Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на девети април две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 7547 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 72239 от 14.04.2020 г., постановено по
гр.д. № 51020/2019 г. на СРС, ГО, 50 състав, е отхвърлен предявеният от Г.И.Т.
срещу „А.“ ЕООД иск по чл.439 ГПК за признаване на установено, че Г.И.Т. не
дължи принудително изпълнение на „А.“ ЕООД на сумата от 843, 61 лв. главница и
125 лв. разноски по изпълнителен лист от 25.03.2011 г., изд. по ч.гр.д. № 57802/2010
г. на СРС. Ищцата е осъдена да заплати на ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 лв. разноски по делото.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ищцата Г.И.Т.. Счита, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е
постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Оспорва като
неправилен изводът на първоинстанционния съд, че заповедта за изпълнение по
чл.410 ГПК е влязла в сила на 08.03.2011 г., който се опровергава от приложеното
по делото ч.гр.д. № 57802/2010 г. на СРС, 46 състав, от което се установява, че
заповедта за изпълнение е влязла в сила на 24.01.2011 г. с изтичане на
2-седмичния срок за възражение на длъжника по чл.414 ГПК. Молба за образуване
на изпълнителното дело е подадена едва на 18.02.2016 г., към който момент е
била изтекла 5-годишната давност, считано от влизане в сила на заповедта за
изпълнение. С оглед изложеното, счита за неправилен извода на съда за
неоснователност на иска по чл.439 ГПК. Моли съда да отмени обжалваното решение
и вместо това да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника „А.“ ЕООД. Излага съображения за неоснователност
на заявените с въззивната жалба оплаквания. Счита, че с въззивната си жалба
ищцата се позовава на ново обстоятелство, тъй като за пръв път с нея твърди, че
давността за вземанията е 5-годишна, при положение, че с исковата си молба е
поддържала доводи за приложение на кратката 3-годишна давност, които не са
споделени от първоинстанционния съд. В условията на евентуалност и в случай че
бъдат възприети като своевременно заявени, оспорва доводите на жалбоподателката
като неоснователни. Моли съда да остави въззивната жалба без уважени и да
потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира от следното от фактическа страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл.439, ал.1 ГПК.
Ищцата твърди, че въз основа на изпълнителен лист от
25.03.2011 г., изд. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 57802/2010 г. на СРС, 46 състав за сумата от 843, 61 лв. главница и
125 лв. разноски, срещу нея е образувано изпълнително дело № 20168410401699 на
ЧСИ Н..М.на 18.02.2016 г. Счита, че към датата на образуване на изпълнителното
дело давността за вземанията е изтекла, като излага съображения, че вземанията
се погасяват с 3-годишна давност. Моли
съда да постанови решение, с което да признае за установено, че няма подлежащо
на принудително изпълнение задължение към ответника. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от ответника „А.“ ЕООД, с който оспорва предявения иск. Моли съда да
отхвърли последния. Претендира разноски.
Със заявление от 26.11.2010 г. по чл.410 ГПК
заявителят „Ю.“ АД е сезирал СРС с искане за издаване на заповед за изпълнение срещу
длъжника Г.И. Ю., с ЕГН, идентично с това на ищцата Г.И.Т. и при липса на спор,
че се касае за едно и също лице, за сумата от 843, 61 лв. главница – дължима
сума за включване към и ползване на система за продажби „OpenDoor“.
С разпореждане от 10.12.2010 г. заповедният съд е
разпоредил издаването на заповед за изпълнение по ч.гр.д. 57802/2010 г. на СРС,
ГО, 46 състав срещу длъжника за посочените суми, като е присъдил и разноски в
размер на 125 лв.
Със съобщение от 13.12.2010 г., връчено на 10.01.2011
г., на длъжника е връчен препис от заповедта за изпълнение и бланка на
възражение, каквото удостоверяване се съдържа в оформения отрязък от
съобщението.
По делото е налично и съобщение до длъжника от
13.01.2011 г., връчено на 21.02.2011 г., за връчване на възражение и препис от
заповедта за изпълнение.
С разпореждане на заповедния съд е разпоредено
издаването на изпълнителен лист, като е констатирано, че заповедта за
изпълнение е влязла в сила на 24.01.2011 г.
С оглед данните за връчване на заповедта за изпълнение
на 10.01.2011 г., следва да се приеме, че двуседмичният срок за възражение по
чл.414 ГПК /в приложимата в случая редакция преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г./ е
изтекъл на 24.01.2011 г., поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила
на 25.01.2011 г.
Въз основа на издадения на 25.03.2011 г. изпълнителен
лист в полза на „Ю.“ АД, по молба на „А.“ ЕООД от 18.02.2016 г. е образувано
изпълнително дело № 20168410401699 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 на КЧСИ, в
която се сочи, че молителят е придобил вземанията по издадения изпълнителен
лист по силата на договор за цесия от 01.12.2015 г.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд
установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо,
поради което съдът следва да пристъпи към обсъждане на доводите относно
правилността на решението.
В предмета на делото се включва отрицателен
установителен иск за установяване в отношенията между страните, че ищецът не
дължи на ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на
длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия
въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По реда
на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват
със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от несъдебните
изпълнителни основания по чл. 237 ГПК (отм.). По тези съображения, разпоредбата
на чл. 439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило,
независимо че съдебно дирене не се провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г.
по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО). Като средство за защита на
длъжника по висящ изпълнителен процес чрез предявяване на иска по чл. 439 ГПК
се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е отпаднало,
поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, които
обаче имат правно значение за неговото съществуване. Ето защо не всички
правоизключващи и правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а
само тези, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение
(определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК, ІV
ГО).
По изложените съображения в съответствие с
императивните изисквания на процесуалния закон на изследване подлежат само
онези факти, които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
въз основа на която е издаден изпълнителен лист, по силата на който е
образувано изпълнително производство.
В производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на
длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако
оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок създава
презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение
влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на
заявителя.
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако
вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога
5 години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително
основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По
силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е
разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична
правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай
е установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче обстоятелството,
че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ГПК
преклузивен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до
силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на
вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК – при
новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства /в посочения смисъл –
определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г. на ВКС, ГК, IV
ГО, постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК/. Извън иска по чл.424 ГПК
длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да
оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори
вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на
основание чл.423 ГПК. Този режим се различава от регламентирания в ГПК (отм.)
във връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно
изпълнително основание, в който се предвиждаше възможност за предявяване искове
– чл.252 ГПК (отм.), чл.254 ГПК (отм.), чл.255 ГПК (отм.), които не се
преклудират със специални срокове. В действащия ГПК с изтичане на преклузивния
срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект
именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
С оглед изложеното процесните вземания, произтичащи от влязла в сила заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, се погасяват с изтичането на 5-годишна давност.
Не могат да бъдат споделени доводите на ответника по
жалбата, че позоваването на 5-годишна давност едва с въззивната жалба, вместо
на посочената в исковата молба 3-годишна такава, се явява преклудирано. С
исковата молба ищцата е изложила доводи във връзка с основанието на претенцията
си, позовавайки се на изтекла погасителна давност за вземанията, като въпрос на
правна преценка, дължима от съда, е дали се прилага 5-годишна или 3-годишна
давност. Такава преценка е извършена от страна на първоинстанционния съд, който
е приел за приложима 5-годишна давност. Обстоятелството, че с въззивната жалба
не се поддържат доводи за неправилност на посочения извод, не обуславя извод за
недопустимо навеждане на възражения, които да се явяват преклудирани.
Заповедта за изпълнение е връчена на 10.01.2011 г., за
което връчване е налице надлежно оформен отрязък от съобщение, изпратено до
длъжника на 13.12.2010 г., поради което не е налице основание срокът за
възражение по чл.414 ГПК да тече от връчване на последващото съобщение,
осъществено на 21.02.2011 г. Срокът за възражение на длъжника е изтекъл на 24.01.2011
г., поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила на 25.01.2011 г.
С оглед обстоятелството, че заповедта за изпълнение е
влязла в сила на 25.01.2011 г., се налага извод, че погасителната давност за
вземането е изтекла на 25.01.2016 г. и следователно – преди датата на
образуване на изпълнителното дело – 18.02.2016 г., поради което същата не би
могла да бъде прекъсвана с изпълнителни действия, към момента на които вече е
била изтекла. По изложените съображения предявеният отрицателен установителен иск
по чл.439 ГПК се явява основателен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции не
съвпадат, обжалваното решение следва да се отмени, като вместо това се
постанови друго, с което предявеният иск да се уважи.
По
разноските:
С оглед изхода на спора на ищцата следва да се
присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 400 лв. разноски за
производството пред първата инстанция.
Ответникът няма право на разноски за производството
пред първата инстанция.
С оглед основателността на въззивната жалба, на жалбоподателката-ищца
следва да се присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 325 лв. разноски
по делото: 25 лв. държавна такса и 300 лв. заплатено адвокатско възнаграждение
по договор за правна защита от 20.05.2020 г.
Съдът намира за неоснователно възражението на
ответника по жалбата по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение, предвид фактическата и правна сложност на делото,
обема на осъществената правна защита, изразяваща се в депозиране на въззивна
жалба и депозиране на молба от 05.04.2021 г., в която е взето становище по
съществото на спора.
Ответникът по жалбата няма право на разноски за
въззивната инстанция.
Воден
от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №
72239 от 14.04.2020 г., постановено по гр.д. № 51020/2019 г. на СРС, ГО, 50
състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от Г.И.Т., ЕГН ********** срещу „А.“
ЕООД, ЕИК*******иск по чл.439 ГПК, че Г.И.Т., ЕГН ********** не дължи
принудително изпълнение на „А.“ ЕООД, ЕИК*******на сумата от 843, 61 лв. главница и сумата от 125 лв. разноски по изпълнителен лист
от 25.03.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 57802/2010 г. на СРС, I ГО, 46 състав.
ОСЪЖДА „А.“ ЕООД,
ЕИК*******да заплати на Г.И.Т., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 400 лв. разноски за
производството пред първата инстанция и сумата от 325 лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.