Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.08.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Вяра Баева, като разгледа
докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 13206 по описа за 2020 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20199820 от 16.09.2020
г., постановено по гр.д. № 70972 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 177-ми състав,
първоинстанционният съд е признал за установено, че ответницата Т.С.С. дължи на
ищцовото дружество БНПП.П.Ф.С.А. Париж, чрез БНПП.П.Ф.С.А., клон България,
сумата от 2827,49 лева - главница по
договор за кредит № PLUS-12060069 от 12.12.2015 г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането, и е отхвърлил предявените искове за сумата в размер на
981,87 лева – възнаградителна лихва, и за сумата в размер на 312,27 лева –
лихва за забава. С решението си СРС е отхвърлил като неоснователни предявените
от ищеца искове за осъждане на ответницата да му заплати сумите от 2827,49 лева
- главница по договор за кредит № PLUS-12060069 от 12.12.2015 г., сключен между
страните, ведно със законната лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането, сумата от 981,87 лева – възнаградителна
лихва, и сумата от 312,27 лева – лихва за забава. С акта по същество на спора
районният съд е осъдил ответницата да заплати на ищеца сумата от 181,70 лева –
разноски в заповедното и в настоящото производство. Ищецът е бил осъден да
заплати на К.И.Б.сумата от 163,27 лева – адвокатско възнаграждение за
предоставено безплатно адвокатско представителство на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от Закона за адвокатурата. Ответницата е била осъдена да заплати на
ищцовото дружество сумата в размер на 181,70 лева – разноски в заповедното и
исковото производство.
Срещу решението на районния съд в
частта, с която са били отхвърлени установителните исковете по чл. 422 от ГПК за
сумата от 981,87 лева – възнаградителна лихва и 312,27 лева – лихва за забава,
е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство. Твърди
се, че актът на СРС в тази част е неправилен. В жалбата са развити съображения,
че Директива 2008/48 не предвиждала изискване договорът за кредит да съдържа
извлечение под формата на погасителен план. Новелата на чл. 10, параг. 2 от
посочената директива не бивало да бъде тълкувана като допускаща
държавите-членки да предвиждат в националната си правна уредба изискване
договорът за кредит да включва данни, различни от изброените в разпоредбата.
Нормата на чл. 23 от директивата следвало да се тълкува в смисъл, че допуска
държавата-членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не
съдържа всички изисквани данни по чл. 10, параг. 2 от директивата, договорът за
кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за
данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение. Българският законодател бил приел допълнително изискване към
догoвора
за потребителски кредит всички елементи на договора да се представят с еднакъв
по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, което изискване не се
съдържало в посочената директива и което санкционирало кредитодателя. Твърди
се, че в процесния договор изрично било посочено, че кредитът се предоставя при
фиксиран лихвен процент, който да е постоянен за целия срок на договора. Твърди
се, че поради това методика за определяне на референтнен лихвен процент не е
необходима и се явява неотносима, тъй като референтният лихвен процент се
използвал като основа за формиране на променлив лихвен процент и не участвал
във формирането на фиксирания лихвен процент, който оставал непроменен за целия
срок на договора. В
погасителния план към процесния договор, в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11
от ЗПК, се съдържало информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Изискването за посочване отделно на главницата
и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска било предвидено в чл. 11,
ал. 1, т. 12 от ЗПК, касаещо хипотезата на предсрочно погасяване на главницата
по срочен договор за кредит. Твърди се, че хипотезите по чл. 11, ал. 1, т. 11 и
чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК не следвало да се смесват, като в настоящия случай
била приложима хипотезата на т. 11, която не предвиждала такова завишено по
съдържание изискване към погасителния план. Направено е искане за отмяна на
решението на районния съд в обжалваната част и уважаване на претенцията.
Направено е искане за присъждане на разноски.
В законоустановения срок по чл. 263,
ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата в
първоинстанционното производство – Т.С.С.. В него се възразява, че въпреки разпределената
доказателствена тежест ищецът не бил провел пълно и главно доказване, че
договорът е съставен в шрифта и формата, предвидени в материалния закон.
Неоснователни били твърденията за неправилно транспониране на Директива
2008/48/ЕО в Закона за потребителския кредит. Посочва се, че договорът бил
недействителен, но дори и да се приеме, че ответницата дължи връщане на суми,
претенцията следвало да бъде предявена на друго основание, различно от това в
исковата молба.
Постъпила е въззивна жалба от ответницата
в първоинстанционното производство, с която се обжалва решението на СРС в
частта, в която е било прието за установено, че същата дължи на ищцовото
дружество сумата от 2827,49 лева - главница по договор за кредит №
PLUS-12060069 от 12.12.2015 г., сключен между страните, ведно със законната
лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
Посочва се, че СРС правилно е приел, че договорът за потребителски кредит е
недействителен, но погрешно е решил, че ответницата дължи на договорно
основание. При пълна недействителност на договора е налице първоначална липса
на основание. Твърди се, че разпоредбата на чл. 23 от ЗПК предвижда, че
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не на
договорно основание, което бил приел СРС, тъй като липсвал договор, а като
неоснователно обогатяване. Ищецът не бил установил при условията на пълно и
главно доказване, че ответницата била получила сумата в размер на 3700,00 лева
или че с част от тази сума – 655,61
лева,
е рефинансиран друг договор за кредит и съответно, че ответницата е получила
чиста стойност от 2827,49 лева, за да се приеме за безспорно, че тя дължи
връщане на неоснователно получената сума. В договора за потребителски кредит не
било записано, че ответницата е получила сумата в размер на 3700,00 лева в
брой, за да се счита същият за разписка за реално получени средства. Направено
е искане за отмяна на решението на СРС в обжалваната част. Направено е искане
за присъждане на разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не
е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първинстанционното
производство.
Не са били подадени жалби срещу решението
на СРС в частта, с която са били отхвърлени като неоснователни претенциите,
предявени при условията на евентуалност, за осъждане на ответницата да заплати
сумите от 2827,49 лева - главница по договор за кредит № PLUS-12060069 от
12.12.2015 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху тази
сума от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 981,87
лева – възнаградителна лихва, и сумата от 312,27 лева – лихва за забава.
В открито съдебно заседание
въззивникът-ищец, редовно призован, не е изпратил представител.
В открито съдебно заседание
въззивницата – ответник не се е явила лично, а е била представлявана от преупълномощен
пълномощник – адвокат Б.. На етап устни състезания представителят на страната е
направил искане за уважаване на въззивната жалба и оставяне без уважение на
жалбата на ищеца. Представено е становище по същество на спора с развити
съображения. Направено е искане за присъждане на разноски и адвокатски хонорар
на основание чл. 38, ал. 1 от ЗАдв.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Видно от представените по делото писмени
доказателства на 12.12.2015 г. в гр. Враца е бил сключен Договор за
потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит,
издаване и ползване на кредитна карта PLUS-12060069 между „БНПП.П.Ф.” ЕАД, в качеството на
кредитор, и Т.С.С., в качеството ѝ на кредитополучател. Като параметри на
договора било уговорено предоставяне на кредит за потребителски цели в размер
на 3700,00 лева при застрахователна премия в размер на 994,56 лева и такса
ангажимент в размер на 129,50 лева. Между страните било уговорено общата
стойност на плащанията да възлиза на 8184,00 лева, платима на 48 вноски от по
170,50 лева, при годишен процент на разходите в размер на 45,71 % и лихвен
процент в размер на 35,99 %. В договора било разписано като погасителен план
схема за 48-те плащания с посочване на падежна дата, размер на вноската в лева
и оставаща главница в лева. В чл. 3 от договора било уговорено лихвеният
процент по кредита да бъде фиксиран за срока на договора. В чл. 7 от договора
било предвидено, че кредитополучателят може по всяко време да поиска и получи
безвъзмездно извлечение за състоянието на договора под формата на погасителен
план с отбелязване на извършените и предстоящите плащания. Било уговорено
кредиторът да удължи от сумата, посочена в договора като „Общ размер на
кредита“, сумата в размер на 655,61 лева във връзка с договор № PLUS-11191957. Към договора бил
съставен сертификат № PLUS
– 12060069, удостоверяващ договорено застрахователно покритие
във връзка със сключения договор за кредит.
Представено е извлечение по кредит PLUS – 12060069, от което се установява,
че в срока от 08.02.2016 г. до 17.02.2018 г. са постъпили плащания за сумата в
общ размер от 4034,40 лева.
Като писмено доказателство е приет и
документ, озаглавен „последна покана” до ответницата, в която било посочено, че
последната е преустановила заплащането на вноските по договора на 05.01.2018
г., поради което вземането е било обявено за предсрочно изискуемо. В поканата
ответницата се уведомява, че задълженията на същата възлизат, както следва:
главница в размер на 2827,49 лева, договорна лихва в размер на 981,87 лева,
такса обработка в размер на 0,00 лева, обезщетение за забава в размер на 145,88
лева. По делото не са били представени доказателства посочената покана да е
била изпратена или получена от ответницата преди завеждане на исковото
производство.
По делото са приложени още Общи условия
за застраховка „Защита на плащанията” на кредитополучателите на „Кредит Класик”
и Общи условия за застрахователна програма „Защита на плащанията по кредитна
карта”, които не засягат спорните по делото въпроси, поради което въззивният
съд счита, че не следва да коментира допълнително.
От представените по делото писмени
доказателства се установява, че „БНПП.П.Ф.” ЕАД към датата на депозиране на
исковата молба е заличен търговец, като е настъпило сливане между дружеството и
„БНПП.П.Ф.”, участващо като ищец и чрез клона си в настоящото производство.
Във въззивното производство като писмено
доказателство е било приобщено към доказателствената маса Решение № 128 от
30.11.2018 г. на Оряховския районен съд, постановено по гр.д. № 214 по описа за
2018 г. и влязло в сила на 04.07.2019 г. Със същото Оряховският районен съд е
отхвърлил иска на ответницата за признаване за установено, че клаузите на
процесния договор в частта относно лихвения процент, годишния лихвен процент на
разходите, такса ангажимент и чл. 2, изр. 4 и 5 са неравноправни и
недействителни.
Въз основа на гореустановените
фактически положения въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Въззивните жалби са допустими – същите
са подадени в срок, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че съдебно решение е валидно и допустимо
в обжалваната част касателно главните искове, поради което следва да се разгледат
релевираните в жалбите оплаквания по отношение на правилността на изводите на
СРС.
Пред първоинстанционния
иск са били предявени установителни искове по чл. 422 от ГПК за признаване за
установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата
от 2827,49 лева - главница по договор за
кредит № PLUS-12060069 от 12.12.2015 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, и е отхвърлил предявените искове за сумата в размер на 981,87 лева –
възнаградителна лихва, и за сумата в размер на 312,27 лева – лихва за забава.
При условие, че установителните искове бъдат отхвърлени, ищецът е предявил
осъдителни искове за горепосочените вземания.
Отношенията между страните по процесния
договор за потребителски кредит са подчинени на специалния режим по Закона
за потребителския кредит (ЗПК) в редакцията му към датата на сключване на
договора (ДВ бр. 57/2015 г.). В настоящия случай ответницата има качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по договор за банков
кредит, по който на ответницата е била предоставена финансова услуга по смисъла
на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Константната съдебна практика
приема, че съдът следи служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения, а служебното начало следва да се приложи и в насока проверка дали
клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013
г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
За да постанови решението си
първоинстанционният съд е приел, че договорът не отговаря на императивните
изисквания на закона, а именно: чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9а, чл. 11,
ал. 1, т. 12 от ЗПК. В крайните си изводи на основание чл. 22 и чл. 23 от ЗПК и
чл. 34, ал. 1 от ЗЗД съдът е приел, че договорът е недействителен, но
последиците от него продължават да обвързват страните като отговорността на
ответницата не следва да отпада напълно, а същата дължи връщане на чистата
стойност по договора за кредит. Въззивният съд само
частично се съгласява с горепосочените изводи касателно конкретните основания
за недействителност на процесния договор.
Още с отговора на исковата молба
ответницата е релевирала възражение, че процесният договор е недействителен,
тъй като същият е с размер на шрифта, по-малък от 12. Неоснователни са
възраженията в жалбата на ищеца, позовавайки се по аналогия на практика на СЕС,
че текстът на чл. 10, ал. 1 от ЗПК не е в съответствие с Директива
2008/48/ЕО, поради което не следва да се прилага. Правилни са разсъжденията на
районния съд, че в доказателствена тежест на ищеца е било да докаже наличие на
валидно облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски
кредит, в т.ч. и отговарящ на изискванията на специалния закон, доколкото
именно ищецът черпи благоприятни последици от този факт, още повече и при
наличието на изрично оспорване в тази насока. Не са били ангажирани
доказателства от ищеца в тази насока. От друга страна, видно от представения
договор, дори и без необходимост от специални знания, е установимо, че размерът
на шрифта му е по-малък от 12. Следва да се отбележи, че е налице
произнасяне от СЕС – Определение от 14 април 2021 г. по дело C 535/20 с
предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 от ДФЕС от
Окръжен съд - Разград (България), по което дело страна е бил и ищецът. С това
определение, постановено по реда на чл. 99 от Процедурните правила на СЕС,
съставляващо задължително за съдилищата в ЕС, е прието, че член 10,
параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която
налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени
с еднакъв по вид, формат и размер шрифт — не по-малък от 12. В мотивите на горепосочения
акт се приема, че доколкото в Директива 2008/48 не се определят
подробно форматът и размерът на шрифта, с които тази информация трябва да бъде
предоставена на длъжника при сключването на договор за потребителски кредит,
държавите-членки остават принципно компетентни да установят правила както
относно конкретната форма на представяне на тази информация, така и относно
последиците от неспазването ѝ от страна на търговците, при условие че
тези правила допринасят за представянето на посочената в член 10, параграф 2 от
Директивата информация по ясен и кратък начин. Приемането на изискване за
размер на шрифт не по-малък от 12 гарантира, че информацията ще бъде
представена прозрачно и четливо, както и възпрепятства използването на дребен
шрифт, който би могъл да породи опасността важна информация към момента на
сключване на договора и по време на неговото изпълнение да бъде пропусната от
съответния потребител. Съответната правна уредба се ограничава да предвиди
правила относно формата, в която трябва да се представи информацията, и не
налага задължения за предоставяне на допълнителна информация извън
хармонизирано установената в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48.
В мотивите на обжалваното решение СРС е
приел, че в договора не била посочена методика за изчисляване на референтния
лихвен процент. Съгласно чл. 33а, ал. 1 от ЗПК кредиторът прилага референтен
лихвен процент по определена от него методика. Видно обаче от разпоредбата на
чл. 3, изр. 4 от процесния договор между страните е бил договорен фиксиран
лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно т. 6 от ДР на ЗПК „референтен лихвен процент“ е лихвеният процент, използван
като основа за изчисляване на приложимия към договора
за кредит променлив лихвен процент.
Касателно изводите на СРС относно
противоречие на разпоредбите на договора с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 12
от ЗПК следва да се отбележи, че е налице обща уговорка в тази насока в чл. 7,
изр. последно от съдържанието му.
Доколкото въззивният съд също извършва
преценка за наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор и следва
да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не,
контролиращата инстанция счита, че при сключването на договора не са били
спазени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа „условията за издължаване
на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването”, а съгласно т. 12 – „погасителният
план посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези
плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и
когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е
фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно
договора за кредит, в
погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е
валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните
разходи съгласно договора за кредит“.
От съдържащата се в договора информация не
става ясно какво точно се включва в размера на месечната вноска от 170,50 лева
като части от главницата, лихвата и други такси/разноски.
От представените по делото доказателства не може да се установи, че е изпълнено
задължението на кредитора да информира кредитополучателя каква част от
определената месечна погасителна вноска е предназначена за погасяване
на главницата, каква част – за погасяване на задължението за лихва, и каква част
– за погасяването на други разходи или такси. Дори и да се приеме, че за
кредитополучателя е изначално ясно какъв е процентът на оскъпяване на
кредита, това не освобождава кредитора от задължението, вменено му с
императивна правна норма от ЗПК, да информира кредитополучателя за условията за
заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква част от отделните
компоненти ще бъде платена с всяка месечна вноска. В началната част на договора, озаглавена „Параметри и условия”, е посочено,
че общата дължима сума по договора, изчислената към момента на сключването му,
възлиза на 8184,00 лева. Между страните е бил уговорен и размерът на месечната
вноска, а именно 170,50 лева. В чл. 2 от договора е посочено, че уговорената
сума като „застрахователна премия” е разделена на равен брой вноски и е част от
всяка погасителна вноска, че кредитополучателят заплаща такса ангажимент при
усвояване на кредита и че от сумата за „общ размер на кредита” се удържа сумата
в размер на 655,61 лева във връзка с договор PLUS-11191957. В чл. 3 от договора е
закрепено, че погасителните вноски съставляват изплащане на главницата по
кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските по подготовка и обслужване на
заема и определена добавка, съставляваща печалба за кредитора. Посочените
вземания не са конкретизирани по вид или размер, но от уговореното става ясно,
че същите съставляват част от ежемесечните погасителни вноски.
В разписания на първата страница от
процесния договор погасителен план са посочени само падежните дати, размера на
отделните вноски и оставащата главница. Процесният договор за
кредит не съдържа погасителен план, съдържащ последователността на разпределение
между различните неизплатени суми, разбивка на всяка вноска, показваща
погасяване на главница, лихва и допълнителни разходи, съответно каква част от
кредита остава непогасена след всяка вноска. От представените по делото
доказателства е видно, че кредитът се погасява на равни вноски, но размерът на
компонентите, включени във всяка вноска, не е ясно онагледен с посочване на
точните суми и не става ясно каква част от задълженията се погасява с всяко
направено плащане, предвид посоченото в чл. 3 от договора. Въпреки константния
характер на лихвата и изчисляемия размер на припадащата се част за погасяване
на сумата като „застрахователна премия”, липсата на
горепосочената яснота в уговорките би могла да попречи на потребителя да
прецени обхвата на задълженията си, включително и в хипотезата на предсрочна
изискуемост.
С оглед на изложеното, в настоящия случай
е приложима разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, посочваща, че при неспазването на изискванията
на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал.
1, т. 11 и т. 12 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В настоящото производство обаче тази сума не може да
бъде призната за дължима, както е приел районният съд. Настоящото производство
е образувано въз основа на предявени искове по чл. 422 от ГПК за
установяване дължимостта на парични вземания, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Своеобразна специфика на това производство е,
че следва да е налице пълна идентичност между основанието, на което е издадена
заповедта за изпълнение, и това, на което се установява съществуването на
вземането. Ищецът-заявител в заявлението по чл. 410 от ГПК е посочил
като основание за своите претенции договорно неизпълнение. Едновременно с това,
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК се базира на принципа за недопустимост на
неоснователно обогатяване (в този смисъл и Определение № 60729 от
08.11.2021 г. по гр. д. № 1340/2021 г., ІV ГО на ВКС). Съдът не може да
признае дължимостта на главницата както поради липсата на издадена заповед за
изпълнение за същата сума на извъндоговорно основание, така и защото ищецът
претендира сумата на договорно основание. Предвидено в чл. 23 от ЗПК би
представлявало произнасяне от съда по нещо, различно от поисканото, и би
обусловило недопустимост на съдебния акт.
Предвид гореизложеното въззивният съд
счита, че решението на СРС в обжалваната част, с която съдът е признал за
установено, че ответницата дължи сумата от 2827,49 лв. - главница, ведно със
законната лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, следва да бъде отменено, а претенцията – отхвърлена. Решението на
районния съд в обжалваната част, в която съдът е отхвърлил предявените искове
за сумата от 981,87 лева – възнаградителна лихва, и 312,27 лева – лихва за
забава, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В този
смисъл безпредметно се явява обсъждането на останалите доводи, развити в
жалбата на ответницата.
При този изход на спора пред въззивният
съд и на основание чл. 271, ал. 2 от ГПК се възстановява висящността на
евентуално съединения иск за осъждане на ответницата да заплати сумата от
2827,49 лева - главница по договор за
кредит № PLUS-12060069 от 12.12.2015 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането. С първоинстанционното решение въззивният съд е отхвърлил предявения
иск за посоченото вземане. Въззивният съд счита, че решението на СРС в
посочената част е недопустимо с оглед задължителното тълкуване, дадено в
мотивите на т. 11б от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. В посоченото тълкувателно решение е прието, че въвеждането на
друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на
което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на
вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 от ГПК също може да се
предяви осъдителен иск в това производство по чл. 422 от ГПК. В случая
основанието на предявените установителен и осъдителен иск за главницата е едно
и също – неизпълнение по договора за кредит, като размерът на вземането по
предявения под евентуалност осъдителен иск е същият като размера на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение. Поради изложеното, въззивният съд
приема, че предявеният евентуален осъдителен иск е недопустим и решението на
СРС е недопустимо в частта, с която първоинстанционният съд е разгледал и е
отхвърлил осъдителния иск за сумата от 2827,49 лева - главница по договор за кредит №
PLUS-12060069 от 12.12.2015 г., сключен между страните, ведно със законната
лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
С акта си по същество на спора районният
съд е осъдил ответницата да заплати на ищеца сумата от 181,70 лева – разноски в
заповедното и в първоинстанционното исково производство. Предвид резултата от
производството, решението на СРС следва да се отмени в тази част, като с оглед
отхвърлената в цялост искова претенция ищецът следва да бъде осъден да доплати
на К.И.Б.още 356,73 лева – адвокатско възнаграждение за предоставено безплатно
адвокатско представителство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата. При този изход на спора във въззивното производство на
въззивницата – ответник се дължат разноски. Същата претендира държавна такса,
за заплащането на която в общ размер от 56,55 лева е представила доказателства.
Страната е била представлявана от трима адвокати – адв. Н.И., чрез който е бил
подаден отговор на въззивната жалба, и адв. М.Л., чрез който е била подадена
въззивната жалба, като в договорите и с двамата е било посочено, че на лицето е
била представена безплатна правна помощ, и от адв. К.Б.- преупълномощена от
двамата адвокати поотделно (л. 70 и 71). Макар в производството въззивницата-ответник
да е упълномощила лично няколко адвокати, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.
1 от ГПК страната има право на разноски само за един. Предвид това, в полза на
първо по време упълномощения адвокат (11.10.2020 г.) – адв. М.Л. следва да се
присъди възнаграждение за безплатно предоставената адвокатска помощ. В
списъците по чл. 80 от ГПК, приложени към договорите и пълномощните, на адв. Н.И.
и адв. М.Л. са били посочени различни суми като адвокатски хонорар, но съгласно
чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв. съдът е този, който определя възнаграждението на
адвоката в хипотезите на ал. 1. С оглед обжалваемия интерес, процесуалната
активност на адв. Л. и чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., вр чл. 9, ал. 1 от Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение, въззивникът –
ищец следва да бъде осъдено да заплати на адв. М.Л. сумата в размер на 300,00 –
адвокатско възнаграждение за безплатно предоставена адвокатска помощ и
съдействие във въззивното производство за изготвяне на въззивна жалба.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение
№ 20199820 от 16.09.2020 г., постановено по гр.д. № 70972 по описа за 2019 г.
на СРС, II ГО,
177-ми състав, В ЧАСТТА, с която е било признато за установено, че Т.С.С., ЕГН **********,
със служебен адрес: ***, офис – партер, дължи на БНПП.П.Ф.С.А. Париж, рег. № *****,
чрез БНПП.П.Ф.С.А., клон България, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес парк, сграда 15, сумата от 2827,49 лв. - главница по
договор за кредит № PLUS-12060069 от 12.12.2015 г., сключен между страните,
ведно със законната лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането, и В ЧАСТТА, с която Т.С.С., ЕГН **********, е била
осъдена да заплати на БНПП.П.Ф.С.А. Париж, рег. № ***** чрез БНПП.П.Ф.С.А.,
клон България, ЕИК******, сумата в размер на 181,70 лева – разноски в
заповедното и първоинстанционното исково производство, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният БНПП.П.Ф.С.А. Париж,
рег. №********, чрез БНПП.П.Ф.С.А., клон България, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, Бизнес парк, сграда 14, срещу Т.С.С., ЕГН **********,
със служебен адрес: ***, офис – партер, иск за признаване за установено, че Т.С.С.,
ЕГН ********** дължи на БНПП.П.Ф.С.А. Париж, рег. №********, чрез БНПП.П.Ф.С.А.,
клон България, ЕИК ********, сумата от 2827,49 лв. - главница по договор за
кредит № PLUS-12060069 от 12.12.2015 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20199820 от
16.09.2020 г., постановено по гр.д. № 70972 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 177-ми състав, В ЧАСТТА, с
която са били отхвърлени предявените искове за признаване за установено, че Т.С.С.,
ЕГН ********** дължи на БНПП.П.Ф.С.А. Париж, рег. №********, чрез БНПП.П.Ф.С.А.,
клон България, ЕИК ********, сумата от 981,87 лева – възнаградителна лихва, и
312,27 лева – лихва за забава.
ОБЕЗСИЛВА Решение
№ 20199820 от 16.09.2020 г., постановено по гр.д. № 70972 по описа за 2019 г.
на СРС, II ГО,
177-ми състав, В ЧАСТТА, с която е бил отхвърлен искът за осъждане на Т.С.С.,
ЕГН ********** да заплати на БНПП.П.Ф.С.А. Париж, рег. №********, чрез БНПП.П.Ф.С.А.,
клон България, ЕИК ********,сумата от 2827,49 лева - главница по договор за
кредит № PLUS-12060069 от 12.12.2015 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху тази сума от 25.03.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането, и ПРЕКРАТЯВА производството в тази част като недопустимо.
Решение № 20199820 от 16.09.2020 г.,
постановено по гр.д. № 70972 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 177-ми състав, В ЧАСТТА, с
която са били отхвърлени като неоснователни претенциите за осъждане на ответницата
да заплати сумата от 981,87 лева – възнаградителна лихва, и сумата от 312,27
лева – лихва за забава, не е било обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА БНПП.П.Ф.С.А. Париж, рег. №********,
чрез БНПП.П.Ф.С.А., клон България, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес парк, сграда 14, да заплати на Красимира Игнатова Б.,
ЕГН **********– адвокат от РАК, сумата в размер на 356,73 лева (триста петдесет
и шест лева и седемдесет и три стотинки) – адвокатско възнаграждение за безплатно
предоставено адвокатско представителство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА БНПП.П.Ф.С.А. Париж, рег. №********,
чрез БНПП.П.Ф.С.А., клон България, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес парк, сграда 14, да заплати на М.Л.Л., ЕГН ********** –
адвокат от САК, сумата в размер на 300,00 (триста) лева – адвокатско
възнаграждение за безплатно предоставена адвокатска помощ и съдействие във
въззивното производство за изготвяне на въззивна жалба на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА БНПП.П.Ф.С.А. Париж, рег. №********,
чрез БНПП.П.Ф.С.А., клон България, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес парк, сграда 14, да заплати на Т.С.С., ЕГН **********,
със служебен адрес: ***, офис – партер, сумата в размер на 56,55 лева (петдесет
и шест лева и петдесет и пет стотинки) – представляваща платена държавна такса
за депозирана въззивна жалба.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.