№ 395
гр. София, 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Жаклин Комитова
Членове:Петя Алексиева
Иванка Иванова
при участието на секретаря Росица Й. Вьонг
като разгледа докладваното от Жаклин Комитова Въззивно гражданско дело
№ 20231000502985 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С Решение № 4277/28.07.2023 г., постановено по гр. д. №
11976/2022 г. по описа на СГС, ГО, I-17 състав, е отхвърлен предявеният
от М. М. С., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № **, срещу
Върховен касационен съд, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ
вр. чл. 4, § 3 от ДЕС и чл. 6 от ДЕС вр. чл. 6 от ЕКПЧОС и чл. 47 от
ХОПЕС, за заплащане на сумата от 30 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на
справедлив съдебен процес, гарантирано от чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС и от чл.
47 от ХОПЕС, чрез отказ да се образува дело по подадена от него молба вх.
№ 6096/03.07.2019 г. до ВКС. Ищецът М. М. С., е осъден на основание чл.
78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК, да заплати на Върховен касационен съд, с адрес:
гр. София, бул. „Витоша“ № 2, сумата от 200 лева - разноски за
производството.
С Определение № 11206 от 26.09.2023 г., постановено по
горепосоченото дело по реда на чл. 248 ГПК, е оставена без уважение
молбата на ищеца М. М. С. за изменение на постановеното по делото
съдебно решение в частта за разноските.
Срещу Решение № 4277/28.07.2023 г., е депозирана въззивна жалба
от ищеца М. М. С.. Излага съображения, че решението е
1
незаконосъобразно, недопустимо, несправедливо и неморално. Твърди, че
по делото е доказано, че ВКС е върнал неговата касационна жалба с вх. №
6096/03.07.2019 г. Според чл. 42 и чл. 247б от НПК съдът е длъжен да
назначи съдия-докладчик по делото и да провери подсъдността му. Ако има
проблем с подсъдността, делото се изпраща на компетентния съд. В
подобен дух е и разпоредбата на чл. 184 от НПК. Въпреки това, Зам. -
председателят на ВКС си е позволил просто да върне касационната жалба,
въпреки че тя е подадена в срок, от легитимна страна по делото, която
страна има правен интерес от разглеждането й. Заявява, че иска касационна
отмяна на присъда, а не наказание на прокурора. Поведението на прокурора
по време на процеса е единствено и само аргумент за искането му за отмяна
на присъдата. Неприемането и връщането на легитимна касационна жалба,
подадена в срок от легитимна страна по касационно производство е грубо
нарушение, както на законността, така и на правото му на справедлив
съдебен процес. AC-Пловдив е разгледал касационната му жалба на същите
основания, поради които я бил внесъл във ВКС (чл. 420-422 НПК), във
връзка с чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (това го пише в решението на АС-
Пловдив). Тоест, видно е, че жалбата му е разгледана точно като
касационна. Счита за нелепо твърдението, че Прокуратурата отговаря за
вредите, настъпили от задържането под стража. Така е само, когато става
въпрос за това кой е виновен за задържане под стража на невинно лице -
Прокуратурата или взелите решения за задържането съдилища
(първоинстанционно и въззивно). В настоящия случай ВКС нито е внесъл
обвинението, нито е взел решение по задържането му под стража от
16.08.19 г. до 15.10.19 г. Противната страна (ВКС) не се е представлявала от
юрисконсулт, а от съдебен помощник, което прави незаконосъобразно
присъждането на каквото и да е юрисконсултско възнаграждение в полза на
ВКС, защото, освен че ВКС не е доказал направени разходи по делото, чл.
10 от ЗОДОВ предвижда изплащане на юрисконсултско възнаграждение
единствено и само, ако страната е била представлявана от юрисконсулт.
Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да
постанови, че ВКС виновно е нарушил правата му, от което е претърпял
щети и по тази причина да му присъди обезщетението, което претендира.
