№ 2428
гр. София, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20241100511921 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 9881/24.05.2024 г., постановено по гр.д. №41045/2023 г. на
СРС, ГО, 178 състав, е прогласена по предявен от ЕТ „В. – Л.Л.“, ЕИК
*******, срещу „Финтрейд Файнанс“ АД, ЕИК *********, иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД нищожността на сключения между
страните договор за бизнес линия „Fintrade Оборот 6 %“ №7019510/05.08.2021
г/. Със същото решение „Финтрейд Файнанс“ АД, ЕИК *********, е осъден
да заплати на ЕТ „В. – Л.Л.“, ЕИК *******, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД сумата 3887,34 лв., като платена без основание, ведно със законната
лихва, считано от подаване на исковата молба – 24.07.2023 г. до окончателното
й изплащане.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника в
първоинстанционното производство „Финтрейд Файнанс“ АД, в която се
поддържа, че решението е необосновано и постановено в нарушение на
материалния закон. Навежда се, че по делото не е допусната експертиза, която
да установи разходите на ответника във вр. с дейността му, нито размера на
печалбата му от тази силно рискова дейност. Твърди се, че изводът на
първоинстанционния съд, че подобни печалби на кредитора значително
надхвърлят присъщата функция на възнаградителната лихва, не почива на
установено факти и отразява единствено лични разбирания за същността на
търговските отношения. Поддържа се, че уговорената възнаградителна лихва
1
е напълно в очертанията на търговския риск, като същата е ясна и разбираема.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените
искове, както иприсъждане на сторените разноски.
Въззиваемият ЕТ „В. – Л.Л.“ оспорва подадената въззивна жалба.
Твърди, че изводът на районния съд, че възнаградителната лихва е абсолютно
несравнима с разходите, които прави ответникът, е напълно обоснован. Сочи,
че правилно първоинстанционният съд е приел, че уговорената
възнаградителна лихва от 156 % е в разрез с размера на действително
очакваната от търговската сделка печалба. Моли се за потвърждаване на
обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Решение е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения
на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд
е длъжен да следи служебно.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Съдът възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се
потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема следното:
Не е спорно, че страните са сключили „Договор за бизнес линия
“Fintrade Оборот 6%” № 7019510“, в изпълнение на който ищецът е
предоставил на ответника паричен заем под формата на кредитна линия –
договор за бизнес линия от 05.08.2021 г. за сумата от 2000 лева. Не е спорно
по делото, а и видно от представения разходен ордер, сумата от 1999,66 лева
по уговорения заем е била реално отпусната от ищеца и изцяло усвоена от
ответника до достигане на съответния кредитен лимит. Съгласно чл. 3, ал. 1, т.
1 от договор а кредитополучателят следва да заплаща лихва по заема в размер
на 6 % от усвоената главница за всеки 14 дневен срок от ползване на кредит,
но не по-малко от 30.00 лева. Лихвата се начислява на всеки първи ден от
2
всеки 14-дневен период върху усвоената, но непогасена главница към този
ден. Изготвената СЧЕ установява, че размерът на договорената
възнаградителна лихва на годишна база е в размер от 156 %. Единственият
спорен момент между страните, във вр. с който са и всички заявени доводи
във въззивната жалба, е по отношение валидността на сключения договор за
кредит.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г.
ОСТК, ВКС, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от
тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Възнаградителната
лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума. Действително
задаването като императив на конкретно съотношение между
възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без
подобен максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят
всички обстоятелства по договора, е неправилно. Същевременно обаче в
конкретния случай уговарянето на възнаградителна лихва в размер от близо
12 пъти над законната лихва /към датата на сключване на договора размерът
на законната лихва е бил 13,12 %/ явно противоречи на добрите нрави,
доколкото драстично се различава от обичайните размер на възнаградителната
лихва в търговските отношения и в този си вид става източник на
неоснователно обогатяване. Клаузите, с които се договоря размера на
възнаградителната лихва по договор за кредит, са част от същественото му
съдържание и не могат да бъдат заменени от повелителни норми на закона,
предвид което тяхното отпадане като нищожни води до нищожност на целия
договор, като се има предвид, че същият не би бил сключен без тях с оглед
възмездния му характер. Ето защо и процесният договор е нищожен, а искът
за връщане на платеното над усвоения размер, т.е. на сумата от 3887,34 лв.,
основателен.
Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до идентичен извод и
предвид факта, че други оплаквания не са въведени във въззивната жалба, а и
с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд на
основание чл. 272 ГПК, решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
За въззивното производство разноски се следват само на въззиваемата
страна. Въззиваемият пртендира разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер от 1551,81 лв., но въззивникът своевременно е
направил възражение за прекомерност по чл.78,ал.5 ГПК, което съдът намира
3
за основателно с оглед фактическата и правна сложност на делото, вида на
извършените процесуални действия и броя на проведените о.с.з. Ето защо и
възнаграждението следва да бъде намалено на 850 лв., като тази сума бъде
присъден на въззиваемия като разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9881/24.05.2024 г., постановено по гр.д.
№41045/2023 г. на СРС, ГО, 178 състав.
ОСЪЖДА „Финтрейд Файнанс“ АД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл.78,ал.1 ГПК на ЕТ „В. – Л.Л.“, ЕИК *******, разноски в размер
от 850 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4