№ 57
гр. Благоевград, 31.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Н. Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас И.
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Атанас И. Въззивно гражданско дело №
20241200501285 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, срещу решение № 606/
06.08.2024 г., постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд
– Благоевград, с искане за отмяна.
Поддържа се, че съдебното решение е постановено в противоречие с
материалния закон, както и при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила въз основа на фактическа обстановка, която не
отразява действителното фактическо положение, тъй като не са обсъдени в
съвкупност доказателствата по делото. Навежда се, че че е неправилен извода
на съда, че годишният процент на разходите по кредита (ГПР) не съответства
на действителните разходи по кредита. Поддържа се, че съгласно посочената
от съда разпоредба на чл. 11, ал, 1, т. 10 от ЗПК, в договора за кредит следва да
бъде посочен ГПР, както и общият размер на дължимата сума от потребителя
към кредитодателя. Формирането на ГПР е императивно установено, като
същият се изчислява съгласно посочената в Приложение № 1 към ЗПК
формула. Тази формула включва като елементи при изчисляване единствено
главница, лихви, разходи по кредита, погасителни вноски. Съгласно пар. 1 от
ДР на ЗПК, общите разходи по кредита включват известните на кредитодателя
суми по допълнителни услуги, чието сключване е задължително условие за
отпускане на кредита. Информацията за всички компоненти, на база които
1
законът изисква да се изчисли ГПР, се съдържа в чл. 1-3 на договора за кредит.
Следователно, неправилни са изводите на съда, че са нарушени изискванията
за яснота, които установява ЗПК.
Поддържа се, че както е установено по делото, потребителят е можел да
обезпечи отпуснатите кредити по различни начини, включително с
поръчителство от избрани от него физически лица, кат осе прави довод, че
сключване на договор за предоставяне на поръчителство с „Мултитюд Банк“
(Малта) не е задължително условие при отпускане на кредита. Поддържа се,
че кредитодателят не само не е бил длъжен да включи сумата, уговорена
между потребителя и трето лице в договора за предоставяне на
поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК не е имал
право на това. В допълнение следва да се посочи, че тази сума не е била
известна на кредитодателя, преди кредитоискателят да избере начин на
обезпечаване на отпуснатия кредит, т.е. отново не отговаря на предпоставките
за включване в общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1 от ДР на ЗПК,
а и с оглед житейската и правна логика. Едва след като кредитоискателят
направи своят избор и единствено в случай, че е избрал изрично е избрал
обезпечение, предоставено от „Мултитюд Банк“, дължимото от него
възнаграждение по договора за гаранция става известно на кредитодателя.
Навежда се, че волята на законодателя при приемането на чл. 19, ал. 4
ЗПК не е била да постави кредитиращата институция в зависимост от волята
на трето лице - поръчител, който може да си договори каквото поиска
възнаграждение с кредитополучателя и това възнаграждение да има
отношение към възнаграждението на кредитора по договора за кредит.
Правото да се иска обезпечение на кредита е право на кредитора и това негово
право не може да бъде поставено в зависимост от уговорките между
кредитополучателя и обезпечителя. Въззивникът не приема тезата, че
отношенията между кредитополучателя и третото лице и уговореното между
тях възнаграждение трябва да бъде част от размера на посоченият в договора
за потребителски кредит ГПР, съответно това възнаграждение да бъде
определящо за изчисляване на максималния размер на ГПР, предвиден в чл.
19, ал. 4 ЗПК. Възнаграждението, дължимо на трето за договора за
потребителски кредит лице, няма как да бъде включено в ГПР.
Поддържа се, че обратно на изводите на съда, включването на клаузата
за обезпечение чрез Мултитюд Банк (Малта) в чл. 5 от Договора за кредит е
следствие от направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните
отношения между страните. Ищецът е избрал да кандидатства за кредит с
опцията задължението му за връщане на отпуснатия кредит да бъде
обезпечена по определен начин, който избор е отразен в предложения му
договор. Това обаче не означава, че кредитодателят има информация преди
този избор относно условията, при които ищецът и трето лице (поръчител),
ще постигнат споразумение, съответно не е ясно уговореното между тях
възнаграждение. Такава информация се получава единствено, ако е избрано
поръчителство чрез Мултитюд Банк (Малта), който е търговски партньор на
2
въззивника.
Прави се довод, че не е налице и нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК,
съответно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК. Съгласно посочените разпоредби, кредиторът
не може да изисква от потребителя такси, които не са уговорени в договора за
кредит по вид и размер. Поддържа се, че в процесния случай кредиторът не е
изисквал подобни такси, доколкото възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство не се уговаря, нито се дължи на дружеството,
отпуснало кредита. Ответникът принципно не знае възнаграждението,
дължимо от ищеца към поръчителя (освен при избран поръчител Мултитюд
Банк), поради което е обективно невъзможно да включи тази сума в ГПР.
Такова възнаграждение може и да не се дължи въобще, ако потребителят
предостави обезпечение чрез поръчителство от физически лица. В
същото време, следвайки логиката на решаващия състав, ако потребителят
обезпечи договора за кредит чрез поръчителство от физическо лице (свой
роднина например), като уговори с това физическо лице дължимо
възнаграждение, то тази сума също трябва да бъде включена в ГПР.
Поддържа се, че при това положение размерът на ГПР винаги ще бъде
по-голям от максимално допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, т.е.
стопанска дейност по отпускане на кредити от небанкови финансови
институции не може да съществува поначало, тъй като всеки договор за
кредит би бил недействителен по волята на кредитополучателя и поръчителя.
В допълнение, в посочения пример отново не е възможно за кредитодателя да
узнае размера на уговореното възнаграждение между потребителя и
поръчителя. Въпросът дали възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство, уговорено в отношенията между
кредитополучателя и поръчителя следва да бъде включено в ГПР, е
правен и следва да бъде решен от съда. От извършената съдебно-счетоводна
експертиза няма доказателства за неправилно изчисление на ГПР в договора
за кредит, тъй като резултатът и е обусловен формулирания въпрос, а именно
включването на възнаграждението, уговорено в отношенията между
кредитополучателя и трето за кредитното правоотношение лице.
Прави се довод, че ГПР е посочен правилно в договора за кредит. Това
означава и че не е налице нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. С
оглед всичко изложено по-горе, на потребителя е била предоставена цялата
необходима информация за дължимите от него суми по договора за кредит.
Това води до извода, че клаузата на чл. 4 на процесния договор не е
неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП.
Навежда се, че полученото от „Фератум България“ ЕООД и
впоследствие заплатено на „Мултитюд“ (Малта) възнаграждение, то
„Фератум България“ ЕООД не се е обогатило с твърдените от ищеца суми по
сключения от него с трето по делото лице договор за гаранция. На основание
чл. 16, ал. 2 от Общите условия към договор за потребителски кредит
3
„Фератум България“ ЕООД има право да получава и трансферира плащания,
които са предназначени за трети лица, стига да може да идентифицира за кого
е предназначено плащането. От изложените твърдения в исковата молба е
видно, че ищецът е платил по сметка на „Фератум България“ ЕООД и част от
дължимо възнаграждение по договора за гаранция с „Мултитюд Банк“
(Малта). В исковата молба се признава, че ищецът дължи на „Мултитюд Банк“
(Малта) сума по договора за гаранция. Поддържа се, че „Фератум България“
ЕООД има право да събира тези задължения и следователно има правно
основание да получи сумата, но тя не е част от дължимите на ответника суми
по договора за потребителски кредит. Прави се довод, че възнаграждението по
договора за гаранция, е заплатено в полза на трето по спора лице. „Фератум
България“ ЕООД не се е обогатило от платените суми, свързани с договора за
гаранция. Това означава не само, че не е налице намерение за нарушаване на
закона от страна на ответника, но и че при уважаване на иска, ищецът би се
обогатил без правно основание за сметка на ответника.
Прави се искане пред въззивният съд за отмяна на решение № 606/
06.08.2024 г., постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд
– Благоевград, като съдът отхвърли предявените искове. Претендира и
сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е постъпил отговор по въззивната
жалба от въззиваемата страна. Навежда се, че решението на първата
инстанция е правилно и законосъобразно. Оспорва се като неоснователно
възражението, наведено във въззивната жалба, че е налице свързаност между
дружеството кредитодател и дружеството гарант, тъй като единият от
акционерите в гарантиращото дружество е едноличният собственик на
капитала на ответното дружество. Навежда се, че твърдяното гарантиращо
дружество е Ferratum bank Plc /до 30.09.2022 г./ след тази дата, дружеството е с
променена фирма - Multitude Bank PLC /Мултитют Банк/. Видно от регистри
БНБ „Кредитни институции, лицензирани в страни от ЕИП, с уведомление за
свободно предоставяне на услуги на територията на Република България,
съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт"/. В тази
връзка, следва да се отбележи, че при извършване на справка в Търговски
регистър към Агенция по вписванията е видно, че едноличен собственик на
капитала на ответното дружество е Мултитют СЕ, Идентификация 1950969-1,
Чуждестранно юридическо лице, Държава: ФИНЛАНДИЯ. Свързаното
дружество MULTITUDE BANK P.L.C. е регистрирано в Р. Малта.
Еквивалентът на техния „Търговски регистър" е достъпен на следния
електронен адрес: https://registry.mbr.mt/. Навежда се, че при извършена
справка в търговски регистър на Р. Малта се установява, че собственици на
капитала на MULTITUDE BANK P.L.C. са FERRATUM (MALTA) HOLDING
LIMITED Registration No: C 56250 и MULTITUDE SE Registration No:
1950969-1. Прави се довод, че единият от акционерите в гарантиращото
дружество е едноличният собственик на капитала на ответното дружество.
Поддържа се, че видно от официалния сайт на дружеството, собственик
4
на ответника https://www.multitude.com/, компанията е управлявана от
основателя й Дж.Дж. /J. J./ и е собственик на „Ferratum - с управител К.К. /K.
K./ и собственик на Multitude Bank /с управител А.К. /A. K./. Тази информация
е общодостъпна на следния електронен адрес https://www.multitude.com/about-
us/leadership-team.
Прави се довод, че дори и да се докаже, че има гарантиращо дружество,
то това възнаграждение отново е приход за ответника, както и че е
организирана мрежа от свързани дружества, с която се заобикаля
разпоредбата на чл. 19 ЗПК, като привидно се спазват императивните
разпоредби на закона.
Навежда се, че поради тази причина целия договор е недействителен. В
тази връзка се сочи, че конкретния случай касае няколко договора, сключени
със свързани лица и поради това трябва да се изследват релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от
друго, а като една обща икономическа операция. Налице е хипотеза на
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 ДР на ТЗ. Предвид на това се прави
довод, че клаузата по чл. 5 Договор за паричен заем, въз основа на която е
сключен процесният договор за поръчителство е неравноправна. Ако
кредиторът е счел, че потребителят не би могъл да погаси заема, то е следвало
да откаже сключването на договора за паричен заем, а вместо това - същият е
сключил договора и е начислил „такса за предоставяне на гарант", като на това
основание кредитиращото дружество е събрало /и начислило/ от въззиваемия
сумата почти колкото главницата по договора за паричен заем. Видно е, че
т.нар. такса е разсрочена за заплащане с вноските по кредита. Прави се довод,
че се касае за „скрита лихва" с цел избягване ограниченията на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК.
Навежда се, че едно от задълженията на кредитора е да провери
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора. Целта е
именно да не се допуска свръхзадълженост на физическото лице. Вместо да
изпълни това си задължение, кредиторът е калкулирал „такса" в размер равен
на главницата, като в разрез с Директива 93/13/ЕИО поведението му е било
именно такова, което да натовари потребителя с огромни такси за гарант, като
в резултат именно би се влошило финансовото състояние на потребителя за
сметка печалбата на кредитиращото дружество. Сочи се, че договореното
възнаграждение за гаранция представлява „скрита лихва", тъй като същото е
разсрочено заедно със заплащането на погасителната вноска и то цели
единствено заобикалянето на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК.
Поддържа се, че уважаване на установителния иск е довело до
уважаването и на осъдителния иск, тъй като в процеса се доказало, че
платеното възнаграждение за поръчителство си е останало в патримониума на
въззивника и ответник в първоинстанционното производство. Прави се искане
да бъде потвърдено постановеното решение от РС Благоевград и прави искане
да бъдат присъдени сторените по делото разноски пред въззивната инстанция.
5
Постъпила е и частна въззивна жалба от Еднолично адвокатско
дружество „Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено
дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на
упражняване на дейността: гр. София, гр. София, бул. „***" № 125-2, ет. 5, оф.
5.3, представлявано от Д. М. М. - Управител, против Определение № 1969/
02.10.2024 г., постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд
– Благоевград, с което е оставена без уважение молба с вх. №
20211/09.09.2024г., подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М."
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, процесуален представител на
ищеца, с която се иска да се измени постановеното Решение №
606/06.08.2024г. в частта за разноските, като се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС за двата иска вместо присъдените
400 лева с ДДС за двата иска.
Навежда се, че определението е неправилно, тъй като съгласно чл. 2 ал. 5
от НМРАВ „За процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на
съединяване на исковете." В този смисъл е и най новата практика на ВКС
обективирана в определение № 50/17.01.2023 г. на ВКС по ч. гр. д.№ 4735/
2022 г., Ш г.о., определение № 50469 от 11.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №
2316/ 2021 г., Пт.о., определение № 50490 от 12.12.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №
2507/ 2021 г., Пт.о, Определение № 28/ 21.01.2022 г. по ч. т. д. 2347/ 21 г., ВКС,
ТК, II т.о., Определение № 50011 от 23.02.2023 г. на ВКС по ч. т. д. 2121/ 2021
г., II т. о., ТК и Определение 201 от 14.02.2023 г. по ч. к. гр.д. 4251/ 22 г. на
ВКС, II г.о.
Навежда се, че минималният за двата иска е 960 лева с ДДС, поради
което присъдения хонорар се явява несправедлив.
Прави искане за отмяна на Определение № 1969/ 02.10.2024 г.,
постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд –
Благоевград, като се присъди адвокатско възнаграждение е в размер на 480
лева с ДДС вместо присъдените 400 лева с ДДС.
В срока за отговор, ответника по частната жалба е подар такъв, в който я
оспорва като неоснователна.
Навежда се, че не е налице твърдяното от насрещната страна основание
за изменение на съдебното решение в частта за разноските. Съдът е определил
същите правилно съобразно фактическата и правна сложност на делото.
Поддържа се, че правната помощ, която се оказва по реда на чл. 38, ал. 1
от ЗАдв е безплатна. Следователно съгласно чл. 9, ал. 1, във връзка с чл. 8 от
ЗДДС, същата представлява безвъзмездна доставка на услуга. Според чл. 2, т.
1 от ЗДДС безплатните услуги не подлежат на облагане с данък върху
добавената стойност. Характерът на предоставената безплатна правна помощ
не се променя от нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, тъй като съгласно чл. 25, ал.
2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която е извършена
6
съответната услуга, т.е. преди постановяване на съдебното решение, с което се
присъжда адвокатски хонорар. Съдебното решение, с което се определя
размера на дължими разноски не представлява данъчно събитие, нито е
възможно издаване на фактура от страна на адвоката, осъществил безплатна
правна помощ въз основа на него. Не съществуват разпоредби в ЗДДС и ЗАдв,
които да уреждат подобна възможност. Не е такъв смисъла и на §2а от
НМРАВ, която не създава право за начисляване на ДДС върху безвъзмездна
услуга, а единствено определя, че регистрираните по ЗДДС адвокати следва
да начисляват ДДС (когато има основание за това) върху определения по
наредбата размер на адвокатското възнаграждение.
Ето защо, прави искане за оставяне без уважение на частната жалба.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав на Окръжен съд - Благоевград, ГО, IV въззивен,
счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Производството е образувано въз основа на искова молба, подадена от Н.
И. Б., с ЕГН ********** ,с постоянен адрес гр. Благоевград, ж.к. „***“, бл.
145, ет. 3, ап. 7, чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.", с адрес на упражняване на дейността: гр. София, бул. „***" 125,
представлявано от Д. М. М. - управител, срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ"
ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„***", ж.к. „***“ № 3, бул. „***“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ар. офис 20,
представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н..
С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да
обяви нищожността на клаузата на чл. 5 в Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1201394, сключен между Н. И. Б., ЕГН ********** и
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „***", ж.к. „***“ № 3, бул. „***“ № 51, бл. 0, вх. А,
ег. 9, ар. офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., предвиждаща заплащане
на възнаграждение за предоставяне на обезпечение - поръчителство от
"Multitude Bank" в полза на ответника, както и да бъде осъден на основание
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответника „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, да заплати на Н. И. Б., ЕГН **********, сумата в размер на 5, 00
лв. /частичен иск от 177,73 лв./, представляваща платена при изначална липса
на правно основание но договор за потребителски кредит № 1201394, ведно
със законната лихва върху нея, 1 считано от датата на депозиране на
настоящата искова молба до окончателното й изплащане. Претендират се
сторените разноски.
С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на
17.04.2024г. на основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения
осъдителен иск, като същия се счита за предявен за сумата от 177, 73 лв. /сто
седемдесет и седем лева и седемдесет и три стотинки/, което е пълния размер
7
на вземането.
Твърди се, че на 01.10.2022 г. между страните е сключен договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1201394, съгласно който договор е
приложим ЗПФУР. Сочи се, че страните са се договорили отпуснатият заем да
бъде в размер на 600 лева, който ищецът е следвало да погаси за срок от 30
дни, като е следвало да върне сумата с лихва 3,38% или 20,28 лв. /или общо
620,28 лв./, с посочен годишен процент на разходите в размер на 49,85%.
Поддържа се, че в чл. 5 от Договора било уговорено, че кредитът се обезпечава
с Поръчителство, предоставено от „Multitude Bank" в полза на Дружеството
ответник, като при сключването на договора за потребителски кредит никъде
не било посочено в съдържанието на договора какъв е размерът па
възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано на кредитора
дружество. Твърди се, че след като усвоил сумата от 600 лв., Н. Б. установил,
че освен заемната сума от 600 лв., са му начислили такса за обезпечение с
поръчителство - услуга предоставяна от партньор на „Фератум България"
ЕООД, в размер на 177,73 лв. Твърди се, че към датата на подаване на иска Н.
Б. е погасил задълженията си по договора за потребителски кредит. Счита се,
че процесният договор е недействителен, поради следните причини:
дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени в договора за
кредит, нито пък е посочен в ОУ, че сключването на договор за гаранция е
задължително условие за предоставяне на кредит, като в чл.5.3 от ОУ било
посочено като възможност за повишаване кредитоспособността и
вероятността да бъде одобрен за кредит, а не като задължително условие за
кандидатстването, каквото се явява всъщност. Твърди се, че договорът не е
подписан нито с квалифициран, нито с обикновен електронен подпис, поради
което липсва съгласие. Твърди се, че ищецът не е подписвал договор за
поръчителство, както и че такъв не му е бил представян. Твърди се, че
процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК,
тъй като не е спазена предвидената от закона форма, както и на евентуалния
договор за допълнителна услуга. Твърди се, че договорът е недействителен по
смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй
като не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота как е
формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Било посочено само
ГПК в %, но не е бил посочен начина па изчисляването му, поради което се
твърди, че договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК. На
следващо място се сочи, че е сгрешен ГПР, като сумата по предоставяне на
поръчител не е включена като разход по договора, а това е следвало да бъде
направено. Сочи се, че ответникът не предоставя възможност за сключване на
2 договора за кредит без да му бъде предоставен поръчител, за което събира
допълнително възнаграждение, с което се покриват разходи във връзка със
задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР,
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото
ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между
главницата и възнаграждението за гаранцията. Сочи се, че посоченият в
8
договора годишен процент на разходите и обща дължима сума не отговарят на
действителните такива. Посочените в договора за заем по-ниски стойности, се
сочи, че представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, която подвежда потребителя относно
спазването па забраната па чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора, като в тази насока се цитира и съдебна практика .
Счита се, че сумата, претендирана от ответното дружество по договор за
поръчителство, несъмнено следва да бъде включена в ГОТ, тъй като е разход
във връзка с предоставяне на кредита по см. на чл.19, ал.1 ЗП£. Счита се, че
при сключването на процесния договор за потребителски кредит и чрез
предвиждане на вноска за гаранция по договор за поръчителство, което е
свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането й, е
заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Сочи се,
че действителният размер на ГПР по процесния договор, с включени и
разходите за предоставяне на гаранция по договора за поръчителство, е в
размер над 70%. Предвид горното се твърди, че посочените в договора
размери на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, налице е
неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора
/чл.22 ЗПК/. Сочи се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на
кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити се сочи, че изрично е посочено: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин". Счита се, клаузата на чл. 5 от
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1201394 за нищожна,
като неравноправна по смисъла на чл.143, т. 9 ЗЗП и като нарушаваща
разпоредбите на чл.10, ал.2, чл. 10а, ал. 4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК
Ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който оспорва
предявения иск като неоснователен. Претендират се сторените в
производството разноски. Относно сключване на процесния договор за кредит
се сочи, че договорът е сключен съгласно правилата на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ,
като ищецът е попълнил и подал електронно искане за потребителски кредит
под формата на електронен формуляр на интернет страницата на „Фератум
България“ ЕООД с избрани от него параметри на кредита, в това число
9
предпочитаното от него обезпечение. След оценка на кредитоспособността на
потребителя съгласно чл. 16 от ЗПК, искането е било одобрено, като на ищеца
бил предоставен на посочения от него имейл адрес преддоговорна
информация под формата на Стандартен европейски формуляр („СЕФ“),
заедно с проекти на документи за сключване на договор за кредит (договор,
погасителен план, общи условия), генерирани въз основа на посоченото от
потребителя в електронния формуляр. В част 4.1. на СЕФ и в чл. 9 от договора
изрично било посочено правото на отказ от кредита. Сочи се, че договорът е
сключен след изпращане от страна на ищеца на кратко текстово съобщение по
телефона (“SMS”), че е съгласен да сключи договор за кредит при
предложените условия. Излага се, че в договора са включени всички
реквизити, изискуеми от закона, в това число право на отказ от същия.
Доколкото между страните е уговорено, че връщането на предоставения заем
ще стане с еднократно плащане, се сочи, че обратно на твърдяното от ищеца,
не е необходимо представяне на погасителен план по договора за кредит.
Относно твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК
се сочи, че ищецът твърди, че лихвеният процент не е бил коректно посочен в
договора за потребителски кредит, съответно ГПР не е посочен правилно, тъй
като в него е трябвало да се включи и размера на евентуално дължимо
възнаграждение по договор между кредито получателя и трето лице, като се
сочи че тези твърдения на ищеца са неоснователни. Сочи се, че съгласно чл. 5
от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за
предоставяне на потребителски кредит, кредиторът предоставил
своевременно на потребителя необходимата информация за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит, като
тази информация се предоставяла във формата на Стандартен европейски
формуляр (СЕФ) за предоставяне на информация за потребителските кредити
съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Сочи се, че такъв СЕФ бил предоставен на
електронната поща на ищеца при кандидатстването 4 за кредит, с който се е
запознал. Сочи се, че лихвеният процент, съответно ГПР, описани в СЕФ,
впоследствие са възпроизведени в Договора за кредит, сключен между двете
страни. Твърди се, че изрично било посочено в самия договор, че връщането
на кредита ставало съгласно приложен към договора погасителен план.
Лихвеният процент бил посочен като число, съответно не е възможно същият
да е променлив, доколкото променлив лихвен процент се уговаря спрямо
друга величина. Сочи се, че условия за прилагане на лихвения процент могат
да съществуват само в последния случай, тъй като потребителят трябва да е
наясно от коя друга величина, зависи размера на дължимата от него лихва. На
следващо място се сочи, че са неоснователни твърденията за нарушаване на
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като в посочената разпоредба се съдържа
задължение за включване на погасителен план, включващ размер, брой и
периодичност на вноските. Сочи се, че от договора за кредит се установява, че
към същия е приложен погасителен план, в който ясно и точно са описани
всички дължими вноски, техните размери и падежи, съответно размер на
10
главница и лихва. Сочи се, че посочване на твърдяното в исковата молба
„съотношение между главница и лихва" е направено в чл. 3 на процесния
договор за кредит, като ясно и изрично са били посочени размерите на
главница и лихва. Следователно се излага, че не е налице твърдяната от ищеца
неяснота, което се отнася и до посочване на дължими суми при различни
лихвени проценти, доколкото не е налице променлив лихвен процент. На
следващо място твърдението на ищеца, че е нарушен чл. 11, т. 10 от ЗПК, се
счита, че е неоснователно. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 10 от
ЗПК, в договора за кредит следва да бъде посочен ГПР, както и общия размер
на дължимата сума от потребителя към кредитодателя. Твърди се, че
формирането на ГПР е императивно установено, като същият се изчислява
съгласно посочената в Приложение №1 към ЗПК формула. Сочи се, че законът
не поставя условие да бъде включена тази формула в договора за кредит, а
само изчисленият съгласно нейните правила ГПР, съответно сумата по
договора за кредит, която потребителят се задължава да заплати. Формулата за
изчисление на ГПР включва като елементи при изчисляване единствено
главница, лихви, разходи по кредита, погасителни вноски, като това е
императивно установено в закона и не подлежи на промяна. Сочи се, че ЗПК
изисква посочване на изчисления по правилата на Приложение № 1 ГПР в
договора за кредит с оглед яснота на потребителя за цялостното оскъпяване на
кредита, което в процесния случай е сторено. Навежда се, че съгласно rnp. 1 от
ДР на ЗПК, общите разходи по кредита включват известните на кредитодателя
суми по допълнителни услуги, чието сключване е задължително условие за
отпускане на кредита. Сочи се, че обратно на твърдяното в исковата молба,
ищецът е можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини,
включително е поръчителство от избрани от него физически лица.
Следователно се твърди, че сключване на договор за поръчителство с
Multitude Bank (Малта), не е било задължително 5 условие при отпускане на
кредита. Твърди се, че кредитодателят не само не е бил длъжен да включи
сумата, уговорена между потребителя и трето лице в договора за
поръчителство, в ГПР по кредита, но съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК не е имал
право на това. В допълнение се сочи, че тази сума не е била известна на
кредитодателя преди потребителят да избере именно Multitude Bank (Малта)
като поръчител. В случай, че кредитът бил обезпечен по друг начин, например
чрез поръчителство от физическо лице, то кредитодателят не би имал
информация за размера на евентуално възнаграждение, доколкото се сочи, че
то се уговаря между потребителя и трето за кредитното правоотношение лице,
т.е. твърди, че отново не отговаря на предпоставките за включване в общите
разходи по кредита по смисъла на пар. 1 от ДР на ЗПК, а и с оглед житейската
и правна логика. Наведа се, че включване на клаузата за обезпечение чрез
Multitude Bank (Малта) в чл. 5 от Договора за кредит е следствие от
направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения между
страните, като именно след този избор, е изготвен договора, в чиито чл. 5 е
отразен начина на обезпечаване задължението на ищеца. Сочи се, че ищецът е
11
избрал да кандидатства за кредит с опцията задължението му за връщане на
отпуснатия кредит да бъде обезпечена по определен начин, който избор е
отразен в предложения му договор, като това обаче не означавало, че
кредитодателят има информация относно условията, при които ищецът и
третото лице (поръчител), ще постигнат споразумение, съответно не е ясно
уговореното между тях възнаграждение. Твърди се, че договорът за гаранция е
възмездна услуга, предоставяна от лице, различно от кредитодателя. Ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитодателя, се сочи, че този разход не се включва в ГПР по
кредита, тъй като не влиза в общия разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона
за потребителския кредит. Посочената разпоредба се обхваща именно услуги,
предоставяни от трето лице Multitude Bank (Малта), която е с незадължителен
характер по смисъла на закона. По отношение на твърдението на ищеца, че
сключването на Договор за гаранция с Multitude Bank (Малта) има за цел
единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита се сочи, че
същото е напълно неоснователно. Излага се, че необходимостта от
обезпечение за кредитора се явява следствие на извършваната от него оценка
на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите
са длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и има за цел
да гарантира финансовия риск, който „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД носи от
възможността да има неизпълнение от страна на ищеца. „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД има интерес от получаването на обезпечение именно за да
си гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника.
По тази причина се считат за неоснователни твърденията на ищеца, че
договарянето на обезпечение е незаконосъобразно. Твърди се, че ищецът е
предоставил цялата законово необходима 6 информация във връзка с размера
на ГПР, както и начина на неговото формиране. Съгласно чл. 5. от ЗПК, преди
потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на
потребителски кредит, кредиторът предоставил своевременно на потребителя
необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване
на договор за потребителски кредит. Сочи се, че тази информация се
предоставя във формата на СЕФ за предоставяне на информация за
потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Такъв СЕФ е бил
предоставен на електронната поща на Ищеца при кандидатстването за
кредита, с който се е запознал. Излага се, че предвидените разходи в СЕФ са
били включени в последствие по ясен и разбираем за ищеца начин и в
Договора за кредит. В чл. 3 от Договора за кредит се сочи, че ясно е посочен
общата сума, която следва да бъде върната от ищеца, съответно по пера -
главница и лихва. Следователно, се твърди, че за ищеца е била налична и
индивидуално уговорена всяка една сума, която той е следвало да върне с
оглед на сключения от него Договор за кредит, като тези стойности са били на
разположение на ищеца през целия процес на кандидатстването, а именно:
При попълването на електронния формуляр на интернет страницата на
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за отпускането на кредит;Чрез предоставения
12
СЕФ на електронната поща на ищеца след подаване на заявката за кредит;
Чрез предоставения проект на договор за кредит, който е бил надлежно
одобрен от ищеца с изпращането на код за потвърждение в този смисъл.
Твърди се, че кредитополучателят е уведомен за това свое задължение преди
да е взел решение за сключването на договора и може да направи свободна и
самостоятелна преценка дали е в състояния да изпълни това изискване на
кредитополучателя или не. След като кредитополучателят е уведомен
предварително за това изискване на кредитора, се сочи, че той разполага с
достатъчно време да прецени, кое от обезпеченията може да предостави и с
оглед на предоставената му информация за дължимите суми, да сключи
договора за кредит съгласно своя избор. Твърди се, че посоченият ГПР от
49.11 % в Договора за кредит е в съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като не е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута. Възнаграждението за предоставената от Multitude Bank
(Малта) услуга за гаранция, от своя страна, не се включва в размера на ГПР,
тъй като не е задължителна за сключването на Договора за кредит. Сочи се, че
твърденията на ищеца, че е бил принуден да сключи Договор за гаранция с
Multitude Bank отговарят на обективната действителност, тъй като ищецът е
разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което той има субективно,
потестативното право да се откаже от сключения договор за потребителски
кредит в срок от 14 дни от сключването му без да дава обяснения за това и без
да дължи обезщетение и неустойки. Сочи се, че това негово право е
предвидено и в чл. 9 от Договора. Дори да се приеме, че ищецът е узнал едва
след сключването на договора за кредит (въпреки неколкократно
предоставяната информация), че трябва да обезпечи кредита, използвайки
допълнителна и незадължителна 7 възмездна услуга, се твърди, че той е имал
на разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора
без да дължи обезщетения или неустойки. Сочи се, че той не е упражнил това
свое право, поради което се приема, че той е разбрал и приел смята клаузата на
чл. 5 от Договора за кредит. Относно правото на избор от страна на
потребителя спрямо начина на обезпечаване на задължението за връщане на
кредитните средства се сочи, че не е основателно твърдението, че
предоставяне на поръчителство от Multitude Bank (Малта) е условие за
сключване на договор за кредит. Напротив, твърди, се че при кандидатстване,
всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство,
може да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител),
предложен от кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, или да
посочи поръчител, избран от него. Навежда се, че сключването на договор за
гаранция от Кредитополучателя не е задължително условие за сключването на
договор за кредит и не увеличава възможностите на Кредитополучателя за
отпускане на кредит в желания от него размер и при предлаганите от
Кредитора условия. Сочи се, че е неоснователно становището на ищеца, че
сключването на договор за кредит е обусловено от сключване на договор за
гаранция и същото е вменено като задължение на потребителя. Твърди се, че
13
от приложеното към настоящия отговор извлечение от интернет страницата
на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД - потребителят може да избере какво
обезпечение да предостави - поръчител, който сам той е избрал или Multitude
Bank (Малта) - дружество партньор на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД.
Навежда се, че избраната възможност заляга в процесния чл. 5 на Договора за
кредит, който се генерира автоматично въз основа на избора, който
потребителя е направил при подаването на заявка за кредит - т.е. същата
уговорка се явява индивидуално договорена по избор на потребителя. Ако
Ищецът бил избрал личен гарант, то клаузата на договора щяла да гласи:
„Кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от три имена в полза
на Дружеството...“. Твърди се, че ищецът сам е избрал в електронния
формуляр като обезпечение поръчителство от Multitude Bank (Малта) и след
като се е запознал с дължимите от него такси по Договора за гаранция, е подал
заявлението за сключване на договор за потребителски кредит. Сочи се, че
ищецът е получил по e-mail преддоговорна информация, в която било
посочено изрично, че за сключването на Договора за кредит „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД изисква от ищеца да обезпечи задълженията си чрез
поръчителство, заедно с проекти на Договора за кредит. Отделно се сочи, че
потребителят получава по електронна поща и цялата документация от
Multitude Bank (Малта), а именно Договора за гаранция и прилежащите му
документи. Твърди се, че ищецът, след като първо сам е посочил Multitude
Bank (Малта) като поръчител и е получил информацията, съответно проектите
на договорите, е потвърдил изрично чрез CMC, че желае да сключи договора
за потребителски кредит при посочените условия. 8 С оглед изложеното се
твърди, че не е налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика
по смисъла на чл. 68е от ЗЗП. По никакъв начин и с нито едно от действията
си, се твърди, че ответникът не е въвел в заблуждаване ищеца относно
условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на
гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една
от опциите. При всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит, се
твърди, че ищецът е бил информиран изцяло относно последиците от неговия
избор, като дори са посочени сумите, които той би дължал спрямо Multitude
Bank (Малта), ако избере дружеството за поръчител и сключи Договор за
гаранция с него. Твърди се, че са напълно неоснователни твърденията, че е
налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП. Сочи се, че клаузата на чл. 5 от
процесния договор за кредит ясно посочва избраната от самия ищец опция за
поръчител, като дори на този етап същият не е задължен да сключи договора.
От представения Стандартен европейски формат на преддоговорна
информация (СЕФ) се сочи, че в него отново ясно и недвусмислено са
посочени възможностите за обезпечаване на кредита, съответно
икономическите последици за ищеца, ако избере поръчителство чрез
сключване на договор за гаранция с Multitude Bank (Малта). Твърди се, че
дължимите към Multitude Bank (Малта) суми са описани подробно и в
договора за гаранция, който ищецът доброволно е сключил.
14
След като съобрази доводите на страните и извърши преценка на
събраните доказателства съдът приема за установена фактическа страна на
спора такава, каквато е установена от първоинстанционния съд, тъй като не са
налице процесуални нарушения при установяването й, като препраща към
мотивите на първоинстанционния съд, по аргумент от чл. 272 ГПК.
Наведените възражения във въззивната жалба за допуснати процесуални
нарушения при събирането на доказателства в първата инстанция, са
необосновани, не съдържат твърдения за обстоятелства, които след преценка
на съда, да обосноват процесуално нарушение, от категорията на
съществените, при извършване на процесуалната дейност на съда при
събиране и оценка на доказателствата по делото.
Установеното от фактическа страна мотивира следните изводи от правно
естество, а именно:
Правилно първата инстанция е уважила предявените искове по чл. 26,
ал. 2, предл. 2, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22 от
ЗПК, чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от
ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП съединен в условията на обективно съединяване
с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от ЗЗД за връщане на
получено без основание. Изложените в тази връзка съображения се споделят
изцяло от настоящия състав, тъй като са основани на доказателствения
материал, закона и съдебна практика. Ето защо и по аргумент от чл. 272 ГПК
препраща към първоинстанционните мотиви.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, според които
районният съд неправилно е приел ГПР за несъответстващ на действителните
разходи по кредита. По аргумент от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като в него се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
В чл. 19, ал. 1 ЗПК е предвидено, че ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Същевременно общ разход по кредита са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит (арг. от §1, т.1 ЗПК). В случая в представения договор за
потребителски кредит формално е посочен ГПР в размер на 49.85 %, който
принципно не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В договора за
15
потребителски кредит обаче не се сочи по какъв начин е формиран ГПР, респ.
какви компоненти включва, което обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се образува и дали същите са в
съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Ето защо и договорът противоречи на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
Отделно от горното следва да се изтъкне, че така посоченият размер на
ГПР на практика не отразява действителния такъв, понеже не включва
възнаграждението по сключения договор за предоставяне на поръчителство,
което възнаграждение се включва в общите разходи по кредита по аргумент от
§1, т. 1 ЗПК. Това е така, доколкото въпросното възнаграждение представлява
разход, пряко свързан с предмета на договора за потребителски кредит, без
чийто разход е било невъзможно одобряването на договора за кредит от
кредитора. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се
установява безспорно, че ГПР по кредитния договор с включено задължение
по договора за поръчителство възлиза на над 100 %, което далеч надхвърля
максимума по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Липсата на разход в договора при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на кредитния договор по
аргумент от чл. 22 от ЗПК (вж.Опр.№50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр.д.
№578/2022 г., III г. о. и др.). В този контекст се налага извода, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
респ. е недействителен, а развитите от жалбоподателя доводи в обратната
насока се явяват несъстоятелни.
Не намират опора в закона и данните по делото и оплакванията, според
които сключването на договор за поръчителство с „Фератум Банк“ (Малта) не
е задължително условие за отпускане на кредита, като поръчителят е могъл да
обезпечи договора си за кредит и с поръчителството на физически лица,
поради което кредитодателят не е имал право, респ. задължение, да включи
сумата по договора за поръчителство в ГПР. Действително, според
експертизата, при кандидатстване за кредит от „Фератум България“ ЕООД
може да се подаде заявка и с личен гарант. От клаузата на чл. 5 от договора за
потребителски кредит обаче следва друг извод. Така в посочената клауза
изрично е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителството на
„Фератум Банк“, докато за опцията кредитът да се обезпечи с
поръчителството на физическо лице единствено е посочено, че
кредитополучателят декларира, че е запознат с възможността да посочи
физическо лице поръчител, което изрично да се одобри от заемодателя. В
заявлението за кандидатстване за кредит е посочено относно физическото
лице-гарант, че същото се одобрява от „Фератум България“ ЕООД след
звършване на проверка на неговата платежоспособност, докато за
поръчителството от страна на „Фератум Банк“ липсва такова изискване за
одобряване. Същевременно, от съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че електронната система за кандидатстване за отпускане на
16
паричен заем не съдържа информация относно продължителността на т.нар.
проверка на „платежоспособността“ на физическото лице, посочено за
поръчител, нито конкретните параметри на т.нар. „платежоспособност“.
Изложеното налага единствено възможния извод, че потребителят е бил
изправен само пред възможността да ползва избрания от кредитора гарант в
лицето на „Фератум Банк“, за да получи искания кредит.
За пълнота следва да се отбележи, че според настоящия състав
уговорената такса гарант има характер на допълнително възнаграждение за
кредитора, като същата противоречи на принципа за добросъвестност и
справедливост на договарянето, понеже е в размер, близък до този на
главницата. Освен това, съгласно чл.16 ЗПК кредиторът следва да оцени
кредитоспособността на потребителя, преди да предостави кредит, а в случая
с оспорената клауза рискът от неизпълнение задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника се прехвърля върху длъжника.Последното допълнително
увеличава размера на задълженията му след отпускане на кредита, с което
опасността от свърхзадлъжнялост несъмнено нараства. Така постигнатата
договорка противоречи и на чл. 143, ал. 1 т. 5 ЗЗП, тъй като има за последица
заплащане на допълнителна такса, свързана с усвояване на кредита, което е
недопустимо по аргумент от чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
На следващо място, неоснователни са доводите на жалбоподателя за
самостоятелния характер на двете правоотношения – по договора за кредит и
договора за поръчителство. Материалите по делото сочат, че и двете
облигационни отношения се развиват чрез интернет страницата на кредитора
и с неговото пряко участие и одобрение, поради което съдът намира двата
договора за взаимно обусловени и следва да се разглеждат като едно цяло.
Не на последно място - неоснователни са също оплакванията, че
въззивника не се е обогатил с платените суми, свързани с договора за
гаранция. От съдебно-счетоводната експертиза се установи безспорно, че
ищецът е платил на ответника сумата от 600 лв, като същият е разпределил по
договора за гаранция сумата от 177.73 лв. Доколкото процесният договор за
кредит е недействителен, то по аргумент от чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД то
същата се явява платена без основание, поради което следва да бъде върната
на ищеца.
Предвид изложеното, възраженията на въззивника се явяват
неоснователни.
По изложените съображения и поради пълното съвпадение на изводите
на настоящата и на първата инстанция атакуваното решение следва да се
потвърди изцяло.
С оглед изхода на делото в полза на адв. Д. М. следва да се присъди на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата в размер на 200 лв. с ДДС,
17
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна
помощ на въззиваемия Б..
Относно частна въззивна жалба от Еднолично адвокатско дружество „Д.
М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021
г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на
дейността: гр. София, гр. София, бул. „***" № 125-2, ет. 5, оф. 5.3,
представлявано от Д. М. М. - Управител, против Определение № 1969/
02.10.2024 г., постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд
– Благоевград, с което е оставена без уважение молба с вх. №
20211/09.09.2024г., подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М."
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, процесуален представител на
ищеца, с която се иска да се измени постановеното Решение №
606/06.08.2024г. в частта за разноските, като се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС за двата иска вместо присъдените
400 лева с ДДС за двата иска.
Навежда се, че определението е неправилно, тъй като съгласно чл. 2 ал. 5
от НМРАВ „За процесуално представителство, защита и съдействие по
граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на
съединяване на исковете." В този смисъл е и най новата практика на ВКС
обективирана в определение № 50/17.01.2023 г. на ВКС по ч. гр. д.№ 4735/
2022 г., Ш г.о., определение № 50469 от 11.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №
2316/ 2021 г., Пт.о., определение № 50490 от 12.12.2022 г. на ВКС по ч. т. д. №
2507/ 2021 г., Пт.о, Определение № 28/ 21.01.2022 г. по ч. т. д. 2347/ 21 г., ВКС,
ТК, II т.о., Определение № 50011 от 23.02.2023 г. на ВКС по ч. т. д. 2121/ 2021
г., II т. о., ТК и Определение 201 от 14.02.2023 г. по ч. к. гр.д. 4251/ 22 г. на
ВКС, II г.о.
Навежда се, че минималният за двата иска е 960 лева с ДДС, поради
което присъдения хонорар се явява несправедлив.
Прави искане за отмяна на Определение № 1969/ 02.10.2024 г.,
постановено по гражданско дело № 2793/ 2023 г. на Pайонен съд –
Благоевград, като се присъди адвокатско възнаграждение е в размер на 480
лева с ДДС вместо присъдените 400 лева с ДДС.
В срока за отговор, ответника по частната жалба е подал такъв, в който я
оспорва като неоснователна.
Навежда се, че не е налице твърдяното от насрещната страна основание
за изменение на съдебното решение в частта за разноските. Съдът е определил
същите правилно съобразно фактическата и правна сложност на делото.
Поддържа се, че правната помощ, която се оказва по реда на чл. 38, ал. 1
от ЗАдв е безплатна. Следователно съгласно чл. 9, ал. 1, във връзка с чл. 8 от
ЗДДС, същата представлява безвъзмездна доставка на услуга. Според чл. 2, т.
1 от ЗДДС безплатните услуги не подлежат на облагане с данък върху
добавената стойност. Характерът на предоставената безплатна правна помощ
18
не се променя от нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, тъй като съгласно чл. 25, ал.
2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която е извършена
съответната услуга, т.е. преди постановяване на съдебното решение, с което се
присъжда адвокатски хонорар. Съдебното решение, с което се определя
размера на дължими разноски не представлява данъчно събитие, нито е
възможно издаване на фактура от страна на адвоката, осъществил безплатна
правна помощ въз основа на него. Не съществуват разпоредби в ЗДДС и ЗАдв,
които да уреждат подобна възможност. Не е такъв смисъла и на §2а от
НМРАВ, която не създава право за начисляване на ДДС върху безвъзмездна
услуга, а единствено определя, че регистрираните по ЗДДС адвокати следва
да начисляват ДДС (когато има основание за това) върху определения по
наредбата размер на адвокатското възнаграждение.
Частната жалба е подадена в законовия срок, против акт, подлежащ на
обжалване, от легитимирана страна, поради което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Районен съд Благоевград е бил сезиран с искова молба от Н. И. Б., с
ЕГН ********** ,с постоянен адрес гр. Благоевград, ж.к. „***“, бл. 145, ет. 3,
ап. 7, чрез пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д. М.", с
адрес на упражняване на дейността: гр. София, бул. „***" 125, представлявано
от Д. М. М. - управител, срещу „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „***", ж.к.
„***“ № 3, бул. „***“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ар. офис 20, представлявано от
И.В.Д. и Д.В.Н..
С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да
обяви нищожността на клаузата на чл. 5 в Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1201394, сключен между Н. И. Б., ЕГН ********** и
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н „***", ж.к. „***“ № 3, бул. „***“ № 51, бл. 0, вх. А,
ег. 9, ар. офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., предвиждаща заплащане
на възнаграждение за предоставяне на обезпечение - поръчителство от
"Multitude Bank" в полза на ответника, както и да бъде осъден на основание
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответника „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, да заплати на Н. И. Б., ЕГН **********, сумата в размер на 5, 00
лв. /частичен иск от 177,73 лв./, представляваща платена при изначална липса
на правно основание но договор за потребителски кредит № 1201394, ведно
със законната лихва върху нея, 1 считано от датата на депозиране на
настоящата искова молба до окончателното й изплащане. Претендират се
сторените разноски.
С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на
17.04.2024г. на основание чл. 214 ГПК е допуснато изменение на предявения
осъдителен иск, като същия се счита за предявен за сумата от 177, 73 лв. /сто
седемдесет и седем лева и седемдесет и три стотинки/, което е пълния размер
на вземането.
19
С решение № 606/ 06.08.2024 г. предявените искове са уважени изцяло,
като е прогласена за нищожна, поради противоречие със закона на клаузата на
чл. 5 в Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1201394/01.10.2022г., сключен между Н. И. Б., ЕГН ********** и „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, предвиждаща заплащане на
възнаграждение за предоставяне на обезпечение - поръчителство от "Multitude
Bank" в полза на ответника, като е и осъден на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
„Фератум България“ ЕООД, с ЕИК *********, да заплати на Н. И. Б., с ЕГН
********** , сумата от 177, 73 лв. /сто седемдесет и седем лева и седемдесет и
три стотинки/, представляваща недължимо платена при изначална липса на
правно основание по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1201394/01.10.2022г., ведно със законната лихва върху сумата от 107, 20 лв.,
считано от датата на депозиране на настоящата искова молба –15.12.2023 г. до
окончателното й изплащане, както и е осъден „Фератум България“ ЕООД, с
ЕИК *********, да заплати на Н. И. Б., с ЕГН **********, сумата от 500, 00
лв. /петстотин лева/, представляваща сторени по делото разноски за държавна
такса и възнаграждение на вещо лице, както и е осъден на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК
*********, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № *********, с адрес гр.София, бул. „***“ № 125-2,
ет. 5, оф. 5.3, представлявано от Д. М. М. сумата от 400, 00 лв. /четиристотин
лева/ с включен ДДС, представляваща възнаграждение за адвокат, като е
отхвърлено в мотивите искането за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение над горния размер като неоснователно.
С обжалваното определение № 1969/ 02.10.2024 г. е оставена без
уважение молба с вх. № 20211/ 09.09.2024 г. от Еднолично адвокатско
дружество „Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено
дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, представлявано от
Д. М. М. - Управител, процесуален представител на ищеца, с която се иска да
се измени постановеното Решение № 606/06.08.2024г. в частта за разноските,
като се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС за
двата иска вместо присъдените 400 лева с ДДС за двата иска, като
НЕОСНОВАТЕЛНА.
За да присъди горните размери за адвокатско възнаграждение на
адвоката, осъществил процесуална защита на ищеца при условията на чл.38,
ал.2 ЗА, първоинстанционният съд се е обосновал с правната и фактическа
сложност на делото. Изтъкнато е, че спорът не се отличава с такава сложност,
както и са съобразени извършените по делото процесуални действия от
процесуалния представител на ищеца – изготвяне на искова молба и писмено
становище, без да се явява по делото. Изтъкнати са и подробни аргументи, че
размерът на адвокатското
възнаграждение следва да бъде справедливо и обосновано. Дефинирани са
понятията фактическа и правна сложност, като е акцентирано, че извода за
това дали едно дело се отличава с такава е на решаващия съд. Направен е
20
анализ на вече постановени от СЕС решения преюдициални запитвания по
въпросите за разноските и размерите на адвокатските възнаграждение, като е
мотивирано приложението им на основание чл. 633 ГПК. На база този анализ
е обобщено, че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съгласно Наредба № 1 от 0.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждение, ако установи, че с приложението й не се
преследват легитимни цели. Направено е разграничение на възнаграждението
на адвоката по сключен между него и клиента на договор, съгласно
договорната свобода по чл.9 ЗЗД и дължимото на адвоката възнаграждение,
осигурил защита по реда на чл.38 ЗА, като безплатна такава, както и на
защитата по реда на ЗПП, при допусната правна помощ на социално слаби
лица. Посочено е, че възнаграждението, дължимо по ЗПП се определя по
НЗПП, чиито размери на дължимите възнаграждения са в значителна степен
по-малки от минималните размери, дължими по НМРАВ, която е приложима
при определяне на дължимото на адвоката възнаграждение, осъществил
защита по реда на чл.38, ал.2 ЗА. От това е изведен извода, че по отношение
заплащане на оказваната адвокатска защита на материално затруднени лица са
създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни
крайни резултати в размер с принципите на конкурентност и така се
установява наличие на правна уредба, която е непропорционална по
отношение оказване на защита на една и съща категория лица - материално
затруднени. Подобна непропорционалност е установена и при дължимото на
юрисконсулта възнаграждение спрямо дължимото на адвоката, осъществил
защита по чл. 38, ал. 2 ЗА. При този анализ е направен извода, че разпоредбата
на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към НМРАВ не съответства на правото на ЕС,
тъй като в аналогични случаи дължимите вземания са в по-ниски размери, с
което изкуствено се създават икономически бариери при защита правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение
на конкуренцията по смисъла на чл.101, параграф 1 ДФЕС в какъвто смисъл е
тълкуването в решението по дело С – 438/22 на СЕС.
При тези аргументи е оказано определяне на дължимото адвокатско
възнаграждение в минималните размери, съобразно НМРАВ съобразно цената
на всеки от исковете и съобразно на фактическата и правна сложност на
делото и свършената работа по всеки от исковете съдът е определил
адвокатско възнаграждение от 400 лв. с ДДС, а над този размер искането е
оставено без уважение.
При така изложените мотиви и предвид доказателствата по делото
частната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 78, ал. 1 вр. с ал. 3 ГПК с оглед изхода от спора на страните
се дължат разноски, съобразно с уважената, респ.отхвърлена част от иска.
Дължат се само тези разноски, които са доказани от страната за направени по
основание и размер. Съгласно чл. 36, ал.2 от ЗА размерът на адвокатското
възнаграждение следва да бъде справедливо и обосновано.
21
По преюдициални запитвания от съдебни юрисдикции СЕС е
постановил няколко решения по въпроса за разноските и размера на
дължимите адвокатски възнаграждения, дължими на това основание.
На основание чл. 633 ГПК, решенията на Съда на Европейските
общности са задължителни за съдилищата в страната и имат превес над
националното законодателство.
В Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава
принципни тълкувания и разяснения относно приложението на института на
съдебните разноски според правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че член 14
от Директива 2004/48 прогласява принципа, че направените от спечелилата
делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски по принцип се
поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради
съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от
съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки
случай по такъв начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на
случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на държавите
членки да гарантират възстановяването единствено на "разумни" съдебни
разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на
подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори
като предмета на спора, неговата цена или труда, които трябва да се положи за
защитата на съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе
загубилата делото страна, трябва да бъдат "пропорционални".
Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се
преценява отделно от разноските, които спечелилата делото страна
действително е понесла за адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар
изискването за пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна
трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна
разноски, то все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на
възстановяване поне на една значителна и подходяща част от разумните
разноски, които действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е
уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които прилагането на
общия режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, които
се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.
Според цитираните постановки на решението на СЕС, на което се
позовава и жалбоподателят, е постановено, че във всички случаи съдът държи
сметка и преценка дали претендираният размер разноски с оглед на
конкретния случай съответстват на принципа за пропорционалност и
справедливост съобразно действителната фактическа и правна сложност на
делото и в съответствие със действително извършената работа от
пълномощника,т.е. за определяне размера на дължимото адвокатско
възнаграждение определящ е не само и единствено размера на заявения
материален интерес и съдът не е длъжен да прилага минималните размери на
22
адвокатските възнаграждение, установени с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, ако прецени, че с
оглед на конкретните особености на случая определеният размер разноски не
може да бъде обосновано с преследване на „легитимни цели“.
Размерът на адвокатските възнаграждения се обосновават с два
обективни критерия - обемът и сложността на извършената дейност и
величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери
на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, цената на
адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия
кумулативно.
С най –новата съдебна практика – като критерии за определяне размера
на дължимите адвокатски възнаграждения е посочено, че освен обичани и
разумни размери на адвокатските възнаграждения, се дължат и такива, с които
се държи сметка за положената от адвоката обективна и обоснована грижа за
защита интересите на страната, която представлява /така определение №
2995/13.06.2024г. по ч.гр.д.№ 991/2024г. на ВКС, 4 г.о./.
При преценка в случая на горните два критерия и при съобразяване на
задължителната и цитирана практика на СЕС по въпроса за определяне на
справедливия и обоснован размер разноски за адвокатско възнаграждение, в
настоящия случай присъденият размер от 400 лв. с ДДС по отношение на
всеки един от двата предявени иска се явява пропорционален и съответен на
действително свършената работа, както и с обема, вида, естеството на
предявените искове и упражнените от страна на ищеца материални институти,
по които ответната страна е взела становище и подала отговор по предявения
иск. В съответствие с критериите, имащи отношения към определяне на
размера, съдът е намалил поискания размер и присъдил такъв, който да
представлява обективно и законосъобразно възнаграждение за положения от
насрещната страна труд от пълномощника й по предявения иск с оглед на
преценка на конкретните обективни особености на случая.
Аргументи относно разходите на адвоката за осъществяване на
дейността му са неотносими за определяне на дължим размер разноски за
адвокатско възнаграждение. Определеният размер разноски е съобразен от
първоинстанционният съд с предмета на делото, действителната му
фактическа и правна сложност, както и с оглед на обема извършена работа от
пълномощника на ищеца. Обемът работа не се изчерпва и определя само с
материалния интерес на всеки от исковете, а от реално извършената работа по
конкретното дело. Касае се до извършени от пълномощника на жалбоподателя
действия по подаване на искова молба и на писмена защита. Производството
пред първоинстанционният съд се е изчерпило с провеждане на съдебни
заседания, в които пълномощникът на ищеца не се е явил. Макар и да са
предявени два иска – за недействителност на договор за кредит и осъдителен
– за връщане на дадено без основание /чл. 55, ал. 1 ЗЗД/, извършената работа е
една и съща, доколкото искът по чл.26 ЗЗД, представлява елемент от
23
фактическия състав на осъдителния иск по чл. 55 ЗЗД и в този смисъл
свършена от пълномощника работа по двата иска е една и съща. Става дума за
ангажиране на едни и същи доказателства, извършване на идентични правни
действия, упражняване на едни и същи процесуални права, приключване на
делото в едно съдебно заседание, при упражняване на класически институти
на материалното и процесуално право.
Вярно е, че по естеството си исковете са различни и обективно
съединени, но са предявени и поддържани на един и същ правопораждащ
юридически факт, сключването на един и същ договор за потребителски
кредит, което предполага еднаквост на извършената защита, респ. работа.
В тази връзка, определеният размер следва да се счете за съответен и при
правилно балансиране на посочените два критерия за определяне на
дължимите разноски по делото за адвокатско възнаграждение и който размер е
съответен и на зададените в цитираното решение на СЕС критерии. Също така
следва да се държи сметка, че отговорността за разноски е производна от
принципа за неоснователно разместване на блага, но същевременно е и
своеобразна санкция спрямо загубилата спора страна заради неоснователно
предизвикания правен спор, но с оглед принципа на чл. 3 ГПК не може да
бъде източник за неоснователно обогатяване за насрещната страна, чиято теза
е била призната за основателна.
По изложеното обжалваното определение следва да се потвърди, като
правилно и законосъобразно.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 606/ 06.08.2024 г., постановено по гр. д.
№ 2793/ 2023 г. по описа на РС – Благоевград.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1969/ 02.10.2024 г., постановено по
гр. д. № 2793/ 2023 г. по описа на РС – Благоевград.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на
адв. Д. М. сумата в размер на 200 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
24
2._______________________
25