№ 3650
гр. София, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20231100509657 по описа за 2023 година
., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Срещу решение № 8486 от 23.05.2023 г. по гр.д.№ 3172 по описа за 2023
г. на СРС, 32 състав е постъпила въззивна жалба от ответника пред СРС-
Н. Ц. Ц..
Решението се обжалва в частта, в която иска по чл.422 ГПК, вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД е бил уважен и в полза на ищеца – „Топлофикация София“ ЕАД е
признато вземане в размер на 104,44 лв.-обезщетение за забава за периода от
15.09.2020 г.- 06.10.2022 г. върху главницата, представляваща стойност на
доставената и потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2019 г.-
30.04.2021 г. в имот, представляващ ап.7, аб.№ 27939, находящ се в гр.София,
ул.“****.
Излагат се доводи за неправилност на съдебното решение. Сочи, че
извода на СРС, че ответника/въззивник е титуляр на партидата е неправилен.
Ответникът никога не бил получавал фактура на свое име. В случая били
приложими ОУ-2014 и ОУ-2016 г. Счита, че разпоредбата на чл.33, ал.4 от
1
ОУ била неприложима, тъй като отчитането на ИРРО, изготвянето на
изравнителни сметки и издаването на Обща фактура за отоплителния сезон
2019-2020 г. , респ. за отоплителен сезон 2020 г.- 2021 г. било настъпило след
предвидения в ОУ-2016 г., 45-дневен срок. След като не можело да се
приложи правилото на чл.33, ал.4 от ОУ, то приложение намирало правилото
на чл.84, ал.2 ЗЗД, т.е. ответникът изпадал в забава след покана. По делото не
били ангажирани доказателства ищеца да е отправил покана до ответника
поради което претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД била неоснователна. Позовава се
на съдебни решения на СГС на други въззивни състави. Липсвали данни на
името на ответника да са издавани фактури поради което на това основание
претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД също била неоснователна. В случая фактурата
била издадена на едно трето за спора лице. Затова и не била настъпила
изискуемост на паричното задължение, което се претендира. Съгласно
практика на РС, чийто решения цитира, за да имало изискуемост на вземане
било необходимо да има издадена фактура.
Иска се от съда да отмени решението в обжалваната му част и да
отхвърли така предявеният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, изцяло. Претендира
направените разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред Софийски
районен съд- „Топлофикация София“ ЕАД, в който се излага становище за
нейната неоснователност и правилност на така постановеното решение в
частта, в която претенцията му е била уважена. Претендира разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 01.06.2023 г., а
въззивната жалба е подадена на 12.06.2023 г., следователно същите е в срока
по чл. 259, ал.1 ГПК.
В частта, в която решението се обжалва, СРС е уважил иска, предявен
по реда на чл.422 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Следователно е налице правен интерес от обжалване; въззивната
жалба е допустима.
В частта, в която претенциите са били отхвърлени, решението като
необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
2
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното
решение е постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 29.10.2022 г. по ч.гр.д.№ 57110 по описа за 2022 г. на
СРС, 32 състав заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК
длъжникът е уведомен на 23.11.2022 г. /лично/.
Подал е възражение по чл.414 ГПК на 16.12.2022 г.
Видно от съдържанието на възражението, длъжникът е признал
задълженията за главница за топлинна енергия и за стойност на дялово
разпределение.
Длъжникът С. Ц. Ц. не е подал възражение по чл.414 ГПК.
На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по
претенциите по чл.86, ал.1 ЗЗД в 1-месечен срок. Тези указания са му
съобщени на 03. 01.2023 г.
Исковата молба е подадена в СРС на 20.01.2023 г. , т.е. в срока по
чл.415 ГПК и само за установяване на вземанията по чл.86, ал.1 ЗЗД срещу
подалия възражение, длъжник.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС относно
изпадането в забава на длъжника/потребител на топлинна енергия, е
констатирал, че същият не са оспорил вземанията за главница,
представляваща стойност на доставената топлинна енергия и стойността на
услугата за дялово разпределение. По отношение на исковия период били
приложими ОУ-2016 г., в сила от 27.06.2016 г. съгласно тези ОУ купувачът
изпадал в забава в 45-дневен срок след изтичането на периода, за който се
отнасят месечните дължими суми. Това означавало, че при действието на ОУ-
2016 г. не била необходима покана, за да бъде поставен длъжника в забава,
тъй като длъжниците изпадали в забава с изтичането на предвидения срок,
съответно приложимо било правилото на чл.84, ал.1 ЗЗД. Тези правила били
относими само за заплащането на стойността на топлинната енергия, не и за
стойността на услугата за дялово разпределение. За изпадане в забава по
3
отношение на последното била необходима покана.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
С оглед доводите във въззивната жалба спорно по делото е изпаднал ли
е в забава ответникът като потребител на топлинна енергия по отношение
заплащането на стойността на доставената и потребена такава.
Следва да отбележим, че главницата в размер на 597,51 лв.,
представляваща стойност на доставената и потребена топлинна енергия не е
била оспорена с възражението по чл.414 ГПК, а призната, че се дължи.
Следователно въпросът за това дали въззивникът е потребител на
топлинна енергия не подлежи на обсъждане нито в производството по реда на
чл.422, ал.1 ГПК, нито в настоящето. Затова и доводът във въззивната жалба,
че въззивникът не бил титуляр на партидата не следва да бъде обсъждан.
За процесния период са приложими правилата на ОУ-2016 г.
/приложени от ищеца с исковата молба / съгласно които - чл.33, ал.4 от ОУ
продавачът начислявал обезщетението за забава в размер на законната лихва
за задълженията по чл.32, ал.2 ОУ, които са неплатени в 45-дневния срок
след изтичането на периода, за който се отнасят.
В случая падежът на задължението за заплащане стойността на
топлинна енергия е изрично определен - с изтичане на 45-дневен срок след
изготвяне на изравнителните сметки след края на отоплителния сезон, като по
общите правила на договорната свобода страните са овластени да уговорят
падеж на задълженията си с договора, респ. с общите условия към него.
Предвижда се лихва да се дължи след установяване на окончателния размер
на задължението, с оглед на което и след настъпване на падежа купувачът
изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва (арг. чл. 84,
ал. 1 ЗЗД).
С оглед на изложеното, доводите на въззивниците за липса на
изискуемите по ОУ предпоставки за изпадането им в забава по отношение на
главницата за потребена топлинна енергия са неоснователни. Според
приложимите ОУ, не се изисква публикуване на дължимите суми на интернет
страницата на топлопреносното предприятие.
При тази правна уредба задължението се явява срочно и е приложимо
правилото на чл.84, ал.1 ЗЗД.
4
Тъй като по заявлението по чл.410 ГПК се претендира стойност на
доставена ТЕ за периода от м.05.2019 г.- до м.04.2021 г., то ОУ-2014 г. на
които се позовава въззивникът не намират приложение относно изпадането в
забава на потребителите на топлинна енергия.
Следователно правилно СРС е определил от кой момент ответниците
изпадат в забава.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в
обжалваната му част по исковете по чл.422 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД
първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да се
потвърди.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
С обжалваното решение СРС е присъдил в полза на адв.Н. И.
адвокатско възнаграждение в размер на 18,16 лв. В случая не били предявени
два иска, а само един, тъй като основанието било едно и също- забава в
плащането.
Искането за присъждане на разноски в полза на адв.Б. за подаване на
възражението е намерено за неоснователно, тъй като възражението нямало
самостоятелен характер и било само формална предпоставка за развитие на
исковото производство, а не било израз на материално-правна защита на
длъжника като СРС се е позовал на приетото в определение № 45/23.01.2019
г. по ч.т.д. № 3074 по описа за 2018 г. на ВКС, Тк, Първо ТО.
Постъпили са два броя молби за изменение на решението по реда на
чл.248 ГПК в частта за разноските, съответно от адв.Н. И. като процесуален
представител на ответника Н. Ц. относно исковото производство и от адв. К.
Б. за заповедното производство, с доводи, че следва да се присъдят
адв.възнаграждения съответни на материални интерес и броя на предявените
искове, както и да се съобразят с изхода на спора.
С определение № 25030 от 17.07.2023 г. и двете молби са оставени без
уважение.
Срещу определението, четено по реда на чл.248 ГПК е постъпила
частна жалба, подадена от адв. Н. И. и от адв. К. Б. като процесуален
представител на ответника Н. Ц. Ц., съдържаща доводи за неправилност на
5
така постановеното определение.
По частната жалба е постъпил отговор от ищеца пред Софийски
районен съд – „Топлофикация София“ ЕАД, в който отговор се излага
становище за нейната неоснователност и правилност на
първоинстанционното решение в частта за разноские.
По допустимостта на частната жалба:
За обжалваното определение жалбоподателите са били уведомени на
25.07.2023 г.
Частната жалба е подадена на 28.07.2023 г.
Следователно частната жалба е допустима.
По основателността на частната жалба:
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция констатира
следното:
Действително, разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗАдв. въвежда задължение
за съда да определи адвокатско възнаграждение при представителство,
осъществявано безплатно при условията на, ал. 1 на текста, като съгласно
препращащата норма на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Адв.възнаграждение, особено в хипотезата на чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата, обаче, следва да бъде определено в справедлив размер и
съобразно фактическата и правна сложност на спора; извършените пред съда
процесуални действия.
Адв.възнаграждение следва да бъде съобразено и с изхода на спора, арг.
от чл.78, ал.1 ГПК.
Наред с това съгласно чл. 3 ГПК участващите в съдебните производства
лица и техните представители под страх от отговорност са длъжни да
упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и
съобразно добрите нрави.
Отговорността за разноски цели не да обогати кредитора, а да
възстанови реално направените разноски, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ №
325 ОТ 29.12.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4263/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
Настоящата инстанция намира, че разноските са били правилно
разпределени съобразно изхода на спора- в случая претенцията на ищеца,
която е била отхвърлена е в размер на 4,96 лв.
6
Следва да отбележим и, че не се касае до дело с фактическа и правна
сложност.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС във връзка с исканията
за присъждане на разноски в полза на адв.Б. и адв.Димитрова за подаване на
възражението по чл.414 ГПК, тъй като възражението няма самостоятелен
характер и е само формална предпоставка за развитие на исковото
производство, а не израз на материално-правна защита на длъжника, така е
прието и в цитираното от СРС определение № 45/23.01.2019 г. по ч.т.д. №
3074 по описа за 2018 г. на ВКС, ТК, Първо ТО.
Освен това се касае до попълване на бланка по образец като
законодателят не изисква излагане на правни мотиви.
Налага се извод, че обжалваното определение е правилно и като
такова ще следва да бъде потвърдено.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени за
юриск.възнаграждение, поради което му се присъжда такова, определено на
основание чл.78, ал.8 ГПК в размер на общо 50 лв.
За производството по частната жалба срещу определението, четено по
реда на чл.248 ГПК, съгласно трайната съдебна практика, разноски на
страните не се присъждат.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 8486 от 23.05.2023 г. по гр.д.№ 3172 по описа
за 2023 г. на СРС, 32 състав, в частта, в която иска по чл.422 ГПК, вр. чл.86,
ал.1 ЗЗД е бил уважен и в полза на ищеца – „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, срещу ответника Н. Ц. Ц., ЕГН **********, гр.София,
ул.“****, ап.19, е признато вземане в размер на 104,44 лв.-обезщетение за
забава за периода от 15.09.2020 г.- 06.10.2022 г. върху главницата,
7
представляваща стойност на доставената и потребена топлинна енергия за
периода от 01.05.2019 г.- 30.04.2021 г. в имот, представляващ ап.7, аб.№
27939, находящ се в гр.София, ул.“****, за която сума е издадена на
29.10.2022 г. по ч.гр.д.№ 57110 по описа за 2022 г. на СРС, 32 състав заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, както и в частта за
разноските, вкл. определение № 25030 от 17.07.2023 г., постановено по реда
на чл.248 ГПК.
ОСЪЖДА Н. Ц. Ц., ЕГН **********, гр.София, ул.“****, ап.19,
съдебен адрес: гр.София, ул.****- адв.Б., да заплати на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.“Ястребец“ № 23 Б, сумата в размер на 50 лв.-юриск.възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8