Освен това, настоява да се отмени присъденото на ВКС юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от ответника ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, чрез
З. С. - служител с юридическо образование, с който я оспорва. Излага
съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Твърди, че по делото безспорно е установено, че с разпореждане на
Заместник-председателя на ВКС и ръководител на Наказателна колегия от
05.07.2019 г. е отказано образуване на производство пред ВКС за
възобновяване на н.о.х.д. № 1546/2019 г. по описа на Районен съд - Стара
Загора. Ответникът по делото е приел, че твърденията в касационната
жалба на С. биха могли да се считат за основания по чл. 422, ал. 1, т. 2 или 3
НПК и същите следва да се отнесат до съответния окръжен прокурор, в
чиято дискреция попада преценката дали да се образува наказателно
производство, в хода на което биха могли да се установят нови
обстоятелства, имащи значение за разкриването на обективната истина по
2
делото или обстоятелства, касаещи извършено престъпление от магистрат
във връзка с участието му в наказателно производство. Едва след
извършено разследване, окръжният прокурор би могъл да поиска
възобновяване на делото на посочените по-горе основания. Напълно
споделя мотивите на съда, относно липсата на причинно-следствена връзка
между задържането на ищеца под стража от 16.08.2019 г. и неизпратената
от ВКС жалба до Апелативен съд - Пловдив. Вземането на най-тежката
мярка за неотклонение спрямо него е било с оглед съществуването на други
висящи наказателни производства спрямо С.. Следва да се има предвид и
обстоятелството, че не е предвидено задължение за касационния съд да
изпраща до друг съд жалба, която по съществото си е нередовна и липсват
ясно дефинирани основания за иницииране на производство по реда на
глава тридесет и трета НПК. В случая отказът на съдията от ВКС да
образува производство по „жалбата“ на ищеца за възобновяване на
наказателното дело, не е в нарушение на правна норма от правото на ЕС,
респ. на някое от сочените основания от ответника, още по-малко в
очевидно и в този смисъл сериозно нарушение на приложимото право или
практиката на съда. Разпоредбата на чл.4, §2 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧ
визира по общ начин обстоятелствата, които могат да послужат за
възобновяване на приключил съдебен процес, но конкретните условия и
предпоставки са предоставени на дискрецията на съответната държава и те
са ясно, точно и изчерпателно регламентирани в чл.422 НПК. Съдът дължи
разглеждане и произнасяне не по всяко искане, а само по това, което попада
в обхвата на чл.422 НПК. В правомощията на компетентната юрисдикция е
да осъществи предварителна проверка за допустимост и формална
редовност на подадената молба, озаглавена от С. „касационна жалба“ (чл.40
ПАВКС) и в случай на обоснован отказ не може да се квалифицира като
„съдебен произвол“ или отказ от правосъдие в противоречие с правото на
ЕС, нито води до нарушаване на оправдани правни очаквания на ищеца.
Моли съда да потвърди обжалваното решение като
правилно.Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
максимален размер, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ.
Постъпила е и частна жалба от ищеца М. М. С. срещу
Определение № 8356 от 10.07.2023 г., постановено по горепосоченото
дело по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата
му за изменение на постановеното съдебно решение в частта за разноските.
Излага съображения, че противната страна (ВКС) не се е представлявала от
юрисконсулт, а от съдебен помощник, което прави незаконосъобразно
присъждането на каквото и да е юрисконсултско възнаграждение в полза на
ВКС, защото, освен че ВКС не е доказал направени разходи по делото, чл.
10 от ЗОДОВ предвижда изплащане на юрисконсултско възнаграждение
единствено и само, ако страната е била представлявана от юрисконсулт.
Моли да бъде отменено обжалваното определение и вместо него да се
отмени присъденото на ВКС юрисконсултско възнаграждение от
първоинстанционния съд.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
частната жалба от насрещната страна, с който я оспорва и моли същата
3
да бъде отхвърлена като неоснователна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, намира следното:
СГС е сезиран с иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 от
ЗОДОВ вр. чл. 4, пар. 3 от Договора за ЕС (ДЕС) и чл. 6 от ДЕС вр. чл. 6 от
КЗПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС. Ищецът твърди, че на 04.04.2019 г. бил
арестуван по обвинение за хулиганство и на 04.06.2019 г. изтекъл
двумесечният срок, в който можел да бъде задържан в ареста, без в съда да
е внесен обвинителен акт. Тъй като задържането му продължило, бил
принуден да подпише споразумение с Прокуратурата, за да получи условна
присъда и да може да се лекува.
Веднага след като излязъл от затвора, оттеглил подписа си под
споразумението и на 03.07.2019 г. в съответствие с чл. 420 - 422 от НПК
поискал от ВКС проверка на споразумението и неговата отмяна. ВКС
отказал да образува производство и жалбата му била върната.
На 16.08.2019 г. С. отново бил арестуван и задържан за два месеца
по причина, че вече бил осъждан за хулиганство и деянието било
извършено в изпитателния срок.
На 15.10.2019 г. ищецът е бил освободен от ареста и подал жалба
до Апелативен съд - Пловдив, идентична по съдържание с тази, адресирана
до ВКС на 03.07.2019 г. Апелативен съд - Пловдив отменил определението,
с което споразумението е одобрено и върнал делото на Прокуратурата.
Ищецът твърди, че ответникът ВКС неправилно отказал да
образува касационно дело и върнал жалбата му, вместо да я изпрати на
Апелативен съд - Пловдив. Това била и причината отмяната на
определението за одобряване на споразумението да се забави и М. С. да
пребивава в ареста до 15.10.2019 г. Неимуществените вреди във връзка с
извършеното нарушение ищецът оценява на сумата от 30 000 лева, като
претендира и законна лихва от 15.10.2019 г. до окончателното изплащане.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът ВКС е подал отговор, с
който оспорва допустимостта и основателността на съдебно предявената
претенция. Счита иска за недопустим, тъй като според ТР № 5/15.06.2015 г.
по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС съдът е легитимиран да отговаря
само в случаите по чл. 2, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ЗОДОВ, а за незаконно
задържане под стража процесуално легитимиран ответник е Прокуратурата
на РБ. По същество счита правилен отказа по искането на М. С. от
03.07.2019 г. да се образува касационно производство, доколкото на
соченото в молбата за възобновяване на наказателното производството
основание активно легитимиран да инициира това производство е
прокуратурата. Възразява и срещу размера на обезщетението като завишен.
Контролиращата страна - Прокуратурата на Република България,
изразява становище за неоснователност на иска.
В производството пред САС, в съдебно заседание, въззивникът -
ищец не се явява, като е депозирал молба делото да се гледа в негово
отсъствие. Заявява в молбата, че поддържа въззивната жалба и моли да
бъде отменено първоинстанционното решение.
4
Ответникът по жалбата – Върховен Касационен Съд, се
представлява в съдебно заседание от съдебен помощник З. Х. С., който
оспорва жалбата и моли да бъде потвърдено обжалваното решение, вкл. и в
частта на присъдените разноски.
Контролиращата страна ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ, чрез прокурор Панчева, моли да бъде потвърдено
първоинстанционното решение.
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
въззивният съд приема за установени и доказани следните
правнорелевантни факти и обстоятелства:
С протоколно определение от 10.06.2019 г. по НОХД № 1546/2019
г. на PC - гр. Стара Загора е одобрено Споразумение, с което М. М. С. се
признал за виновен и осъден за престъпления по чл. 325, ал. 2 и чл. 131, ал.
2, пр. 4, т. 4 и чл. 130, ал. 2 от НК на седем месеца лишаване от свобода,
изпълнението на което било отложено за срок от три години.
С молба от 17.06.2019 г. до PC - гр. Стара Загора М. С. е обжалвал
„присъда“ по НОХД № 1546/2019 г. и е заявил, че оттегля подписа си под
споразумението.
Сезираният съд е върнал жалбата с Разпореждане от 18.06.2019 г.,
поради нейната недопустимост.
В касационна жалба до ВКС вх. № 6096/04.07.2019 г. М. М. С. е
заявил, че обжалва по реда на чл. 422 от НПК присъда по НОХД №
1546/2019 г. на PC - Стара Загора, като постановена след извършване на
престъпление от страна на наблюдаващия прокурор Е. Д., с което е
обосновал подсъдност на жалбата си на ВКС, а не на Апелативен съд.
С Разпореждане от 05.07.2019 г. на заместник-председателя на
ВКС и ръководител на наказателната колегия е отказано образуване на
производство пред ВКС за възобновяване на НОХД № 1546/2019 г. по
описа на PC - Стара Загора. Прието е, че в жалбата са наведени доводи,
относими към основанието по чл. 422, ал. 1, т. 2 от НПК: прокурор е
извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното
производство. Основавайки се нормата на чл. 420, ал. 1 от НПК, заместник-
председателят на ВКС е приел, че жалбата изхожда от нелегитимирано
лице, а наличието на сочените от С. основания следва да се отнесат до
съответния окръжен прокурор.
Препис от разпореждането от 05.07.2019 г. е изпратено на М. С. на
08.07.2019 г. , който е надлежно връчен на ищеца (съгласно изявленията му
в съдебно заседание от 24.03.2023 г. пред първоинстанционни съд).
С постановление от 16.08.2019 г. на прокурор при СРП М. С. е бил
задържан под стража за срок от 72 часа и е постановено делото да бъде
внесено в СРС на 19.08.2019 г. за вземане на постоянна мярка за
неотклонение „задържане под стража“ по образуваното наказателно
производство срещу С. за това, че за времето от 12.15 ч. до 12.30 ч. на
16.08.2019 г. в гр. София, ул. „Черковна“ № 90 във фоайе на
Специализираната прокуратура извършил непристойни действия, грубо
нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към
обществото - надраскал некролога на Й. Г. К. и написал „***, ***“ и се
опитал да го скъса, но бил спрял от охраната на съдебната власт -
5
престъпление по чл. 325, ал. 1 от НК. На същата дата бил привлечен като
обвиняем за престъпление по чл. 325, ал. 4 вр. ал. 2, пр. 2 вр. л. 1 от НК.
С протоколно определение от 19.08.2019 г. по н.ч.д. № 13425/2019
г. състав на СРС е приел, че са налице предпоставките за вземане на най -
тежката мярка за неотклонение, поради което постановил задържане под
стража на М. М. С..
По жалба на обвиняемия М. срещу определението от 19.08.2019 г.
е образувано в.н.ч.д. № 3561/2019 г. по описа на СГС и с Определение от
29.08.2019 г. съдът е потвърдил определението от 19.08.2019 г. на СРС.
С Постановление от 15.10.2019 г. взетата по отношение на М. С.
мярка за неотклонение „задържане под стража“ е отменена, тъй като
престъплението, за което му е повдигнато обвинение е наказуемо с
„лишаване от свобода“ от една до пет години, а на основание чл. 63, ал. 4 от
НПК задържането под стража в досъдебното производство не може да
продължи повече от два месеца.
На 15.11.2019 г. М. С. е подал до Апелативен съд - Пловдив
касационна жалба с вх. № 9011, сходна по твърдения с тази, адресирана на
03.07.2019 г. до ВКС. По образуваното в.н.о.х.д. № 605/2019 г. състав на
Апелативен съд - Пловдив е приел, че жалбата се насочва към неправилно
приложение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на
процесуалните правила при формиране на вътрешното убеждение на
решаващите инстанции, попадащо в обхвата на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от
НПК. В постановеното Решение № 9/28.01.2020 г., е счел, че са налице
основание за възобновяване на производството, поради съществени
процесуални нарушения при провеждането му и е отменено определението
от 10.06.2019 г. по н.о.х.д. № 1546/2019 г., с което е било одобрено
споразумението, с което М. М. С. е бил признат за виновен и осъден за
престъпления по чл. 325, ал. 2 и чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 4 и чл. 130, ал. 2 от
НК на седем месеца лишаване от свобода, изпълнението на което било
отложено за срок от три години.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда
от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част,
като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално
допустимо.
Ищецът поддържа, че неприемането и връщането на касационна
жалба с вх. № на ВКС 6096/04.07.2019 г. за възобновяване на н.о.х.д. №
1546/2019 г. по описа на РС-Стара Загора, подадена в срок от страна по
касационно производство, е грубо нарушение, както на законността, така и
на правото му на справедлив съдебен процес, което му е причинило
неимуществени вреди - иск с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ.
Предвидената в ЗОДОВ отговорност на държавата и общините за
6
вреди е безвиновна и за чуждо противоправно поведение, подчиняваща се
на установените принципи на деликтната отговорност по чл. 45 и сл. от
ЗЗД. Ето защо, при предявен иск с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ за
обезщетяване на вреди, причинени от съществено нарушение на правото на
Европейския съюз, съответно приложение следва да намери даденото в т. 2
на ППВС № 7 от 1959 г. и в т. 1 на ППВС № 4/1968 г. разрешение, а именно,
че отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при
наличността на причинна връзка между противоправното и виновно
поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да
бъде доказана от ищеца във всеки конкретен случай. В този смисъл е и
даденото в т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 г. разрешение, съгласно което
Държавата отговаря за тези вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането (чл. 4 ЗОДОВ). Вредата е пряка, когато тя следва
закономерно от неизпълнението на определени задължения и е
непосредствена, когато противоправният резултат директно предпоставя
вредата без намесата на други фактори на въздействие - в този смисъл е
Решение № 449/17.06.2009 г. на ВКС, ІV г.о. по гр. д. № 3696/2007 г. Трайно
в съдебната практика се приема, че причинната връзка е зависимост, при
която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие
на конкретното действие или бездействие на деликвента. Деянието е
необходимо условие за настъпване на вредата, ако при мислено изключване
на поведението на деликвента, тя не би настъпила. Обратно, ако вредата би
настъпила в сферата на едно лице и ако деянието не беше осъществено,
липсва причинна връзка между тях. Косвени, а не преки, са вредите, които
са последица не на неизпълнението, а на други факти, които прекъсват
причинната верига. Наличието на такава връзка е в доказателствена тежест
на ищеца, който следва да я установи при условията на пълно и главно
доказване. Доколкото наличието на причинно - следствена връзка е
елемент от фактическите състави, с които законът свързва отговорността на
държавата по ЗОДОВ, когато такава връзка не е установена, обезщетение
не се присъжда. Наличието на пряка причинна връзка между нарушението
и претърпяната от частноправните субекти вреда е изведено в практиката и
на СЕС като една от материалноправните предпоставки за ангажиране на
извъндоговорната отговорност на държавите членки за вреди, настъпили
вследствие нарушения на правото на ЕС.
По делото ищецът твърди нарушение на нормите, уреждащи
правото на справедлив процес - чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Хартата
на основните права. Счита, че ответникът ВКС неправилно е отказал да
образува касационно дело и върнал жалбата му, вместо да я изпрати на
Апелативен съд - Пловдив. Това била и причината отмяната на
определението за одобряване на споразумението да се забави и М. С. да
пребивава в ареста до 15.10.2019 г.
Принципът на ефективната съдебна защита представлява основен
принцип на общностното право, който произтича от общите
конституционни традиции на държавите-членки, записан е в чл. 6 и чл. 13
от Европейската конвенция за правата на човека и също е потвърден в чл.
47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Правото на
справедлив съдебен процес гарантира справедливо съдебно производство.
Справедлив процес означава, че съдът коректно следва всички процедури и
7
третира всички страни равно, че самият процес е справедлив и ефективен,
независимо от решението и резултата.
В случая, не се установи наличието на сочените от ищеца
незаконни актове на ответника ВКС, от които той да е претърпял вреди.
По делото се установяват безспорно следните обстоятелства - с
протоколно определение от 10.06.2019 г. по н.о.х.д. № 1546/2019 г. на PC -
гр. Стара Загора, е одобрено споразумение, с което ищецът М. М. С. се
признал за виновен и е осъден за престъпления по чл. 325, ал. 2 и чл. 131,
ал. 2, пр. 4, т. 4 и чл. 130, ал. 2 от НК на седем месеца лишаване от свобода,
изпълнението на което било отложено за срок от три години. С молба от
17.06.2019 г. до PC - гр. Стара Загора М. С. е обжалвал „присъда“ по
н.о.х.д. № 1546/2019 г. и е заявил, че оттегля подписа си под
споразумението.
В касационна жалба до ВКС вх. № 6096/04.07.2019 г. М. М. С. е
заявил, че обжалва по реда на чл. 422 от НПК присъда по н.о.х.д. №
1546/2019 г. на PC - Стара Загора, като постановена след извършване на
престъпление от страна на наблюдаващия прокурор Е. Д., с което е
обосновал подсъдност на жалбата си на ВКС, а не на Апелативен съд.
Разпореждането от 05.07.2019 г. на Заместник-председателя на
ВКС и ръководител на наказателната колегия, с което е отказано
образуване на производство пред ВКС за възобновяване на н.о.х.д. №
1546/2019 г. по описа на PC - Стара Загора са изложени подробни мотиви,
че постъпилото от осъдения искане за възобновяване не е годно да
инициира производство по реда на Глава тридесет и трета от НПК, тъй като
не изхожда от процесуален субект с активна легитимация и следователно
няма право да иска възобновяване на наказателно дело. Твърденията за
наличието на обстоятелства, които биха могли да се считат за основания по
чл. 422, ал.1, т. 2 или 3 от НПК, следва да се отнесат до компетенцията на
прокуратурата. В правомощията и в дискрецията на съответния окръжен
прокурор е да прецени дали да образува наказателно производство, в хода
на което биха могли да се установят нови обстоятелства, имащи значение за
разкриване на обективната истина по делото или обстоятелства, касаещи
извършено престъпление от магистрат във връзка с участието му в
наказателно производство. Едва след извършено разследване, окръжният
прокурор би могъл да поиска възобновяване на делото на горепосочените
основания.
В настоящия случай, с оглед изложеното в обстоятелствената част
на исковата молба съдът намира, че СГС е сезиран с иск за претендирани
вреди, които според ищеца са в пряка последица от постановеното от
заместник-председателя на ВКС Разпореждане за отказ да се възобнови
приключило спрямо ищеца наказателно дело, което навежда на нарушение
правото на ЕС, в частност на нормите, уреждащи правото на справедлив
процес - чл. 6, §1 от ЕКЗПЧ и чл. 47 от Хартата на основните
права. Хартата на ЕС за основните права съдържа уредба, съответстваща на
уредбата на правата гарантирани от ЕКЗПЧ, като техният смисъл и обхват е
идентичен с този в Конвенцията и държавите-членки са обвързани от нея
по същия начин, както нормите на общността, т.е. нарушение на правата по
ЕКЗПЧ съставлява и нарушение на правото на ЕС. Според посочения текст,
озаглавен "Право на справедлив съдебен процес", всяко лице, при
8
решаването на правен спор относно неговите граждански права и
задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение
срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото
дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в
съответствие със закона. Това право гарантира спазването на прогласените
основни права и свободи на лицата, спрямо които е предприето наказателно
преследване.
