РЕШЕНИЕ
№ 260037
15.10.2020 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Добрич, гражданско отделение, в публично съдебно заседание
на шестнадесети септември, през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛАТЕЯ ХАНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Румяна Радева,
като разгледа докладваното от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 439 по описа на Окръжен
съд Добрич за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
„ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу Решение № 223/02.03.2020 г., постановено по
гр. д. № 866/2019 г. на Районен съд Добрич.
Съдебният акт се атакува с доводи за
неправилност поради нарушение на материалния закон.
В жалбата се оспорва основният правен
извод на съда, че предсрочната изискуемост на вземането на ищеца е настъпила на
18.12.2012 г. В тази връзка се сочи, че в свое решение по в.т.д. № 159/2015 г.
Окръжен съд Добрич е приел, че предсрочната изискуемост на дълга не e настъпила
преди подаване на заявление по чл. 417 от ГПК, тъй като до този момент липсва
изрично волеизявление в подобен смисъл. На тази основа се прави извод, че
въпросът за предсрочната изискуемост не може да бъде решаван в противоречие с
приетото от въззивния съд поради силата на пресъдено нещо.
Въззивникът счита също, че изявлението,
съдържащо се в процесното писмо по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, не е такова за
настъпила предсрочна изискуемост. Оттук заключава, че давността по отношение на
процесното вземане не е изтекла. В подкрепа на тезата си изтъква, че
давностният срок е започнал да тече на 09.11.2015 г., когато е настъпил
крайният падеж на дълга.
Иска решението да бъде отменено и искът
да бъде уважен. Претендира и заплащане на разноски.
В съдебно заседание страната се
представлява от юрисконсулт Т.Х., която се придържа към изложеното в жалбата.
Претендира разноски.
Ответникът е подал отговор, в който се
противопоставя на изложеното от въззивника. Твърди, че няма изискване за форма
по отношение на волеизявлението за предсрочна изискуемост. То може да бъде
обективирано както в нарочно писмо, така и в исковата молба. Във връзка с
твърдението, че въпросът за предсрочната изискуемост не може да бъде решаван в
противоречие с приетото от Окръжен съд Добрич
по в.т.д. № 159/2015 г., изтъква, че силата на пресъдено нещо се
разпростира само върху диспозитива, но не и върху мотивите.
Иска решението да бъде потвърдено.
Претендира и разноски за въззивната инстанция.
В съдебно заседание не се явява лично.
Представлява се от адвокат Г.Д., която поддържа защитната позиция, заявена с
отговора на въззивната жалба. Претендира и разноски за въззивното производство.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
На 09.11.2007 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и
М.С. е възникнало облигационно правоотношение въз основа на сключен договор за
издаване и обслужване на стокова карта на банка ДСК (л. 34). По силата на
съглашението банката се е задължила да издаде на ответника стокова карта и да
му предостави стоков кредит в размер на 1500, 00 лева. Длъжникът от своя страна
се е задължил да върне заемната сума, както и възнаградителна лихва, на 96
вноски, с крайна падежна дата 09.11.2015 г. В чл. 29 от общите условия към
договора е уговорена предсрочна изискуемост на кредита – в случай, че клиентът
не погасява в продължение на три последователни месеца дължимите суми за лихва,
считано от последната падежна дата, на която са били погасени такива суми,
правото за ползване на кредита се спира, усвоеният кредит се оформя като неразрешен
и се олихвява със санкционираща лихва. Ако цялата сума – главницата по усвоения
кредит и начислените лихви, не се погаси в срок от 30 дни от оформянето на
кредита като неразрешен, правото за ползването му се прекратява и банката
предприема действия по принудителното му събиране.
На 07.11.2011 г. кредиторът е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен
лист срещу длъжника за следните суми: 1500, 00 лева главница по процесния
договор за стоков кредит; 524, 41 лева възнаградителна лихва и 100, 38 лева
обезщетение за забава (л. 2 от ч.гр.д № 5414/2011 г. на Районен съд Добрич). В
заявлението си е посочил, че кредитът е станал предсрочно изискуем, на
основание чл. 29, ал. 3 от договора. Длъжникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение № 544 от 07.11.2011 г. по ч.гр.д №
5414/2011 г. на Районен съд Добрич.
Междувременно, съгласно договор за
покупко-продажба на вземания от 22.11.2012 г. (л. 6), „Банка ДСК“ ЕАД е
прехвърлила вземането по процесния договор на „ОТП Факторинг България“ ЕАД.
Банката е потвърдила писмено
прехвърлянето на вземането към ответника с писмо от 11.12.2012 г.(л. 22). На
същата дата е упълномощила ищеца да уведомява от името на банката всички
длъжници, сред които и М.С., за извършеното прехвърляне на вземания (л. 23).
Видно от известие за доставяне, на
18.12.2012 г., М.С. е получил уведомление за това, че вземането му е било
прехвърлено от банката на ищеца (л. 42 и 43). Посочен е размер на вземането и е
отправена покана за доброволното му погасяване.
След подаване на възражението срещу
издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д № 5414/2011 г. на Районен съд Добрич,
в изпълнение на указанията на съда, дружеството „ОТП Факторинг България“ ЕАД е
подало установителни искове за вземанията си. С Решение № 169 от 19.10.2015 г.
по в.т.д. № 159/2015 г. на Окръжен съд Добрич претенциите на ищеца са били
отхвърлени. В мотивите, като основен аргумент за крайния си извод съдът е
изтъкнал, че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита.
От заключението на изготвената пред
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза се установява, че въз
основа на процесния договор банката е предоставила на ответника сумата от 1500,
00 лева, която в цялост не е погасена от длъжника.
Пред районния съд е изготвена и
графическа експертиза. От заключението става ясно, че процесният договор е
подписан от М.С..
Двете експертизи са обективни и са
изготвени от лица, разполагащи с необходимата квалификация, поради което съдът
ги приема за достоверни.
При
тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Пред първоинстанционния съд е предявен иск
с правно основание по чл. 79, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
В тежест на ищеца е да докаже, че
банката е предоставила на ответника сумата от 1500, 00 лева; наличието на
уговорка между банката и ответника последният да върне сумата на дата
09.11.2015 г.; извършено прехвърляне на вземането от банката на ищеца.
Ответникът от своя страна следва да докаже, че е върнал заемната сума.
От представените доказателства се
установява, че цесията между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ ЕАД има
действие спрямо ответника от деня на получаване на уведомлението по чл. 99, ал.
3 от ЗЗД – 18.12.2012 г. Същото е изготвено и изпратено на длъжника от
цесионера, който черпи права за извършване на уведомяването от приложената
упълномощителна сделка.
По делото се установи, че заемната сума
от 1500, 00 лева е била предоставена на М.С. по договор за стоков кредит.
Съобразно последния, сумата е следвало да бъде върната на 96 вноски, като
последната падежна дата е 09.11.2015 г. Ответникът от своя страна не ангажира
доказателства, от които да се установи, че е върнал цялата или част от
претендираната сума. Противопоставя единствено възражение за погасяване на задължението
по давност. В тази връзка поддържа приетото от съда, че с получаване на
уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от длъжника кредитът е станал предсрочно
изискуем на дата 18.12.2012 г.
Както е посочено в Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС
„предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика
от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната
от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем.“ В конкретния случай първата предпоставка е налице. За втората обаче,
липсват доказателства. Волеизявлението на ищеца, обективирано в уведомлението
по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, е ясно и недвусмислено. До знанието на длъжника се
довежда единствено факта на извършената цесия. Тук следва да бъде отбелязано,
че съдът е съгласен с поддържаната теза за липса на изисквания към формата на
уведомлението за предсрочна изискуемост. И да, няма пречка да бъде
инкорпорирано в писмото по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Независимо от това обаче, в
приложеното писмо не се съдържат думи или словосъчетания, които да сочат за
настъпила предсрочна изискуемост. Поради тази причина, не може да бъде направен
извод, че цесионерът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем. Ето защо, съдът счита, че вземането за главницата от 1500, 00 лева е
станало изискуемо на 10.11.2015 г., в деня следващ крайната падежна дата на
задължението. Доколкото исковата молба е предявена на 05.03.2019 г., преди
изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, то възражението на
ответника е неоснователно.
За пълнота на изложението се налага да
бъде изтъкнато, че настоящият състав не е обвързан от констатацията на Окръжен
съд Добрич по в.т.д. № 159/2015 г. относно предсрочната изискуемост, тъй като
със сила не пресъдено нещо се ползва само решението, но не и мотивите към него.
Поради несъвпадане на изводите на двете
инстанции, Решение № 223/02.03.2020 г., постановено по гр. д. № 866/2019 г. на
Районен съд Добрич, следва да бъде отменено, а предявеният иск
следва да бъде уважен.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция, в полза на въззивника се поражда правото да му бъдат заплатени
направените разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Своевременно е направил искане за
присъждане на разноски, направени в двете инстанции. Представил е и списък на
разноските по чл. 80 от ГПК. Налице са и доказателства за реалното им
извършване.
При това положение за производството
пред първостепенния съд му се следват разноски в размер на 610, 00 лева (300
лв. ССЕ, 60 лева държавна такса, 250 лева юрисконсултско възнаграждение).
За производството пред въззивната
инстанция му се следват разноски в размер на 155, 00 лева.
При тези мотиви, въззивният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение
№ 223/02.03.2020 г., постановено по гр. д. № 866/2019 г. на Районен съд Добрич,
като вместо това постановява:
ОСЪЖДА М.К.С., с ЕГН **********, да
заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД, с ЕИК ***, сумата от 1500, 00 лева, представляваща
главница пo договор
за стоков кредит № 13/*** от 09.11.2007 г., сключен между М.К.С. и „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който
са прехвърлени в полза на ищеца „ОТП Факторинг
България“ ЕАД с договор за цесия от 22.11.2012 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба - 05.03.2019 г.,
до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА М.К.С.,
с ЕГН **********, да заплати на „ОТП
Факторинг България” ЕАД, с ЕИК ***, сумата
от 610, 00 лева, представляваща разноски, направени в производството по гр.д. №
866/2019 г. на Районен съд Добрич и сумата от 155, 00 лева, представляваща
разноски, направени в производството по в.гр.д. № 439/2020 г. по описа на
Окръжен съд Добрич.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.