Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 385 03.11.2021г. град Стара Загора
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Старозагорският административен съд, ІII състав, в
публично съдебно заседание на шести октомври
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
СЪДИЯ: ИРЕНА ЯНКОВА
при секретар Пенка Маринова
и с участието на
прокурора Румен Арабаджиков
като
разгледа докладваното от съдия ИРЕНА ЯНКОВА
административно
дело № 115 по описа за 2021г., за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по
реда на чл. 145 и сл. Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с
чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване
/КСО/.
Образувано е по
жалба на А.И.М., гражданин на република Сирия против заповед № З-2880/02.11.2020
година на председателя на Държавна агенция „Национална сигурност ", с която на основание чл. 42з, ал. 1, т. 1, вр. чл. 10,
ал. 1, т. 1 и чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България, предвид мотивите, изложени в
доклад рег. № Т-6-5482/02.11.2020 г. и факта, че с действията си чужденецът
може да постави в опасност сигурността на българската държава, на М. е наложена принудителна
административна мярка "Забрана за влизане и пребиваване на територията на
държавите-членки на Европейския съюз" за срок от пет години. Посочено е,
че заповедта подлежи на незабавно изпълнение, съгласно чл.
44, ал. 4, т. 2 от ЗЧРБ.
Жалбоподателят поддържа, че оспореният
от него административен акт е незаконосъобразен. Заповедта не съдържала мотиви
за издаването й. Не станало ясно какво е деянието, с което М. бил осъществил
състава на чл. 10, ал.1, т.1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/.
Не били налице фактическите и правни основания за издаваното й. Била нарушена презумцията за невиновност на
лицето, тъй като липсвали конкретни данни и доказателства, които да го свързват
с твърдяната престъпна дейност. Той не бил осъждан. Изводите на административния
орган се били базирали на справки и сведения и не било ясно дали информацията в
тях била достоверна. От друга страна се твърди, че М. имал семейство и
малолетни деца, с прилагане на мярката
се нарушавало правото му на семеен живот. Заповедта не съответствала на предвидените в закона цели.
Предвид гореизложеното се моли да бъде отменена
заповед №
З-2880/02.11.2020 година на председателя на Държавна агенция „Национална
сигурност ", като
незаконосъобразна.
Моли
ответната страна да бъде осъдена да му заплати разноските по делото.
Ответникът
по жалбата – Председателя на Държавна агенция „Национална сигурност“ , чрез процесуалния си представител Х.Х., оспорва жалбата, като недопустима,
респективно, като неоснователна. Релевира доводи, че оспореният административен акт не
страда от твърдените от жалбоподателя пороци и недостатъци. Същият бил
постановен в предписаната от закона форма, в съответствие и при правилно
приложение на материалния закон и с оглед целта на закона. Заявява искане за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай, че жалбата бъде уважена,
моли за присъждане на разноски на жалбоподателя в минимален размер.
Окръжна
прокуратура – Стара Загора релевира доводи, че жалбата е неоснователна и следва
да остане без уважение.
Административен
съд – Стара Загора, като прецени доказателствата по делото, приема за
установено от фактическа страна следното:
По
делото не е спорно и се установява от представените писмени доказателства, че
жалбоподателят на А.И.М.
е гражданин на Сирийска арабска република. Той има статут на бежанец от
2015 година. Същият живее на съпружески начала с М.С. /същата е с предоставен
статут на бежанец до 19.05.2025 година, от която има две малолетни деца К. И. –
родена на *** година в България и Д. И. – роден на *** година в България.
Със
Заповед № З-2880/02.11.2020 г. на Председателя на Държавна агенция „Национална
сигурност" на основание чл. 42з, ал. 1, т. 1, вр. чл. 10, ал. 1, т. 1 и
чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в България, предвид мотивите, изложени в
доклад рег. № Т-6-5482/02.11.2020 г. и факта, че с действията си чужденецът
може да постави в опасност сигурността на българската държава, на А.И.М. е наложена принудителна
административна мярка „Забрана за влизане и пребиваване на територията на
държавите-членки на Европейския съюз" за срок от пет години. Посочено е,
че заповедта подлежи на незабавно изпълнение, съгласно чл.
44, ал. 4, т. 2 от ЗЧРБ.
Според
мотивите на доклада, изготвен въз основа на събраната оперативна
информация лицето участва в група за
трафик на имигранти от Сирия в България и с тези си действия застрашава сигурността
на държавата.
От
събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Г.Х. и С. Г.
се установи, че А. ***
в недвижим имот - къща, която е негова с
жена и двете си деца – едно голямо момиче и едно по-малко момче. Той е имал
заведение с гр. Харманли и често ходел там, но
сега то не работило. А. се занимавал с животновъдство. Гледал
е 50-60 овце, които впоследствие е продал. Имал е теле и конче, домашни животни
– пуйки и кокошки. Къщата му е посещавана от различни хора, също и от брат му,
който дори живял известно време там.
Съпругата му гледала децата, тя била домакиня. А.
бил услужлив, добър и контактен. Многократно е ходел да помага на свидетеля Г. Г.,
когато имал някаква работа. Никой от съселяните не е казал лоша дума за него.
Той не е създавал проблеми и не е имал конфликти със съселяните си. А.
често е ходил до Турция, където пазарувал по-евтино. А.
говори на развален български, но всичко му се разбира. Той също се грижел за
децата си, разхождал ги.
От назначената по делото съдебно-графологична
експертиза, се установи, че подписът па
лицето, подписало заповед № З-2880/02.11.2020 година на
председателя Държавна агенция
„Национална сигурност ",
е положен от А.И.М..
По
делото като доказателства са приети представените от председателя на Държавна
агенция "Национална сигурност" документи във вид на заверен препис,
приложени и обособени в класифициран том рег. № 16/1-115/2021.
Горната
фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните в хода
на съдебното дирене годни, относими и допустими доказателства, включително
приложените към административната преписка писмени доказателства.
При
така установената фактическа обстановка и след извършената проверка по реда на чл.
168, във вр. чл. 146
от АПК, съдът направи следните правни изводи:
Жалбата
срещу заповед № З-2880/02.11.2020 година на председателя на Държавна агенция
„Национална сигурност ", е подадена на 22.02.2021 година. По делото
липсват доказателства на коя дата тя е
съобщена. Поради което съдът приема, че жалбата е подадена в рамките на законоустановения срок,
от лице с правен интерес и срещу акт, който подлежи на съдебен контрол, поради
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Обжалваната
заповед, представляваща индивидуален административен акт е издадена от компетентен орган, а именно Председателя
на Държавна агенция „Национала сигурност“/ при условията на заместване/, който
орган съгласно чл.
44, ал.1 от ЗЧРБ е компетентен
да наложи ПАМ по чл. 39а
и сл. от същия закон. Следователно процесната заповед е един валиден
административен акт.
Заповедта е издадена във формата по чл.
59, ал.2, вр. чл.
146, т.2 от АПК, доколкото в нея е посочен издателят й, както и качеството
в която той я издава.
Във връзка с направеното в жалбата възражение, че оспорената заповед е
немотивирана (липса на фактически основания) и липса на правното основание за
издаването й, съдът отчете, че в акта е посочен като правно основание за
налагането на ПАМ чл.
42з, ал.1 и ал.
3, във вр. с чл.
10, ал. 1, т. 1 и чл.
44, ал. 1 от ЗЧРБ, предвиждащ забрана за влизане и пребиваване на
територията на държавите-членки на Европейския съюз, когато са налице
основанията по чл.
10, ал.1 от ЗЧРБ, като са посочени конкретно чл.
10, ал.1, т. 1, според който се отказва издаване на виза или влизане в
страната на чужденец, когато с действията си е поставил или може да постави в
опасност сигурността или интересите на българската държава или за когото има
данни, че действа против сигурността на страната. Във фактическите основания за издаването на заповедта недвусмислено
е посочено конкретното основание. Съдът приема, че в доклада, неразделна част от заповедта се съдържат достатъчно данни (законът
не изисква този факт да е безспорно доказан, а е достатъчно само наличие на
данни) за извършване незаконно въвеждане
в страната и извеждане на лица в други държави. Същевременно административният
орган е препратил изрично и към мотивите, изложени в доклад рег. № Т-6-5482/02.11.2020 г. Следва, че не е допуснато нарушение на чл.
59, ал.2, т.4, от АПК, изразяващо се в непълно посочване в оспорения акт на фактическо и правно основание
за неговото издаване - посочени са както правните норми на чл.
42з, ал.1 и ал.
3, във вр. с чл.
10, ал. 1, т. 1 чл.
44, ал. 1 от ЗЧРБ, така и съответстващите им обстоятелства (факти) - данни, че жалбоподателят незаконно привеждане през границата лица. Съдът приема, че няма допуснато процесуално нарушение, а още
по-малко то може да бъде квалифицирано като съществено. Само съществените
нарушения на административнопроизводствени правила са основание за отмяна на
административните актове - по аргумент от чл.
146, т.3 от АПК. В мотивите на акта е изложено като фактическо основание за
издаването му конкретното съдържание на чл.
10, ал.1, т.1 от ЗЧРБ, с
което са спазени правата на адресата на акта да разбере неговото съдържание.
Следва да се отрази, че правното основание за издаване на процесната ПАМ може
да се изведе и от фактическите основания, изложени при издаването на акта, с
оглед надлежно проведена административна процедура, съобразена с приложимия
правен режим. Съгласно постоянната съдебна практика непосочването или
погрешното посочване на правни основания по смисъла на чл.
59, ал.2, т.4, предл.2 от АПК не е отменително основание, тъй като съдът не
е обвързан с правната преценка на органа, а следва да преценява
законосъобразността на оспорвания акт въз основа на описаните в него фактически
установявания. В този смисъл съдът приема за неоснователно възражението, че оспорената
заповед не съдържа фактическите и правни основания за издаването й.
По отношение доказаността на оспорената заповед и съответствието
на мотивите й с установените по делото факти, нормите на чл.
42з, ал.1 и ал.
3, във вр. с чл.
10, ал. 1, т. 1 и чл.
44, ал. 1 от ЗЧРБ, предвиждат забрана за влизане на територията на
държавите-членки на Европейския съюз на чужденец за който има данни, че застрашава националната сигурност. Тежестта да докаже тези обстоятелства съгласно чл.
170, ал.1 от АПК е за административния орган, като следва да се отчете
спецификата на предмета на доказване - касае се само за доказване наличието на
данни, а не за пълното доказване на осъществен
трафик на имигранти.
От
събраните по делото доказателства не се
установява по несъмнен начин твърдяното застрашаване на националната сигурност,
изразяваща се в трафик на имигранти на територията на България. Административният
орган следва да е в състояние да докаже наличието на конкретни факти, които
обосновават решението, че жалбоподателят представлява опасност за националната
сигурност /Така Делото Грабчак срещу България на ЕСПЧ/. Дори, обаче при
застрашаване на обществения ред
административните органи следва да направят и оценка на пропорционалността на
наложената мярка, като тази оценка също така обхваща и преценка на възрастта и
здравословното състояние на лицето. Такава оценка на пропорционалността не е
направена от административния орган, наложил принудителната административна
мярка. Налагането на посочената мярка по никакъв начин не е пропорционално на
преследваната цел. Действително, Законът за чужденците в
Република България не въвежда подобни задължения на административния
орган, налагащ принудителната административната мярка.
Но
същите следват пряко от разпоредбите на МПГПП и Протокол № 4. Действително,
видно от събраните по делото доказателства чужденецът е вероятно участвал в
престъпна група на трафик на имигранти, но лицето не е осъждано за такова
престъпление, не е установено, че същият е преминавал незаконно през
българо-турската граница, още по-малко, че е извършвал превоз на имигранти. С
оглед на това съдът намира, че са допуснати съществени нарушения на материалния
закон при издаването на оспорената заповед, с оглед противоречие с разпоредбите
на Международния пакт за граждански и политически права и Протокол № 4 към
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи относно
признаването на някои права и свободи освен вече провъзгласените в Конвенцията
и в Първия протокол, които са част от вътрешното право на страната, съгласно чл. 5,
ал. 4 от Конституцията на Република България. С оглед представените
удостоверения за раждане е видно, че жалбоподателят има две малолетни деца,
които живеят в България и изпълнението
на наложената принудителна административна мярка би довело до нарушаване на
правото му на семеен живот.
Съгласно
член 8 от Европейската конвенция за правата на човека (наричана по-нататък
"ЕКПЧ") и член 3 от Протокол № 4 към нея всеки има право на зачитане
на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата
кореспонденция. Съгласно Европейската конвенция за защита на
правата на човека и основните свободи, зачитането на семейния живот
следва да е първостепенно съображение за държавите-членки при изпълнението на
настоящата директива. В Решенията си съдът признава основното право на семеен живот
като част от общите принципи на правото на ЕС. Той стига до този извод, позовавайки
се на практиката на Европейския съюз по правата на човека (наричан по-нататък
"Съдът в С."). В Решение по дело Boultif съдът приема, че "извеждането на лице от
страната, в която живеят близки членове на неговото семейство, може да
съставлява нарушение на правото на зачитане на семейния живот, гарантирано в член
8, параграф 1 от ЕКПЧ. Понятието "семейство" съгласно ЕКПЧ
се свежда най-вече до основната част от семейството, която очевидно включва
жалбоподателя и неговите деца. Установената практика на Съда също е в смисъл, че отделянето на лице от
членовете на неговото семейство е допустимо единствено когато се установи, че
то е "необходимо в едно демократично общество, тоест е обосновано от
императивна обществена потребност, и по-специално е пропорционално на
преследваната легитимна цел". Следва да се отбележи и обстоятелството, че
при определяне на принципа на спазване на основните права, сред които е и
правото на семеен живот е от значение факта, доколко по преписката съществуват
достатъчно достоверни данни, че М. е организатор на престъпна група, превеждаща
през границата ни нелегални имигранти.
Следователно обжалваната
заповед е издадена в нарушение на разпоредбите на Хартата на основните права на
Европейския съюз и Европейската конвенция за правата на човека (наричана
по-нататък "ЕКПЧ") и член 3 от Протокол № 4, което е достатъчно
основание за отмяната й като незаконосъобразна.
Приема
се в теорията и съдебната практика (и в решение № 10336/2018 г. по адм. дело №
3096/2018 г., но и други например решение № 8462 от 05.06.2019 г. по адм. дело
№ 12938/2018 г., VІІ отд. на ВАС на РБ), че "срокът на принудителната
административна мярка е съществен елемент на материалната й законосъобразност,
защото именно продължителността на въздействие на административната принуда е в
най-голяма степен гаранция за постигане на целта на принудителната мярка и в
най-голяма степен се отразява на засягането на субективните права и законни
интереси на нейния адресат. " Тази горна граница на срока "до"
означава, че на административния орган е предоставено правото да прецени, в
рамките на законово определения срок, конкретната продължителност на всяка една
мярка. За да гарантира правата на адресатите на принудителната мярка
законодателят е регламентирал – чл.
44, ал. 2 ЗЧРБ, обстоятелствата, които органът трябва да отчете при
прилагане на мярката, в т. ч. и при определяне на нейния срок.
В
случая освен, че жалбоподателят не е взел участие в производството по налагане
на мярката, органът не е отчел каквито и да е обстоятелства при определяне
продължителността на мярката в максималния й по общата хипотеза срок и няма
никакви съображения затова в заповедта или в отделно изложените към нея мотиви
(цитирания доклад към който препраща). За законосъобразността на определения
срок на една принудителна административна мярка по чл.
42з, ал. 1 ЗЧРБ е важно органът да е отчел визираните в чл.
44, ал. 2 ЗЧРБ обстоятелства и да е изложил мотиви защо приема
определения срок за постигащ целта на мярката. В случая, видно от съдържанието
на оспорения акт, а и от съдържанието на доклада въз основа на което е издаден,
органът не е изложил мотив за определения от него максимален срок на мярката.
Необосноваността
на преценката при оперативна самостоятелност прави принудителната мярка
незаконосъобразна, като за съда е пречка да извърши контрол за
законосъобразност. Съгласно чл. 169 АПК, когато органът действа в условията на оперативна
самостоятелност съдът проверява дали административният орган е разполагал с
оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за законосъобразност на
административния акт. Тъй като при определяне на срока на принудителната
административна мярка органът действа в условията на оперативна
самостоятелност, то не е в компетентността на съда да определи такъв срок на
мярката, който да е съответен на целта на закона. Мярката, така наложена,
следва да се отмени.
С оглед изхода на делото и
поради направеното възражение за
прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение съдът намира, че то
следва да бъде намалено от 800 лв. на
500 лева с оглед фактическата и правна сложност на делото и на жалбоподателя
следва да му се присъдят разноски в размер на 510 /петстотин и десет/ лева.
Водим
от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предложение второ от АПК,
Старозагорският административен съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба на А.И.М., гражданин на Република Сирия
заповед № З-2880/02.11.2020 година на председателя на Държавна агенция
„Национална сигурност ", с която на основание чл. 42з, ал. 1, т. 1, вр. чл. 10,
ал. 1, т. 1 и чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България, предвид мотивите, изложени в
доклад рег. № Т-6-5482/02.11.2020 г. на М.
е наложена принудителна административна мярка „Забрана за влизане и пребиваване на
територията на държавите-членки на Европейския съюз" за срок от пет години, като
незаконосъобразна.
ОСЪЖДА Държавна агенция „Национална сигурност“
да заплати на А.И.М. направените по делото разноски в размер на 510/ петсотин и
десет/ лева.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване/протестиране на основание чл.46,ал.2т.2 от ЗЧРБ.
СЪДИЯ: