РЕШЕНИЕ
№ 348
гр. Перник, 07.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря САШКА ИЛ. МАРКОВА
като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело
№ 20241720105801 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба от М. Н. В., с която са предявени установителни
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожни, на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, на следните договори: договор за потребителски кредит №
2513457/31.01.2022 г., сключен между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД, и договор за
поръчителство от 31.01.2022 г., сключен между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД.
Ищецът твърди, че на 31.01.2022 г. е сключила с „КРЕДИСИМО“ ЕАД Договор
за потребителски кредит № 2513457 за сумата от 3 000 лв., при посочен годишен
процент на разходите 21.14% и годишен лихвен процент 19.33%, която следвало да се
върне на дванадесет месечни вноски. Сочи, че съгласно чл. 4. 1. от договора е следвало
да сключи с „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД Договор за поръчителство, с цел обезпечаване на
договора за кредит. По силата на договора за поръчителство дължимото
възнаграждение за поръчителя е в размер на 2 402,30 лв., която сума твърди да се
кумулира в падежните вноски по кредита. Излага подробни доводи, че сключените
договори са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1. пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК,
предложение 1 от ЗЗД. Поддържа, че сключеният договор за поръчителство е нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 /заобикаляне на закона/ и предл. 3/ противоречие с
добрите нрави/. Акцентира, че в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК
в договора за потребителски кредит липсват условия за прилагането на посочения
годишен лихвен процент /ГЛП/, като не става ясно дали е фиксиран или променлив. Не
е посочен общият размер на дължимата възнаградителна лихва. Твърди и че
погасителният план не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, не става
ясно каква част от претендираната сума е главница, каква част е лихва, каква част е
такса гарант. Поддържа, че не е ясно от съдържанието на договорите и дали
1
възнаграждението на поръчителя в размер на 2 402,30 лв. е включено в годишния
процент на разходите. Изложени са и доводи, че с договора за поръчителство не се
цели реално обезпечаване на кредита, а се цели едно допълнително оскъпяване на
кредита, като посочването на годишен процент на разходите, който не е действително
приложеният, представлява заблуждаваща търговска практика. Поддържа се и че е
лишен от основание, тъй като договорът, изпълнението на който обезпечава е
недействителен. Съобразно изложеното е направено искане горепосочените договори
да бъдат прогласени за нищожни, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - поради
противоречие със закона. Претендира разноски.
От ответниците в указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК са
депозирани писмени отговори, с които оспорват предявените искове по основание.
Изложени са подробни доводи, че процесните договори за кредит и предоставяне на
поръчителство отговарят на изискванията на действащата нормативна уредба. Сочи се,
че предвид обстоятелството, че ищецът е погасил предсрочно задълженията си по
договора за кредит, дължимото възнаграждение по сключения договор за представяне
на поръчителство не е било дължимо в цялост и съответно не е заплатено от него в
цялост. Твърди се и че за ищеца липсва правен интерес от търсената защита, тъй като
понастоящем договорите са прекратени, т.е. излагат се и доводи за недопустимост на
исковите претенции. Съобразно изложеното е направено искане предявените искове да
бъдат оставени без разглеждане, като недопустими, а в случай че съдът ги намери за
допустими – да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Правят възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК. Претендират юрисконсултско възнаграждение.
В открито съдебно заседание ищеца, редовно призован, не изпраща
представител. Чрез процесуалния си представител посредством писмено становище
прави искане да бъдат уважени предявените искове и претендира разноски, за които
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Ответниците в открито съдебно заседание, редовно призовани, не изпращат
представител. Процесуалните им представители представят писмени становища по
съществото на спора, в които правят искане исковата претенция да бъде отхвърлена
изцяло като неоснователна и недоказана. Заявяват становище за прекомерност на
претендираните разноски.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните, и събраните
по делото доказателства и ги преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
намери за установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните и от приложения по делото Договор за
потребителски кредит № 2513457/31.01.2022 г. /л. 15 – гръб и сл./, погасителен план
към същия и представени приложими Общи условия /ОУ/, се установява, че на
31.01.2022 г. между ищеца и първия ответник - „Кредисимо" ЕАД е сключен договор
за потребителски кредит, с посочените в исковата молба параметри. По-конкретно, от
погасителния план – приложение № 1 към договора, се установява, че на ищеца
първият ответник е предоставил заемна сума в размер на общо 3 000 лева, която
ищецът се е задължил да върне за срок от 12 месеца. Посочено е, че лихвеният
процент по кредита е 19.33 % и годишният процент на разходите /ГПР/ 21.14 %. Не е
посочено как се формират посочените суми. Общият размер на всички дължими
плащания от кредитополучателят е посочено, че е в размер на 3 328,35 лв., с уговорена
падежна дата на последната месечна вноска – 20.02.2023 г. Ищецът не спори, че е
получил уговорения в договора потребителски кредит в размер на 3 000 лв.
Видно от съдържанието на договора, в клаузата на чл. 4, страните уговорили
кредитополучателят да предостави на „Кредисимо" ЕАД банкова гаранция, съгласно
общите условия, в срок от десет дни от подаване на заявлението или да сключи
2
договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от „Кредисимо“ ЕАД
юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението, като отношенията
между страните по договора за кредит се прилагат съответните разпоредби на общите
условия относно обезпечението. В ал. 2 от същата клауза изрично е посочено, че ако
кредитополучателят не предостави съответното обезпечение, ще се счита, че
заявлението не е одобрено от „Кредисимо“ ЕАД, съответно договорът не поражда
действие между страните.
Не е спорно и от представения Договор за предоставяне на поръчителство от
31.01.2022 г. /л. 22 и сл./, се установява че между ищеца и ответника „Ай Тръст" ЕООД
е сключен договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който поръчителят се е
задължил да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който
договор да отговаря пред кредитора солидарно с кредитополучателя за изпълнение на
всички задължения на последния, възникнали от Договора за потребителски кредит ,
както и за всички последици от неизпълнението им. В чл. 8 от Договора, страните
постигнали съгласие ищеца да заплати на втория ответник възнаграждение, съгласно
приложение № 1 от Договора. Видно от приложение № 1 към договора /л. 25/, в раздел
II, т. 1, дължимото възнаграждение по сключения договор за поръчителство е в размер
на общо 2 402,30 лв., платимо на 12 месечни вноски, дължимо на датата на падежа на
съответното плащане по кредита, съгласно погасителен план.
Съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство,
„Кредисимо" ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя извод, че
разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на кредитора по
обезпечения договор за потребителски кредит, противно на доводите на ответниците в
депозираните писмени отговори.
От служебно извършена справка в Търговския регистър към Агенция по
вписванията се установява, че „Кредисимо" ЕАД е едноличен собственик на капитала
на „АЙ ТРЪСТ" ЕООД към датата на сключване на процесните договори – 31.01.2022
г., като двете дружества са с един и същ адрес на управление.
От представените по делото удостоверение № 97148/07.04.2024 г. от
„Кредисимо” ЕАД и удостоверение за липса на задължения № 1058017/07.04.2024 г.
от „Ай Тръст” ЕООД се установява, че задълженията на ищеца по процесните
договори са погасени изцяло чрез плащане.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
Предмет на делото са предявени от М. Н. В. установителни искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожни поради противоречие със
закона и добрите нрави на следните договори: договор за потребителски кредит №
2513457/31.01.2022 г., сключен между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД – поради
противоречие със закона, и договор за поръчителство от 31.01.2022 г., сключен между
ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД – поради противоречие с добрите нрави.
По допустимостта на предявените искове:
Съдът, като съобрази Решение на СЕС по дело C-321/22, според което чл. 7, §
1 от Директива 93/13, трябва да се тълкува в смисъл, че „не се допускат национална
правна уредба и нейното тълкуване в съдебната практика, съгласно които предявеният
от потребител иск за установяване на непротивопоставимостта на неравноправни
договорни клаузи...се отхвърля, а потребителят се осъжда да заплати съответните
съдебни разноски, тъй като липсва правен интерес поради наличието на друг способ за
защита, позволяващ събирането на сумите, които вече са платени на този продавач или
3
доставчик въз основа на посочените клаузи“, намира, че отнесено към настоящия
случай, следва да се приеме, че предявените установителни искове са допустими,
независимо от извършените плащания по договорите и противно на заявеното от
ответниците становище в обратен смисъл. Съдът намира, че избора на ищеца –
потребител дали ще предяви в едно производство, при условията на обективно
кумулативно съединяване, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на договор и осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платена по него сума, или евентуално ще предяви втория
иск в отделно производство, с оглед изхода на първото – преюдициално производство,
не следва да рефлектира на преценката относно допустимостта на установителния иск,
като във всички случаи съдът дължи произнасяне във връзка с него.
По основателността на предявените искове:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 33Д за прогласяване
нищожността на Договор за потребителски кредит № 2513457/31.01.2022 г., поради
противоречие с императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и
ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, сключен с ответника „Кредисимо“ ЕАД:
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от
време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/ЗПФУР/, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. По делото е
не спорно, че чрез средства за комуникация от разстояние ищецът е сключил с
ответника „Кредисимо“ ЕАД процесният Договор за потребителски кредит №
2513457/31.01.2022 г., поради което следва, че ищецът има качеството потребител на
финансови услуги, предоставени от разстояние.
Нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, регламентира какво представлява годишния
процент на разходите, а разпоредбата на § 1, т.1 от ЗР на ЗПК, разписва определение
какво представлява „общ разход по кредита” за потребителя. Съгласно посочената
разпоредба, „общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Чл. 19, ал.
4 ЗПК, предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Алинея 5
от чл. 19 от ЗПК регламентира по императивен начин, че клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
4
Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати потребителя-кредитополучател, а не същият да бъде поставен
в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи, каквато се установява да е процесната хипотеза. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, което в
случая с оглед съдържанието на процесния договор за кредит не е сторено.
В конкретния случай в Приложение № 1 към договора е посочено, че ГПР е
21.14 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това по какъв начин е
формиран самият ГПР. Посочено е, че взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР, са посочени в Общите условия, но по делото липсват
доказателства, че ищецът се е съгласил с представените Общи условия за
предоставяне на кредити, поради което съдържанието им не следва да бъде обсъждано.
В случая бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на
практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които
се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и чл. 19, ал. 4
ЗПК, т.е. липсва яснота какъв е действителният ГПР по договора за кредит. На
следващо място, по делото е безспорно установеното, че договорът е обезпечен с
договор за предоставяне на поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, както и че
възнаграждението, уговорено в полза на поръчителя по договора за обезпечение, не е
включено в ГПР, а в случай, че бъде включено, ГПР ще надхвърли пети пъти законната
лихва. Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 СЕС, с оглед на
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за
да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат
всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава
потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия
начин както непосочването на този процент. В същото решение се посочва, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР", когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или
те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
този кредит.
От съдържанието на чл. 4 от договора за кредит е видно, че предоставянето на
обезпечение, отговарящо на определени условия, е задължително за сключването на
договора за потребителски кредит, а видно от датата на сключването на договора за
поръчителство и начина на уговаряне на възнаграждението на поръчителя, че е
дължимо на вноски, съвпадащи с погасителните вноски по договора за кредит. При
извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен
собственик на капитала на дружеството „Ай Тръст“ ЕООД е „Кредисимо“ ЕАД -
кредитор на длъжника. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на
дружеството- поръчител, то очевидно с договора за поръчителство не се цели реално
обезпечаване на договора за заем, сключен с „Кредисимо“ ЕАД, доколкото плащайки
задължението на потребителя де факто кредиторът плаща вземането си сам на себе си.
