Р Е Ш Е Н И Е
V-159
07.08.2020г.
В И М Е Т
О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в
публично съдебно заседание, на тринадесети юли две хиляди и двадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ:
1.Галя Белева
2.
Мл.с. Александър Муртев
при секретаря Таня Михова, разгледа
докладваното от младши съдия Александър Муртев в. гр. д. № 1228 по описа за
2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско отделение,
пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и следващите
от ГПК и е образувано по повод въззивна жалба с вх. № 8304/03.06.2020г.,
подадена от Т.В.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез процесуалния
представител адв. Мариана Трифонова, с която се обжалва Решение № 360 от
24.01.2020г. по гр. д. № 5502/2019г. по описа на Районен съд Бургас,
С обжалваното решение районния съд е осъдил
Т.В.Д. на основание чл.79, ал.1, вр. с чл.345, ал.1 от ТЗ, да върне на “Евролийз ауто”, ЕАД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Христофор Колумб” № 43, ет.5, представлявано от Асен Асенов и Ивайло Петков, лек автомобил “З.” с шаси № ***, рег. № ***, предоставен му по сключен между страните
на 14.06.2007г. договор за финансов лизинг.
С обжалваното решение, Т.В.Д. е осъден на
основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, вр. с чл. 347, ал.2 от ТЗ да заплати на “Евролийз ауто”, ЕАД, обезщетение за
ползване на гореописания автомобил след изтичане на срока на договора за
финансов лизинг и въпреки противопоставянето на лизингодателя, в размер на
1800лв., дължимо за периода от м. май 2015г. до м. април 2018 г., като е
отхвърлил иска за горницата над уважения до заявения размер от 3600 лв.,
частичен от 14400 лв.
С обжалваното решение въззивникът е осъден
да заплати на “Евролийз ауто” ЕАД деловодни разноски
в размер на 512 лв.
С обжалваното решение “Евролийз ауто” ЕАД е осъдено да
заплати на въззивника деловодни разноски в размер на 75лв.
Във въззивната жалба се твърди, че
първоинстанционното решение е неправилно в частите, с които е осъден въззивника
да върне лек автомобил “З.” с шаси № ***, рег. № ***,
предоставен му по сключен между страните на 14.06.2007г. договор за финансов
лизинг, да заплати на дружеството обезщетение за ползване на гореописания
автомобил след изтичане срока на договора за финансов лизинг в размер на 1800
лв., както и в частта, с която въззивникът е осъден да заплати
съдебно-деловодни разноски в полза на ищеца.
В частта, с която е отхвърлен иска за
горницата над уважения размер от 1800 лв. до пълния заявен размер от 3600 лв.
частично от 14 400 лв., първоинстанционното решение не е обжалвано, влязло
е в сила и не е предмет на настоящото въззивно производство.
На първо място се твърди, че по делото са
ангажирани достатъчно доказателства, подкрепящи своевременно направеното от
ответника възражение за погасяване по давност на задължението.
Сочи се, че първоинстанционния съдебен акт
е неправилен, тъй като погрешно е прието, че са налице неизплатени месечни
вноски от ответника към ищцовото дружество.
Твърди се, че като собственик на автомобила
е вписан ответника, а в подкрепа на този факт е представено копие от
свидетелството за регистрация на МПС. Посочва се, че много след момента на
пререгистрация, служители на ищцовото дружество са започнали да претендират от
ответника заплащане на суми, които не са договаряни, не са били включени в
погасителния план и за които Д. не е бил надлежно уведомяван. Излагат се
твърдения, че ответникът е погасявал своето задължение съвестно и своевременно,
както и че към момента на подаване на исковата молба, поетото от Д. задължение
за заплащане на възнаграждение е изцяло погасено.
На следващо място се оспорва извода на
първоинстанционния съд за липса на изтекла в полза на ответника придобивна
давност, на която той се е позовал още с отговора на исковата молба, както и че
се касае до “глобално задължение, което макар изчисляемо на месечна
база, не е периодично”, което води до неправилен извод за приложима петгодишна погасителна давност. Сочи се,
че поради обстоятелството, че през месец ноември 2010г. лизингополучателят е
извършил последно плащане, то този момент следва да бъде определен за начален
такъв, от които започва да тече давностния срок и е изтекъл съответно през
ноември 2013г. В случай, че съдът счете, че в настоящия случай се касае до
приложение на общата петгодишна давност, то същото е погасено през месец
ноември 2015г.
На следващо място се твърди, че
първоинстанционното решение е необосновано, тъй като изложените към него
мотиви, довели до постановяването му са неразбираеми и не са логически
следствия от събрания доказателствен материал.
Твърди се, че районния съд не е обсъдил
твърденията на ответника , че същият е предприел всички действия, свързани със
своене на вещта и е афиширал това обстоятелство, като тези твърдения били
подкрепени със съответните писмени доказателства и водели до единствения
възможен извод, че е налице изтекла петгодишна придобивна давност в полза на
ответника, на което основание същият е вече пълноправен собственик на процесния
автомобил.
Претендира се отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваните части и постановяване на ново, с
което исковите претенции да се отхвърлят изцяло. Претендират се направените
съдебно-деловодни разноски в производството пред двете инстанции. Не ангажира
доказателства.
В законоустановеният срок е подаден
отговор на въззивната жалба от “Евролийз Ауто” ЕАД, с който депозираната жалба се оспорва като
неоснователна.
Сочи се, че е несъстоятелно твърдението на
въззивника, че е вписан за собственик в свидетелството за регистрация на
процесния автомобил, като се твърди, че въззивникът е вписан единствено като
ползвател на МПС. Твърди се, че не отговаря на събраните доказателства,
твърдението, че вещта не е изисквана от ответника, като се посочва, че това е
направено за първи път с уведомления през 2011г. и 2012г., които са приети по
делото, както и с подадената жалба за обсебване на автомобила пред
Прокуратурата.
Оспорва се и възражението за изтекла
придобивна давност, като се твърди, че същото е просрочено, съгласно т.4 на ТР
№ 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която възраженията на ответника срещу
предявения иск се преклудират с изтичане на срока за отговор по чл.131, ал.1 от ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивната
инстанция. По същество се оспорва като неоснователно възражението за изтекла
придобивна давност, тъй като при ползване на автомобил по договор за лизинг се
касае за държане на автомобила, а не за владеене на вещта, а при държане не
може собствеността да се придобие с давностно владение.
Изложени са твърдения за неизпълнени
задължения по договора от страна на лизингополучателя. С отговора на въззивната
жалба е представено и прието като доказателство копие от Общите условия към
договора за лизинг.
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за
редовна и допустима. Подадена е в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
В съдебно заседание за въззивника се явява адв. Т., която изцяло поддържа
въззивната жалба, не прави доказателствени искания, представя списък на
разноски.
В съдебно заседание въззиваемото дружество “Евролийз Ауто” ЕАД не се представлява. От проц. му представител юрк. Кунчева е постъпила
молба, с която не възразява по хода на делото, представя писмено становище и
моли за отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна. Претендира разноски
– юрисконсултско възнаграждение.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК БОС намери атакуваното решение за
валидно и допустимо.
БОС след като прецени становищата на страните, събраните по делото
доказателства и след преценка на обжалвания съдебен акт, приема че въззивната
жалба е частично основателна. Съображенията за това са следните:
Окръжен съд - Бургас изцяло споделя
мотивите районен съд, установяващи фактическата обстановка по делото и
доколкото пред настоящата инстанция не са приобщени нови доказателства, то
счита, че същите не следва да се преповтарят в настоящото решение и съгласно
чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на районен съд.
Пред районния съд са били обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. с .чл.236, ал.2 от ЗЗД вр.
с чл.345, ал.1 и чл.347 от ТЗ ответника Т.В.Д. да бъде осъден да върне на ищцовото дружество “Евролийз Ауто” ЕАД лек автомобил “З.” с шаси № ***, предоставен му по
сключен между страните на 14.06.2007г. договор за финансов лизинг, както и да
заплати обезщетение за ползване на автомобила, след изтичане на договора и въпреки противопоставянето на ищеца –
лизингодател, в размер на 3600 лв., дължимо за периода от м. май 2015г. до м.
април 2018г., претендирано частично от пълния размер възлизащ на 14400 лв., и в
условията на евентуалност обективно съединени искове по чл.108 от ЗС и чл.59 от ЗЗД, поради липса на договор между страните да бъде осъден ответника да върне
на ищцовото дружество автомобила, който владее без основание, както и да заплати
сумата от 3600 лв., с която се е обогатил неоснователно, ползвайки автомобила в
периода от м.май 2015г. до м.април 2018г., която сума се претендира частично от
пълния размер, възлизащ на 14400 лв.
С обжалваното решение, РС – Бургас е
приел, че предявените искове са основателни. За да постанови решението си е и
за да уважи първия приет за разглеждане осъдителен иск е приел, че между
страните не са спорни обстоятелствата по сключване на процесния договор за
лизинг на автомобил от 14.06.2007г., по силата на който ответникът е поел
задължение да изплати една първоначална лизингова вноска в размер на 10 % от
лизинговата цена от, както и 24 месечни лизингови вноски от по 279.51 евро без
ДДС или 335-41 евро с ДДС, равняващи се на 656 лв. по фиксирания курс от
1.95583 лева за евро. Извод за размера на лизинговата вещ съдът направил въз
основа на размера на първоначалната вноска, вписана в представената от ищеца
фактура, платена в пълен размер, от която било видно, че възлиза на сумата от
18698 лв. Въз основа на приетите по делото по почин на ответника преводни
нареждания, преценени поотделно и в тяхната съвкупност съдът стигнал до извода,
че въззивникът по договора за финансов лизинг заплатил общ сума в размер на
17422,94лв., 800 лв. лихви, като непогасена останала сумата от 1275.06 лв.
За да уважи вторият обективно съединен иск
е приел за безспорно установено обстоятелството, че към момента на приключване
на устните състезания ответникът продължавал да владее вещта, въпреки
отправените му от страна на лизингодателя и получени от него лично 2 бр.
уведомления за изплащане на дължимите вноски и връщане на отдадения на лизинг
автомобил. По искане на ищеца е била изготвена съдебно-автотехническа
експертиза, неоспорена от страните, от чието заключение е било установено, че
за периода от м. май 2015г. до м. април 2018г. обезщетението за ползване на
автомобила възлиза на сумата от 1800 лв.
Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, разгледан във връзка с чл. 6, ал. 2 ГПК, въззивният съд е обвързан от изрично посочените във въззивната жалба
доводи на страната, обжалваща първоинстанционното решение.
На първо място, въззивникът навежда
доводи, че първоинстанционния акт е неправилен тъй като съдът погрешно е приел,
че са налице неизплатени месечни вноски от ответника към ищцовото дружество.
Същият станал собственик на автомобила, като видно от приложените по делото
документи за лизинговия автомобил, на същият бил регистриран на името на
ответника и то със съдействието на лизинговото дружество. Това възражение съдът
намира за неоснователно, доколкото от приложената по делото справка /л.24-27/ за дължимите суми по
договора за финансов лизинг, истинността и верността на която не бе неоспорена
от ответника в хода на процеса, се установява, че въззивникът е просрочвал
месечните си вноски, във връзка с което са му били начислявани лихви и
неустойки, в резултат на което към 29.03.2016г. продължавал да дължи сума в
размер на 7 739,02 лв. Първоинстанционния съд задълбочено е изследвал и
представените от ответника преводни нареждания и фактури, като е констатирал,
че същите изцяло кореспондират на записванията в справката за дължими суми и
банковите извлечения, предоставени от ищеца, поради което съдът не намира
основание да се съмнява в тяхната достоверност.
Възражението, че въззивникът е станал
собственик на автомобила, чрез неговата пререгистрация от КАТ – София в КАТ –
Бургас, също не се споделя от настоящата съдебна инстанция. От приложените с отговора
на исковата молба доказателства – свидетелство за регистрация на автомобил I-ва и II-ра част е видно, че към 20.01.2009г. – датата на
издаване на документите, като лице, можещо да ползва автомобила, по силата на
право, различно от правото на собственост са били вписани именно личните данни
на ответника, а като собственик – ищцовото дружество. Изводът за липса на
надлежно прехвърляне на собствеността на процесното МПС намира доказателствена
опора и в приложенитете по делото застрахователна полици от дата 05.10.2018г. и
02.09.2018г. /л.17 и л.23/, както и удостоверение
за техническа изправност на ППС /л.21/, от които е видно и че към тези дата, като собственик
на автомобила е било вписано ищцовото дружество. По делото не бяха ангажирани
доказателства, от които да е видно, че ответникът е упражнил правото си на
изкупуване на автомобила, във връзка с което между страните.да е бил сключен
договор за прехвърляне на собствеността с нотариална заверка на подписите.
Настоящата съдебна инстанция намира за
основателно възражението на ответника, направено още с отговора на исковата
молба за изтекла погасителна давност. Същото е било направено своевременно, но
не е било обсъдено от първоинстанционния съд. Погасителната давност е период от
време, юридически факт, с настъпването на който кредиторът губи правото си на
иска, т.е. възможността да търси съдебна защита и принудително изпълнение на
едно неудовлетворено негово притезание.
Съгласно чл. 345, ал.1 от ТЗ, лизингополучателят има задълженията на
наемател съгласно чл. 232 и чл. 233, ал. 2 от Закона за
задълженията и договорите, както и задължението да
върне вещта след изтичане срока на договора. Правото на ищцовото дружество да
иска връщане на вещта, предвид изтичането срока на договора, несъмнено по
своето съдържание представлява неудовлетворено притезание, възможността за
принудителното осъществяване на което се погасява с предвидената в чл.110 ЗЗД,
петгодишна давност.
По тези съображения и предвид липсата на
приложен по делото договор за финансов лизинг, съдът намира, че давността на
вземането на ищцовото дружество за връщане на лизинговата вещ е започнала да
тече на 02.09.2011г., а именно с изтичане на тридневния срок от датата на
получаване на първото уведомление /л.13/, изпратено от лизингодателя на лизингополучателя, в
който срок му е била предоставена възможност да изпълни задължението си.
Исковата молба, с която е бил предявен иска е постъпила в СРС на 04.05.2018г.,
от което се налага извода, че давността по чл.110 ЗЗД е изтекла, а оттам и че
неговото разглеждане по същество е било безпредметно.
С оглед неоснователността на предявеният
срещу въззивника иск по чл. 345, ал.1 ТЗ, играещ ролята на главен, следва да се
разгледа и предявения при условията на евентуалност ревандикационен иск по
чл.108 ЗС.
Няма спор в правната теория и съдебната
практика, че фактическият състав за уважаване на иска предвижда кумулативно
наличие на следните материалноправни предпоставки: 1) ищецът е собственик на
вещта предмет на иска; 2) ответникът владее тази вещ и 3) това владение е
без правно основание (така Решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д. № 669/2009г.
на Първо гр.о., ВКС.
Поради това без правно значение за спора е
дали лизингополучателят е бил изправна страна и дали е заплатил
всички лизингови вноски и други парични задължения, произтичащи от договора.
От приложения по делото Договор № 07006/15.06.2007г., сключен между лизингодателят и “З. БЪЛГАРИЯ” ООД /л.7/, безспорно се
установява, че във връзка с поетите задължения по сключения между страните
договор за лизинг, ищцовото дружество е придобило собствеността върху лек
автомобил, марка “З.”, модел “10”, шаси № ***, закупувайки същият за
сумата от 18 698, 00 лв.
От ответника – въззивник не се оспорва
твърдението, че продължава да владее вещта и понастоящем, като в тази връзка
изтъква, че е извършил множество подобрения и ремонти, сключвал е застраховки “Гражданска отговорност” и “Каско”, закупувал е винетни
стикери, монтирал е газова уредба, минавал е годишни технически прегледи, с
които действия твърди, че е свои вещта като своя, афиширайки това обстоятелство
пред всички.
При това положение съдът счита, че се
доказва по безспорен начин наличието на две от законоустановените предпоставки
на ревандикационния иск, като спорен остава въпроса, дали ответникът владее
вещта и то на правно основание, което може да бъде противопоставено на неговия
собственик - лизинговото дружество.
В тази връзка следва да се имат
предвид текстовете на чл.78 ал.1 и
чл.80 ал.1 от ЗС. В първата хипотеза е уредено самостоятелно оригинерно придобивно
основание по отношение на правото на собственост върху движима вещ
при наличието на следните предпоставки: придобиването на владението върху вещта
да е по възмезден начин, да е на правно основание и да е налице добросъвестност у придобилия
владението. Тази норма обаче предвижда изключение по отношение
на движимите вещи, за прехвърлянето на чиято собственост се изисква
нотариален акт или нотариална заверка на подписа. В този смисъл, доколкото съгласно чл.144 ал.2 от ЗДвП
прехвърлянето на собствеността върху регистрирани автомобили следва да се
извърши с писмен договор с нотариална заверка на подписите на страните, то и за
процесния автомобил е било изключено придобиването му чрез добросъвестно
владение при наличието на предпоставките от хипотезата на чл.78 ал.1 от ЗС.
Ето защо следва да бъде обсъдено наличието
на предпоставките на втория текст - чл.80 ал.1 от Закона за собствеността,
съгласно която разпоредба движима вещ се придобива по давност с непрекъснато
владение в продължение на пет години. Владението е дефинирано в същия закон
като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично
или чрез другиго, като своя. Владението включва два признака: обективен -
упражняване на фактическа власт върху вещта и субективен - намерение за своене,
което се предполага съгласно чл.69 от ЗС. Владението трябва да е постоянно,
непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно. Владението е постоянно, когато
фактическата власт върху вещта и държането й като своя нямат случаен характер, а
изразяват воля трайно да се държи вещта. Владението е несъмнително, когато от
действията на владелеца върху вещта е сигурно, че същият упражнява фактическа
власт върху вещта с намерение за своене. То е съмнително, когато не може със
сигурност да се каже дали действително владелецът изобщо упражнява фактическа
власт или, ако я упражнява, дали наистина има намерение да държи вещта като
своя.
В случая анализът на събраните по делото
доказателства не обосновава извод, че ответникът е упражнявал владение върху процесния
автомобил с посочените по-горе признаци на владението за визирания в отговора
на исковата молба период, т.е. след вписването му като ползвател в
свидетелството за регистрация до предявяване на исковата молба. Несъстоятелни
са твърденията, че със сключването на застраховки, заплащане на технически
прегледи и извършване на ремонти и подобрения пред трети лица ответникът е
афиширал, че упражнява фактическа власт върху процесното МПС с намерение да
свои вещта като своя. За да се приеме, че е имал качеството на владелец на МПС,
ответникът е следвало да демонстрира изрично своя анимус пред собственика, в
случая - лизингодателя, а не пред трети лица, да е противопоставял
осъществяваната от него фактическа власт на ищеца в релевирания период.
Фактическата власт върху вещта ответникът е упражнявал по силата на сключения
договор за лизинг, който определя качеството му на държател, а не на владелец. При
това положение, следва да се приеме, че
ответникът не е установил, чрез пълно и пряко доказване,
съществуването на законовите предпоставки за настъпването на правната последица
от продължило 5-годишно владение по чл. 80, ал.1 от ЗС. Същият е упражнявал
само държане на вещта, без съзнание
тя да е негова собственост и следователно възражението за
изтекла в негова полза придобивна давност е неоснователно.
От
страна на ответника - въззивник не бяха ангажирани доказателства, от които да е
видно, че същият владее вещта на правно основание, което да бъде противопоставено на
собственика, с оглед на което съдът приема, че е налице и третата изискуема от
закона предпоставка да бъде уважен предявения срещу него ревандикационен иск.
Във връзка с втория предявен иск с правна
квалификация по чл. чл.236, ал.2 от ЗЗД, вр. с чл. 347, ал.2 от ТЗ, по силата
на който въззивникът е осъден да заплати на ищцовото дружество обезщетение за
ползване на гореописания автомобил след изтичане на срока на договора за
финансов лизинг и въпреки противопоставянето на същия, във въззивната жалба са
навеждат доводи, че заплащането на лизингови вноски има характера на периодично
плащане, поради което тези вземания се погасявали с тригодишна давност. Съдът
намира тези постановки за правилни, но неотносими към предмета на доказване по
делото, доколкото с този иск се претендира обезщетение за времето, през което
въззивникът е ползвал МПС-то без правно основание, след изтичане срока на
договора и въпреки противопоставянето на лизингодателя, а не се търси изплащане
на дължими и падежирали вече вноски по сключения договор за лизинг. С
предявения иск се търси обезщетение за периода от м. май до 2015г. до м. април
2018г.
Съгласно чл.236, ал.2 ЗЗД, ако наемателят
продължи ползуването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи
обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения
наемен договор.
Налице е противопоставяне на лизингодателя,
за продължаване на ползването на лизинговата вещ, след изтичането на срока, за
който е бил сключен. Безспорно е, че лизинговия договор е прекратен, като
безспорно е установено и периода, през който, въпреки противопоставянето на
наемодателя, лизингодателят е продължил ползването на вещта от 29.06.2011 г. до
настоящия момент. За този период, съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, ползуващият след прекратяването на договора наемател, дължи обезщетение на
наемодателя. Обезщетението не се съразмерява с наемната цена, въпреки че като
база за изчислението на обезщетението следва да се има предвид средната наемна
цена, на която се отдават под наем автомобили от този вид, в същия район и при
сходни условия. В тежест на ищеца в производството е да установи размера,
доколкото той черпи права от този факта на ползуването.
Съгласно неоспореното от страните и прието
по делото заключение на съдебно-автотехническата експертиза, пазарният наем за автомобила
за процесния период е общо 1800 лв. месечно.
Възражението на ответника, че искът е
погасен по давност са неоснователни. Касае се за обезщетение за ползуване, на
основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, а не за заплащане на периодични задължения или
месечна наемна цена, поради което следва да се приложи общата погасителна
давност, съгласно разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД, а не кратката, съгласно чл.
111, ал. 1, б. "в" от ЗЗД. Началото на исковия период е от м.май 2015
година, а исковата молба е предявена в съда на 04.05.2018 г., т. е. не е
изтекла общата погасителна петгодишна давност. В този смисъл е и утвърдената
съдебна практика: Определение № 1146/19.08.2009 г. на ВКС по гр.д. № 463/2009
г., ГК, IV г.о.; Решение № 2254/22.1Х.1972 г. на ВС по гр.д. № 1602/1972 г., I
г.о.; Решение № 82/17.02.2009 г. на САС по гр.д. № 628/2008 г., КК, I с. и др.
По изложените съображения предявеният иск
за обезщетение за ползването на вещта се явява основателен и доказан до размера
от 1800 лв., поради което правилно районния съд е отхвърлил същия за горницата
над уважения до първоначално заявения от 3600 лв. частичен от 14400 лв., като в
тази част решението следва да бъде потвърдено.
Същото следва да бъде отменено в частта, в
която е уважен искът за осъждане ответника да предаде владението на лизинговата
вещ на основание чл. 79, ал.1, вр. с чл.236, ал.2 ЗЗД, като вместо него същият
бъде осъден да я предаде на основание предявения при условията на евентуалност
ревандикационен иск по чл.108 ЗС.
По разноските:
При този изход на спора, във въззивното производство, право на разноски има въззиваемата страна, която е
направила искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК в редакцията от ДВ
бр.8/2017г., в полза на юридическите лица се присъжда възнаграждение в размер,
определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на
присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за
съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ. Съгласно
чл.25, ал.1 от НЗПП, въззивният съд определя юрисконсултско възнаграждение в
размер на 200лв., което следва да се присъди на “Евролийз Ауто” ЕАД.
Така мотивиран, Бургаският окръжен съд на основание чл.271, ал.1 от ГПК
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 360 от 24.01.2020г., постановено по гр.д. № 5502/2019г. по описа
на Районен съд – Бургас, в частта, с която Т.В.Д. е осъден на основание чл.79, ал.1,
вр. с чл.345, ал.1 от ТЗ, да върне на “Евролийз ауто”, ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Христофор Колумб” № 43, ет.5,
представлявано от Асен Асенов и Ивайло Петков, лек автомобил “З.”, с шаси № ***, рег. № ***, предоставен му по сключен между страните
на 14.06.2007г. договор за финансов лизинг, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Т.В.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***,
чрез процесуалния представител адв. Мариана Трифонова, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. “Сливница” № 2А, ет.3, че “Евролийз ауто”, ЕАД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Христофор Колумб” № 43, ет.5, представлявано от Асен Асенов и Ивайло Петков, е собственик на
следната движима вещ: лек автомобил “З.”, с шаси № ***, двигател № ***, на основание сключен договор за
покупко-продажба, обективирана в Договор № 07006/15.06.2007г., сключен между “Евролийз ауто”, АД, клон Бургас,
със седалище и дарес на управление в гр. Бургас, ул. “Македония” № 47, ЕИК *********
и “З. БЪЛГАРИЯ” ООД, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. “Никола Габровски” № 1, ЕИК *********, представлявано от управителя
Красимир Николов, ЕГН **********, като ОСЪЖДА
Т.В.Д., с ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез процесуалния представител
адв. Мариана Трифонова, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. “Сливница” № 2А, ет.3, ДА ПРЕДАДЕ ВЛАДЕНИЕТО върху горепосочения лек автомобил на “Евролийз ауто”, ЕАД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Христофор Колумб” № 43, ет.5, представлявано от Асен Асенов и Ивайло Петков.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 360 от 24.01.2020г., постановено по гр. дело № 5502/2019г. по описа на Районен съд – Бургас в ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.
ОСЪЖДА Т.В.Д., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, чрез процесуалния представител адв. Мариана Трифонова, със
съдебен адрес: гр. Бургас, ул. “Сливница” № 2А, ет.3, ДА ЗАПЛАТИ на “Евролийз ауто”, ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Христофор Колумб” № 43, ет.5,
представлявано от Асен Асенов и Ивайло Петков, сумата от 200, 00 лв. -
деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: