РЕШЕНИЕ
№ 57
гр. К., 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – К., I. СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Веселина Ат. Кашикова Иванова
Членове:Мария К. Дановска
Васка Д. Халачева
при участието на секретаря Славея Д. Топалова
като разгледа докладваното от Васка Д. Халачева Въззивно гражданско дело
№ 20215100500132 по описа за 2021 година
И за да се произнесе, взе предвид следното :
С Решение № 260066/19.10.2020г., постановено по гр.д.№ 331/2020г., К. районен съд е
отменил 3аповед № 208/23.03.2020г. на управителя на „С.П." ООД, гр.С., с която на
основание чл.330, ал. 6, във вр. с чл.190, ал.1, т.2, във вр. с чл.187, т.l, предл.3 и чл.188, т.3 от
КТ е наложено дисциплинарно наказание „уволнение" на З.И. К., като незаконосъобразна и
е признал уволнението за незаконно. Първоинстанционният съд е осъдил ответното
дружество- работодател „С.П." ООД, гр.С., да заплати на ищцата- служител З.И. К.: 1.
сумата 106,84лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал.1 от КТ
за 2 дни за 2019г. и 3 дни за 2020г., ведно със законната лихва върху главницата от 600 лв. за
периода от 15.04.2020г. до 11.06.2020г., вкл., и законна лихва върху главницата от 106,84лв.,
считано от 12.06.2020г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата от
493,16 лв. до пълния предявен размер от 600 лв., поради извършено плащане; 2. сумата
639,28 лв. - обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва, считано от
15.04.2020г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлил иска за разликата от 639,28 лв.
до пълния предявен размер от 730 лв.; З. сумата 1744,08лв. - разноски по делото.
Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск по чл.124 от КТ за сумата от 1 220
лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.януари 2020г.- 610лв. и
м.февруари 2020г. – 610 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.04.2020г. до
окончателното изплащане, поради извършено плащане.Съдът е осъдил ищцата З.К. да
1
заплати на ответното дружество сумата 15.53 лв., съставляваща разноски по делото. Осъдил
е ответника „С.П." ООД, гр.С., да заплати в полза на бюджета на Съдебната власт, по
сметка на Районен съд- К., сумата в размер на 230 лв., представляваща дължими държавни
такси по производството и сумата в размер на 314 лв., представляваща бюджетни разноски
за възнаграждение за вещи лица.
Производството е образувано по депозирана от ответника „С.П." ООД, гр.С., частична
въззивна жалба насочена против Решение № 260066/19.10.2020г., постановено по гр.д.№
331/2020 г. по описа на К.йския районен съд в частите му, с които е уважена предявената от
ищцата искова претенция. Първоинстанционното решение се жали като неправилно -
постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, както и като
необосновано. В този аспект в жалбата се релевират доводи, че решаващият съд не
кредитирал представеното от страната писмо на куриерска поща „Е.“, установяващо, че
неполучаването на пратката от работодателя се дължи на отсъствие на получателя, а не на
отказ самата пратка да бъде получена. Съдът не съобразил и събраните доказателства, че
ищцата не била на работа без уважителни причини за периода от 16.03.-23.03.2020г., тъй
като разпитаните свидетели не установявали, че тя е била през този период постоянно на
работа като „мениджър“ на офиса. Съдът неправилно приел и че посоченото в заповедта
основание - чл.330, ал.6 от КТ не съществувало. Неправилно в този смисъл приел, че това
изписване не съставлявало допусната техническа грешка - вместо ал.6 следвало да се чете
ал.2, т.6 от КТ, както и че при внимателен прочит ставало ясно, че правото на защита на
уволнения служител и при така допуснатата техническа грешка не се накърнявало. Релевира
се и доводът, че при наличието на законосъобразната процесна заповед за уволнение,
обективно съединените искове за обезщетения по КТ се явявали напълно неоснователни и
следвало да бъдат отхвърлени изцяло. Жалбодателят моли въззивната инстанция да отмени
първоинстанционното решение в обжалваните му части, отменящи заповедта за уволнение
на ищцата като незаконосъобразна и признаване на уволнението й за незаконно, както и
уважаващите частично предявени искове за обезщетения, вместо което да бъде
постановено друго решение по същество, с което предявените искове да бъдат напълно
отхвърлени. Претендира и присъждане на направените разноски и за двете съдебни
инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, не е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответницата по същата З.И. К..
В съдебно заседание, жалбодателят „С.П." ООД, гр.С., чрез депозирано от процесуален
представител писмено становище, поддържа въззивна жалба по изложените в нея
съображения.
В съдебно заседание, ответницата по въззивната жалба К., чрез процесуалния си
представител, оспорва същата. Претендира присъждане на разноски, за които представя
списък по чл.80 от ГПК.
Въззивният съд по повод депозираната въззивна жалба, след като прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното:
2
Жалбата, като подадена в срок и от лице, имащо правен интерес от обжалването, е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
В основата на първоинстанционното производство стои предявената от ищцата-
служител З.И. К. срещу ответното дружество „С.П.“ ООД, гр. С., искова претенция,
съставляваща обективно съединени искове с правно основание чл.124 от КТ, чл.344, ал.1, т.1
от КТ, чл.221, ал.1 и чл.224 от КТ, с предявяването на която претенция цели : да бъде
осъден работодателят да й заплати сумата в размер на 1 220 лв., представляваща сбор от
неизплатеното й нетно трудово възнаграждение за м. януари 2020г. от 610 лв. и за м.
февруари 2020г. от 610 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на
исковата молба - 14.04.2020г. до окончателното й изплащане; да бъде признато уволнението
й за незаконно и да се отмени Заповед № 208/23.03.20г, с която й е наложено дисциплинарно
наказание „уволнение“ за неявяване на работа в продължение на шест последователни
работни дни за времето от 16.03- 23.03.2020 г. и е прекратено трудовото й правоотношение,
като незаконосъобразна; да бъде осъден работодателят да й заплати обезщетение в размер
на 730 лв., ведно със законната лихва върху сумата от 730 лв., считано от подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане; да бъде осъден работодателят да й заплати
обезщетение в размер на 600 лв. за 18 дни неизползван платен годишен отпуск за 2019г. и 5
дни неизползван платен годишен отпуск за 2020г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертаната рамка на проверката,
настоящата инстанция намира процесното първоинстанционно решение за валидно. Намира
същото и за допустимо в обжалваните му части.
А относно правилността на атакувания съдебен акт, с оглед изрично релевираните във
възивната жалба доводи, по които въззивният съд дължи произнасяне, а именно : че
решението е необосновано, защото решаващият съд не кредитирал представеното от
работодателя писмо на куриерска поща „Е.“, установяващо обстоятелството, че
неполучаването на 20.03.20г. на депозираната от служителката К. пратка с правно
основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ се дължи на отсъствие на получателя по същата, а не на
отказ на работодателя да получи пратката; и защото решаващият съд не съобразил
събраните гласни доказателства и заключението по назначената съдебна експертиза, че
ищцата не била на работа без уважителни причини за периода от 16.03.-23.03.2020г., тъй
като разпитаните свидетели не установявали, че тя е била през този период постоянно на
работа като „мениджър“ на офиса и че в този период разпределените пратки били
получавани не от нея, а от други 4 лица; че решаващият съд неправилно приел, че
посоченото в заповедта основание - чл.330, ал.6 от КТ не съществувало, като неправилно в
този смисъл приел, че това изписване не съставлявало допусната техническа грешка, като
ал.6 следвало да се чете ал.2, т.6 от КТ, въззивният съд съобрази следното:
3
Страните – ответникът- работодател „С.П.“ ООД и ищцата-служителка К. били в
трудови правоотношения по силата на трудов договор № 19/ 01.02.2019г., въз основа на
който ищцата изпълнявала първоначално длъжността шофьор-куриер с изпитателен срок от
6 месеца, а считано от 20.02.2019г. длъжността „мениджър" със срок на изпитване от 6
месеца. На 19.03.2020г. ищецът К. отправила уведомление до ответника-работодател за
прекратяване на съществуващото помежду им трудово правоотношение, считано от датата
на получаване, на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ поради неизплащане на дължимото й се
трудово възнаграждение за м.януари и м.февруари 2020г., като е и поканила работодателя и
да й заплати така дължимото й се трудовото възнаграждение за посочените два месеца,
както и обезщетенията за неползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КT и по
чл.221, ал.1 от КТ. Уведомлението е изпратено на 19.03.2020г. чрез спедитора „Е.“ с обратна
разписка, като от прочита на извършената на гърба на същата забележка се установява, че
куриерът М. Д. е посетил на 20.03.2020г. офиса на ответника в 10,00ч. и в 13,20ч. и е
оформил връчване при отказ от страна управителя на ответното дружество да получи
пратката, съдържаща изрично посоченото уведомление по чл.327, ал. 1, т.2 от КT.
Направената забележка е и надлежно подписана от куриера.
Установено по делото е и обстоятелството, че със заповед № 207/19.07.2020г., връчена
на ищцата на 20.03.2020г. в 12.27ч., ответникът е открил процедура за налагане на
дисциплинарно наказание, като е изискал писмени обяснения за нарушение по чл.187, т.1 от
КT за неявяване на работа в продължение на 4 последователни дни без извинителна причина
за времето от 16.03.2020г. до 19.03.2020г., вкл. Ищцата при получаване на заповедта е
изписала на гърба на същата обяснението, че на посочените дати е изпълнявала трудовите си
задължения на 8-часов работен ден, както и че на 20.03.2020г. също е на работа, като в
обяснението е посочено, и че на датата 20.03.2020г. работодателят е получил и
уведомлението й по чл.327, ал.1, т.1 от КТ. Установява се и че на 20.03.2020 г. ищцата в
качеството си на мениджър е предала на мениджър офис С.З., с двустранно подписани три
броя приемо-предавателни протокола писма, офис обзавеждане, 4 бр. ключове, вкл. и за
офис К., пътни листове, отчетна форма за разход на гориво, подписана за водач и мениджър
за периода от 02.03.-17.03.20 г.,вкл., отчетна форма за автобусни пратки за месец март 2020
г. и разходен касов ордер от 18.03.20 г., както и Приложение към заповед №238/11.10.18 г.,
в което изрично са положени подписи от ищцата на дати: 05.03.; 06.03.; 13.03.; 17.03.; и
18.03., както и подпис на изпращащ на 20.03.20 г.
На 23.03.2020г., със заповед № 208/23.03.2020г. на ищцата е наложено наказание
дисциплинарно уволнение с посочено в нея юридическо основание чл.188, т.3, във вр. с
чл.190, ал.1, т.2, във вр. с чл.187, т.1, предл.3 от КT, като на основание чл.330, ал.6 от КT, е
прекратено трудовото й правоотношение с работодателя за неявяване на работа без
уважителна причина в продължение на 6 последователни дни за времето от 16.03.2020г. до
23.03.2020г., вкл. Със заповедта е посочено и че служителят дължи на работодателя на
основание чл.221, ал.2 от КT обезщетение в размер на едно брутно трудово възнаграждение
в размер на 610 лв.
4
Въз основа на представена от трето задължено по делото лице – „ВИП С.“ ЕООД
справка, се установява, че за периода 16 -19.03.2020г. офисът на ответника в гр.К. е отварян
и затварян е предоставения на мениджъра З.К. код, на 16.03.2020г. за периода от 11.47ч. до
17.13ч.; на 17.03.2020г. за периода от 09.21ч. до 16.42ч.; на 18.03.2020г. за периода от
10.08ч. и до 16.54ч. и на 19.03.2020г. за периода от 08.39ч. до 16.26ч.
От заключението, изготвено по назначената по делото комплексна съдебна експертиза,
вкл. и от представено на в.л. от ответното дружество електронно съобщение, се установява,
че за периода от 16.03.2020г. до 19.03.2020г. за офис К. са разпределени 50 бр. пратки, които
са получени от четири лица, различни от мениджъра К.. Установява се и че нетните трудови
възнаграждения на ищцата за м.януари 2020г. в размер на 496.07лв. и за м.февруари от
496.07лв., са й изплатени на 14.04.2020г., в деня на депозиране на исковата претенция; че
размерът на дължимото и неизплатено й обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ възлиза на
142,13лв., от което 58.82лв. за 2 дни за 2019г. и 83.31 лв. за 3 дни за 2020г., като е
установено, че в процеса на производството, на 22.06.2020г. й е изплатено и обезщетение в
размер на 493.16лв., от които 438.36 лв. за 2 дни за 2019г. и 54.80лв. за 2 дни за 2020г.; че
размерът на незаплатеното й брутно обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ е 639.28лв., с нетен
размер от 575.35лв.
Изслушани в производството са и показания на свидетелите- служители при ответното
дружество, чиито мениджър е била ищцата К. - П.П. и З.З.. Първият свидетел установява, че
работодателят, който контактувал със служителите в офиса чрез мениджъра К. на 18.03.20
г. им предложил изменение в трудовия договор от 8-часов на 2-часов работен ден с трудово
възнаграждение от 153лв., което следвало да бъде подписано и със задна дата - от
01.02.2020г. На следващия ден, на 19.03.20 г., както от свидетелят, така и от ищцата, така и
от другите им колеги –св.З.З. и колегите им от офис Х., отказали подписването на
предложеното им изменение. На 20.03. в помещението на офиса им пристигнал мениджъра
от офиса в гр. С.З., който връчил заведи за освобождаване. Свидетелят твърди, че за периода
от 16.03.2020г. до 19.03.2020г., при пълен работен ден, и на 20.03.2020г. до 13.00 часа,
служителите, вкл. и ищцата като мениджър изпълнявали задълженията си, които
задължения за ищцата освен отварянето и затварянето на офиса, включително и
освобождаването и издаването му на охраняващата фирма, се свеждали и до работа с
компютър, до разпределяне на получената пратки между шофьорите-куриери, както и че и
ищцата извършвала и връчване на пратки. На 20.03.2020г. ищцата предала ключа на
мениджъра от С.З. и издала офиса, вкл. и кода за СОТ-а. Намерението на ищцата да напусне
поради неплащане на заработените заплати, се проявило още през м.януари, защото винаги
имало проблеми с работодателя относно своевременното заплащане на заплатите, като до
19.03.20 г. те три месеца работили без заплащане, като заплатите за м.януари и м. февруари
получили на 14.04.2020г., а за м.март през м.юни 2020г. Според този свидетел, а и според св.
М.Д. ищцата не е ползвала отпуск нито през 2019г., нито през 2020г. И разпитаният
служител З.З. установява, че ищцата разговаряла с управителката на фирмата за напускане
много преди м.март, тъй като винаги имало проблем с изплащане на заплатите. През дните
5
16-19.03.2020г. всяка сутрин свидетелят З., заедно със св.П., след като последният получел
пощата на автогарата на гр.К., отивали в офиса на „С.П." ООД, където ги чакала ищцата, и
където тя разпределяла получената работа. И те, и ищцата с личните си автомобили
разнасяли пощата, като всяка вечер правели отчет на изразходваното гориво.
Независимо от установения от свидетеля П.П. отказ служителите да подпишат
предложеното им допълнително трудово споразумение за 2-часов работен ден, от приетата
по делото справка на НАП за осигурителния доход на ищцата и справка за актуалното
състояние на трудовите й договори към 02.04.20 г., се установява, че работодателят е
заявил, че ищцата за м.02.2020г. е отработила 20 дни на 2-часово работно време, както и че
трудовият й договор е прекратен на 31.03.2020 г.
За да постанови атакувания съдебен акт, решаващият съд приема, че ищецът и
ответникът били във валидно трудово правоотношение, по силата на което първият работел
в ,,С.П." ООД, гр.С. на длъжността "мениджър" с основно трудово възнаграждение 610 лв.;
че трудовото възнаграждение на ищцата и на част от служители при ответника в Офиса в
гр.К. е изплащано със закъснение, като към датата на предявяване на иска - 14.04.2020г.,
9,35ч., не е било изплатено такова за м.януари, февруари и март 2020г.; че ищцата водила
разговори по телефона и уведомила управителя на ответното дружество, че поради
неизплащане на трудовото възнаграждение има намерение да напуска, което е било причина
на 19.03.2020г. същата да подаде заявление за напускане на основание чл.327, ал.1, т.2 от
КТ. Решаващият съд, съобразявайки и константна съдебна практика, приема, че писменото
изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение при сбъдване в
казуса на предпоставките на чл.327, ал. 1 т.2 от КТ е довело до автоматично прекратяване на
трудовото правоотношение с достигане на изявлението до работодателя на 20.03.2020г. и е
породило действие, съгласно чл.335, ал.2, т.3 КТ, както и че връчената й след това на
23.03.20 г. заповед за дисциплинарно уволнение е безпредметна. /решение №
145/07.06.2012г. по гр. дело № 1247 по описа за 2011 год. на ВКС, Трето г. о., решение №144
от 23.02.2010г. по гр.д.№3101/2008г. на ВКС, I г.о./ За пълнота, решаващият съд приема и че
обжалваната заповед за налагане на дисциплинарно наказание страда от външни пороци,
тъй като посоченото в същата юридическо основание - чл.330, ал.6 от КТ не съществува,
като не споделя в този смисъл довода, изложен от ответното дружество, че това се дължало
на техническа грешка, приемайки, че и в този случай безспорно се ограничавало правото на
защита на служителя да разбере основанието за прекратяване от работодателя на трудовото
правоотношение без предизвестие. Съдът изрично приема и че по делото работодателят не е
извършил пълно доказване законосъобразността на прекратителната заповед. Изложените
доводи, както и извършеното обстойно обсъждане на изготвеното по назначената в
първоинстанционното производство КСЕ заключение, са обусловили у решаващия съд и
извод за частична основателност на предявените обективно съединени искове за заплащане
на търсените от ищцата възнаграждения и обезщетения.
Настоящата инстанция споделя напълно мотивите на първоинстанционния съд. Същите
са подробни, обективни, обосновани, определено почиват на събраните по делото
6
доказателства и съответстват на закона. По тези съображения и съгласно разпоредбата на
чл. 272 от ГПК, въззивният съд считайки за правилно атакуваното решение в обжалваните
му части и споделяйки напълно мотивите му, намира, че то следва да бъде потвърдено, като
препраща към мотивите на решението.
Въззивният съд намира за необходимо с оглед изрично релевираните във възивната
жалба доводи, да изложи и следното :
Настоящата инстанция, съобразявайки, че приложеното от работодателя писмо с изх.№
5795/22.05.2020 г. на „Е.Е.“ ЕООД, в което е посочено, че неуспешният опит за доставка на
пратката на 20.03.20 г. се дължи на отсъствие на получател, не притежава подпис за издател,
също го намира за ненадлежно по делото доказателство. В този му вид същото определено
не може да бъде обсъждано и не може да води до формиране на изводи, релевантни за спора.
Още повече, че обстоятелството, което работодателят се стреми да установи с него, звучи
несъстоятелно в производството, доколкото твърдяното отсъствие на лицето –управител не
може да бъде приравнено на отсъствие на получател изобщо, защото депозираната от
ищцата пратка е била адресирана не лично до лице-получател, а до надлежен адрес на
управление на работодателя.
