лихва върху нея от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение-18.04.2019 г. до окончателното плащане,
за която е издадена Заповед за изпълнение № ***/19.4.2019 г. по ч.гр.д. №
***/2019 г. на ЯРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София,
бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, ЕИК № *** против М. Т. К., ЕГН
**********, от гр.Я., ж.к. *** искове- да бъде осъдена да му заплати по
Договор за потребителски кредит № ***/30.06.2014 г. възнаградителни лихви
в размер на 807,74 лв. и възнаграждение за отлагане на вноски в размер на
148,50 лв.
ОСЪЖДА М. Т. К., ЕГН **********, от гр.Я., ж.к.*** да заплати на
„Профи кредит България“ ЕООД - гр.София, направените по делото разноски
в размер на 185,55 лв..
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред ЯОС.
Съдия при Районен съд – Ямбол: _______________________
8