Р Е Ш Е Н И Е
№……/.…..05.2019 г.
гр. Варна
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и първи май през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
при
секретар Мария Манолова,
като
разгледа докладваното от съдията Колева
въззивно търговско дело № 388 по описа за
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по въззивна жалба на „ТРАНСФЕР ТВ” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул.
„Атанас Христов” 12, ет. 1, ап. 1, чрез адв. Б.З., срещу решение №
458/07.02.2019 г., постановено по гр. дело
№ 10183/2018 г. по описа на ВРС, XXI-ви състав, с което е
отхвърлен предявеният от „ТРАНСФЕР ТВ“ ООД иск срещу С.Г.С., ЕГН **********,***
8, за приемане за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
2400 /две хиляди и четиристотин/ евро,
представляваща неустойка по договор от 31.10.2016 г. за отпускане на парични
средства във връзка с обучителна подготовка на лице за работа в чужбина, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 10.05.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 3173/11.05.2018 г., постановена по ч.гр. дело № 6605/2018 г. на ВРС, ХХХIV състав, на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл.
92 ЗЗД.
В жалбата си въззивникът обосновава
подробно оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания акт.
Счита, че първоинстанционният съд правилно е приел наличието на облигационни
отношения между страните, неизпълнение от страна на ответника, като единствено
спорен е бил въпросът дали неизпълнението е виновно или не. Твърди, че от
представената по делото саморъчно подписана от ответника молба се e установило, че същият по своя
инициатива е прекратил трудовия си договор, което само по себе съставлява
нарушение на задълженията му към него. Счита решението за неправилно и в
противоречие с трайно постановената съдебна практика по идентични спорове,
доколкото ответникът е следвало да престира труда си за осигурения работодател
в рамките на една календарна година. Също намира, че ответникът не е ангажирал
доказателства, от които да може да се заключи, че е бил освободен от
работодателя, поради което и съгласно чл. 3 от процесния договор следва да
върне дължимата сума от 1200 евро в двоен размер. Моли за отмяна на решението и
постановяване на друго решение, с което да се уважи въззивната жалба, респ. да
се осъди ответника да заплати претендираната неустойка, както и да се присъдят
извършените съдебни разноски.
В срока за отговор по чл. 263, ал. 1
от ГПК депозираната въззивна жалба от въззиваемата страна С.Г.С., гр. Варна,
чрез юрк. адв.
Д., е постъпил отговор, с
който се оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че решението следва да се
потвърди като правилно и законосъобразно. Твърди се в подадения отговор, че
неоснователно въззивникът поддържа, че трудовият договор е прекратен по
инициатива на ответника – въззиваем. Излага, че процесният документ е бил
представен на немски език, а при проведената среща с представител на
работодателя никой не е разбирал какво подписва. Неправилно първоинстанционният
съд не е допуснал гласни доказателствени средства за установяване на
съответните обстоятелства, поради което искането за разпит на свидетел се прави
от въззиваемия и пред настоящата инстанция. На следващо място, посочва, че
правилно районният съд е приел, че доколкото прекратяването на трудовия договор
е станало в срока за изпитване, то не може да става дума за виновно
неизпълнение на задължения по него, съответно претенцията за неустойка е
неоснователна. В условията на евентуалност, моли за обявяване на нищожността на
процесната клауза за неустойка, като неравноправна и изброява случаите, в които
съдът следи служебно за основания за нищожност на договора. Изложено е, че
качеството му на потребител следва от § 13 от ДП на ЗЗП, а съгласно чл. 143 от
ЗЗП неравноправна клауза е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Твърди, че уговорката
между страните е била да работят в Германия като шофьори, а всъщност са били
принудени да бъдат хамали в нечовешки условия
в подземие по десет човека заедно, което представлява съществено
неизпълнение от страна на ищеца. Сочи, че процесният договор е бланков, без да
са били предварително индивидуално уговорени каквито и да е клаузи, вкл. и
клаузата за неустойка, поради което и като се позовава на чл. 146 ЗЗП и на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., намира последната за неравноправна.
Оспорва получаването и усво яването на сумата от 1200 евро по процесния
договор, предназначена за езиково обучение за срок до 2 години в елитна езикова
школа. Излага, че такова се е провело за три месеца, крайно недостатъчно, за да
разбира съдържанието на подписания от него документ. Счита, че уговорената
неустойка надвишава десет пъти размера на очакваните вреди и излиза извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, поради което
следва да бъде обявена за нищожна като противоречаща на добрите нрави.
В проведеното открито съдебно
заседание въззивникът „ТРАНСФЕР ТВ“ ООД, чрез пълномощника си адв. Б.З., моли
съда да уважи подадената въззивна жалба, като отмени решението на Варненския
районен съд и уважи исковата претенция изцяло, както е предявена. Претендира
присъждане на направените по делото разноски, съгласно представения по делото
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
В проведеното открито съдебно
заседание въззиваемата страна С.Г.С.
се представлява от пълномощника адв. Р.Д.,
който моли да бъде потвърдено обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за въззивното производство,
съобразно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
За да се произнесе по спора,
Варненският окръжен съд съобрази следното:
Производството
пред ВРС е образувано по предявен от „ТРАНСФЕР
ТВ“ ООД, ЕИК *********, гр. Варна, срещу С.Г.С. ***, иск с правно основание чл. 422,
във вр. с чл. 415 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 2400,00 евро /две хиляди и четиристотин
евро/, представляваща неустойка по договор от 31.10.2016 г. за отпускане на
парични средства във връзка с обучителна подготовка на лице за работа в
чужбина, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението – 10.05.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението.
В исковата молба се излагат твърдения,
че между страните е валидно възникнал договор за посредничество от 31.10.2016 г.,
както и договор от същата дата 31.10.2016 г., по силата на който ищеца е
отпуснал на ответника сумата от 1200 евро, която сума е служила за покриване на
разходите в периода но обучение. Срещу така отпусната сума ответникът се
задължил да работи при посочения от ищеца работодател в Германия, за срок не
по-малко от една година. Твърди, че ответникът е престирал труд по трудово
правоотношение при посочения от него работодател в чужбина в период на два месеца,
след което е прекратил трудовото правоотношение. При изложените съображения
сочи, че е налице основание за претендиране на неустойка в двойния размер на
получената сума, на осн. чл. 3 от договора.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен
отговор, с който ответника оспорва предявения иск. Излага възражения, като
сочи, че трудовото правоотношение е прекратено едностранно от работодателя в
чужбина, а не от него. На ответника не е предложена друга работа. В съдебно
заседание и с писмено становище навежда твърдения за нищожност на клаузата на
чл. 3 от договора на основание чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, както и за нищожност на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните
по делото доказателства и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. При изпълнение на задълженията, вменени
му с разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд намира, че
произнасянето на съда съответства на заявената за разглеждане претенция и е
постановено от родово компетентен съд, поради което решението е валидно и
допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.
269, ал. 1, изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания.
Предявеният
положителен установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е предявен в рамките на предвидения в
разпоредбата на чл. 415, ал. 1 от ГПК преклузивен едномесечен срок от
получаване на указанията по чл. 414 от ГПК от заповедния съд и при наличието на
останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр. дело № 6605/2018 г. на
ВРС, ХХХIV
състав.
По делото няма спор, че
между страните е сключен договор от 31.10.2016
г. за посредническа
дейност по наемане на работа в чужбина, по силата на който ищецът като посредник е поел задължение да
информира и/или консултира ответника във връзка с намирането на работа, да го насочва
и подпомага за започването на работа и за сключване на договор за наемане на
работа в Германия. От своя страна възложителя е поел ангажимента да придобие, в
случай, че не притежава, свидетелство за управление на МПС „С“ или „Е“
категория, както и да проведе двумесечно обучение по немски език, разходите за
които курсове е договорено да са за сметка на посредника /чл.3.1. от договора/.
Не се спори, че на същата дата между страните е сключен и втори договор, с
който са доуточнени отношенията им във връзка с последващото сключване на
трудов договор с осигурения от посредника работодател. Така съгласно договора
посредника е предоставил сумата от 1200 евро, платима на три равни вноски, в
края на всеки месец от датата на започване на курсовете, която да покрие
разходите на ответника през двумесечния период на обучение и отпътуването до
Германия, а от своя страна последният се е задължил да положи необходимите усилия и грижи през
двумесечния период на обучение, да отпътува за Германия в рамките на 10 дни
след приключване на обучението и да работи за осигурения работодател не по–малко
от една календарна година. Изрично в чл. 3 от договора страните са уговорили,
че при неизпълнение на някое от задълженията по чл. 2 от договора, работника дължи
на посредника връщане на горепосочената сума в двоен размер.
Тълкувайки договорките между страните при така сключените
сделки, то се извежда извода за наличието на едно основно правоотношение между
тях, имащо за предмет възлагането на посредничество, във връзка с което именно
са поети задълженията, предвидени с допълнителното съглашение. Следователно
вторият договор съставлява част от възложената на посредника услуга.
Същевременно приложими спрямо така възникналото между страните правоотношение
се явяват специалните разпоредби на чл. 26 и сл. от Закона за насърчаване на
заетостта и предвидената в него Наредба за условията и реда за извършване на
посредническа дейност по наемане на работа. Уредбата категорично изключва
каквото и да е събиране на пряко или косвено възнаграждение от лицето, търсещо
работа (чл. 4, т. 1 от Наредбата) и изрично договаряне на условията, при които
се поражда отговорност за неизпълнение (чл. 23, ал. 2, т. 6 от Наредбата).
Посредническата услуга за наемане на работа в чужбина е
извън приложното поле на общата потребителска защита. Това е така, поради
неразривната връзка на уговореното благо с професионалната реализация на
възложителя. Общите правила на ЗЗП се прилагат само за сделките, сключвани
от физическо лице, което придобива стоки
или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност( пар. 13 от ДР на ЗЗП). В този смисъл всички доводи
относно неравноправно договаряне не следва да се обсъждат от въззивната
инстанция.
За основателно обаче
съдът намира възражението на ответника в първоинстанционното производство за
нищожност на договорената като обезщетение за неизпълнение на задължението за
работа не по-малко от една година за осигурения работодател неустоечна клауза.
Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави, за което съдът следи и служебно, следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, като предпоставките за нищожност
произтичат както от нейните функции, така и от принципа за справедливост, който
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Съобразно
сключения посреднически
договор /чл.3.1 и чл.4.1/ отговорността за компенсиране на разходите, направени
от посредника по осигуряване на обучението се свързват само с неизпълнението на
задължението за поемане на резултата от довършеното договаряне с работодателя.
С достигането на крайната цел
на посредничеството – наемането на работника от чуждестранния работодател,
икономическият интерес за посредника е осъществен в цялост. В този смисъл след
приемането на подбрания от посредника работник на работа без възражения от
страна на работодателя, то позитивният интерес на посредника от заплащане на
разходите за обучение отпада и обвързването на работника със задължение и
занапред не би било справедливо. Същевременно уговарянето на неблагоприятни за работника последици от хипотези, в
които работодателя ползва правото на изпитване без санкция за неспазване
на едногодишния срок нарушава изискванията за добросъвестност, тъй като
прехвърля изцяло върху работника риска да остане задължен дори в двоен размер
за предоставени за обучението му суми, ако сам се оттегли от оказалата се
неподходяща за него длъжност. Ето защо уговарянето на клаузата за неустойка като относима към нарушение на задължение за
работа поне една година е несправедливо възлагане на отговорност за
неизпълнение, от което кредиторът няма пряк интерес. След като такова
съдържание не покрива критериите за справедливост, то е налице противоречие на
морала, което обуславя нищожността на договорената като обезщетение за
неизпълнение на задължението за работа не по-малко от една година неустоечна
клауза на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето
ЗЗД.
За пълнота следва да се
посочи, че по делото остана недоказано и твърдението за наличие на виновно неизпълнение на задължението на
ответника да работи една година по сключения индивидуален трудов договор. По
делото няма спор, че договорът е прекратен преди изтичането му, за което
свидетелства и уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение от 10.04.2017
г. Пред настоящата въззивна инстанция в качеството на свидетел е разпитан Е.К.Н.,
който е работел при същия работодател, както и ответника в първоинстанционното
производство С.Г.С..
Трудовият договор на свидетеля е бил сключен чрез посредничеството на ищеца
„ТРАНСФЕР ТВ“ ООД, което е било осъществено при същите условия, както и
посредничеството при ответника. От показанията на този свидетел се установява,
че общо наетите работници са били около 14 човека, като са работили при
осигурения от ищеца работодател в Германия около два месеца. В последствие е
проведена среща на 4-5 човека от наетите с работодателя, на която среща са
присъствали свидетеля и С.Г.С..
На тази среща на работниците са били предоставени за подписване документи,
изготвени на немски език, като същите са ги подписали без да разбират
съдържанието им. Не им е било обяснено какво точно им се връчва за подпис,
както и самите те не са разбрали какво точно подписват, като едва след това са
ги уведомили, че прекратяват трудовите им правоотношения без да им обяснят
причините за това. Уведомили ги, че следва до два дни да напуснат осигурената
от работодателя квартира. Показанията на така изслушания свидетел са допустими,
доколкото със същите не се оспорва съдържанието на представените писмени
доказателства за прекратяване на договора, а се установява начина на формиране
на волята на ответника С.Г.С.
по отношение на това прекратяване. От същите следва изводът, че С. не е могъл
да формира надлежно воля за прекратяване на договора, тъй като не е знаел какво
точно съдържат предоставените му за подпис документи, а също така и че самото
прекратяване е било по инициатива на работодателя. Тези показания се ценят от
съда като обективни и безпротиворечиви, отразяващи преки впечатления на
свидетеля и неопровергани от насрещната страна. При тези данни обаче не би
могъл да се изведе извода, че е налице виновно поведение на работника, респ. че
именно това е довело да прекратяване на договора. Отговорността за
претендираната неустойка изисква виновно неизпълнение и доколкото от изложеното
такова не се установява, то съдът намира, че не е доказано основанието за
възникване на вземането за неустойка по чл. 3 от договора.
С оглед на това, доколкото крайния
извод на настоящата въззивна инстанция и на първоинстанционния съд относно
неоснователността на така предявения иск съвпада, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
За въззивното производство въззиваемата
страна – ответник в първоинстанционното производство е направила искане за
присъждане на разноски и е представила списък по чл. 80 от ГПК /л. 24 от делото
на ВОС/, видно от които претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, като
е представила договор за правна помощ и съдействие, сключен на посоченото
основание. С оглед изхода на спора, подлежащото на присъждане адвокатско
възнаграждение е в размер на 559,00 лв.,
определено по реда чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, което следва да бъде присъдено на процесуалния
представител на ищеца – адв. Р.Д.Д., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Въз основа на изложените
мотиви и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, съдебният състав на Варненски
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 458/07.02.2019 г.,
постановено по гр. дело
№ 10183/2018 г. по описа на ВРС, XXI-ви състав.
ОСЪЖДА
„ТРАНСФЕР ТВ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.
Варна, ул. „Атанас Христов” 12, ет. 1, ап. 1, да заплати на адв.Р.Д.Д.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 559,00
лв. /петстотин петдесет и девет лева/, представляваща дължимо
възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска помощ за въззивната
инстанция, на основание чл. 38, ал. 2 от
ЗА, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.