Разпоредбата на чл. 4, § 2 от Протокол № 7 към Конвенцията
регламентира възможността за възобновяване на процеса съгласно закона и
наказателната процедура на съответната държава, ако има свидетелства за
нови факти или новооткрити обстоятелства или за съществен порок на
предходния процес, които са повлияли на неговия ход.
Възобновяването на наказателни дела е извънреден способ за
проверка на влезли в сила присъди, решения и определения, чиято
национална правна уредба се съдържа в Глава 33 от НПК. Основанията са
подробно изброени в чл. 422, ал. 1, т. 1-6 от НПК. Така регламентираните
основания съответстват на чл. 4, § 2 от Протокол № 7 към ЕКЗПЧ и само
при наличието на някое от тях наказателното производство може да бъде
възобновено. Следва да бъде посочено, че преценката за наличие
законовите предпоставки за възобновяване на наказателното дело
принадлежи по силата на чл. 424, ал. 2 НПК единствено на ВКС (извън
случаите по чл. 424, ал. 1 НПК), поради което в настоящето производство
този въпрос не подлежи на изследване. На преценка подлежи само дали с
постановяването му е нарушена норма от правото на ЕС и от това са
произтекли вреди.
В конкретния случай следва да бъдат споделени изцяло доводите
на първоинстанционния съд, основани на съпоставката съдържанието на
касационни жалби с вх. № 6096/03.07.2019 г. до ВКС и вх. №
9011/15.11.2019 г. до АС-Пловдив. В процесната жалба ищецът е твърдял
извършено от прокурор престъпление във връзка с участието му в
наказателното производство, докато в жалбата до Апелативен съд –
Пловдив това основание липсва и като този съд се е произнесъл, че следва
да бъде отменено определението от 10.06.2019 г. по н.о.х.д. № 1546/2019 г.,
с което е било одобрено споразумението, с което М. М. С. е бил признат за
виновен и осъден за престъпления по чл. 325, ал. 2 и чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 4
и чл. 130, ал. 2 от НК на седем месеца лишаване от свобода, изпълнението
на което било отложено за срок от три години, като се налице основания за
възобновяване на производството поради съществени процесуални
нарушения при провеждането му.
Поради това се касае за напълно различни жалби, респ. по тях
следва да се постановят съдебни актове от различни съдебни инстанции.
Поради това производство по глава XXXIII от НПК не е можело да бъде
образувано, а в НПК липсва норма, задължаваща съда, до който е
адресирана неподсъдна му молба или жалба, да я изпрати на надлежния съд
(за разлика от нормата на чл. 118, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция напълно споделя и мотивите на
първоинстанционния съд , че не е налице причинна връзка между
задържането на ищеца под стража за деянието от 16.08.2019 г. и
неизпратената от ВКС жалба на Апелативен съд-Пловдив. Мотивите са
9
подробни и убедителни, като съобразно дадената процесуална възможност
на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
В настоящия случай, отказът на съдия от ВКС да образува
производство по искането на ищеца за възобновяване на наказателното
дело, чийто акт не подлежи на обжалване, не е в нарушение на правна
норма от правото на ЕС, респ. на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧ и чл. 47 от Хартата на
основните права и в този смисъл липсва сериозно нарушение на
приложимото право или практиката на съда. Предпоставките за
възобновяване на приключил съдебен процес са ясно, точно и изчерпателно
регламентирани в чл. 422 от НПК, където съдът дължи разглеждане и
произнасяне не по всяко искане, а само по това, което попада в обхвата на
посочения текст. Именно затова е предоставено на компетентния съд
осъществяването на предварителна проверка за допустимост и формална
редовност на подадената молба (чл. 40 ПАВКС), и в случай на обоснован
отказ не може да се квалифицира като "съдебен произвол" или отказ от
правосъдие в противоречие с правото на ЕС, нито води до нарушаване на
някакви негови права.
По изложените съображения разглежданата искова претенция се
явява неоснователна.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По отношение на частната жалба:
С обжалваното Определение № 11206 от 26.09.2023 г.,
първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на ищеца за
изменение на постановеното по делото решение в частта на разноските, с
която на ответника е присъдено юристконсултско възнаграждение за
процесуалното представителство, осъществено от съдебен помощник пи
ВКС, представел пълномощно от Председателя на ВКС.
Съдът намира, че определението е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено, предвид следното:
Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ при отхвърляне на иска съдът
възлага направените разноски от ответника върху ищеца.
Жалбоподателят изразява несъгласие с извода на съда за
дължимостта на разноските. Излага съображения, че противната страна
(ВКС) не се е представлявала от юрисконсулт, а от съдебен помощник,
което прави незаконосъобразно присъждането на каквото и да е
юрисконсултско възнаграждение в полза на ВКС.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ регламентира възможността
ищецът да заплати на ответника възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от иска, ако е бил защитаван от юрисконсулт. В случая,
ответникът ВКС действително е бил представляван по делото не от
юрисконсулт, а от съдебен помощник, който е служител с юридическо
образование и правоспособност, за което са ангажирани надлежни
доказателства.
Съгласно чл. 32, т. 3 ГПК, държавните учреждения и другите
юридически лица могат да бъдат представлявани в съдебното производство
по пълномощие както от юрисконсулти, така и от други техни служители с
юридическо образование. За приложението на тази разпоредба, респ. и на
10
нормата по чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. § 1 от ЗР на ЗОДОВ, е не наименованието
на длъжността на служителя, а качеството му на правоспособен юрист,
което му дава възможност да осъществява процесуалното
представителство на юридическото лице, чийто служител е. След като
такъв служител е осъществил процесуалното представителство въз основа
на редовно пълномощно, издадено от представляващия страната,
последната има право да претендира юрисконсултско възнаграждение в
размер, определен по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП (в този
смисъл е и Определение № 1886/28.06.2023 г. по гр. д. № 259/2023 г. на
ВКС, III г.о., както и цитираната от първоинстанционния съд
последователна и безпротиворечива съдебна практика).
СГС е определил възнаграждение за един юрисконсулт,
защитаващ ответника при отхвърлянето на предявените против него искове
в границите, определени от закона, поради което и правилно е оставил без
уважение молбата на ищеца по чл. 248 от ГПК, поради което депозираната
частна жалба против определението на СГС от 26.09.2023 г. се явява
неоснователна.
По отношение на разноските:
При този изход от спора право на разноски има въззиваемата
страна.
Въззиваемият ВКС претендира разноски за защита от
юрисконсулт. На осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПрП и чл. 25 от
НЗПрП съдът определя възнаграждение за защита от един юрисконсулт в
размер на 200 лв. и възлага сумата върху въззивника, тъй като в
производството е представено надлежно пълномощно на З. Х. С. –
служител с юридическо образование и пълномощник на ответника.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 4277/28.07.2023 г.,
постановено по гр. д. № 11976/2022 г. по описа на СГС, ГО, I-17 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. №
90527/09.10.2023 г., подадена от М. М. С., ЕГН **********, с адрес: гр.
***, ул. „***“ № **, против ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 11206 от 26.09.2023 г.,
постановено по гр. д. № 11976/2022 г. по описа на Софийски градски
съд, ГО, I-17 състав, по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без
уважение молбата на ищеца М. М. С. за изменение на постановеното по
делото съдебно решение в частта за разноските.
ОСЪЖДА М. М. С., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“
№ **, да заплати на ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, чрез З. С. -
служител с юридическо образование, на осн. чл. 10, ал. 2 вр. чл. 78, ал. 8 от
ГПК, сумата от 200 лв. (двеста лева) - юрисконсултско възнаграждение за
11
защита пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС, в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12