Р
Е Ш Е Н И Е
№ 260995 29.03.2021 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI
граждански състав, в публично съдебно заседание на десети декември две хиляди и
двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Пeтрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 8210 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Ф.А.М.,
ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която е
предявен осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди,
че между страните бил сключен договор за паричен заем на 19.10.2017г., с
предоставена сума от 1000 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40% и
годишен процент на разходите - 47.90%. Срокът за погасяване бил на 10 месечни
вноски, с размер от 119,23 лева.
Съгласно
договора ищецът следвало да предостави едно от следните обезпечения: две
физически лица – поръчители, които да отговаряли на определени изисквания или
банкова гаранция. В случай на неизпълнение дължал неустойка в размер на 1112,40
лева, която следвало да плати разсрочено заедно с погасителната вноска. Счита,
че фиксираният лихвен процент от 40 % не отговарял на действително приложения,
тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствала стойността на ГПР, но същият не бил
обявен на ищеца и не бил посочен в договора в действителния му размер, което
нарушавало изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК. Уговорената възн. лихва
надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за дължимостта й – била
нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била нищожна, като
противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея
се стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК
били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при
неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива
2008/48. Прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия него, при което се стигало до допълнително увеличаване размера на
задълженията. Не било извършено предварително разясняване на потребителя на
клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и СЕФ,
същите били изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер
на ГПР, при което били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез
уговореното в чл.4, ал.2 от договора, се въвеждал сигурен източник на доход на
икономически по – силната страна. Неустойката била включена като падежно
вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била по – висока от
предоставената заемна сума. Макар да била предвидена като неустойка, сумата
представлявала предварително отчетена в падежните вноски сума, която не била
известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5 ЗПК. Била и в
противоречие с обявеното в договора, че общият размер на всички плащания
възлизал на 1192,30 лева, като разпоредбата не включвала оскъпяването. Тази
обща сума била подвеждаща за потребителя, при което и той не могъл да прецени
действителния размер на задълженията си и последиците при забава. Клаузата
противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на
потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради
невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен
процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в
договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка,
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено
и изискването на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден
относно действителния размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил
недействителен.
С оглед
изложеното се моли за присъждане на сумата от 778,68 лева /вж. изменение на
иска по размер на осн. чл. 214, ал. 1 ГПК с пр. опр. от последното о.с.з./ –
платена без основание за погасяване на неустойка по договора за периода
20.10.2017г. –20.10.2018г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на
ИМ в съда – 13.07.2020 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск.
Въвежда
възражение за недопустимост, т.к. не бил пасивно процесуално легитимиран – с
договор за цесия прехвърлил на трето за спора лице – „АКПЗ“ ЕООД всички
вземания по процесния договор, ведно с привилегии и обезпечения.
По същество
счита, че уговорената неустойка не е добавък към договорната лихва. Уговореният
лихвен процент не се свеждал единствено до възнаграждение за ползване на
главницата, а бил цена на услугата по предоставяне на паричния заем.
Обективните ползи на заемателя от предоставянето на бърз, лесен и необезпечен
кредит имали своята цена, която била фиксирана в договора, а ищецът се съгласил
да я плати. Поради това, тази цена не следвало да бъде приравнена на
възнаградителна лихва и да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите
нрави. Нямало пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на
законната такава.
Твърди, че
неустойката била начислена вследствие на неизпълнение на поети договорни
задължения от ищеца. Той нямало да търпи вреди, ако добросъвестно бил изпълнил
задължението си за предоставяне на гаранция. Не били съобразени разпоредбите на
чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, според които - при изчисляване на ГПР не се включват
разходите, които потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си.
Разпоредбата на чл.33 ЗПК не намирала приложение. Неоснователно било
твърдението за нарушаване на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК – нормата била неприложима,
т.к. в договора бил посочен фиксиран ГЛП. Нямало нарушение и на т.10 – док. размерът на ГПР от 48,05 %
бил ясно посочен и не бил по- висок от пет пъти размера на законната лихва.
Договорът и
оспорените клаузи отговаряли на изискванията на ЗПК и били действителни. Моли
за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
1.
След приключване на устните състезания,
ответникът подава молба, с която моли за отмяна на хода по същество и
прекратяване на делото, поради създадена СПН между същите страни на същото основание
по предходно дело – ищцата предявила иск, от който се отказала на осн. чл. 233 ГПК, поради което била налице хипотезата на чл. 299 ГПК.
Твърденията
не се споделят. Видно от изисканата сл. информация и приложени документи по
гр.д. № 15088/19 г. на ПРС, IX гр.с.
– производството е образувано между същите страни, но на различно основание – установителни
искове в условията на евентуалност за прогласяване недействителността на дог.
за кредит, респ. на клаузата за неустойка. С влязло в сила Определение, делото
е прекратено на осн. чл. 233 ГПК, поради отказ от иска. Настоящото производство
е с различен предмет – осъдителен иск за връщане на недължимо платена сума по
договора, при което тежестта на доказване е изцяло и само за ответника, който
следва да установи валидното основание за получаване на твърдяната сума. Няма
припокриване на обективните предели на СПН, търсена по настоящото дело и
създадената по гр.д. № 15088/19 г. на ПРС. Ето защо и искането на ответника е неоснователно.
СПН по процесната претенция няма създадена и искът е допустим.
2.
Относно твърдяната
цесия в ОИМ - въпросът за процесуалната
легитимация се извежда от твърденията в ИМ – ищецът поддържа, че именно
ответникът като страна по договора е получил исковата сума, чието връщане
търси, поради което и той е процесуално легитимиран да отговаря по иска.
По
същество:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146,
ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени
обстоятелствата, че: между страните е подписан договор за паричен заем от
19.10.2017 г., по който ищецът е усвоил сумата от 1000 лева. /вж. Определение
по чл. 140 ГПК № 262221/16.10.2020 г. – л.35-36/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги
съпостави с приетите писмени доказателства.
В чл. 4, ал. 2 от договора е предвидена дължимостта
на неустойка в размер на 1112,40 лева при непредоставяне на обезпечение. Клаузата
за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка,
поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по
т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост
на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с
неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т.
д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая,
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора –
поръчителство на две ФЛ, които да отговарят на определени критерии или банкова
гаранция, валидна за срок 30 дни след срока за плащане на задълженията, като
при неизпълнение са предвидили неустойка.
Размерът й е по –висок от този на
предоставения кредит от 1000 лева.
Въведеното
изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова
гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в
който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на
практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за
потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители,
т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да
се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна
история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в
размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за
учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е.
все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване
на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен
да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне
на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му
не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата
сума. Размерът на неустойката представлява повече
от заетата сума. Според заключението на ССЕ, което се кредитира изцяло като
компетентно изготвено – процентът, с който се оскъпява кредитът, чрез
неустойката на годишна база е 133,49 %,
а месечно – 13,35 %.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът й да
надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за
преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза
обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и
санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе
си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV
г. о., ГК/.
Тъй като противоречието между неустойката и добрите
нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази част договорът не е пораждал правно действие.
Нищожността е пречка за възникване на задължение.
От заключението на ССЕ се установява, че ищецът е платил именно на ответника, който е получил,
за исковия период търсената сума от 778,68 лева като неустойка. Липсва основание
за получаването й, поради което искът е основателен и следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва от предявяване на ИМ до погасяването, като последица.
За пълнота и относно възраженията в ОИМ – 1. Доказва
се по категоричен начин, че именно ответникът като страна по договора е получил
исковата сума за неустойка. Следователно той е както процесуално, така и
материалноправно пасивно легитимиран да отговаря по иска. Независимо дали е
цедирал вземанията по договора на трето лице, релевантно за настоящия спор е
кой е получил сумата, за да отговаря по същество по претенцията. Доколкото това
е именно ответникът – искът срещу него е надлежно предявен и основателен по
същество.
2. Относно цесията – доказателства за такава няма
ангажирани в процеса – въпреки изричните указания до ответника по чл. 146, ал.
2 ГПК в този смисъл /вж. доклада/. Дори да е налице прехвърляне, то не се
отразява на допустимостта или основателността на претенцията, т.к. както се
посочи – според твърденията, а и доказателствата по делото - исковата сума е
получена от ответника /който се явява надлежна страна в процеса/ и дължи
връщането й, т.к. не доказа валидно основание за плащане.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му
разглеждане, разноски следва да се присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за
плащане на: 50 лева - ДТ; 200 лева –
депозит ССЕ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на претендираната сума в мин. размер
от 300 лева, която следва да се присъди лично на пълномощника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането
на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД в молба
от 06.01.2021 г. за прекратяване на производството, поради недопустимост на
иска.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на Ф.А.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, следните суми: 778,68 лева
/седемстотин седемдесет и осем лева и шестдесет и осем стотинки/ - получена без
основание за неустойка за периода 20.10.2017 г. – 20.10.2018 г. по договор за
паричен заем от 19.10.2017 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване
на исковата молба в съда – 13.07.2020 г. до окончателното погасяване, както и
общо 250 лева /двеста и петдесет
лева/ - разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
ет. 2, оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на
а. Е.Г.И., със служебен адрес: гр. П., ул. „Х. К.“ №.. сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца Ф.А.М. в производството по настоящото дело.
Решението
в осъдителната част подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните, в останалата част -има характер
на определение и не подлежи на обжалване.
……..
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП