№ 337
гр. София, 19.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Силвана Гълъбова
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100500134 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.10.2021 год., постановено по гр.дело №10539/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 167 с-в, е отхвърлен предявения от „С.П.“ ЕООД срещу „Т.С.“ ЕАД иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника
сума в общ размер на 520.10 лв., за която е постановено влязло в сила решение по гр.дело
№58645/2018 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, поради погасяването й чрез прихващане с
вземане на ищеца към ответника в размер на 15 055 лв., установено с решение по гр.дело
№54480/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в и ищецът „С.П.“ ЕООД е осъден да заплати
на ответника „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „С.П.““ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че вземането на ищеца по чл. 137, ал. 2 ЗЕ в размер на
15 055 лв. за периода от 28.06.2006 год. до 26.01.2012 год., определено със съдебно-
техническата експертиза по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, не
съществува. Ответникът не оспорвал, че бил ползвал процесното топлопреносно
съоръжение без правно основание през посочения период. Той не бил подал и писмен
отговор на исковата молба, но сочел, че вземането на ищеца било погасено преди
компенсаторното изявление. Извършеното прихващане по гр.дело №54480/2018 год. по
описа на СРС, ГО, 49 с-в, било частично и не погасявало цялото вземане на ищеца. Налице
1
било влязло в сила решение на ДКЕВР, с което ответникът бил задължен да изкупи и
заплати обезщетение за ползването на 5 бр. абонатни станции, включително и процесната.
Постановено било и предходно решение между същите страни, за същото съоръжение, което
било влязло в сила, а именно решение по гр.дело №8950/2018 год. по описа на СРС, ГО, 81
с-в. Следователно ответникът не бил оспорил възникването на вземането на ищеца.
Вземането за неоснователно обогатяване /каквото било това на ищеца/ възниквало от
момента на разместване на благата. За процесното вземане това бил и моментът на неговата
изискуемост, т.е. на ползването на топлопреносно съоръжението от ответника в рамките на
процесния период, а не моментът, в който то щяло да бъде установено с влязло в сила
решение. Съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 2 ЗЗД, прихващането имало обратно
действие, като двете насрещни вземания се смятали погасени до размера на по-малкото от
тях от деня, в който прихващането можело да се извърши. В случаите, когато едно от двете
вземания – това на ищеца и на ответника, или едното от двете, било спорно, то трябвало да
се счита, че прихващането е направено под предвиденото в нормата на чл. 104, ал. 1, изр. 1
ЗЗД условие, при сбъдването на което настъпвали предвидените в чл. 104, ал. 2 ЗЗД
последици. Условието било относимо към самото изявление, а не било искане до съда да
извърши прихващането. В този случай постановяването на съдебното решение било условие
за настъпването на последиците на прихващането, а не било техен източник. Сбъдването на
условието настъпвало с влизането в сила на решението. Същото обаче не създавало
изискуемост и ликвидност на вземането, като предпоставка за прихващането, а само ги
установявало. Правилото на чл. 298, ал. 4 ГПК се прилагало еднакво както за спорните, така
и за безспорните вземания. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът
– уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че твърдените от ищеца не бил установен правнорелевантния факт,
че ответното дружество има задължение към ищеца в размер на 15 055 лв., представляващо
обезщетение за ползването на собствено на ищеца съоръжение за присъединяване и
доставка на топлинна енергия в процесната сграда за периода от 28.06.2006 год. до
26.01.2012 год. Представеното решение по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС, ГО,
49 с-в, не установявало това обстоятелство със сила на пресъдено нещо. С това решение
действително било извършено прихващане, но с друго вземане, произтичащо от влязлото в
сила решение на СРС, ГО, 81 с-в. В разглеждания случай не се установявало, че вземането
за сумата от 15 055 лв. било безспорно или установено със сила на пресъдено нещо. Това
вземане не било изискуемо и ликвидно. Освен това задължението за периода от 28.06.2006
год. до 26.01.2012 год. било погасено с изтичането на краткия тригодишен давностен срок
по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като било периодично. Дори и да се приемело, че е приложима
общата петгодишна давност, то задължението отново било погасено по давност. Изготвената
експертиза по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, нямала сила не
пресъдено нещо и не правела задължението изискуемо и ликвидно. Освен това експертизата
се отнасяла за задължение за периода от 01.07.2007 год. до 21.01.2017 год., който бил
различен от процесния. В този смисъл не били налице предпоставките за прихващане.
2
Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439,
ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е неправилно.
Длъжникът може да се брани срещу материалната незаконосъобразност на
принудителното изпълнение, изразяваща се в липсата на изпълняемо право поради
погасяването му /напр. поради изтекла давност, плащане, прихващане и др./, с отрицателния
установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, който се предявява срещу взискателя /с иска по чл.
439 ГПК длъжникът оспорва изпълнението, за да създаде основание за прекратяване на
изпълнителното дело – чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК/.
Съгласно чл. 439, ал. 2 ГПК, претенцията на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. Следователно това правило се отнася за случите, в
които вземането по изпълнителното основание е установено със сила на пресъдено нещо
към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство, респ.
арбитражното производство, тъй като в тази хипотеза настъпва преклузия по отношение на
фактите, възникнали преди приключване на съдебното дирене.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2020 год., ОСГТК, при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни
вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е
възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното –
поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение. В съобразителната част на
Тълкувателното решение разяснено, че наличието или липсата на ликвидност на активното
вземане се изяснява по спора за пасивното вземане, когато изявлението за прихващане е
извършено в процеса – т.нар. „съдебно прихващане“, или когато ответникът се позовава на
погасителния ефект на изявлението за прихващане, извършено извън процеса – т.нар.
„извънсъдебно прихващане“. Когато ответникът се позовава на погасителния ефект на
изявлението за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е
осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно
прихващане.
Гореизложеното налага следните изводи по отношение на иска с правно основание чл.
439, ал. 1 ГПК. За да е допустим същият на основание чл. 439, ал. 2 ГПК, изявлението за
3
прихващане, на което се позовава длъжникът, следва да е извършено след приключване на
съдебното дирене в производството по постановяване на съдебното решение относно
пасивното вземане – т.е. вземането, което принудително се изпълнява /следва да се посочи,
че прихващането е материалноправна възможност за защита на длъжника и упражняването й
не е ограничено със срок; правото на прихващане не се преклудира и губи и може да бъде
упражнено от длъжника във всеки един момент/. Наличието или липсата на активното
вземане се проверява в производството по чл. 439 ГПК, като при постановено в друго
производство влязло в сила решение, с което се установява съществуването на активното
вземане, решаващият съд следва да зачете силата на пресъдено нещо на това решение.
Независимо от начина на установяване на съществуването на активното вземане и на
начина на осъществяване на правото на прихващане – извън процеса или в процеса,
правният ефект на изявлението за прихващане настъпва с обратно действие от момента,
когато прихващането е могло да се извърши – когато активното вземане е било изискуемо, а
пасивното – поне изпълняемо – в този смисъл виж Решение № 50160 от 24.11.2022 год. на
ВКС по т. дело № 2248/2019 год., I т. о., ТК.
В разглеждания случай ищецът оспорва съществуването на задълженията в общ размер
на 520.10 лв., установени със сила на пресъдено нещо с решение от 13.11.2020 год.,
постановено по гр.дело №58645/2018 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, влязло в сила на
14.01.2021 год., които се изпълняват принудително по изпълнително дело №20218560400517
по описа на частен съдебен изпълнител Б.Б., с рег.№856 на КЧСИ /образувано въз основа на
издадения в полза на ответника изпълнителен лист от 01.02.2021 год./, като се позовава на
отправено от него до ответника изявление за прихващане с рег.№П-1709 от 10.02.2021 год. –
след влизането в сила на посоченото решение, с насрещното му вземане по чл. 137, ал. 2 ЗЕ
за сумата от 15 055 лв., представляваща цена за ползването на изградено от ищеца
съоръжение за присъединяване към топлопреносната мрежа /външно топлозахранване,
абонатна станция и присъединителен топлопровод/ на жилищна сграда с магазини и
подземни гаражи, находяща се в гр.София, ул.******* УПИ VІІ-419, 420 и *******“, за
периода от 28.06.2006 год. до 26.01.2012 год. Т.е. релевираната претенция е основана на
новонастъпил факт, което съответно обуславя наличието на правен интерес за ищеца да
претендира по исков ред установяване на несъществуването на изпълняемото право.
Безспорно е във въззивното производство, че с решение от 13.11.2020 год., постановено
по гр.дело №58645/2018 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, което е влязло в сила на
14.01.2021 год., е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.“ ЕАД срещу „С.П.“ ЕООД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 41 лв. – цена на
топлинна енергия за периода от 01.03.2015 год. до 30.04.2015 год., дължима по силата на
писмен договор за продажба на топлинна енергия за стопански нужди №4524/391304 от
09.09.2011 год. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“*******, магазин 6, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 13.04.2018 год. до окончателното й
изплащане и 10.96 лв. – цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.03.2015 год.
до 30.04.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.04.2018 год. до
4
окончателното й изплащане, като „С.П.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.С.“ ЕАД
направените разноски в исковото производство и заповедното производство в общ размер на
453.20 лв. На 01.02.2021 год. в полза на „Т.С.“ ЕАД бил издаден изпълнителен лист, въз
основа на който срещу ищеца било образувано изпълнително дело №20218560400517 по
описа на частен съдебен изпълнител Б.Б., с рег.№856 на КЧСИ.
С влязло в сила решение от 18.04.2018 год., постановено по гр.дело №5062/2017 год. по
описа на СРС, ГО, 81 с-в, „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на „С.П.“ ЕООД по иск с правно
основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ сумата от 13 370.86 лв. – обезщетение за ползването през периода
от 26.01.2012 год. до 25.01.2017 год. включително на топлоснабдително съоръжение
/външно топлозахранване, абонатна станция и присъединителен топлопровод/ в имот,
находящ се в гр.София, ул.“*******, м.“Гео Милев“, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 26.01.2017 год. до окончателното й
изплащане. На 18.02.2019 год. в полза на „С.П.“ ЕООД бил издаден изпълнителен лист, като
въз основа на същия било образувано изпълнително дело №20198400400194 по описа на
частен съдебен изпълнител М.Ц., с рег.№840 на КЧСИ. На 28.02.2019 год. на „Т.С.“ ЕАД
била връчена покана за доброволно изпълнение, с посочено общо задължение в размер на
28 988.19 лв., която сума била заплатена от длъжника още същия ден /видно от преводно
нареждане на л. 49 от първоинстанционното дело/.
С влязло в сила решение, постановено по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС,
ГО, 49 с-в, са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу „С.П.“ ЕООД искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 250.21 лв. –
главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
м.октомври 2014 год. до 30.11.2016 год., сумата от 52.53 лв. – лихви за забава за периода от
01.12.2014 год. до 27.09.2017 год., сумата от 40.20 лв. – цена на услугата дялово
разпределение за периода от м.май 2015 год. до м.ноември 2016 год. и 7.55 лв. – лихва за
забава, поради прихващане с насрещното вземане на ответника по чл. 137, ал. 2 ЗЕ в размер
на 6 694 лв., отнасящо се за периода от 2014 год. до 2016 год. включително.
Представено е заключение по съдебно-техническа експертиза, допусната и изслушана в
производството по гр.дело №54480/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, съобразно което
цената за ползване на процесното топлопреносно съоръжение за периода от 28.06.2006 год.
до 24.01.2017 год. възлиза на 26 840 лв.
Не се спори също така между страните, че ищцовото дружество е отправило до
ответника изявление за прихващане на вземанията на последния, установени с решението по
гр.дело №58645/2018 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в, с насрещните му вземания по чл. 137,
ал. 2 ЗЕ в размер на 15 055 лв. за периода от 28.06.2006 год. до 26.01.2012 год., което е било
получено на 10.02.2021 год.
Въззивният съд състав приема, че действително по делото не е доказано, че
претендираното от ищеца активно вземане по чл. 137, ал. 2 ЗЕ е било установено със сила на
пресъдено нещо, но с оглед изложеното вече по-горе няма пречка съществуването или
липсата му да бъде установена в настоящото производството по чл. 439 ГПК.
5
Производството, преносът доставката и разпределението на топлинна енергия е дейност,
която понастоящем е регламентирана в Закон за енергетиката и Наредба № Е-РД-04-1 от
12.03.2020 год. за топлоснабдяването /обн., ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 год./, както и в
действащите преди това Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /отм./ и
Наредба № 2 от 28.05.2004 год. за топлоснабдяването /понастоящем отменена/. Съгласно чл.
133 ЗЕ, топлопреносното предприятие е длъжно да присъединява към топлопреносната
мрежа производители и клиенти, разположени на съответната територия, определена с
лицензията за пренос на топлинна енергия. Обектите на потребителите и производителите се
присъединяват към топлопреносната мрежа след: 1/ подаване на заявление за проучване на
условията за присъединяване от лица, които искат присъединяване към топлопреносната
мрежа на новоизграждащи се и/или съществуващи обекти или от производител до
топлопреносното предприятие: 2/ извършване на предварително проучване за
присъединяване на обекта, с което топлопреносното предприятие определя техническите
условия, начина, точката или мястото и срока; 3/ изработване на инвестиционен проект на
присъединявания обект и предаването му на топлопреносното предприятие за проверка на
изпълнението на техническите условия за присъединяване преди неговото представяне за
одобряване; 4/ сключване на предварителен писмен договор за присъединяване между
топлопреносното предприятие и съответния производител и/или съответните собственици
или титуляри на вещното право на ползване върху обектите, за които се иска
присъединяване след установяване, че инвестиционният проект е изготвен в съответствие с
условията за присъединяване – чл. 17, ал. 1 от Наредба № 2 от 28.05.2004 год. за
топлоснабдяването /отм./ и чл. 17, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /отм./, вр. с чл. 138 ЗЕ. Според идентичните норми на чл. 17, ал. 3 от
горепосочените наредби, след завършване на строежа на обекта и съставяне на констативен
акт, че строежът е изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти, възложителят
подава заявление до топлопреносното предприятие за сключване на договор за
присъединяване при условията на предварителния договор. Договорът за присъединяване
следва да има задължителното съдържание, посочено в идентичните норми на чл. 17, ал. 4 от
посочените наредби, което включва и: срокове, цени и условия за учредяване на сервитутни
права и за прехвърляне на собственост или учредяване право на строеж в полза на
топлопреносното предприятие; финансови взаимоотношения между страните и особени
условия, свързани с изграждане на съоръженията за присъединяване по реда на чл. 137, ал. 2
ЗЕ.
Съгласно чл. 137, ал. 1 ЗЕ /редакция – ДВ, бр. 107 от 2003 год./, при присъединяване на
потребители на топлинна енергия за битови нужди, присъединителният топлопровод,
съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие
и са негова собственост, а по силата на ал. 2 от същата разпоредба, когато изграждането на
съоръженията е икономически нецелесъобразно за топлопреносното предприятие,
изграждането им може да се извършва от потребителите след съгласуване с
топлопреносното предприятие. Прехвърлянето на собствеността от потребителите върху
изградените съоръжения се урежда с договора за присъединяване по чл. 138, ал. 1 ЗЕ.
6
Горепосочената нормативна уредба предвижда всички отношения между потребителя и
топлопреносното предприятие да се уредят с договора за присъединяване. Според изричната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 от Наредба № 2 от 28.05.2004 год. за топлоснабдяването /отм./, в
случаите по чл. 137, ал. 2 ЗЕ собствеността върху изградените съоръжения от потребителите
на топлопреносното предприятие се прехвърля с договора за присъединяване, а според чл.
33, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /отм./, в случаите по
чл. 137, ал. 2 ЗЕ собствеността върху изградените от собствениците или титулярите на
вещно право на ползване съоръжения се прехвърля на топлопреносното предприятие в срок
до три години, като отношенията се уреждат в договора за присъединяване.
В разглеждания случай е безспорно във въззивното производство, а и от събраните
писмени доказателства по делото се установява, че на 21.11.2005 год. между страните е бил
сключен договор за присъединяване на потребител, ползващ топлинна енергия за битови
нужди, на обект – процесната жилищна сграда, находяща се в гр.София, ул.******* УПИ
VІІ-419, 420 и *******“, по силата на който страните са постигнали съгласие, че
присъединяването на обекта ще извърши чрез изграждането на присъединителен
тръбопровод, съоръженията към него и абонатна станция /строеж – с конкретно посочени
параметри/, като уговорили, че срокът за присъединяването на обекта е 60 месеца от
влизането в сила на договора. Потребителят се задължил да изгради за своя сметка строежа,
съобразно техническите условия и изисквания, посочени в становището на „Т.С.“ ЕАД, като
до прехвърлянето на собствеността потребителят бил негов собственик – чл. 7. Ответникът е
поел съответно задължението да придобие правото на собственост върху изградените
съоръжения, които да му бъдат прехвърлени от потребителя при условията на чл. 137, ал. 2
и 3 ЗЕ с договора за присъединяване, като до прехвърлянето на собствеността потребителят
бил техен собственик.
Установено е също така, че процесните съоръжения са били изградени от ищеца за
негова сметка, след предварително съгласуване с ответното дружество, било е издадено
разрешение за тяхното ползване, като същите са били и въведени в редовна експлоатация на
28.06.2006 год. Следователно възникнало е основанието по чл. 138, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 17, ал. 3
от Наредба № 2 от 28.05.2004 год. за топлоснабдяването /отм./ за сключването на писмен
договор за присъединяване към топлопреносната мрежа. Не се спори по делото, че такъв
договор не е бил сключен между страните, както и че процесните съоръжения са били
използвани от ответника през периода от 28.06.2006 год. до 26.01.2012 год.
Разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ санкционира неоснователното разместване на
имуществени блага, до които се стига в хипотеза, при която функциониращ
присъединителен тръбопровод, съоръжения към него и абонатна станция, които следва да се
изградят за сметка на топлопреносното предприятие и могат да бъдат единствено негова
собственост, са изградени за сметка на клиент и все още не са в патримониума на
топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуването на съоръженията
/чл. 137, ал. 3 ЗЕ/ топлопреносното предприятие дължи на лицето, което ги е изградило, цена
за ползването им. Това е предвидено в идентичните норми на чл. 17, ал. 4, т. 11 от Наредба
7
№ 2 от 28.05.2004 год. за топлоснабдяването /отм./ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /отм./.
Следователно претендираното от ищеца вземане по чл. 137, ал. 2 ЗЕ е изискуемо
/считано от изграждането на съоръженията/.
При съобразяване на обстоятелството, че процесните съоръжения са със особен статут,
регулиран от нормативната уредба – енергийни обекти, част от топлопреносната мрежа,
СГС приема, че размерът на обезщетението следва да се определи по Методиката, приета от
ДКЕВР по протокол № 27 от 04.02.208 год. на основание чл. 117, ал. 7, чл. 138, ал. 3 и чл.
197, ал. 7 ЗЕ, която съобразно т. 1, б. „б“ урежда начина на определяне на цените по
договори за предоставен достъп от потребители през собствените им уредби и/или
съоръжения на топлопреносни предприятия, за целите на преноса на топлинна енергия до
други потребители. В частност е установено въз основа на заключението на вещото лице по
допусната и изслушана във въззивното производство съдебно-техническата експертиза,
което при преценката му по реда на чл. 303 ГПК подлежи на кредитиране, че цената за
ползване на съоръженията за периода от 28.06.2006 год. до 26.01.2012 год. възлиза на 15 613
лв. /която сума е в по-висок размер от претендираната от ищеца/.
В този смисъл въззивният съд приема, че са налице предпоставките за компенсация по
чл. 103 и чл. 104 ЗЗД, като вземането на ищеца в размер на 15 055 лв. следва да се прихване
с вземанията на ответника в общ размер на 520.10 лв., които са установени с влязлото в сила
решение по гр.дело №58645/2018 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в и се изпълняват
принудително по изпълнително дело №20218560400517 по описа на частен съдебен
изпълнител Б.Б., с рег.№856 на КЧСИ, до размера на по-малкото от тях /т.е. задълженията
на длъжника към взискателя са изцяло погасени; вземането на ищеца само за първите три
месеца от горепосочения период е в по-висок размер от процесната сума/, поради което и
релевираната претенция по чл. 439, ал. 1 ГПК се явява основателна.
Във връзка с изложеното в отговора на въззивната жалба следва да се отбележи, че
правото на ответника да направи възражение за погасяване по давност на активното
вземане, претендирано от ищеца, се е преклудирало с изтичането на срока за отговор на
исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Настъпилата преклузия по чл. 133 ГПК е пречка за
произнасянето относно давността. За пълнота трябва да се посочи, че възникването в
частност на задължението на топлопреносното предприятие по чл. 137, ал. 2 ЗЕ не е
обусловено от отправянето на покана от собственика на енергийни обекти и съоръжения,
съгласно на § 4, т. 4а от ДР на ЗЕ /обн. ДВ, бр. 38 от 2018 год., в сила от 08.05.2018 год./, тъй
като посочената норма не е била част от обективното право през процесния период от
28.06.2006 год. до 26.01.2012 год.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено, а искът по чл. 439, ал. 1 ГПК –
уважен.
По отношение на разноските:
8
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 51.41 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв., за
възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 300 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 13.10.2021 год., постановено по гр.дело №10539/2021 год. по
описа на СРС, ГО, 167 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „С.П.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: ГР.София, ж.к.“******* срещу „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”*******, иск с правно основание чл. 439,
ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сума в общ размер на 520.10
лв., за която е бил издаден изпълнителен лист на 01.02.2021 год. въз основа на решение от
13.11.2020 год., постановено по гр.дело №58645/2018 год. по описа на СРС, ГО, 63 с-в,
влязло в сила на 14.01.2021 год. и която сума се изпълнява принудително по изпълнително
дело №20218560400517 по описа на частен съдебен изпълнител Б.Б., с рег.№856 на КЧСИ,
поради погасяването й чрез прихващане с насрещно вземане на „С.П.“ ЕООД по чл. 137, ал.
2 ЗЕ за сумата от 15 055 лв., представляваща цена за ползването на съоръжение за
присъединяване към топлопреносната мрежа /външно топлозахранване, абонатна станция и
присъединителен топлопровод/ на жилищна сграда с магазини и подземни гаражи, находяща
се в гр.София, ул.******* УПИ VІІ-419, 420 и *******“, за периода от 28.06.2006 год. до
26.01.2012 год.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.”*******, да заплати на„С.П.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
ГР.София, ж.к.“******* на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса в размер на 51.41 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв., за
възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 300 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10