И настоящата инстанция, анализирайки събраните по делото гласни доказателства,
приема, че снетите свидетелски показания установяват в производството, че ищцата, в
качеството си на мениджър на офиса в гр.К. за посочения период от 16.03. до 19.03.2020 г. е
изпълнявала трудовите си задължения, които освен отварянето и затварянето на офиса,
включително и освобождаването и издаването му на охраняващата фирма, се изразявали и в
работа с компютър, в разпределяне на получената работа между шофьорите-куриери, вкл. и
във връчване и на пратки. Така установено от свидетелските показания се подкрепя и от
приетото по делото писмено доказателство – справка от трето задължено в производството
лице - „ВИП С.“ ЕООД, установяваща факта на освобождаване и на издаване на
16.03.,17.03.,18.03. и 19.03.20 г. на офиса на ответното дружество в гр.К., с предоставения
на К. код за това. Независимо от изложеното до тук, с оглед и изричния довод на
работодателя, анализирайки показанията на св.П. и св.З., съдът изгради и извод, че в
рамките на офиса в гр.К. пратките са се получавали от шофьорите-куриери, а задължение за
мениджъра било последващото им разпределение с оглед крайния адресат. Именно поради
това, въззивният съд не намира за основателен и водещ до установяване на неизпълнение на
трудовите задължения на ищцата за периода 16-19.03.20г. довода, че в този период тя не
фигурирала като получаваща пратките, а там фигурирали имената на други четири лица.
Това явно е така, именно защото задължението за получаване на пратките, принадлежало на
шофьорите-куриери, а не на мениджъра -ищца. Що се касае до периода от 20.03- 23.03.20 г.,
посочен в процесната заповед № 208/23.03.2020г., с която е наложено на ищцата
дисциплинарно уволнение, и който период надхвърля посочения в заповед №
207/19.07.2020г., с която работодателят е открил процедура за налагане на дисциплинарно
наказание период, следва изрично да се посочи, че като е изискал писмени обяснения за
нарушение по чл.187, т.1 от КT за неявяване на работа в продължение само на 4
7
последователни работни дни за времето от 16.03.2020г. до 19.03.2020г., вкл., без
извинителна причина, определено незаконосъобразно работодателят е добавил към тях още
2 последователни работни дни-20.03. и 23.03.20г., за които не е поискал писмени обяснения.
Всъщност в този аспект по делото безспорно се установява, вкл. и от подписаните от страна
на работодателя три броя приемо-предавателни протоколи от 20.03.20г., че ищцата е била
на работа до 13.00 часа на този ден, след който момент от нея са били иззети ключовете и
кода й за достъп до офиса. Логично е в този смисъл да се приеме, че ищцата след този
момент е била в предизвикана от работодателя невъзможност да осъществява трудовите си
задължения на 20.03 и 23.03.20г. Да се приеме противното означава да се даде право на
работодателя да черпи права от своето неправомерно поведение. За изчерпателност само
следва да бъде посочено и това, че неоснователен е и доводът на работодателя, че
работникът не е бил затруднен да разбере какво е правното основание на прекратяващата
трудовото му правоотношение заповед, защото вместо посоченото в нея правно основание
чл.330, ал.6 от КТ, следвало да прочете чл.330, ал.2, т.6 от КТ.
Или казано в обобщение, решението на първоинстанционния съд, предмет на настоящия
въззивен контрол в очертаните му параметри, се явява правилно, и като такова следва да
бъде потвърдено в обжалваните му части, с които заповедта за уволнение на ищцата е
отменена като незаконосъобразна и е признато уволнението й за незаконно, както и в
частите му, с които са уважени частично предявените искове с правно основание чл.221,
ал.1 и чл. 224, ал.1 от КТ.
При този изход на делото се следва присъждане на разноски на ответницата по
въззивната жалба, доколкото такива изрично са поискани и се доказва извършването им за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство в посочения в списъка по чл.80 от
ГПК размер от 1 800 лв. Поисканите разноски за производството по к.ч.гр.д. №1790/2021 г.
по описа на ВКС, с оглед изхода на делото, който не е в полза на ищцата К., не й се следват.
Ето защо, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260066 /19.10.2020 г., постановено по гр.дело №
331/2020г. по описа на К.йския районен съд, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА „С.П.“ ООД, с ЕИК*, със седалище и адрес на управление гр.С., бул. „Ч.в.“ №
*, да заплати на З.И. К., с ЕГН **********, от гр.К., ул.“П.С., направените във въззивната
инстанция разноски в размер на 1 800 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му
на страните при наличие предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9