Р Е
Ш Е Н И Е
гр. София, 26.10.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести май
през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Мария Малоселска
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 11846 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение от 29.07.2020
г., постановено по гр.д.№ 64363/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 41
състав, поправено с решение от 30.07.2020 г., по предявен от „Д.6.” ЕООД- гр. Несебър
установителен иск по чл.124, ал.1 вр. чл.415 и чл.422 ГПК вр. чл.79 ЗЗД вр.
чл.266, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че „П.Ф.Е.Б.“ ЕООД- гр. София /ЕИК********/
дължи на „Д.6.” ЕООД /ЕИК ********/ сумата 2 555 лева- главница, представляваща
част от незаплатено задължение по Фактура № 000 0002658/ 15.07.2019 г. за
възнаграждение по неформален договор за изработка на сладкарски изделия, ведно
със законната лихва от 21.08.2019 г. до окончателното й изплащане, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
27.08.2019 г. по ч.гр.д. № 48450/ 2019 г. по описа на СРС, I ГО, 41 състав. На
основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът „П.Ф.е.Б.“ ЕООД е осъден да заплати на
ищеца „Д.6.” ЕООД сумата 842 лева- разноски за исковото производство, и сумата
641.10 лева- разноски за заповедното производство.
Постъпила е въззивна жалба от „П.Ф.Е.Б.“ ЕООД- гр.
София /ответник по делото/,
в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да
бъде постановено решение за отхвърляне на иска като неоснователен и недоказан,
с присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна „Д.6.“
ЕООД- гр. Несебър /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответника и моли да бъде
постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира
разноски за въззивното производство.
Предявен е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата, с която е
сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите
му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от „Д.6.”
ЕООД установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.266, ал.1 ЗЗД за
сумата 2 555 лв., представляваща дължимо договорно възнаграждение, като
основателен и доказан- чл.272 ГПК.
Договорът за
изработка е консенсуален и неформален, поради което със съвпадане насрещните
волеизявления на страните същият като валидно сключен произвежда съответни
правни последици. Тъй като писмената форма е форма за доказването на този
договор, а не форма за валидността му, същият може да бъде сключен и вербално
между страните, като в доказателствената тежест на ищеца /чл.154, ал.1 ГПК/,
който черпи изгодни за себе си правни последици от твърдяното договорно право-отношение,
е да установи наличието /чрез насрещни съвпадащи воле-изявления на страните/ и
съществените елементи на договора /предмет и цена/, каквото доказване в случая
според въззивния съд е проведено по делото.
Съвкупната преценка
на събраните в процеса доказателства: процесната фактура от 15.07.2019 г.,
подписана двустранно; извлечение от сметка, установяващо извършено от ответника
в хода на делото- на 11.09.2019 г., частично плащане по процесната фактура- в
размер на 2 000 лв.; свидетелски показания на св. Д. Б./служител на
ищцовото дружество, чиито показания са преценени при условията на чл.172 ГПК/ и
прието като неоспорено от страните заключение на съдебно- счетоводна
експертиза, според което процесната фактура № **********/ 15.07.2019 г. е
надлежно осчетоводена от двете страни по договора, обосновава извод на
въззивния съд за възникването и съществуването на валидно договорно
правоотношение по сключен между ищцовото и ответното дружества договор за
изработка /чл.258 и сл. ЗЗД/ с предмет: изработка и доставка от ищеца-
изпълнител на сладкарски изделия за нуждите на хотел „Зорница Сандс“ в к.к.
Елените, общ. Несебър, управляван от ответното дружество- възложител, който
валидно ги е обвързвал към 15.07.2019 г. и по който ищецът „Д.6.“ ЕООД- в
качеството на изправна страна /изпълнил е работата съобразно договореното/, е
материалноправно легитимиран да претендира процесното договорно възнаграждение.
Действията по
отразяване на процесната фактура в счетоводството на ответника, включването й в
дневника за покупките и в справката- декларация по ЗДДС и ползването на данъчен
кредит по нея, за което са направени констатации в приетото по делото като
неоспорено от страните експертно заключение, са равнозначни на признание за
твърдяното от ищеца договорно правоотношение, вкл. цената на предоставените сладкарски
услуги и вземането на доставчика по фактурата /в този смисъл: Решение № 114/
26.07.2013 г. по т.д.№ 255/ 2012 г. на ВКС, І ТО- ТК; Решение № 138/ 17.10.2011
г. по т.д.№ 728/ 2010 г. на ВКС, ІІ ТО-ТК; Решение № 30/ 08.04.2011 г. по т.д.№
416/ 2010 г. на ВКС, І ТО- ТК и др., постановени по реда на чл.290 ГПК/. Основание
за извършените от ответника счетоводни записвания е извършването на реална
доставка /по която същият е получател на стоки и услуги/, поради което и с
оглед останалите събрани по делото доказателства /фактура и гласни
доказателства/ следва да се приеме, че процесните услуги- на стойност 2555 лв.,
са били доставени на ответника и приети от него.
Относно заявеното от
ответника след срока за подаване писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК
възражение, поддържано и във въззивната жалба, че процесната фактура не била
подписана от негов представител и поради това не го обвързвала, поради което не
било налице изискуемото от закона приемане на работата, въпреки, че е
преклудирано, следва да се отбележи следното: Дори да се приеме, че лицето,
подписало фактурата, не е било оправомощено за това, приложима в случая е
разпоредбата на чл.301 ТЗ, установяваща презумпция за мълчаливо съгласие на
търговеца с извършените от негово име без представителна власт действия, ако
същият не се е противопоставил веднага след узнаването им. За разлика от
гражданското право, при което извършените от чуждо име без представителна власт
или извън границите на представителната власт правни действия изобщо не
пораждат правни последици до изричното им потвърждаване от мнимо
представлявания /висяща недействителност на сделката- чл.42, ал.2 ЗЗД/, при
търговските сделки /каквато е процесната/ законодателят е приравнил мълчанието
на мнимо представлявания търговец на съгласие, респ. потвърждаване на
действията, при липса на изрично противопоставяне веднага след узнаването. В
случая изискването по чл.301 ТЗ за противопоставяне веднага след узнаването не
е спазено от ответника, поради което и извършеното от подписало фактурата лице
действие следва да се счита потвърдено от дружеството при условията на чл.301 ТЗ- чрез непротивопоставяне.
Възражението в горния
смисъл е направено от ответника едва в писмено становище от 18.02.2020 г.,
подадено след срока по чл.131 ГПК /поради което е и преклудирано/. Спорната
фактура датира от 15.07.2019 г., като според цитираното по- горе експертно
заключение същата е осчетоводена от ответника своевременно- през м.07.2019 г.,
т.е. узнаването на оспореното действие е станало най- късно в края на м.07.2019
г., поради което и заявеното от ответника едва в хода на настоящото съдебно
производство /в подадено на 18.02.2020 г. писмено становище/ противо-поставяне
на документираното с тази фактура приемане на работата не отговаря на
изискването за противопоставяне „веднага след узнаването” по смисъла на чл.301 ТЗ, съответно законовата презумпция не е оборена от него. При това положение направеното в хода на съдебното
производство възражение, че подписалото фактурата лице, приело изработеното, не
било надлежен представител на дружеството, не е от естество да
рефлектира върху приетите по основателността на иска правни изводи.
С оглед горното,
предвид проведеното от ищеца-
изпълнител по договор за изработка, доказване на
пораждащите спорното материално право факти и на приложимия
фактически състав /за което са дадени съответни указания в доклада по чл.140 ГПК/, налага се приемането на извод за
уважаване на установителния иск по чл.422 ГПК вр. чл.266, ал.1 ЗЗД за
признаване дължимостта на претендираното договорно възнаграждение, като доказан
и основателен. Установено е въз основа на доказателствата изпълнението на
договора от ищеца и извършване на твърдените услуги- изработка и доставка на
сладкарски изделия, съобразно поръчката на възложителя- ответник, вкл. приемане
на изработеното от последния без възражения, което именно предпоставя плащане
на претендираното договорно възнаграждение от 2 555 лв. /с включен ДДС/,
представляващо дължим остатък по процесната фактура, след приспадане на
извършеното в хода на делото частично плащане.
Налице са визираните
в чл.266, ал.1 ЗЗД материално- правни предпоставки, поради което и предявеният
от „Д.6.“ ЕООД иск за признаване дължимостта на процесната сума /главница/
правилно е уважен с обжалваното решение. Признаване дължимостта и на законната
лихва върху главницата, считано от завеждане на делото до окончателното й
изплащане, е законна последица от уважаването на иска, поради което и доводите
за липсата на забава при плащане на дълга в случая са ирелевантни.
При тези съображения,
поради съвпадане на приетите от двете съдебни инстанции изводи по съществото на
спора и тъй като с подадената от ответника „П.Ф.Е.Б.“ ЕООД въззивна жалба не
може да се постигне като резултат както пълна, така и частична отмяна на
постановеното от СРС решение на посочените по- горе основания, същото- като
валидно и допустимо, а по същество правилно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на
спора, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на
въззиваемата страна сумата 550 лв.- разноски за платено за въззивното
производство адв. възнаграждение.
Водим от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 29.07.2020 г., постановено по
гр.д.№ 64363/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 41 състав, поправено с
решение от 30.07.2020 г.
ОСЪЖДА „П.Ф.Е.Б.“ ЕООД- гр. София /ЕИК********/ да заплати на „Д.6.” ЕООД- гр. Несебър
/ЕИК ********/ сумата 550 лв.
/петстотин и петдесет лева/- разноски за въззивното производство, на основание
чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.