Този извод се подкрепя и от факта, че претендираното възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство произтича от договор, който е свързан с падеж на
главните задължения към кредитора „Кредисимо“ ЕАД. Предвид изложеното,
5
настоящият съдебен състав намира, че със сключването на договора за поръчителство
се цели едно допълнително оскъпяване на договора за потребителски кредит,
допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Допълнителен аргумент в подкрепа този извод е, че в договора за заем ГПР е уговорен
в размер на 21.14 %, като при включване на възнаграждението, предвидено по
договора за предоставяне на поръчителство, действителният ГПР значително би
надвишил този размер, като и че възнаграждението на поръчителя е платимо по сметка
на кредитора „Кредисимо" ЕАД, което е признато от ответника.
В обобщение, от изложеното следва извод, че при сключването на договора за
потребителски кредит от 31.01.2022 г. е постигнат забранен от закона резултат, а
именно годишен процент на разходите, надхвърлящ законоустановения максимален
размер, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Установи се и че договорът не отговаря на
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – налице несъответствие между
действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради
което и съдът намира, че предявеният иск за прогласяване на неговата нищожност
поради противоречие със закона е основателен и следва да бъде уважен – арг. от чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да бъде прогласен за
нищожен Договора за предоставяне на поръчителство от 31.01.2022 г., сключен между
ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД поради противоречие с добрите нрави:
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване
е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност поради
накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. Според Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр. д. № 5477/
2007 г., ВКС, V г. о., когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите
нрави съдът не може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради
естеството на сочения порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат
на сделката, са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и
добросъвестност. Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства,
преценени комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права,
при което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и
очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност и
накърнява добрите нрави.
От приетия по делото Договор за предоставяне на поръчителство от 31.01.2022
г. се установява, че „Ай Тръст“ ЕООД и М. Н. В. са се съгласили „Ай Тръст“ ЕООД да
сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който да отговаря
солидарно с М. Н. В. пред „Кредисимо“ ЕАД за изпълнението на всички негови
задължения съгласно договора за потребителски кредит, както и за всички последици
от неизпълнението на задълженията по договора, срещу възнаграждение в размер на
общо 2 402,30 лв., дължимо разсрочено на вноски, платими на падежа на плащане на
погасителните вноски по договора за потребителски кредит, сключен с „Кредисимо“
ЕАД.
Между страните не е спорно и от съдържанието на договорите се установява,
6
че договора за поръчителство е сключен във връзка с договор за потребителски
кредит, сключен между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД на 31.01.2022 г. От доказателствата
по делото се установява, че договорът за поръчителство е сключен от ищеца с
ответника „Ай Тръст“ ЕООД в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора за
потребителски кредит, сключен с „Кредисимо“ ЕАД. При действието на чл. 138 от ЗЗД
поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на
неговото задължение. Поръчителството е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят не
получава възнаграждение и само при изрично договаряне на страните може да бъде
включена клауза за заплащане на такова. От установеното по-горе, съдът намира, че
със сключването на договора за поръчителство се цели допълнително възнаграждение
за кредитора-заемодател, което е уговорено по друго правоотношение единствено с
цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като при включване на
възнаграждението, предвидено по договора за предоставяне на поръчителство,
действителният ГПР значително би надвишил уговорения в договора за кредит ГПР от
21.14 % и максималният размер на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, от което следва
и че потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които следва да прави по обслужване на заема.
Като резултат, сключвайки договора за поръчителство, ищецът се е задължил
да заплати още едно възнаграждение в полза на кредитора си „Кредисимо“ ЕАД, който
е едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител, а последният
всъщност не е поел задължение по договора, тъй като реално обезпечава задължението
сам пред себе си. Изложеното води до извод, че последиците на сделката са
несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.
Налице е неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице
очевидно търпи значителна загуба, а друго се обогатява, заобикаляйки императивни
разпоредби на закона, поради което съдът приема, че сключеният договор за
поръчителство накърнява добрите нрави. Извод в тази насока следва и от съпоставката
между размера на заемната сума по договора за потребителски кредит – 3 000 лв., и
размера на дължимото възнаграждение от кредитополучателя по договора за
предоставяне на поръчителство – 2 402,30 лв. По изложените съображения, съдът
намира, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за
прогласяване на нищожност на предявения договор за предоставяне на поръчителство
също е основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има
ищеца, от когото се претендират такива съгласно представен списък по чл. 80 ГПК /л.
74/ в размер на общо 1 056,09 лв., от които държавна такса в размер на 216,09 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер на 840 лв. Плащането в брой на претендирания
адвокатски хонорар в размер на 840 лв. съдът намира за доказано по делото от
представения договор за правна защита и съдействие от 02.10.2024 г. /л. 29 – гръб/,
който има характера на разписка в частта, в която е удостоверено от страните
извършеното плащане. Съдът намира, че релевираните възражения от ответниците за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищеца са основателни.
За да стигне до този извод, съдът съобрази ниската правна и фактическа сложност на
делото, извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител
на ищеца, както и размера на присъжданите възнаграждения по сходни казуси с
процесния, поради което и намира, че размера на възнаграждението следва да бъде
намален до сума в размер на 400 лв. При определяне на размера на разноските за
адвокатско възнаграждение съдът взе предвид и че съобразно приетото в решение от
25.01.2024 г. по дело С438/22 на СЕС, съдът не е обвързан от минималните размери по
7
Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на адвокатското
възнаграждение, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското
възнаграждение в зависимост от вида на спора, интереса, вида и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото /в
същия смисъл е определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908 по описа за 2022
г. на ВКС, Търговска колегия, първо отделение и определение № 343 от 15.02.2024 г.
по т. д. № 1990 по описа за 2023 г. на ВКС, Търговска колегия, второ отделение,
относими по аналогия и в настоящия случай/. Посочената практика се поддържа и от
въззивната инстанция в Определение № 571/05.08.2024 г. по ч.в.гр.д. № 413/2024 г. на
ОС-Перник. Предвид изложеното, съдът намира, че всеки от ответниците следва да
бъде осъден да плати на ищеца сума в размер на по 308,04 лв., представляваща ½ от
общо дължимия размер от претендираните разноски от общо 616,09 лв. С оглед изхода
на спора, исканията на ответниците за присъждане на юрисконсултски възнаграждения
са неоснователни.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА Договор за потребителски кредит № 2513457/31.01.2022 г.,
сключен между М. Н. В., ЕГН **********, с адрес: град П., ул. „Ю. Г.“, бл. **, вх. „*“,
ап. **, в качеството на кредитополучател, и „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище в град София и адрес на управление: бул. „Витоша“ 146, сграда А, ет. 4,
Бизнес център „България“, в качеството на кредитор, за нищожен, на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА Договор за предоставяне на поръчителство от 31.01.2022 г.,
сключен между М. Н. В., ЕГН **********, с адрес: град П., ул. „Ю. Г., бл. **, вх. „*“,
ап. **, в качеството на потребител, и „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
в град София и адрес на управление: бул. „Витоша“ 146, сграда А, ет. 4, Бизнес център
„България“, в качеството на поръчител, за нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, предл.
3 ЗЗД.
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище в град София и
адрес на управление: бул. „Витоша“ 146, сграда А, ет. 4, Бизнес център „България“, ДА
ЗАПЛАТИ на М. Н. В., ЕГН **********, с адрес: град П. ул. „Ю. Г.“, бл. **, вх. „*“,
ап. **, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 308,04 лв., представляваща
разноски по делото.
ОСЪЖДА „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище в град София и
адрес на управление: бул. „Витоша“ 146, сграда А, ет. 4, Бизнес център „България“, ДА
ЗАПЛАТИ на М. Н. В., ЕГН **********, с адрес: град П., ул. „Ю. Г.“, бл. **, вх. „*“,
ап. **, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 308,04 лв., представляваща
разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред Окръжен съд - Перник.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от същото на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
8
9