Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 30.05.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на единадесети март две хиляди и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 4766
по описа за 2021 г., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение №20280089 от 18.12.2020 г., постановено по гр.д. 79445/2018 г., по
описа на СРС, 42 с-в, частично са уважени предявените от П.Р.С. против „О.Е.ООД,
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД за заплащане на сумата от 52, 45 лв., представляваща
обезщетение за причинените имуществени вреди и за заплащане на сумата от
2 500, 00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, като
исковете са отхвърлени за имуществените вреди в частта за разликата над 52, 45
лв. до пълния претендиран размер от 104, 89 лева, и за неимуществените вреди за
разликата над 2500, 00 лв. до пълния претендиран размер от 15 000, 00 лв.
Със
същото решение ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 78,
ал. 1 сумата от 354, 45 лв., представляваща направени по делото разноски
съразмерно на уважената част от исковете, а ищцата е осъдена да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 сумата от 1099, 75 лв., представляващи направени по делото
разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Срещу
така постановеното решение в частта, с която предявените искове са частично
отхвърлени е подадена въззивна жалба от ищцата П.Р.С., чрез пълномощника си - адв.
Е.Ж., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за
неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на
изводите. Сочи, че съдът не е направил цялостна преценка на доказателствения
материал и процесуалното поведение на страните по делото. Твърди, че ответната
страна е създала затруднение за установяване на обективната истина като е
демонтирала процесната кука, което довело до погрешно определяне на
обстоятелството дали куката е била обезопасена, както и относно
характеристиките й и по-конкретно -
наличието на изявен остър връх. Посочва, че тези действия на ответника е
следвало да бъдат ценени по смисъла на чл. 161 ГПК и че съдът неправилно е
кредитирал даденото експертно заключение. Навежда оплаквания относно
неправилните изводи за фактическата обстановка, която е приел за установена
съдът – неправилен и необоснован бил изводът за наличие на съпричиняване от
страна на ищцата, както и определеният редуциран размер на обезщетението за
претърпените вреди до ½. Съдът не бил взел предвид съществуващото
задължение за ответното дружество с грижата на добрия търговец да обезопаси
стаята, в резултат на което определил неправилно размера на съпричиняването. Посочва,
че съдът неправилно е определил и размера на дължимото се от ответника
обезщетение за неимуществени вреди, като не е взел предвид сериозността на
увреждането и последиците, които са настъпили за ищцата, сред които посочените
от вещото лице трайно затруднения на движението на крайника, намалената
чувствителност в областта около белега и чувството на болка при студ и
претоварване. Не било взето предвид и обстоятелството, че процесното събитие
повлияло неблагоприятно върху емоционалното състояние на ищцата. Поради което
твърди, че определеният размер на обезщетение е несправедлив и не изпълнява
функцията да компенсира вредите на увреденото лице в най-пълна степен.
Предвид
изложеното моли въззивния съд да отмени решението в частта, с която са
отхвърлени предявените искове за обезщетение за имуществени вреди за разликата
над 52, 45 лв. до пълния претендиран размер от 104, 89 лв. и обезщетение за неимуществени
вреди за разликата над 2 500, 00 лв. до пълния предявен размер от
15 000, 00 лв. и да постанови ново решение, с което да бъдат уважени
предявените искове за пълния им размер. Претендира разноски.
Въззиваемият
„О.е.“ ООД, чрез пълномощника си - адв. С. Д., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата, поддържайки че постановеното
решение в обжалваната му част е правилно и законосъобразно, поради което следва
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Срещу
така постановеното решение, в частта, с която са уважени частично предявените
от ищеца искове е подадена въззивна жалба и от ответника „О.е.“ ООД, чрез пълномощника
си - адв. С. Д., с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Посочва, че съдът неправилно е приел, че ответникът
следва да носи гражданска отговорност вследствие на възникналия инцидент,
доколкото процесната кука сама по себе си не е опасна и при нормална
експлоатация не може да причини наранявания, в какъвто смисъл било и депозираното
от вещото лице заключение. Не било съобразено и обстоятелството, че ответникът
положил необходимата грижа за обезопасяване на куката и единственият начин да
се достигне до нея бил чрез съзнателно скачане, от което следвало, че
нараняването е настъпило единствено и само от умишленото поведение на ищцата,
която се е самонаранила. Посочва, че претендираният размер на обезщетението за неимуществени
вреди е прекомерен с оглед на действително претърпените вреди, болки и
страдания. Твърди, че първоинстанционния съд неправилно е квалифицирал
непровеждането на инструктаж като основание за ангажиране на гражданската
отговорност на ответника, тъй провеждането на инструктаж не е свързан с
даването на разяснения относно използването на предметите в залата и липсата на
такъв не се намира в пряка-причинна връзка с възникналите вреди. Посочва, че
ищцата е приела общите условия на ответното дружество, правейки резервация и
съгласявайки се с Общите условия на дружество „М.Е.“ ООД, с което ответникът
имал споразумение за препращане на клиенти. Приемането на общите условия водело
до освобождаване на ответника от отговорност за вреди, когато причиняването им се
дължи изцяло и единствено на поведението на участниците в играта.
Предвид
изложеното моли въззивния съд да отмени решението в частта, с която са уважени
частично предявените искове и да постанови решение, с което да ги отхвърли
изцяло. Претендира разноски по делото.
Ищцата
П.Р.С., чрез пълномощника си - адв. Е. Ж., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
подала отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата, поддържайки че
постановеното решение в обжалваната му част е правилно и законосъобразно,
поради което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира първоинстанционното решение за
правилно по следните съображения:
Между страните не се спори
по отношение на обстоятелството, че ищцата П.С. на 29.04.2018г. е посетила развлекателна
стая за игра (escape room), стопанисвана от
ответното дружество, като по време на играта е получила увреждане, опитвайки се
да хване висяща от тавана метална кука, следствие на което й е причинена разкъсно-контузна
рана на ръката, което е довело до необходимостта от извършване на операция. Тези
обстоятелства се установяват и от показанията на всички разпитани по делото
свидетели, а относно характера на увреждането - от представената по делото съдебно-медицинска
експертиза.
Спорно между страните се
явява обстоятелството относно наличието на основание за ангажиране на
извъндоговорната отговорност на ответното дружество във връзка с настъпилото
увреждане на ищцата по време на игра в развлекателната стая.
С оглед твърденията в
исковата молба правилна е дадената от СРС квалификация на иска по чл. 49 ЗЗД,
вр. чл. 45 ЗЗД за отговорност за вреди, причинени при или по повод на възложена
работа, който се явява специална хипотеза на общия институт на непозволено
увреждане. Съгласно нормативната уредба в чл. 49 ЗЗД отговорността на възложителя
е обективна, гаранционно-обезпечителна и с регламентирането й законодателят е
целял да гарантира обезпеченото лице, като предвиди реализиране на отговорността
спрямо лицето, което е възложило извършването на конкретната работа в негова
полза. Делинквент в хипотезата на непозволено увреждане по чл. 49 ЗЗД може да
бъде й юридическо лице, за разлика от общия случай по чл. 45 ЗЗД, от което
следва и обективната възможност в конкретния случай да бъде ангажирана
отговорността на „О.Е.“ ООД като юридическо лице в качеството му на възложител по извършване на определена
работа в негова полза /в този смисъл е и възприетото в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума
на ВС/. За да бъде ангажирана извъндоговорна отговорност за чуждо поведение е
необходимо да е налице възлагане на работа от отговорно лице, както и вредите
да са причинени при или по повод изпълнение на работата. Вредите се считат за
причинени при изпълнението на работата, когато са последица от действие, което
е извършване на възложената работа, или от бездействие, при което е налице
неизпълнение на задължение, предвидено в диспозицията на съответната норма.
В конкретния случай следва
да бъде посочено, че ответното дружество не е изпълнило задължението да проведе
инструктаж преди започването на играта за съответната стая. Същото обстоятелно
се потвърждава от разпитаните по делото свидетели (Й.К.и Г. Д..), както и от
липсата на писмена декларация, каквато видно от чл. 16 от приложените по делото
Общи условия /л. 38/ за съгласие за участие в играта не е била предоставена на
участниците. Показанията на свидетеля М., в които той посочва, че лично е
извършил инструктаж за безопасност следва да бъдат ценени с оглед на
разпоредбата на чл. 171 ГПК, доколкото последният е заинтересована от изхода на
делото с оглед на качеството му на работник или служител в ответното дружество.
С оглед на въведеното от
ищцата оплакване във въззивната жалба, че съдът не е направил цялостна преценка
на доказателствения материал по делото и не е установил действителната
фактическа обстановка, следва да бъде посочено, че първоинстанционният съд
правилно е възприел, че процесната кука се е намирала на разстояние, което е
позволявало на ищцата да направи отскок, в резултат на който да я хване. Обстоятелството,
че ответното дружество е премахнало процесната кука от съоръжението и
извършената съдебно-техническа експертиза е само въз основа на предоставени от
ответника данни, действително дава основание да бъде приложена разпоредбата на
чл. 161 ГПК, тъй като с това свое поведение ответникът е създал пречка за
събиране на допуснатото доказателство. Премахването на монтираната „кука“ за
целите на допуснатата СТЕ от страна на ответника, е създаване на пречка за
установяване на обстоятелство дали „куката“ в стаята е била безопасна. Следва
да бъде посочено, че разпоредбата на чл. 161 от ГПК не предвижда задължение за
съда, във всеки случай на неоказано съдействие, да признае за съществуващи
определени факти, а само възможност да ги приеме за осъществили се, и то с
оглед останалите обстоятелствата по делото /в този смисъл е възприетото в
Решение № 111 от12.07.2018 г. по т.д. № 1892/2017 г. на ВКС, ТК, І т.о./. В конкретния случай,
съдът преценявайки всички обстоятелства по делото приема за установено, че съприкосновението на ищцата с куката е станало след
като е скочила, за да достигне до куката, като с оглед разпоредбата на чл. 161 ГПК приема, че същата не е била надлежно обезопасена от ответника, чрез
отговорните за това служители.
С оглед установените по
делото факти, настоящата съдебна инстанция приема, че в конкретния случай за
ответното дружество, в качеството му на предлагащо участие в развлекателни
игри, е съществувало задължение да избере и постави такива предмети и
съоръжения в конкретната стая, които да бъдат безопасни и да не застрашават живота
и здравето на участниците в игрите при боравене с тях. Деянието, което е
основание за ангажиране на деликтната отговорност на ответника, се изразява с
неполагането на достатъчна грижа при избора и поставянето на съответната „кука“.
Не следва да бъде споделен довода на ответното дружество, че поставената кука
при нормална експлоатация не би могла да причини нараняване, доколкото
поставянето на куката в подобна стая предполага да бъде използвана по начин, който
се явява отклонение от обичайно й използване по предназначение. От това следва,
че е било необходимо при избора на конкретната вещ, която независимо дали се
използва пряко в играта в стаята, да бъде направен по-старателен и предвидлив
избор с оглед на възможностите за възникване на увреждания от използването й. Наличието
в стаята на поставен предмет, който сам по себе си е източник на опасност, е неизпълнението
на задължение от страна на ответното дружество за наличието само на безопасни
или обезопасени вещи, респ. от страна на лицата, на които е било възложено
това, е основание за ангажиране на отговорността на ответника. Ето защо
настоящият състав на съда приема, че по делото е установено наличието на
основание за ангажиране на извъндоговорната отговорност на ответното дружество.
Относно
оплакването за несправедливост на обезщетението за неимуществени вреди следва
да бъде посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. обезщетението следва
да се определи по справедливост. Причинените на ищцата неимуществени вреди –
болки и страдания следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий,
включващ обстоятелства като характер на увреждането, причинените морални
страдания, неудобствата в нормалната деятелност, социално-икономическите
условия в страната и т.н. В този смисъл и т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на
Пленума на ВС, който изяснява правнорелевантното обстоятелство, че понятието
„справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя конкретно според
обстоятелствата по делото. В конкретния случай от събраните по делото
доказателства безспорно се установи, че ищцата е получила увреждане, изразяващо
се в разкъсно-контузна рана по воларната повърхност на показалеца на дясната
ръка, като в последствие е претърпяла операция и физиотерапевтично лечение,
като след възстановяване се наблюдава ръбец, при свиване на пръстите в юмрук
пръстът изостава на около 1 см. и оплаквания относно болка при студ и
претоварване. Следва да се има предвид, че тази травма е създала неудобства в
нормалната деятелност на ищцата, предизвикала е болки и страдания, като ищцата
е била лишена от възможността да
изпълнява трудовите си задължения, в резултат на което е използвала отпуск
поради настъпилата временна неработоспособност. Следва да се има предвид и
обстоятелството, че следствие на инцидента се е наложило ищцата да преустанови
изпълнението на трудовите си задължение като е ползвала отпуск поради временна
неработоспособност за период от 62 дни, наред с което е претърпяла негативни
чувства и емоции, породени от причинения й дискомфорт във връзка с увреждането.
От представената по делото съдебно-медицинска експертиза, която настоящият
състав кредитира като обективно дадена е видно, че за ищцата са настъпили
функционални изменения при свиване и разгъване на увредения пръст и че в
резултат на увреждането е налице белег. Въпреки това в представеното заключение
от проведената съдебно-медицинска експертиза е посочено, че към момента на
извършването й за ищцата е настъпило почти пълно функционално възстановяване с
дискретно нарушение на фините хватателни движения, т.е следствие на инцидента
не са причинени трайни изменения и увреждания на пръста на дясната ръка на
ищецата. Понятието “неимуществени вреди”, според последователната практика на
ВКС, споделяна и от настоящия състав (Решение №407/26.05.2010г по гр.д. №
1273/2009г.,III ГО, ВКС; Решение. №195 от 16.07.2013 по гр.дело №757/2012, IV
ГО, ВКС) се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия и
претърпените от него болки и страдания, които в своята цялост формират именно
негативните емоционални изживявания на същия, за които е ноторно известно
отразяването им върху психиката и създадения от това социален дискомфорт. В
хода на производството по делото ищцата не е успяла да установи наличието на
причинно-следствената връзка между настъпилото увреждане и емоционално
състояние, в което се е намирала след това и което е наложило посещението й при
психолог, доколкото не сочи доказателства в този смисъл.
Ето защо настоящата съдебна
инстанция приема, че всички доказателства преценени в своята съвкупност,
касаещи определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД водят
до извод, че същото е в размер на 5000,00 лв. В заключение следва да се
отбележи, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране
на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално
претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), поради което
и така определения размер на обезщетение в размер на 5000,00 лв. е в
съответствие с принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Ето защо е неоснователно
оплакването на ищцата за допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо
се в неправилно определяне на размера на дължимото се обезщетение за
неимуществени вреди.
Във
връзка с наведеното оплакване от ищцата за неправилност на решението поради
възприетия извод за наличие на съпричиняване от първоинстанционния съд, следва
да бъде посочено, че в производството по делото е установено, че ищцата с
поведението си е допринесла за настъпването на събитието, като е подскочила, за
да достигне и хване процесната кука. В конкретния случай приложение намира
разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че ако увреденият е
допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да бъде намалено. За
да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва
обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или
улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал
или бездействал виновно. Дори да бъде прието, че ищцата е подскочила към куката
със съзнанието, че тя е част от играта, тя е можела да прецени евентуалния риск
от нараняване с оглед на нейното естество и характеристиките й. Още повече, че от
твърдения на ищцата става ясно, че тя е възприела наличието на кука още при
влизането си в стаята, т.е. за нея е съществувала обективна възможност да направи
преценка дали с предприетото поведение няма да застраши собственото си здраве,
както и да преустанови използването на съответния предмет (кука). Поради което
неизвинително в случая е пояснението, че ищцата е смятала куката за част от
предметите, които участват в играта. Несъобразяването на съответните
обстоятелства представлява по същността си форма на принос по смисъла на чл.
51, ал. 2 ЗЗД, който настоящата съдебна инстанция определя на 50%, поради което
и размерът на претендираните от ищцата обезщетения следва да бъден намален
наполовина, до каквато констатация обосновано е достигнал и първоинстанционния
съд.
Следователно,
първоинстанционният съд правилно е определил дължимия размер на претендираните
от ищцата обезщетения, като е намалил сумата от
5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди до 2 500,
00 лв. и сумата от 104, 89 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди на 52, 45 лв. поради наличието
на принос на ищцата за настъпване на увреждането.
Срещу
постановеното решение е подадена въззивна жалба и от страна на ответното
дружество. Доколкото за част от наведените от него оплаквания се отнася вече
изложеното, следва да бъдат разгледани само необсъдените от тях.
Такова
е оплакването на ответника, че съдът неправилно е възприел, че неизпълнението
на задължението за даване на инструктаж се намира в причинно-следствена връзка
с настъпилото увреждане на ищцата. Конкретното поведение, което е основание за
ангажиране на отговорността на ответното дружество е неполагането на достатъчна
грижа за избор на предмети, които съобразно естеството им да бъдат използвани в
играта, без да създадат опасност за здравето и живота на участниците в нея.
Доколкото ответникът твърди, че процесната кука в действителност е имала
определена роля в играта и поставянето й е било именно с цел да бъде
използвана, то е следвало ответникът да
положи необходимата грижа за избор на подходящ предмет, като по този начин да
избегне настъпването на евентуални и възможни увреждания за участниците. Непровеждането
на инструктаж по надлежен начин само по себе си също се явява нарушение, което
в допълнение с избора на неподходящ предмет е създало предпоставки за
настъпването на увреждането на ищцата. Във връзка с това e правилна
констатацията на първоинстанционния съд за наличието на основание за ангажиране
на отговорността на ответното дружество, поради което въззивната жалба в тази
си част се явява неоснователна.
На
следващо място, ответникът навежда оплакване за неправилност на решението и
поради наличието на основание за изключване на отговорността за вреди – а
именно наличието на клауза в Общите условия, съгласно която организаторът на
играта не носи отговорност за инциденти, които се дължат на поведението на
участник или проявена небрежност от негова страна. Подобно тълкуване не може да
бъде направено, доколкото правилото на чл. 94 ЗЗД, от което могат да бъдат
изведени възможностите за изменение и ограничаване на отговорността, е неприложимо
при деликтната отговорност, тъй като правилата, които уреждат деликтната
отговорност са императивни. На още по-голямо основание следва да бъде посочено,
че по начало наличието на съпричиняване на увредения при деликтната отговорност
не освобождава изцяло делинквента от задължение за обезщетение, а обезщетението
може единствено да бъде намалено – чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както е и в конкретния
случай.
Тъй
като настоящата инстанция достига до същите правни изводи относно наличието на
основание за ангажиране на деликтна отговорност на ответника, както и относно
размера на справедливото обезщетение, обжалваното решение следва да се потвърди
в обжалваните му части, а въззивните жалби да бъдат оставени без уважаване.
С
оглед неоснователността на въззивните жалби, разноските следва да останат за
страните така, както са направени от тях.
С
оглед на цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК
въззивното решение подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от
връчване на препис на страните.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20280089 от
18.12.2020 г., постановено по гр.д. 79445/2018 г., по описа на СРС, 42 с-в.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: