№ 334
гр. София, 07.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Джурковски
Членове:Александър Желязков
Емилия Колева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
в присъствието на прокурора
като разгледа докладваното от Николай Джурковски Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20221000600691 по описа за 2022 година
С присъда № 11 от 15.04.2022 г. на ОС-Благоевград, 5 наказателен състав, постановена по
НОХД № 179/2021 г. по описа на същия съд, подсъдимият С. В. Д., с ЕГН **********, е
признат за ВИНОВЕН в това, че на 24.12.2017 г. за времето от 03:06 до 07:30 часа във
Филиал за спешна медицинска помощ гр. ***, в качеството си на медицински фелдшер в
ЦСМО Благоевград ФСМП Петрич е причинил смъртта на С. С. С. на 50 години от гр. ***,
поради немарливо изпълнение на медицинската си професия, която е правно
регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, след като
пациентът С. С. С. бил определен за спешен с триаж категория с код червено А1 /критичен
спешен пациент/, след подаден сигнал, че е паднал по стълбите и е в безсъзнание - му
поставил диагноза „Пиян - Алкохолно опиянение“ мисия 231006 код Ml6, без да извърши
преглед на същия, да планира и назначи диагностични процедури, като не го предал за
преглед на дежурния лекар и не е информирал същия за наличието на пациент за преглед и
за състоянието му, а го оставил да лежи на пейка в съседен коридор без визуално
наблюдение, с което е нарушил разпоредбите на подт. 6.5 “Периодична оценка на спешното
състояние, нова преценка на спешния пациент с корекция на предварителната диагноза и
лечение при нужда“, на т.6 „Мениджмънт на спешния пациент и разпореждане със спешния
случай в спешно отделение“, Раздел IV “Други елементи на диагостичнолечебния процес -
преценки, диагностика - лечебни стъпки, клинично документиране“ от Наредба 3 от
06.10.2017 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна помощ“ във връзка е чл.6
1
ал.1 от Закона за лечебните заведения; чл.81, ал.1 и ал. 2 от Закона за здравето; чл.2, чл.3,
чл.4 и чл.11 ал.2 от Наредба № 25 от 04.11.1999 г. за оказване на спешна медицинска помощ
/Издадена от министъра на здравеопазването, обн., ДВ, бр. 98 от 12.11.1999 г., изм. и доп.,
бр.69 от 07.08.2001 г., изм., бр.18 от 04.03.2014 г./, което е довело до смъртта на С. С. С. на
*** г., поради недиагностицираната и нелекувана своевременно тежка черепно мозъчна
травма - престъпление по чл.123, ал.1, пр.2 от НК, за което и на основание чл.123, ал.1, пр.2
от НК във вр. с чл.54 от НК му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от 2
години.
С присъдата на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено изтърпяването на така наложеното
наказание “лишаване от свобода” за срок от 3 години считано от влизане на присъдата в
сила.
Със същата присъда подсъдимият С. В. Д. е осъден да заплати на С. С. С., с ЕГН
**********, сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за причинените й в резултат
на инкриминираното деяние по чл.123, ал.1 НК неимуществени вреди, ведно със законната
лихвата върху тази сума от датата на деянието - *** г. до окончателното изплащане на
сумата, а над уважения размер предявеният граждански иск е отхвърлен като неоснователен.
С присъдата подсъдимият С. В. Д. е осъден да заплати по сметка на ОД на МВР -
Благоевград сумата 2520 лева разноски на досъдебното производство, по сметка на
Благоевградски окръжен съд сумата 459,60 лева разноски в съдебната фаза, както и
държавна такса върху уважената част на гражданския иск в размер на 2000 лева и по 5 лева
за издаване на изпълнителен лист.
Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адвокат С. П. от БАК,
защитник на подсъдимия С. В. Д., с оплаквания, че е неправилна, необоснована и
постановена при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, а
наложеното наказание е явно несправедливо. Твърди, че окръжният съд с присъдата си не е
направил задълбочен и верен анализ на доказателствените източници и материали и не е
изяснил правилно релевантните за изхода на делото факти. Сочи, че към инкриминирания
момент, очертан с обвинителния акт, а именно от 03:06 до 07:30 часа на 24.12.2017 г.
подсъдимият Д. е обвинен, че е причинил смъртта на С. С., но че видно от целокупния
доказателствен материал смъртта на лицето С. е настъпила 33 дни по-късно, а не на
24.12.2017 г. Наред с това се изтъква, че смъртта като акт на фактическа мозъчна
неактивност се установява в конкретен час, а не като отрязък от време, което, по мнение на
защитника, е неточност на обвинението по обвинителния акт. Заявява също, че по данни от
комплексната съдебно-медицинска експертиза по писмени данни № П-2/2019 г. времето на
настъпването на смъртта е 33 дни по късно и че действията на подсъдимия и конкретната
причина за смъртта на пострадалия не са установени като пряка причинно-следствена
връзка.
Относно обвинението, че подсъдимият не е диагностицирал правилно заболяването на
пострадалия; че е преценил, че същото като работна диагноза се касае за „пиян-алкохолно
опиянение“ и че не е установил вярната диагноза, се въвежда оплакване, че в ОА не се сочи
2
коя е вярната диагноза. Излагат се и доводи, че от свидетелските показания на д-р П. и от
заключението на вещите лица в комплексната СМЕ по писмени данни се сочи, че причината
за неустановяването е поради маскиране на заболяването именно поради алкохолното
въздействие, от една страна, и поради ранния стадий от инцидента и превозването на
пациента до Спешния център не е предприето изследване на пострадалото лице. В тази
връзка се подчертава, че в диспозитива на обвинителния акт не се сочи именно за какви
изследвания става въпрос.
Относно обвинението, че подсъдимият не е предал пациента за преглед на дежурния лекар и
не е информирал същия за наличие на пациент за преглед и за състоянието му, се изтъква, че
от показанията на св. С. С. се установява, че в момента на пристигането на подсъдимия с
пациента на носилка пред кабинета е имало за преглед друг пациент по спешност /с
инфаркт/ и че подсъдимият е уведомил за носения от него пациент и за неговото състояние,
но че въпросната свидетелка не може да посочи какво е разбрал дежурния лекар, както и че
тя прави само онова, което той й нареди.
Досежно обвинението, че подсъдимият Д. не е планирал и назначил диагностични
процедури се изтъква, че именно поради алкохолното въздействие е било налично
маскиране на заболяването, поради което е било трудно, дори невъзможно
диагностицирането и дори за специалист /съгласно свидетелските показания на д-р П./,
както и че вещите лица изрично подчертават тези обстоятелства в заключението си. Заявява
се, че по сведение на св. доктор П.-невролог в конкретния случай това изследване би било
задължително, но че същата свидетелка сочи, че поради маскирането и не само поради това
лесно може да не се разпознае заболяването и трудно би се поставила вярната диагноза.
Прави се и възражение, че не се доказа по категоричен начин при кое именно падане е
настъпило увреждането и какво увреждане е настъпило при всяко едно от двете падания. В
тази връзка се цитират допълнителните обяснения на вещите лица в съдебното заседание,
проведено на 15.04.2022 г., че „Не е направена аутопсия, тя би могла да изясни някои
проблеми. Това с което разполагаме мога да кажа че по-вероятно за нас е от второто падане
да са се получили. Това е съобразно цялата медицинска документация, находките, които са в
оперативния протокол и развитието на травмата“. С оглед на това се претендира, че при
повторното повикване на телефон 112 поради второто падане на С., което е в 12.28 часа, на
мястото на инцидента не е пристигнал подсъдимият Д., а друг медицински екип, доколкото
смените на дежурните екипи са в 07.30 часа. В този смисъл се изтъква, че дори и да се
приеме, че е имало забавяне относно диагностицирането или че не са били извършени в
пълен обем всички медицински дейности, видно от обясненията на вещите лица тежкото
травматично увреждане, което вероятно е довело 33 дни по-късно до смъртта, не е било
настъпило към момента на първото падане, когато е бил дежурен подсъдимият Д., а е
настъпило при второто падане - при дежурството на друг спешен екип.
Твърди се, че присъдата следва да почива на убедителни доказателства, каквито в настоящия
процес категорично не са били събрани, и че само въз основа на вероятно предположение е
недопустимо да се поддържа обвинение и да се определя наказание.
3
В жалбата се излагат и съображения, че дори и да бъде прието наличие на нарушения на
визираните в Наредба № 3/2017 г. разпоредби, то действията на подсъдимия не могат да
бъдат квалифицирани като престъпление по чл.123, ал.1 НК. Изтъква се, че изпълнителното
деяние, очертано в обсъжданата законова норма, а именно „причинил“ изиска
съществуването на пряка причинно-следствена връзка между осъществените от субекта на
престъплението действия (или бездействия) и настъпилия съставомерен престъпен резултат,
но че в настоящия случай смъртта на пострадалия е настъпила 33 дни след извършения от
подсъдимия Д. преглед на 24.12.2017 г., при това далеч не във времевия отрязък, очертан с
обвинителния акт, и още повече, че прегледа от подсъдимия е извършен след първото
падане на пострадалия, което, според вещите лица, не е довело до тежкото травматично
увреждане.
Отделно от това се акцентира и на обстоятелствата, че на място пострадалият С. е бил
прегледан от подсъдимия, като са извършени непосредствено необходимите медицински
мерки по повод видимите изяви, а именно: тампонада-поради кървенето от носа; поради
установено повишено кръвно налагане е направил инжекция с хлофазолин; че действия са
извършени в тъмния часови отрязък от времето, без осветление на място и без видими
лицеви изяви освен кървенето от носа /по сведение и на св.Г.Б./. Сочи се, че външни
изменения не са видими дори и при последващите наблюдения от страна на подсъдимия Д.;
че същите намират изява след второто падане; както и че при прегледа, извършен от д-р П.,
близките на пациента са били уведомени, че се касае за състояние, което е несъвместимо с
живота и че леталният изход е неизбежен /по сведения на същия лекар, дадени пред съда/.
Обръща се внимание и на факта, че е последвало транспортиране до „Пирогов“ и тежка
черепно-мозъчна операция, както и дълго лечение от 33 дни и че в случая се касае за един
изключително продължителен отрязък от време с множество усложнения.
В жалбата е изтъкнато и обстоятелството, отразено в медицинската експертиза, че в случая
не може да се посочи коя е непосредствената причина за смъртта и че това е могло да се
установи само ако е било извършена аутопсия на трупа, което обаче не е сторено по
желание на роднините. В тази връзка се подчертава, че заключението сочи като вероятна
причина за настъпване на смъртта многоорганна недостатъчност /сърдечно-съдова,
дихателна, хемопоетична, чернодробна, бъбречна/ с терминална изява ДИК /дисеминирана
интравазилна коагулация/ синдром-водещ до профузно повсеместно кървене,
хемодинамичен срив и спиране на сърдечната дейност. Твърди се, че основната, началната
причина за смъртта е получената черепно-мозъчна травма при второто падане и че именно
на база тази черепно-мозъчна травма, изпадането в кома и последвалото продължително
обездвижване и залежаване, независимо от лечението, са настъпили тежки дегенеративни и
възпалителни промени във всички вътрешни органи, обусловили развитието на
многобройна органна недостатъчност и ДИК синдром. Сочи се също така, че съгласно
заключението на цитираната експертиза състоянието на силно алкохолно опиване е
маскирало черепно-мозъчната травма и при неопитни може да доведе до диагностично
заблуждение, както и че травмата е била тежка и дори при своевременно отреагиране и
4
адекватно протекъл лечебно-диагностичен процес е могло настъпването на летален изход. В
тази насока се излагат аргументи, че от доказателствените материали и конкретно от
заключенията на всички СМЕ е установено, че смъртта на пострадалия, предвид тежката
черепно-мозъчна травма и развитието на състоянието му, е била неизбежна, като
единственият начин тя да бъде избегната (при това според експертите със сравнително ниска
степен на вероятност) е било провеждането на високоспециализирано лечение - оперативна
намеса на неврохирург, какъвто няма в гр.Петрич, а най-близкият е в гр.София. Заявява се и
становище, че от момента на установяването на заболяването до започването на
оперативната намеса е следвало да изминат поне три-четири часа (с оглед транспорт и
подготовка на операцията), което, според защитника, е и основание да се приеме, че към
момента на извършване на прегледа от страна на подсъдимия смъртта е била неизбежна, тъй
като дори пострадалият да е бил правилно диагностициран е било невъзможно да получи
своевременна специализирана медицинска помощ (да бъде проведена операция от
неврохирург). Изтъква се, че при тези обстоятелства осъществените от подсъдимия
нарушения на Наредба №3/2017 г. (ако бъдат приети за установени) не са в пряка причинно-
следствена връзка със смъртта на пациента С. С., тъй като последният е щял да почине дори
и те да са били извършени, тъй като той е бил с тежка черепно-мозъчна травма,
несъвместима с живота, а и с оглед отдалечеността на гр.Петрич от гр.София, на повече от
3,30 часа, не е съществувала обективна възможност да получи специализирано
неврохирургично лечение, което е било единствената възможност за вероятното му
спасяване. По тези съображения подалият жалбата защитник поддържа тезата за липса на
пряка причинно-следствена връзка между действията на подсъдимия и настъпилата смърт на
пострадалия, поради което намира, че не може да бъде направен извод за съставомерност на
осъщественото от подсъдимия, тъй като макар и извършвайки нарушения на добрата
медицинска практика неговото действия не са били причина за смъртта на пострадалия, още
по-малко той да е починал на 24.12.2017 г. за периода от 03:06 до 07:30 часа. Предвид така
изложеното защитникът счита, че действията на подсъдимия могат да бъдат основание да
носи дисциплинарна или административна отговорност, но не и наказателна за извършено
престъпление по чл.123, ал.1 пр.2 от НК, доколкото липсата на връзка между поведението
на подсъдимия и настъпилия съставомерен резултат - смъртта на пострадалия - е основание
да се прецени, че съставът на престъплението не е осъществен от обективна страна, поради
което претендира, че подсъдимият следва да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение
за извършено престъпление по чл.123, ал.1,пр.2 НК. Прави се оплакване, че в случая е
нарушен принципа на чл.303, ал.1 и ал.2 от НК, с оглед на което се изразява становище, че
атакуваната присъда следва да бъде отменена изцяло, а подсъдимият С. В. Д. да бъде
оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.123, ал.1, пр.2 от
НК.
В жалбата се акцентира и на отличните характеристични данни на подсъдимия:
безпрекословна отдаденост на професията вече повече от 40 години, без каквито и да е
забележки; изключителен колега, желан от колектива, поради което е и върнат на работа на
4 часов работен ден; с чисто досие, но вече на преклонна възраст- на 70 години, пенсионер,
5
с ниска пенсия, живеещ със съпругата си пенсионер и безработния си син в едно
домакинство. Сочи се, че на фона на тази тежка финансово-битова картина поради приетата
от съда вина на подсъдимия окръжният съд е приел, че същият следва да плати обезщетение
за причинени неимуществени вреди в размер на 50 000 лева, сума която е изключително
непоносима за средно статистическия българин, още по-малко за 70 годишен пенсионер. В
тази връзка защитникът счита, че съдът не е отчел тежкото финансово състояние на
подсъдимия при определяне размера на обезщетението.
Прави се и оплакване за извършени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че в
съдебно заседание съдът неправилно е допуснал гражданският ищец да даде обяснения едва
след като са били разпитани свидетелите, на чийто показания гражданският ищец е
присъствал лично в съдебната зала. Счита, че съдът е следвало първо да разпита
гражданския ищец и след това да пристъпи към разпит на свидетелите, ако същият държи да
бъде в съдебна зала.
Относно гражданско-осъдителната част на присъдата се излагат доводи, че е абсолютно
неправилно да се сочи като дата на деянието *** г., а по обвинение да се сочи датата
24.12.2017 г., което, според защитника, не може да се определи като техническа грешка.
Относно осъждането на подсъдимия да заплати по 5 лева за издаване на изпълнителен лист
защитникът счита, че същите са дължими едва след като бъде поискано тяхното издаване и
че е недопустимо да се събират ДТ за действия, за които съществува вероятна възможност да
се наложи събирането им по принудителен ред. Освен това се излага и аргумент, че в ГПК
законодателят е предвидил изрично, че сторените разноски се събират от длъжника в хода на
изпълнителното производство при доказани разноски от страна на взискателя. С оглед на
изложеното подалият жалбата защитник счита за процесуално недопустимо да се осъди лице
за нещо, което е бъдещо несигурно вероятно събитие, поради което претендира, че следва да
бъдат отменени и осъжданията в гражданско-осъдителната част на присъдата.
В заключение се отправя молба до въззивния съд ако бъде приета липса на процесуални
нарушения, неналагащи връщането на първа инстанция, присъдата да бъде отменена в
цялост и подсъдимият да бъде оправдан по обвинението, очертано с обвинителния акт,
както и да бъде отменена присъдата и в гражданско - осъдителната част в цялост, вкл. и
относно такси и разноски. Алтернативно се отправя молба в случай, че бъде прието наличие
на виновно поведение да бъде изменена първоинстанционната присъда относно вида и
размера на наказанието и да бъде постановено по-леко такова; да бъде намален размера на
обезщетението за претърпени неимуществени вреди като се вземат предвид социално-
битовите, финансовите, здравословните и възрастовите характеристики на подсъдимия Д.;
както и да бъдат изменени, респ. отменени дължимите се държавни такси и разноски в тази
връзка.
В постъпилото допълнение към въззивната жалба, изготвено от адвокат С. П., защитник на
подсъдимия С. В. Д., по същество са релевирани същите оплаквания и искания, каквито
вече са заявени в самата въззивна жалба.
6
В съдебно заседание пред апелативния съд прокурорът от САП изразява становище, че
авторството на деянието, за което подсъдимият е предаден на съд, е безспорно установено
както от обективна, така и от субективна страна от събраните по делото доказателства.
Заявява, че е безспорно изяснено при какви обстоятелства е настъпила смъртта на
пострадалия и причината за това, както и че в това отношение заключението на тройната
съдебномедицинска експертиза категорично сочи, че е налице забавяне диагностицирането
на здравословното състояние и отпочването на лечебния процес по отношение на
пострадалия, като такова диагностициране е било възможно още при първоначалното
постъпване на лицето в СМЦ, но поради недокладването на състоянието, неснемането на
анамнеза и данни е неглижирано състоянието, поради което черепно-мозъчната травма е
била установена значително по-късно, когато вече е било трудно да се доведе до желания от
лечебния процес резултат. Счита, че съдебният акт на първоинстанционния съд е подробно
мотивиран, а определеното по вид и размер наказание е правилно и съответства на целите на
наказанието, поради което смята, че няма основание за изменение или отмяна на атакуваната
присъда. С оглед на това моли да бъде постановено решение, с което да бъде потвърдена
изцяло присъдата на първоинстанционния съд като правилна и законосъобразна.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция адвокат Н. Б., повереник на гражданския
ищец и частен обвинител С. С. С., счита, че жабата е неоснователна и че присъдата на
първоинстанционния съд е правилна, законосъобразна и добре мотивирана, поради което
моли да бъде постановено решение, с което да бъде оставена в сила. Твърди, че нормата на
чл. 123, ал. 1, пр. 2 НК е бланкетна и правилата за поведение на подсъдимия са
регламентирани в други законови и подзаконови нормативни актове и че в случая най-важна
е Наредба № 25. Заявява, че в случая предмет на доказване е дали подсъдимият е изпълнил
своите правно регламентирани задължения и тъй като престъплението по чл. 123 ал. 1 НК, за
което е повдигнато обвинение, е сложно съставно престъпление счита, че ако подсъдимият е
бил изпълнил правно регламентираните си задължения, то щеше да липсва единият елемент
на тази правна норма и в случая нямаше да има престъпление от обективна страна. По
отношение на гражданския иск изразява становище, че уваженият размер е съразмерен с
оглед причинените неимуществени вреди на доверителката му. Твърди, че между нея и
пострадалият има роднинска връзка, че същите са били емоционално свързани и че в
продължение на 33 дни от настъпването на травмата до смъртта му тя постоянно. е полагала
грижи - всеки ден е била с него, което се е отразило върху нейната психика, както се е
отразила на психиката й и неговата смърт. Изтъква, че вече 5 години тя още не може да
възстанови психиката си и тъгува за брат си. Предвид така изложеното повереникът счита,
че размерът на уважения граждански иск не трябва да бъде изменян. Моли да бъде
потвърдена присъдата.
В заседанието пред въззивния съд гражданският ищец и частен обвинител С. С. поддържа
изцяло заявеното от своя повереник.
В съдебно заседание пред настоящата инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия
С. Д. – адвокат Н. - поддържа изцяло въззивната жалба, както и изложените в нея подробни
7
аргументи. Счита, че първоинстанционният съдебен акт е незаконосъобразен и необоснован
- че не е съобразен със законовата норма на чл. 123 НК и че присъдата е постановена в
нарушение на закона, защото събраните по делото доказателства по никакъв начин не
установяват извършено от подзащитния му престъпление.
Твърди, че в конкретния случай няма абсолютно никаква връзка между действията или
бездействията на подсъдимия и настъпилия вредоносен резултат. Сочи, че подсъдимият е
бил на работа до 7:30 ч. сутринта и това, че след 12:30 ч. е имало ново обаждане изобщо
няма връзка с негово действие или бездействие. Отделно от това защитникът акцентира и на
факта, че още при първоначалният сигнал на тел. 112 същият е бил определен с код
„червено“, което означава, че този сигнал е трябвало да бъде посетен от лекар, а не от С. Д.,
който тогава е бил на телефона и това му е била работата - да вдига телефона. В тази връзка
излага и доводи, че тъй като обаче дежурният лекар в този момент е преглеждал някаква
възрастна жена подсъдимият е направил нещо, което не му е влизало в работата, и е казал
„Аз ще отида да го докарам този пациент, за да не се губи време“. Така че, според
защитника, лекарят много добре е знаел, че идва пациент, а това, че не му е обърнал
внимание и че се е забавил с възрастната жена, е друг въпрос. Твърди, че след тези действия
обаче следва да има нещо друго, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилия
вредоносен резултат, но че в случая такива действия или бездействия на подсъдимия няма.
В тази връзка изразява учудване защо съдът на стр. 7 в мотивите си заявява, че абсолютно
необосновано към 8.00 ч. е допуснато пациентът да се върне в дома си със собствен
транспорт. Според защитника би трябвало поне да е посочено кой го е допуснал това нещо.
Твърди се, че това е допуснато, и не само, че е допуснато, а е по нареждане на д-р П., който
идва тогава на работа и който е заявил на сестрата на починалия, че този човек не може да
остане там, вместо да го прегледа, след като не го е прегледал предишния лекар.
Защитникът излага и доводи, че окръжният съд е посочил, че кредитира напълно
заключенията на вещите лица Г., К. и С., но че в същото време обаче не се е съобразил с
това заключение. В тази връзка заявява, че вещите лица са посочили, и това е било
възприето от първия съд, че всяко по-своевременно стартиране на диагностичното
уточняване и адекватно лечение би подобрило шансовете на пострадалия за благоприятен
изход. Но същевременно изтъква, че дали със сигурност е щяло се стигне до това никой не
знае. Твърди, че при тази мотивировка окръжният съд, признавайки подсъдимия за виновен,
казва, че подсъдимият може би е виновен. Счита обаче, че такава присъда с „може би е
виновен“ не може да съществува. В тази връзка се развива и оплакване, че
първоинстанционният съд не се е съобразил и с друг извод от заключението на вещите лица,
в който те сочат следното: „В конкретния случай забавянето на диагностичното уточняване
с 10-11 часа в условията на алкохолна интоксикация не е определило категорично
неблагоприятния изход от черепно-мозъчната травма“. С оглед на това защитникът изразява
становище, че присъдата е незаконосъобразна, необоснована и че като такава следва да бъде
отменена като подсъдимият бъде признат за невиновен и съответно бъде отхвърлен изцяло
предявения срещу него граждански иск.
8
В лична защита пред въззивната инстанция подсъдимият поддържа изложеното от
защитника си, а в последната си дума заявява, че е невинен и че иска да бъда оправдан.
Апелативен съд-София, след като прецени събраните по делото доказателства, обсъди
изложените от страните съображения и след като сам служебно провери правилността на
присъдата, намери следното:
Производството пред Окръжен съд – Благоевград е било образувано по внесен от
прокурор при ОП-Благоевград обвинителен акт срещу С. В. Д. за престъпление по чл. 123
ал.1 пр.2 от НК. В иницииращия прокурорски акт се претендира, че инкриминираното
престъпно деяние е извършено от Д. на 24.12.2017 г. за времето от 03.06 до 07.30 часа,
когато във Филиал за спешна медицинска помощ гр. ***, в качеството си на медицински
фелдшер в ЦСМО Благоевград ФСМП Петрич е причинил смъртта на С. С. С. на 50 години
от гр. ***, поради немарливо изпълнение на медицинската си професия, която е правно
регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, след като
пациентът С. С. С. бил определен за спешен с триаж категория с код червено А1 /критичен
спешен пациент/, след подаден сигнал, че е паднал по стълбите и е в безсъзнание - му
поставил диагноза „Пиян - Алкохолно опиянение“ мисия 231006 код Ml6, без да извърши
преглед на същия, да планира и назначи диагностични процедури, като не го предал за
преглед на дежурния лекар и не е информирал същия за наличието на пациент за преглед и
за състоянието му, а го оставил да лежи на пейка в съседен коридор без визуално
наблюдение, с което е нарушил следните разпоредби:
- подт. 6.5 “Периодична оценка на спешното състояние, нова преценка на спешния пациент
с корекция на предварителната диагноза и лечение при нужда“; т.6 „Мениджмънт на
спешния пациент и разпореждане със спешния случай в спешно отделение“ и Раздел IV
“Други елементи на диагостичнолечебния процес - преценки, диагностика - лечебни стъпки,
клинично документиране“ от Наредба 3 от 06.10.2017 г. за утвърждаване на медицински
стандарт „Спешна помощ“ във връзка с чл.6, ал.1 от Закона за лечебните заведения;
- чл.81, ал.1 и ал. 2 от Закона за здравето;
- чл.2, чл.3, чл.4 и чл.11, ал.2 от Наредба № 25 от 04.11.1999 г. за оказване на спешна
медицинска помощ /издадена от министъра на здравеопазването, обн., ДВ, бр. 98 от
12.11.1999 г., изм. и доп., бр.69 от 07.08.2001 г., изм., бр.18 от 04.03.2014 г./,
което е довело до смъртта на С. С. С. на *** г., поради недиагностицираната и нелекувана
своевременно тежка черепно мозъчна травма.
Инкриминираното престъпление по чл. 123 ал.1 пр.2 от НК, за което с обвинителния
акт е повдигнато обвинение на С. В. Д., може да се осъществи с поведение /действие или
бездействие/, което задължително трябва да е елемент от упражняването на правно
регламентирана дейност /не се претендира деянието да е елемент от „правно регламентирано
занятие“/, представляващо източник на повишена опасност, като с това поведение /във
формата на действие или бездействие/ поради немарливо изпълнение /не се претендира
деянието да е извършено „поради незнание“/ се нарушава норма от действащ нормативен
9
акт /респ. ненормативни правила и общопризнати практики, основаващи се обаче на
нормативен акт/, уреждащ правилата за безопасното им упражняване, и в резултат на това е
настъпила смърт. В случая изпълнителното деяние на инкриминираното в ОА престъпление
се изразява в неправомерно, поради немарливо изпълнение, упражняване на дейност-
медицинска професия, представляваща източник на повишена опасност. Което означава, че
изпълнителното деяние на твърдяното престъпление се явява обективно проявление на
немарливото изпълнение на правно регламентираната дейност – медицинската професия.
При немарливото изпълнение на занятието или дейността деецът притежава необходимите
знания, умения, опит, квалификация и т.н., но въпреки това той не постъпва така, както
трябва, както знае и както може да постъпи и в резултат на това не изпълнява задълженията
си според правилата и изискванията на професията си. При немарливото изпълнение липсва
професионално дължимо поведение, но не поради невладеене на професията или поради
непознаване на правнорегулиращите я правила, а поради тяхното неправилно, неточно, лошо
или дефектно изпълнение. Отнесено към медицинската професия, немарливото изпълнение
по смисъла на чл. 123 от НК може да се прояви в различни форми и да придобие различно
съдържание - като липса на старание, невнимание, разсеяност,незадълбоченост,
незаинтересованост, безгрижие, безразличие, несъобразителност и т.н.
Както бе посочено, обвинението срещу подсъдимия Д. е за немарливо изпълнение на правно
регламентирана дейност – медицинска професия. Въззивният съд констатира, че относно
този съставомерен признак на инкриминираното престъпление по чл. 123 ал.1 от НК в
обвинителния акт не са посочени кои са конкретните факти и обстоятелства, които
обосновават „немарливото изпълнение“ при упражняването на медицинската професия от
подсъдимия, респективно при осъществяването на действията спрямо пострадалия, като
само декларативно е заявено, че се касае за немарливо изпълнение на правно
регламентирана медицинска професия /на стр.8 и 9/. Следователно в съдържанието на
обвинителния акт липсва яснота въз основа на кои точно факти и обстоятелства е прието, че
в дадената ситуация подсъдимият е проявил немарливост при оказването на медицинска
помощ на пострадалия. В тази връзка не е посочено и какви са конкретните проявни форми
на „немарливото изпълнение“ и в какво фактическо поведение /действие или бездействие/
на подсъдимия те са се обективирали.
Обсъжданата непълнота в обвинителния акт относно фактите, обосноваващи
съставомерното обстоятелство „немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност“,
не е била констатирана от окръжния съд, който на свой ред в мотивите на присъдата само се
е задоволил бланкетно и декларативно да посочи, че са касае до немарливо изпълнение, тъй
като подсъдимият е знаел задълженията си на медицински специалист-фелдшер, но не е
предприел действия по изпълненията им. Така на практика първият съд не е посочил въз
основа на кои конкретни факти и обстоятелства е приел да е обективирано немарливото
изпълнение на правно регламентираната дейност. Но при липсата в обвинителния акт на
конкретни фактически твърдения в какво точно се изразява „немарливото изпълнение“ на
упражняваната от подсъдимия дейност окръжният съд не би и могъл по един процесуално
10
допустим и законосъобразен начин да преодолее тази непълнота на ОА, доколкото би било
недопустимо едва с присъдата за първи път да се въвеждат факти относно поведението на
подсъдимия, въз основа на които да се обосновава немарливото изпълнение като проявна
форма на неправомерното упражняване на медицинската професия от негова страна. И това
е така, защото е процесуално недопустимо съдът да се основава на обвинителни факти и
фактически конструкции, които не се съдържат в обвинителния акт. Със съдебния акт е
недопустимо да се предявяват за първи път фактически положения, които не са били
въведени в обвинителния акт, тъй като съдът не може сам да дефинира и определя рамките
на обвинението и в мотивите си да запълва обема на обвинението по свое усмотрение с нови
факти и конструкции, надхвърлящи фактическите предели на предявеното обвинение.
Всичко това се отнася и за правомощията на въззивния съд, поради което коментираните
фактически непълноти на обвинението не могат да бъдат запълнени и отстранени едва с
въззивното решение.
Във връзка с гореизложеното следва да се отбележи, че в действителност в
обстоятелствената част на обвинителния акт са посочени определени факти, описващи
поведението на подсъдимия Д. спрямо пострадалия пациент: че след като пациентът С. С.
С. бил определен за спешен с триаж категория с код червено А1 /критичен спешен пациент/
след подаден сигнал, че е паднал по стълбите и е в безсъзнание, му поставил диагноза
„Пиян - Алкохолно опиянение“ мисия 231006 код Ml6, без да извърши преглед на същия, без
да планира и назначи диагностични процедури, като не го предал за преглед на дежурния
лекар и не е информирал същия за наличието на пациент за преглед и за състоянието му, а
го е оставил да лежи на пейка в съседен коридор без визуално наблюдение. Но пък тези
факти не са посочени като обосноваващи и обективиращи „немарливото изпълнение“ по
смисъла на чл. 123 ал.1 от НК. Т.е., въпросните факти, макар и да се съдържат в
прокурорския акт, не са свързани по никакъв /фактически и логически/ начин с
немарливостта, за която се претендира да е била проявена от подсъдимия. С така описаните
в обвинителния акт факти относно поведението на Д. единствено и само по обобщаващ
начин са обосновани нарушенията на инкриминираните правила и нормативни актове, но не
и твърдяното немарливо изпълнение на правно регламентираната дейност. И тъй като нито
обвинението и обвинителната теза, нито осъдителната присъда могат да се основават на
предположения, то следва, че в случая претендираната немарливост при изпълнението на
правно регламентираната медицинска дейност не може предполагаемо /на базата на
предположения/ да се основава на посочените факти.
Но въпреки наличието на коментираната непълнота в обвинителния акт, с присъдата си
първоинстанционният съд е признал подсъдимия за виновен да е извършил
инкриминираното деяние поради немарливо изпълнение на медицинска професия, без този
съставомерен признак да е обоснован с конкретни фактически обстоятелства, които да са му
били предявени точно в този смисъл. В присъдата си окръжният съд не е посочил кои са
фактите, обосноваващи приетия от него саставомерен признак немарливо изпълнение, и е
признал подсъдимия за виновен, без на последния въобще да са му били предявени
11
конкретни факти по повод обвинението за проявена немарливост и без в обстоятелствената
част на обвинението да е било посочено в какво точно се е изразявала тази негова
немарливост.
По този начин е допуснато съществено процесуално нарушение, ограничаващо и
накърняващо правото на защита на подсъдимия – същият е осъден за причинена смърт на
пострадалия С. поради немарливо изпълнение на медицинска дейност, без да е имал
възможност да се защитава по конкретни факти, обосноваващи съставомерния признак
„немарливо изпълнение“.
Освен това въззивният съд счита, че в обвинителния акт не са намерили ясно, точно и
недвусмислено описание обстоятелствата относно: - обема и вида медицински действия и
мероприятия, които е следвало да бъдат извършени от подсъдимия в качеството му на
фелдшер съобразно предписанията и правилата, регламентиращи успешното и безопасно
упражняване на медицинските дейности, които фелдшерите могат да извършват
самостоятелно или по назначение на лекар, респективно съобразно добрите медицински
практики, за да бъде предотвратен леталния изход; - кои от тях са били осъществени и кои
не; - дали пропуснатите или пък извършените несвоевременно, не в дължимия обем или
неправилно, неточно и лошо извършените медицински действия са в пряка и непосредствена
причинна връзка с настъпилата смърт на пострадалия и защо; - както и кои неправилно,
неадекватно, несвоевременно извършени или неизвършени действия/бездействия на
подсъдимия се намират в каузална /причинно-следствена/ връзка с настъпилата смърт на
пострадалия. В този ред на мисли следва да се акцентира и на факта, че в обвинителния акт
липсва надлежно, камо ли подробно и ясно формулирано описание на задълженията, които
подсъдимият в качеството си на фелдшер във ФСМП е имал и които той не е съблюдавал
при действията си по отношение на пострадалия. Всички тези обстоятелства са от
съществено значение за извършване на преценка дали е осъществен състав на престъпление
по чл. 123 от НК, за каквото именно е било повдигнато обвинение на подсъдимия. Но в
случая вместо да даде ясно и точно описание на фактите, касаещи гореизброените
обстоятелства, което /описание/ да е основано на собствена оценка на събраните на ДП
доказателствени материали, при изготвянето на обвинителния акт прокурорът се е
задоволил да възпроизведе и да цитира дословно части от съдържанието на заключението на
СМЕ, респективно експертните изводи по отделните точки от заключението. В резултат на
това експертните изводи на въпросната СМЕ са инкорпорирани напълно „механично“, без
изрично да е посочено въз основа на заключението на тази експертиза какви и кои факти са
приети за безспорно установени, респективно за неустановени. Вследствие на всичко това
/безоценъчното механично цитиране на изводите от експертното заключение/ се е създала и
неяснота относно авторството на обективираните в ОА изводи, а именно – остава неясно
дали това са изводите на вещите лица /възпроизведени като такива/ или са фактическите
обвинителни твърдения на самия прокурор, изведени въз основа на приложените способи на
доказване /стр. 4, 5 и 6 от обвинителния акт/.
Като тук е уместно да се отбележи, че съгласно чл. 246 ал.1 от НПК прокурорът съставя
12
обвинителен акт, когато е убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкрИ.е на
обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда, което означава, че за да състави
ОА, прокурорът следва да е преценил всички събрани доказатествени материали и въз
основа на тях да е изградил вътрешното си убеждение, включително и по установените
факти и именно тях да изложи, обосновавайки обвинителната си теза в изготвения ОА.
Затова, въз основа на вътрешното си убеждение по фактите прокурорът следва в ОА да
опише възприетата от него в резултат на доказателствения анализ фактическа обстановка, а
не да пресъздава и цитира отделни доказателствени източници или способи на доказване,
както е сторил в настоящия случай.
На фона на тази незадоволителна процесуална дейност на прокурора по изготвянето на
обвинителния акт в крайна сметка остават неясни обстоятелствата какви конкретни
нормативно определени задължения за извършването на медицински /а не чисто
фактически/ действия спрямо пациента С. е имал подсъдимият и кои неправилни,
неадекватни и/или несвоевременно извършени или неизвършени действия на подсъдимия,
за които той е имал задължение да извърши, са довели до настъпването на смъртта на
пострадалия и какъв е техният каузален принос за леталния изход. В тази връзка и предвид
изложените в обвинителния акт факти и твърдения, че „….пациентът С. е получил тежка
закрита черепно-мозъчна травма, вероятно свързана с падане по стълби в нетрезво
състояние на 24.12.2017 г. в 02.38 часа“ /стр.4/, че „…черепно-мозъчна/та/ травма при С. е
била тежка и дори и при своевременно отреагиране и адекватно протекъл лечебно-
диагностичен процес е можел да настъпи смъртен изход“, че „...всяко по-своевременно
стартиране на диагностично уточняване и адекватно лечение би подобрило шансовете на
пострадалия за благоприятен изход“ и че „в конкретния случай обаче забавянето на
диагностичното уточняване с 10-11 часа в условията на алкохолна интоксикация не е
определило категорично неблагоприятния изход от черепно-мозъчната травма“ /стр. 5 и
6/ въззивният съд намира, че на практика липсва ясна и недвусмислено заявена и изразена
позиция на прокурора дали съставомерната последица - смъртта на С. С. - се дължи пряко и
непосредствено именно на инкриминираните действия/бездействия на подсъдимия Д., респ.
дали посредством тези свои неправомерни действия/бездействия той се явява прекият
причинител на смъртта на С..
Тази колеблива позиция на прокурора /основана на вероятности, възможности, условности и
на липса на категоричност/ относно факторите, които са предизвикали причинно-
следствения процес, довел до леталния изход за пациента С., и в частност относно
каузалния принос на поведението на подсъдимия за настъпването на леталния изход, не е
била констатирана и подложена на анализ от страна на първия съд, като дори напротив –
изцяло е пренесена в мотивите на присъдата, доколкото в тях буквално са възпроизведени
горните твърдения, които всъщност се явяват изводи на вещите лица от СМЕ. Така, в
мотивите дословно е прието: „Вещите лица посочват, че пациентът С. е получил тежка
закрита черепно-мозъчна травма, вероятно свързана с падане по стълби в нетрезво
състояние на 24.12.2017 г. в 02.38 часа“ /стр. 7 от мотивите/; „Вещите лица са категорични,
13
че при черепно-мозъчна травма при С. е била тежка и дори и при своевременно отреагиране
и адекватно протекъл лечебно-диагностичен процес е можел да настъпи смъртен изход“ /стр.
8 от мотивите/; „Според вещите лица всяко по-своевременно стартиране на диагностично
уточняване и адекватно лечение би подобрило шансовете на пострадалия за благоприятен
изход“ /стр. 8 от мотивите/ и „В конкретния случай обаче забавянето на диагностичното
уточняване с 10-11 часа в условията на алкохолна интоксикация не е определило
категорично неблагоприятния изход от черепно-мозъчната травма“ /стр.8 от мотивите/. По
този начин в посочените части от мотивите на присъдата освен, че е обективирано
колебание и несигурност в изводите на окръжния съд относно факторите, предизвикали
причинно-следствения процес, довел до леталния изход за пациента С., и в частност относно
каузалния принос на поведението на подсъдимия за настъпването на леталния изход, на
практика буквално са преписани и повторени, дори без редакционна намеса, цитираните
фактически констатации, които са залегнали в обвинителния акт. А това сочи на чисто
механично възпроизвеждане на въпросната част от обвинителния акт без критично
осмисляне и анализ на неговото съдържание.Безрезервното възприемане на така описаната в
обвинителния акт фактическа обстановка само по себе си означава и безкритично
доверяване на изброените от прокурора способи на доказване /СМЕ/ без същевременно
същите да са били подложени на обстоен и задълбочен анализ и преценка. По тези
съображения е трудно, почти невъзможно да се приеме, че така обективираните в присъдата
фактически изводи са били извлечени в резултат на собствена на окръжния съд оценъчна и
аналитична дейност в процеса на правораздаване. Това поставя под сериозно съмнение
начина на формиране на личното вътрешно убеждение на членовете на съдебния състав,
постановил контролираната присъда, така както изисква законът в нормата на чл.14 ал.1 от
НПК. Същевременно това води и до липса на мотиви на присъдата относно обсъжданата
релевантна фактическа обстановка /и в частност касаеща наличието на причинна връзка
между инкриминираното поведение на подсъдимия и смъртта на пострадалия/, както и
относно анализа и оценката на събраните и проверени доказателствени материали,
установяващи тези релевантни факти.
Във връзка с гореизложеното неясен се явява и смисълът на изложеното на стр. 5 в ОА
фактическо твърдение, очевидно основано на експертното заключение на СМЕ, че „не са
били събрани анамнезни данни и не е бил отразен в пълен физикален преглед“. В частност
относно „анамнезните данни“ не става ясно кой, как и от кого, респ. откъде е следвало да ги
събере при условие, че по-горе в ОА е посочено, че пострадалият пациент С. е бил в
безсъзнание, поради което това негово състояние очевидно е представлявало обективна
пречка анамнезата да бъде снета чрез получаването на сведения от самия него. Отговори на
тези въпроси не са били дадени и в проверявания съдебен акт, като горното фактическо
твърдение също е било пренесено /преписано/ в мотивите на присъдата механично и
напълно безкритично /стр. 12/.
Към съдържанието на ОА следва да бъде отправена и критика, че от същото не става и ясно
каква точно е връзката и отношението на фактическото твърдение „…абсолютно
14
необосновано в това непроменено състояние /кома и без да му е проведен преглед от лекар/
към 08.00 часа е допуснато пациентът да се върне в дома си със собствен транспорт“ /стр.5/
към инкриминираното поведение на подсъдимия Д., доколкото последното е очертано във
времевите рамки от 03.06 до 07.30 часа на 24.12.2017 г., а въпросният факт се твърди да е
настъпил извън тези рамки – към 08.00 часа. От така въведеното твърдение не става и ясно
кой точно е допуснал пациентът С. да бъде върнат в дома му. И това фактическо твърдение е
пренесено в мотивите на присъдата напълно механично и безкритично, без изобщо да е
обсъждан въпроса каква е връзката и отношението на този факт към инкриминираното
поведение на подсъдимия Д..
Известно е, че нормата на чл. 123, ал. 1 от НК е бланкетна, поради което се изисква нейното
съдържание да бъде запълнено /попълнено/ с конкретни правила и норми от съответен
нормативен или поднормативен /ненормативен/ акт, които регламентират дейността,
представляваща източник на повишена опасност; които конкретизират дължимото
поведение на дееца и за които се претендира да са нарушени от него. Следователно, за да е
налице престъпление по този текст от НК е необходимо да се установи, че е нарушено
определено правило или норма и че това нарушение е в причинна връзка с настъпилия
противоправен резултат.
При извършената служебна проверка въззивният съд намира, че в обвинителния акт не са
изложени конкретни факти, които да установяват съществуването на определени
задължения за подсъдимия Д., произтичащи от инкриминираните разпоредби на чл.81 ал.1 и
ал. 2 от Закона за здравето и на чл.2, чл.3, чл.4 и чл.11, ал.2 от Наредба № 25 от 04.11.1999 г.
за оказване на спешна медицинска помощ; които да установяват, че той в качеството си на
фелдшер във ФСМП е адресат на тези правни норми; и които да обосновават
претендираните допуснати нарушения на тези разпоредби.
Така, не е изрично описано чрез кои /респ. какви/ свои действия/бездействия подсъдимият
Д. е извършил нарушение на инкриминираните разпоредби от Закона за здравето: на чл. 81
ал. (1) – „Всеки български гражданин има право на достъпна медицинска помощ при
условията и по реда на този закон и на Закона за здравното осигуряване“; на чл. 81 ал. (2) –
„Правото на достъпна медицинска помощ се осъществява при прилагане на следните
принципи: 1. своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ; 2.
равнопоставеност при оказване на медицинската помощ с приоритет за деца, бременни и
майки на деца до 1 година; 3. сътрудничество, последователност и координираност на
дейностите между лечебните заведения; 4. зачитане правата на пациента“; и на чл. 81 ал. (3)
– „Условията и редът за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ по ал. 1 се
определят с наредба на Министерския съвет“. Като в тази връзка не са посочени и факти,
обосноваващи конкретни задължения за подсъдимия, произтичащи от тези правни норми,
респективно обосноваващи, че той е бил адресат на тези норми.
Липсват също така и конкретни твърдения относно това как и с кои свои
действия/бездействия подсъдимият е нарушил инкриминираните разпоредби от Наредба №
25 от 04.11.1999 г. за оказване на спешна медицинска помощ: на чл. 2 – „Спешната
15
медицинска помощ включва всички медицински дейности, насочени към възстановяване на
остро настъпили животозастрашаващи нарушения и поддържане виталните функции на
организма.“; на чл. 3 – „Всички лечебни заведения оказват необходимия обем от спешна
медицинска помощ на всяко лице, нуждаещо се от такава, независимо от неговото
гражданство, местожителство и лечебно-осигурителен статут.“; на чл. 4 – „Обект на спешна
медицинска помощ са: 1. всички болни и пострадали, намиращи се в състояние, пряко
застрашаващо живота им; 2. болни и пострадали, потърсили сами помощ в спешните
отделения или сектори на центровете за спешна медицинска помощ (ЦСМП); 3. лица с
данни за психично разстройство, които представляват опасност за себе си или околните; 4.
жени със започващо раждане или аборт; 5. деца до една година, за които е потърсена
медицинска помощ; 6. болни и пострадали, при които не може да се прецени характерът и
тежестта на заболяването. Като относно претендираното нарушение на чл. 3 от въпросната
наредба не е отбелязано каква е връзката и отношението на поведението на подсъдимия към
дейността на лечебното заведение, а относно твърдяното нарушение на чл. 4 т.2, т.3, т.4, т.5
и т.6 от същата наредба не е посочено как инкриминираното поведение на подсъдимия се
отнася към обектите на спешна медицинска помощ, посочени в тези точки.
В ОА не е посочено и какви конкретни задължения са произтичали за подсъдимия от
инкриминираните разпоредби на подт. 6.5 “Периодична оценка на спешното състояние,
нова преценка на спешния пациент с корекция на предварителната диагноза и лечение при
нужда“, на т.6 „Мениджмънт на спешния пациент и разпореждане със спешния случай в
спешно отделение“ и на Раздел IV “Други елементи на диагостичнолечебния процес -
преценки, диагностика - лечебни стъпки, клинично документиране“ от Наредба 3 от
06.10.2017 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна помощ“ във връзка е чл.6,
ал.1 от Закона за лечебните заведения, респ. как тези разпоредби се отнасят към
осъществяваната от подсъдимия в качеството му на фелдшер медицинска професия, за да се
претендира и твърди, че той е адресат на същите и че с поведението си ги е нарушил.
Отсъствието на факти в горния смисъл води до непълнота на обвинителния акт и в частта
относно фактическото основание на обвинението за допуснати нарушения на
инкриминираните разпоредби и правни норми.
Така, след като в обвинителния акт липсва описание на конкретни факти относно
задълженията, които подсъдимият в качеството си на фелдшер във ФСМП е имал съобразно
инкриминираните нормативни актове и които той не е съблюдавал при осъществената
медицинска дейност спрямо пострадалия и след като не са посочени точно определени
факти, обосноваващи нарушения на инкриминираните разпоредби, прокурорът е ограничил
правото на защита на подсъдимия, тъй като го е лишил от възможността да научи и да
разбере едно от важните основания за ангажирането на отговорността му по чл. 123 НК – в
какво се състои нарушението на инкриминираните правила и норми (виж ППВС № 2/1979, т.
6, която предвижда, че по всяко конкретно дело следва да се установи, че е нарушено
определено правило или норма от съответен нормативен или ненормативен акт и че това
нарушение е в причинна връзка с настъпилия противоправен резултат).
16
Изложеното дотук мотивира АС-София да приеме, че в обвинителния акт са налице
непълноти и неясноти относно фактите, очертаващи и обосноваващи посочените обективни
елементи от състава на претендираното престъпление по чл. 123 ал.1 от НК, за което е било
повдигнато обвинение на С. Д..
Известно е, че обвинителният акт е процесуалното средство, чрез което прокурорът
реализира и упражнява конституционното си правомощие по чл. 127 т.3 от КРБ и функцията
си по чл. 46, ал. 1 от НПК – да повдига обвинение за престъпление от общ характер. Този
процесуален документ е и средството, чрез което се формулира окончателното обвинение и
се очертава предмета на доказване - фактическите рамки /пределите/, в които ще се
извършва доказването в съдебното производство и в които ще се осъществява и упражнява
правото на защита. В обвинителния акт прокурорът развива в пълнота своята обвинителна
теза пред решаващия съдебен орган, като обвинителната теза се разгръща чрез
фактологическото отразяване на събитията, които прокурорът счита за настъпили и
относими към предмета на обвинението, и чрез описанието на поведението на подсъдимия,
сочещо на неговото участие в тях. А за да даде законосъобразен отговор на въпросите по чл.
301 ал.1 от НПК съдът е длъжен да изследва именно въведените в обвинителния акт
фактически твърдения.
Затова внасянето в съда на обвинителен акт с непълноти и неясноти, като констатираните
по-горе от въззивната инстанция, изначало опорочава развитието на наказателния процес в
съдебната му фаза, тъй като създава формални пречки за постановяване на законосъобразен
съдебен акт. В случая липсата на пълно, ясно, недвусмислено и категорично очертано
фактическо обвинение е лишило първоинстанционния съд, а на практика лишава и
въззивния съд от възможността правилно да разреши въпросите за вината и отговорността,
доколкото тези въпроси са и такива по установяване на факти, а не само въпроси на
приложимото материално право.
ОС-Благоевград е пренебрегнал застъпеното в процесуалния закон основно начало, че
наказателната отговорност на подсъдимия може да бъде реализирана само и единствено при
прецизно повдигнато обвинение, ясно и недвусмислено формулирано в обвинителния акт. В
случая описаните съществени пропуски в обвинителния акт определят обвинението като
неясно фактически формулирано, а предметът на доказване - като неопределен и
неопределим.
Когато прокурорският акт не съдържа достатъчно точни и ясни факти и обстоятелства,
индивидуализиращи престъпното деяние, той не може да изпълни своята процесуална роля
не само защото е изготвен в разрез с предписанията на чл. 246 НПК, но и защото всяка
друга /различна от неясно очертаната в ОА/ фактическа констатация на съда ще съставлява
нарушение на забраната за съществено изменение на обвинението.
Констатираното нарушение на процесуалното правило на чл. 246 НПК е особено
съществено, тъй като то опорочава обвинителния акт, Непосочването в обстоятелствената
част на обвинителния акт, а и изобщо в обвинителния акт на факти, обосноваващи
елементите от състава на престъплението, касаещи както самото изпълнително деяние, така
17
и причинната връзка между него и настъпилия вредоносен съставомерен резултат,
съставлява винаги основание за връщане на делото в неговата предходна процесуална фаза
(в този смисъл е ТР на ОСНК на ВКС № 2/2002 г., т. 4. 2).
Коментираното процесуално нарушение при изготвянето на обвинителния акт е от
категорията на съществените, защото то без съмнение ограничава правото на защита на
подсъдимия. Същото е отстранимо единствено чрез изготвяне на нов обвинителен акт,
съответстващ на процесуалните изисквания за минималното му съдържание и за пределна
яснота относно визираните по-горе съставомерни обстоятелства.
Изложеното дотук обоснова извод за цялостна отмяна на атакуваната присъда и
определя като безпредметно обсъждането на доводите във въззивната жалба и изложените
такива в съдебните прения, които касаят съществото на спора. Поради допуснатите
процесуални нарушения и от прокурора при изготвянето на обвинителния акт, и от
първостепенния съд при постановяването на присъдата /касаещи мотивите/ делото следва да
се върне за ново разглеждане, но не в досъдебната фаза, а на първостепенния съд – от стадия
на разпоредителното заседание по чл. 247б и сл. от НПК. С измененията на НПК, в сила от
05.11.2017 г. (ДВ бр. 63/2017 г.), правомощията на въззивната инстанция по чл. 335, ал. 2
НПК изключват възможността за връщане на делото на прокурора дори, когато нарушението
е допуснато в досъдебното производство, както е в настоящия случай. Овластен да стори
това е единствено първостепенният съд в рамките на разпоредителното заседание. Въпреки
това обаче и при настоящата актуална редакция на НПК въззивната инстанция също е
длъжна да следи служебно за допуснати нарушения по чл. 348, ал. 3 НПК и ако констатира
такива да върне делото на първата инстанция в случай, че нарушенията са отстраними. В
разглеждания казус, с оглед изложеното по-горе, се налага извод за допуснати съществени
процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 и т.2 пр.1 от НПК, които са
отстраними при ново разглеждане на делото, но не могат да бъдат отстранени в рамките на
въззивната проверка. Правото на подсъдимото лице да е запознато с фактическите рамки на
обвинението, принципно гарантиращо процесуалното му право да организира защитата си
срещу него, е било ограничено и нарушено при изготвянето на обвинителния акт, като това
ведно с констатираната липса /частична/ на мотиви на атакуваната присъда е основание за
нейната отмяна и за връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от
стадия на разпоредителното заседание.
Настоящият състав държи да отбележи, че не намира основания за признаването на
подсъдимия за невиновен и оправдаването му по инкриминираното обвинение, което
/оправдаването му/ на практика би било най-силното и единствено основание, саниращо
допуснатите нарушения на процесуалните правила. Тогава, когато са налице основания за
пълното оправдаване на едно лице по повдигнато му обвинение, допуснатите процесуални
нарушения, дори и да са от категорията на абсолютните съществени /каквито са
констатираните по настоящето дело/, не могат да доведат до нарушаване на неговите права,
тъй като в най-пълна степен тези негови права са гарантирани и защитени чрез
постановяването на оправдателна присъда. Без да навлиза в дълбочина по съществото на
18
делото и съобразявайки констатираните в обвинителния акт непълноти и неясноти относно
релевантните на обвинението факти, въззивният съд счита, че на този етап събраните по
делото гласни и писмени доказателства в кореспонденция със заключението на приетата
съдебно-медицинска експертиза, обсъдени поотделно и в тяхната логическа връзка и
съвкупност, не дават безспорно основание за постановяване на оправдателна присъда по
отношение на подсъдимия Д..
В случая не е преклудирана възможността прокурорът да отстрани нарушенията по чл. 246
НПК и затова би било неправилно и незаконосъобразно тези нарушения да се компенсират
чрез постановяване на оправдателна присъда. Напротив, единственото разрешение при
тяхното наличие е отстраняването им по реда на връщане делото на прокурора.
Затова окръжният съд е следвало да констатира наличието на нарушение на чл. 246 ал. 2
НПК и да съобрази процесуалната невъзможност да постанови законосъобразен съдебен акт
по непълното и неясно формулирано фактическо обвинение. В тези случаи процесуалният
закон е предвидил различни механизми за отстраняване на внесената с обвинителния акт
неяснота на обвинението, като един от тях е правомощието на първоинстанционния съд в
разпоредителното заседание по чл. 249, ал. 2 вр ал 1, вр. чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК да прекрати
съдебното производство и да върне делото на прокурора за отстраняване на допуснатите
нарушения при изготвянето на ОА, което не е било направено. Т.е., първият съд е бил
длъжен да упражни правомощието си да върне делото на прокурора на посоченото
основание с указание за отстраняване на нарушенията, но не е сторил това и произнасяйки
се с атакуваната присъда по фактически непълно и неясно обвинение сам е допуснал
съществено процесуално нарушение.
Изложеното дотук обоснова решаващия извод на въззивния съд за отмяна атакуваната
присъда и връщане на делото на първата инстанция.
Напълно неоснователно е оплакването във въззивната жалба за неточност и неяснота на
обвинението относно момента на причиняването на смъртта на пострадалия С. от страна на
подсъдимия Д. и относно момента на настъпването и установяването на смъртта на С.
съобразно фактическата формулировка в обвинителния акт, че инкриминираното деяние е
извършено от подсъдимия Д. в периода от 03:06 до 07:30 часа на 24.12.2017 г. и че смъртта
на пациента С. С. е настъпила не на същата дата - 24.12.2017 г., а 33 дни по-късно – на *** г.
За да мотивира това оплакване, защитникът очевидно не прави разлика между деяние
/изпълнително деяние/ и престъпен резултат, които освен, че се явяват отделни и
самостоятелни факти от обективната действителност, са и отделни самостоятелни обективни
елементи от състава на резултатното престъпление, каквото се явява и инкриминираното по
чл. 123 ал.1 от НК. Очевидно не съобразява и обстоятелството, че не винаги престъпният
/съставомерният/ резултат настъпва веднага след осъществяването на изпълнителното
деяние и че е възможно причинно-следственият процес, предизвикан от деянието, така да се
развие във времето, че между самото изпълнително деяние и резултатът да е изтекъл
значителен период от време. В настоящия казус в обвинителния акт е описана тъкмо такава
фактическа обстановка, съгласно която твърдяното изпълнително деяние е извършено в
19
периода от 03:06 до 07:30 часа на 24.12.2017 г., а претендираният престъпен резултат
/смъртта на пациента С./ е настъпил едва на *** г. Като в случая интервалът от време от
03:06 до 07:30 часа на 24.12.2017 г. не е периодът на настъпването на смъртта на пациента
С., в какъвто смисъл е интерпретацията на защитника във въззивната жалба, а е времето,
през което се твърди подсъдимият да е осъществил изпълнителното деяние на
инкриминираното престъпление. И това ясно и недвусмислено е посочено в обвинителния
акт.
Известна основателност има в забележката на защитника /направена във въззивната жалба/,
че в гражданско-осъдителната част на присъдата неправилно е посочена като дата на
деянието *** г. Във въпросната част на присъдата тази дата е визирана като начална за
начисляването на законната лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди
и в крайна сметка това е вярно, тъй като именно тогава е настъпило увреждането /смъртта
на С./. Като единствено неправилно окръжният съд е посочил, че на тази дата е извършено
самото деяние, което очевидно е грешно, но пък това не обосновава съществено
процесуално нарушение.
Неоснователно е оплакването на защитника във въззивната жалба за извършено от окръжния
съд процесуално нарушение, изразяващо се в това, че неправилно е допуснал гражданският
ищец да даде обяснения едва след като са били разпитани свидетелите, на чийто показания
гражданският ищец е присъствал лично в съдебната зала. На първо място, следва да се
отбележи, че в хода на процеса гражданският ищец не дава обяснения. Той може да бъде
разпитан в качеството на свидетел /чл. 118 ал.1 т.2 от НПК допуска той да е и свидетел/ и
като такъв да дава показания, а не обяснения. Освен това като страна /чл. 253 т.4 от НПК/
гражданският ищец може да присъства по време на съдебното следствие, включително и по
време на разпита на свидетелите, когато и той самият е свидетел, и да се запознава с
извършваните следствени действия /по аргумент от чл.267 ал.1 и ал.2; чл. 276 ал.2; чл. 277
ал.3 и чл. 280 ал.2 от НПК/. Относно реда за разпита на свидетелите единственото правило е,
че най-напред се разпитват свидетелите, посочени от обвинението, но че когато е
необходимо съдът може да промени този ред /чл. 280 ал.1 от НПК/. В случая това правило
не е нарушено. С. С. е била свидетел на държавното обвинение и е била е посочена като
такъв под № 10 в приложението към ОА, като очевидно при разпита на свидетелите
окръжният съд се е придържал към поредността им в приложението към ОА и първо е
разпитал посочените преди С. С. свидетели. При това положение въззивният съд не съзира
никакво процесуално нарушение в поредността на разпита на свидетелите, като и в самата
жалба не се сочи в какво точно се изразява претендираното процесуално нарушение,
респективно как то се е отразило на правата на подсъдимия.
По така изложените съображения и на основание чл. 334, т. 1 вр. чл. 335, ал. 2, вр. чл.
348, ал. 3, т. 1 и т.2 пр.1 от НПК Апелативен съд - София
РЕШИ:
20
ОТМЕНЯ присъда № 11 от 15.04.2022 г. на ОС-Благоевград, 5 наказателен състав,
постановена по НОХД № 179/2021 г. по описа на същия съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Окръжен съд – Благоевград
от стадия на разпоредителното заседание /чл. 247б и сл. от НПК/.
Решението не подлежи на обжалване и протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21