№ 220
гр. Айтос, 11.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АЙТОС, ІІІ СЪСТАВ, в публично заседание на първи
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ЯНЧ. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ИВАЙЛО КР. КЪНЕВ Гражданско дело №
20252110100517 по описа за 2025 година
Предявен е осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД вр. чл.23 ЗПК.
Производството по делото е образувано по ИМ на А. А. В., ЕГН **********, против
„СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, като се иска да се осъди ответника да му заплати
сумата от 668,30 лева – платена от ищеца при изначална липса на основание, поддържайки,
че процесният договор за кредит е недействителен. Сочи се, че между страните на 16.10.23 г.
е сключен Договор за потребителски кредит от разстояние по реда на чл. 6 от ЗПФУР, за
сума в размер на 1200 лева, която се задължила да върне на 6 месечни вноски при годишен
лихвен процент от 36% и годишен процент на разходите - 42,58 %. Общо дължимата сума по
кредита възлизала на 1342,43 лв. Твърди, че в чл. 17 ал. 1 от договора се предвиждало заемът
да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в ОУ- доход или банкова
гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. Съгласно чл. 27 от Договора, в случай
на неизпълнение на задължението си чл. 17 в предвидения срок, заемодателят дължи на
заемателя неустойка в размер на 0.9% на ден от стойността на усвоения кредит. Неустойката
се заплащала разсрочено, заедно месечната вноска по кредита. Излага, че била начислена
неустойка, т.к. не представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение,
поради което общата сума, която следвало да върне била 2017,84 лева. Твърди се, че е
заплатена сума в размер на 1863,30 лева от ищеца, поради което сумата в размер на 668,30
лева била платена при начална липса на основание, поради недействителност на договора,
поради невключване на процесната неустойка в ГПР. Счита, че уговорената клауза за
неустойка в чл. 27 от договора е нищожна, т.к. заобикаляла нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Поддържа, че неустойката не изпълнявала обезщетителната си функция, че същата
представлявала неравноправна клауза, че излизала извън присъщатата й обезпечителна
функция, че с неустойката се заобикалял чл. 33, ал. 1 ЗПК, че следвало да се счита за
1
нищожна и на осн.чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поддържа, че договорът за кредит е недействителен, на
осн. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, т.к. в него не е посочен действителният ГПР, като в случая
размерът на последния надминавал допустимия такъв по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендира
разноски.
В срока за ОИМ е подаден отговор, с който се оспорва основателността на предявения
иск. Оспорва доводите за нищожност на уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение, развивайки подробни съображения. Намира, че процесният договор е
действителен, вкл. оспорената клауза за неустойка, която не била неравноправна. Признава
получаване на претендираната сума в размер на 668,30 лева, която счита, че е заплатена от
заемателя на валидно правно основание. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
От събраните по делото доказателства съдът намира следното от фактическа и
правна страна: В случая се установява, че между страните на 16.10.2023 г. е сключен
договор за кредит, по силата, на който търговското дружество е предоставило на ищеца
кредит в размер на 1200 лв. при уговорени фиксиран лихвен процент и годишен процент на
разходи. Следователно между страните са възникнали облигационни правоотношения по
договор за потребителски кредит по см. на чл. 9 и сл. ЗПК, като съдът е длъжен служебно да
следи за неговата валидност.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита,
за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР
следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
2
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В размера на тези разходи следва да се включат и всички суми уговорени в
договора, които водят до увеличаване размера на дълга (в т.см. Решение от 21.03.2024 г. по
дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС). Годишен
процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от
предвидените в чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се
счита за нищожен, което води до връщане само на чистата стойност на отпуснатия кредит-
главница.
В случая е видно от текста на съглашението, че предоставената в заем сума е в размер
на 1200 лева, като същата е дължима, ведно с договорна възнаградителна лихва, на 6 бр.
месечни погасителни вноски. Договорът е сключен при ГПР - 42,58 % и ГЛП - 36 %. От
приобщения погасителен план се установява, че общият размер на сумата, дължима от
потребителя, е в размер на 1342,43 лева, а в случай, че не бъде предоставена гаранция или
поръчител /с начислена неустойка/ - 2017,84 лева.В процесния договор посоченият процент
на ГПР формално изпълнява изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК вр.чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите по кредита, а именно неустойката при непредоставяне на обезпечение. В
процесния случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане
на главното задължение по договора. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена
да санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
непредоставяне на обезпечение. Уговорената между страните неустойка не обезпечава
изпълнението на задълженията по договора, нито вредите от неизпълнението на
задълженията по сделката, а евентуални такива от непредоставяне на обезпечение чрез
поръчителство/банкова гаранция. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите
по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е
условие, от което зависи размера на разходите по кредита, т. е. "неустойката" се явява разход
по кредита, а не обезщетение, който в противоречие на правилото на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК
не е включен в ГПР. Друга индиция за това, че неустойката представлява разход по кредита,
който е отнапред известен за кредитодателя е и фактът, че същата е включена в дължимите
месечни погасителни вноски посочени в погасителния план, приложен по делото. С оглед
това съдът намира, че с процесната неустоечна клауза се заобиколя чл. 19, ал. 4 ЗПК и се
уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. Въпреки че
формално в процесния договор е посочен размер на ГПР, който не надвишава законово
допустимия, без включването в него на сумата по чл. 27 от Договора, той не отговаря на
реално прилагания между страните по договора и не може да изпълни функцията си - да
даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите
3
за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му. В тази връзка и без ползването на специални познания е видно,
че посочения в договора ГПР не съответства на действително приложимия между страните
и с прибавянето на посоченото задължение към разходите по кредита, ГПР ще надвиши
предвидения в закона размер, което води до недействителност на договора по смисъла на чл.
22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в него годишен
процент на разходите е неточно определен, различен от действително приложимия.
Посочването на стойност на ГПР по-малка от действителната, която превишава
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на целия договор за кредит на осн.чл. 22 ЗПК,
но доколкото в случая няма предявен от ищеца отделен установителен иск за
недействителност на сделката съдът не дължи произнасяне с нарочен диспозитив в
решението. По делото не се спори, а и се установява, че по процесния договор ищцата е
заплатила на ответника общо сумата от 1863,30 лева, а чистата стойност на кредита по см.
на чл.23 ЗПК /отпусната сума/ е в размер на 1200 лв., обуславящо извод за уважане на
осъдителния иск в пълен размер, т.к. сумата от 668,30 лв. е била платена без основание и
подлежи на връщане от ответника.Мотивиран от изложеното съдът,
РЕШИ:
OСЪЖДА на осн.чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК
*********, да заплати на А. А. В., ЕГН **********, сумата в размер на 668,30 лв.,
представляваща платена без основание от ищцата на ответника сума по сключен между
страните Договор за потребителски кредит от разстояние №1003526/16.10.2023г.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Айтос: _______________________
4