№ 3602
гр. Варна, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Елена Ив. Стоилова
при участието на секретаря Миглена Н. Маринова
като разгледа докладваното от Елена Ив. Стоилова Гражданско дело №
************* по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба от М. Д. Д., ЕГН
**********, с постоянен адрес: *******, срещу „**** “ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление **********, представлявано от ******.
Предявен е чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на „****“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление **********,
представлявано от ****** срещу М. Д. Д., ЕГН **********, с постоянен
адрес: ******* да заплати на ищеца СУМАТА в размер на 30.07 лв.,
представляваща платена от ищеца неустойка за непредоставяне на гаранция
по кредита при начална липса на основание, поради нищожност на клаузата на
чл. 4 , ал. 2 от Договор за потребителски кредит № ****** от 01.06.2023г.
ведно със законната лихва за забава , считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 11.04.2024 г. до окончателното изплащане на
дължимата сума.
В исковата молба се твърди, че на дата 01.06.2023 г. между страните
бил сключен договор за потребителски кредит № ******. На 14.08.2023г. по
силата на договора била предоставена на кредитополучателя главница в
размер на 200 лева. Съгласно чл. 4 , ал.2 от ДПК заемателят дължал неустойка
за непредставяне на обезпечение по заема в размер на 30.70 лв. Ищецът счита
неустойката за нищожна на следните основания :Преценката за
1
действителност на клауза за неустойка следвало да бъде извършена при
спазване на критериите наложени в Решение по тълкувателно дело № 1/2009
на ОСТК на ВКС, с което било дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа на справедливост в гражданските и търговските
отношения. Неустойката в настоящия случай изгубила присъщата си
обезщетителна функция ,защото чрез нея не се обезщетявали вреди от
самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, т.к. щети
за кредитора счита ищеца че биха настъпили единствено при
неплатежоспособност на длъжника и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани . Заемодателят не търсел обезпечаване на
вземанията си по договора за кредит , т.к. обезщетението не служело за
обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и
договорна лихва, а за неизпълнено условие за обезпечаване на
договора.Предвидено било неустойката да се кумулира с погасителната вноска
по кредита, което по този начин водено до скрито оскъпяване на заема и
създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие с принципа
за спазване на 3 добрите нрави съгл. чл.26, ал.1 , пр. 3 –то ЗЗД .
Твърди се, че неустойката била договорена в нарушение на
изискванията да добросъвестност и излязла извън присъщата обезпечителна
функция , като според ищеца явно кредиторът не търсел обезпечение като
поставил ограничения и дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на
поръчител . Твърди се , че неустойката била уговорена в противоречие с
Директива № 2008/48 ЕС относно договорите за потребителски кредити,
транспонирана в ЗПК. От чл. 8 , пар. 1 на Директивата, уточнява ищеца, че
ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит, кредиторът е
длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Същото
задължение произтичало от чл.16 на ЗПК .В тази връзка ищецът намира
клаузата за неустойка в противоречие с целта на Директивата и чл. 16 от ЗПК,
както и че клаузата прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция върху потребителя, което било недопустимо.
Ищецът смята клаузата за неравноправна по см. на ЗЗП, на осн. чл. 146, ал.1
ЗЗП поради противоречие с императивни на закона. Договарянето, че
кредитополучател ще заплати горепосочената неустойка,сочи ищеца, че
2
противоречи на закона и добрите нрави , внася неравноправие в кредитното
правоотношение по смисъла на чл. 143 , ал.2 т.19 ЗЗП , а възлагането на
потребител да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора,
твърди ищеца че са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на
потребителя като по- слаба икономически страна.
Предвид горното ищецът намира неустоечната клауза за
неравноправна съгл. чл.143 ЗЗП. Отделно от горното ищецът се позовава на
чл.11 , ал.1 т. 10 ЗПК ,съгласно която договорът следва да съдържа ГПР по
кредита и общата дължима сума от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за потребителски кредит, като се посочат взетите
предвид допускания , използвани при изчисляване на ГПР. В случая според
ищеца кредиторът се бил задоволил с посочване на размер на ГПР без да
поясни как се опреден този размер и какви допускания съдържа. В случая
неустойката според ищеца представлявала разход, който следвало да бъде
включен при изчисляване на ГПР по ДПК, което не било сторено. При
положение, че неустойката бъде включена от кредитора в ГПР, твърди ищеца,
то нормативно установения в чл. 19, ал.4 ЗПК максимален размер на ГПР щял
да бъде надвишен. На следващо място , извън всичко изложено по-горе
касаещо неустоечната клауза, ищецът твърди в исковата си молба, че общата
дължима сума от заемателя за погасяване на заема е в размер на 234.04 лв.
Сумата била изцяло заплатена на 21.08.2024 г. Приложено представя платежно
нареждане за извършено плащане.
В общата дължима сума, сочи ищеца, че е включена и неустойката,
която ищеца счита за нищожна, а поради нищожността на клаузата за
неустойка твърди че кредиторът се обогатил неоснователно събирайки
неустойката, съответно дължал нейното връщане на кредитополучателя на
основание чл.55 , ал.1 от ЗЗД.
Всичко изложено по-горе, обобщава ищеца, че обуславяло правния му
интерес от предявяване на настоящия иск против ответника, а именно за
връщане на недължимо платената неустойка за непредставяне на обезпечение
в размер на 30.70 лв. ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез надлежно упълномощен
3
процесуален представител.
На първо място, ответникът моли съда да спре на осн. чл.229 ,ал.1, т.4
ГПК производството по делото до произнасяне на РС Варна 39 –ти състав с
влязло в сила Решение по гр.д. № 15 250/23 с предмет установителен иск за
прогласяване на нищожност на неустоечната клауза по същия ДПК между
същите страни и осъдителен иск с цена 30.70 лв. за връщане на недължимо
платена неустойка. Отправено е и искане настоящото производство да бъде
прекратено като по-късно заведено. На стр.2 и 3 от отговора на искова молба
ответникът е посочил, че към датата на отговора на искова молба между
същите страни с предмет възстановяване на недължимо платени суми по ДПК
№ ****** били висящи следните дела 1.гр.д. ***/2023 по описа на ВРС ,39 –ти
състав, 2. Гр.д. № ***/2024 г. по описа на ВРС 30-ти състав, 3.гр.д. № ***/2024
г. по описа на 9 – ти състав , 4. Гр.д. № ***/2024 г. по описа на ВРС , 51-ви
състав . По същество в отговора на искова молба ответникът се спира на
твърдения за злоупотреба с права от страна на ищеца при инициирането на
петте отделни граждански дела,твърдейки че по този начин се засяга
необосновано не само имуществената сфера на финансовата институция, но и
авторитета на съда. По същество на спора ответникът признава следните
факти : -сключване между страните на процесния договор за кредит ****** от
01.06.2023 г.- -постъпило на 21.08.2023 г. плащане в размер на 234.04 лв.
посредством което са погасени 200 лева главница, 3.34 лв. възнаградителна
лихва и 30.70 лв. неустойка, като моли да бъдат отделени с доклада по делото
като безспорни и ненуждаещи се от доказване.
В раздел втори, т.2 от отговора на искова молба ответникът е оспорил
твърденията на ищеца, че неустоечната клауза противоречи на закона и
добрите нрави и че неустоечната клауза е неравноправна. В раздел четвърти
ответникът е навел твърдения за действителност на оспорената 5 клауза за
неустойка. При изложеното в отговора на искова молба ответникът моли съда
да прекрати на осн. чл.126 ГПК производството по делото , евентуално да спре
същото на осн. чл.229 , ал.1 т.4 ГПК до постановяване на съдебен акт по гр.д.
№ *** по описа на РС Варна , 39 – ти състав, а в случай на разглеждане на
претенцията по същество – съдът да отхвърли същата като неоснователна и да
присъди в полза на ответника сторените по делото разноски ведно с
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. В отговора на искова
молба ответникът моли, в случай че ответникът е редовно призован,
4
производството по делото да се гледа в негово отсъствие, а в случай че е
налице хипотезата на чл.238, ал.2 ГПК – да бъде прекратено производството
против ответника.
В проведеното по делото открито съдебно заседание представител на
ищецът се явява и моли да бъде постановено решение при признание на иска.
Представител на ответника не се явява в открито съдебно заседание, в
писмена молба признава иска и представя доказателства за заплатена
неустойка в размер на 30.70 лв. ведно със законната лихва за забава в размер
на 1,95 лева за периода 11.04.2024г. – 24.09.2024г. – деня на окончателното
плащане на вземането. Иска се намаляване на адвокатското възнаграждение
заплатено от ищцовата страна.
Съдът, след като прецени събраните в процеса доказателства,
поотделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа и правна
страна, следното:
Предявен е чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на „****“ ООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление **********,
представлявано от ****** срещу М. Д. Д., ЕГН **********, с постоянен
адрес: ******* да заплати на ищеца СУМАТА в размер на 30.07 лв.,
представляваща платена от ищеца неустойка за непредоставяне на гаранция
по кредита при начална липса на основание, поради нищожност на клаузата на
чл. 4 , ал. 2 от Договор за потребителски кредит № ****** от 01.06.2023г.
ведно със законната лихва за забава , считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 11.04.2024 г. до окончателното изплащане на
дължимата сума.
Ответникът, е направил изрично изявление за признание на предявения
иск. Спазени са и изискванията на чл. 237 ал. 3 от ГПК, тъй като признатото
право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е
такова, с което страната може да се разпорежда. Съдът е съобщил на страните
за приетия от него ред за разглеждане на делото и правната квалификация на
предявения иск, като те не са възразили.
Ищецът е направил искане за постановяване на решение при признание
на иска.
С оглед направеното признание на иска и събраните по делото
5
писмени доказателства: Договор за паричен заем № ******, Платежно
нареждане за погасяване на договор № ****** и Извлечение от системата на
ответника, преводно нареждане от 24.09.2024г., съдът намира, че предявения
иск следва да бъде отхвърлен предвид направеното плащане в хода на процеса
на претендираните суми и разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК.
По изложените съображения, съдът постановява настоящото решение
при признание на иска, като на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК няма да излага
мотиви относно признатите права.
Направено е искане за присъждане на разноски от ищеца. На ищеца се
дължат разноски макар и иска да е отхвърлен, тъй като ответника с
поведението си е станал причина за неговото завеждане. Претендираните от
ищеца разноски са в размер на 42,50 лева – държавна такса и 360 лева
адвокатско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за основателно.
По настоящото дело липсва правна и фактическа сложност, материалния
интерес е нисък, между същите страни се водят множество подобни дела,
което дава основание на съда да намали адвокатското възнаграждение
заплатено от ищеца под предвидения минимум по Наредба № 1/2004 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Такова решение е
застъпено и в Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22. С оглед на
горното адвокатското възнаграждение заплатено от ищеца следва да бъде
намалено на 200 лева. На ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер
на 242,50 лева.
Воден от гореизложеното Варненският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от
ЗЗД за осъждане на „****“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление **********, представлявано от ****** да заплати на М. Д. Д.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ******* СУМАТА в размер на 30.07 лв.,
представляваща платена от ищеца неустойка за непредоставяне на гаранция
по кредита при начална липса на основание, поради нищожност на клаузата на
чл. 4 , ал. 2 от Договор за потребителски кредит № ****** от 01.06.2023г.
ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата
6
молба в съда – 11.04.2024 г. до окончателното изплащане на дължимата сума.
ОСЪЖДА „****“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление **********, представлявано от ****** да заплати на М. Д. Д.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: ******* сумата от 242,50 лева,
представляваща сторените разноски по делото.
Решението може да се обжалва пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7