Р Е Ш Е Н И Е
№1
гр.Шумен, 07 Януари 2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският окръжен съд, в публичното
съдебно заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
Председател: М. Маринов
Членове:1. Р. Хаджииванова
2. С. Стефанова
при секретаря Г. Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Маринов В.гр.дело №371 по описа за 2019 год. на
ШОС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №233 от 15.07.2019г. по гр.д.№583/2019г. по
описа на НПРС, Районен съд - гр.Нови Пазар е отхвърлил предявеният установителен
иск по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД
срещу Б.З.Б., за установяване съществуването на вземане в размер на 3000 лв. (три хиляди лева) главница – неплатени задължения по договор за
потребителски кредит № *952/21.02.2018 г., ведно със
законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК до окончателното изплащане на задължението, на вземане в размер на 1451,04 лв. (хиляда четиристотин петдесет и един лева и четири стотинки)
договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит № *952/21.02.2018 г., и на вземане в размер на 3601,44лв. (три хиляди шестстотин и един лева четиридесет и четири
стотинки), възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги по договор за
потребителски кредит № *952/21.02.2018 г., за които
вземания е издадена Заповед № 76/25.01.2019 г. по ч.гр.д. № 133/2019г. на НПРС.
С решението изрично е отхвърлено и искането на ищцовата страна за присъждане на
деловодните разноски в заповедното и исковото производство.
Недоволен от така постановеното решение
останал ищеца, който обжалва решението на районния съд в частта, с която са
отхвърлени предявените от него искови претенции за сумата от 3000 лева главница
и 1451,04 лева - договорно възнаграждение, като посочва доводи за неправилност
и незаконосъобразност, и моли съда да го отмени в атакуваната част и постанови
друго, с което да бъдат уважени тези претенции. Излага, че уговореното
възнаграждение по договора в размер на 1451,04 лева не противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както предвид договорната
свобода, прокламирана в чл.9 от ЗЗД и размера на лихвения процент - 41,17 %,
така и предвид липсата на изрична законова забрана за уговаряне на лихва в
подобен размер. Сочи, че атакуваното решение е неправилно и в частта, с която
съдът е приел, че главницата по кредита не е предсрочно изискуема и е
отхвърлена изцяло претенцията за главница, по подробно изложени съображения.
В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна не е депозирала
отговор на жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и
процесуално допустима.
Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество.
Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите
изложени в жалбата, становищата на страните, и прецени поотделно, и в
съвкупност събраните по делото доказателства, намери въззивната жалба за частично основателна.
Районен съд - гр.Шумен е бил сезиран с искова претенция
по чл.415, ал.1, т.2 от ГПК от "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД срещу Б.З.Б..
От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа
страна: Въз основа на депозирано от ищеца Заявление по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№133/2019 г. на НПРС е издадена Заповед №76/25.01.2019г., с която на
ответника е разпоредено да заплати на ищеца следните суми: 3000 лв. - главница по договор за
потребителски кредит №*952 от 22.02.2018г.; 1451,04 лева - договорно
възнаграждение; 3601,44 лева - възнаграждение за закупен допълнителен пакет от
услуги, 30 лева такси, 19,20 лихви забава и 262,03 лева разноски.
Длъжникът е бил призован по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, и на ответника е
указана възможността да предяви установителната си претенция по чл.415, ал.1,
т.2 от ГПК.
От представения договор № *952/21.02.2018 г. за потребителски
кредит „Профи кредит Стандарт“, сключен между ищеца и ответника, е видно, че
ищецът е предоставил на ответника сумата от 3000лв., кредит. Съгласно договора
срокът за погасяването му е 24 месеца; при размер на вноските от 185,46лв., при
ГПР – 49,89%; ГЛП – 41,17%. Със същия договор е закупен и пакет от допълнителни
услуги на стойност 3601,44лв., и размер на 150,06лв. месечна вноска. От
представеното банково извлечение е видно, че на 22.02.2018г. ищеца е превел на
ответника 3000 лв. по процесния договор №*952. Ответника не твърди, че е
изплащал каквато и да било част от поетото от него задължение по настоящия
кредит, и не са представяни доказателства в тази насока.
Горната фактическа обстановка налага следните правни изводи: Процесният договор е сключен при спазване изискванията на чл.11, т.9, 10 и 11 от ЗПК. Същият съдържа задължителните реквизити по сочените норми, поради което не би могло да се приеме, че се явява нищожен на сочените основания. Отразен е общият размер на кредита, лихвеният процент, който е фиксиран, посочен е годишният процент на разходите, който не надхвърля размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съдържа се общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, приложен е и погасителен план, подписан от двете страни, в който е посочен броя на погасителните вноски, падежа на всяка една от тях, какво се погасява с тях и в какъв размер – главница, договорна лихва и вноска допълнителен пакет. Параметрите на кредита се съдържат и в европейския формуляр, подписан от двете страни.
В мотивите към т.9 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 год. по т.д. №4/2013 год. на ОСГТК е посочено, че по общото правило на чл.235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска - от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК. Предсрочната изискуемост, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.2 от ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника. В процесния случай, ищецът не е ангажирал надлежни доказателства, установяващи, че преди образуване на заповедното производство длъжникът е бил уведомен, че кредиторът упражнява правото си да обяви кредитът за предсрочно изискуем. В исковото производство е представено уведомително писмо от 30.05.2018г., като не са ангажирани доказателства същото да е изпратено до длъжника. Съобразно константната практика на ВКС, установена с Решение № 148/02.12.2016г. по т. д. № 2072/2015г. на ВКС, I т. о., Решение № 208/09.02.2018г. по т. д. № 394/2017г. на ВКС, І т. о. и др., начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договор за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл.415 /422/ ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. Прието е, че предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. Законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношения, поради което кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. В Решение № 148/02.12.2016г. по т. д. № 2072/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че начинът на удостоверяване на връчването на документа зависи от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в сключения между страните договор. Разграничени са различни случаи на удостоверяване: при липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденцията; в случай, че кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка; в случай, че в договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция. В хипотезата на направен избор за връчване на уведомлението на длъжника чрез пощенска пратка, приложение намират условията за доставяне на пощенски пратки, определени в Общи правила, приети с Решение № 581/27.05.2010г. от Комисията за регулиране на съобщенията на основание чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги (ЗПУ) . В този случай връчването трябва да е удостоверено по реда на чл. 5, ал. 1 и ал.2 на Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети. Удостоверителното изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса и за неявяването в пощенската служба по чл. 5, ал. 3 от Общите правила не предполага недобросъвестното поведение на получателя /например укриване или отказ за получаване или узнаване на съдържанието на съобщението/, тъй като последният не е страна по договора между подателя и пощенския оператор. В Решение № 180/23.11.2016г. по т. д. № 2400/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че Общите правила и чл. 36, ал. 2 ЗПУ не въвеждат фикция, че при липса на фактическо връчване, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите правила, пратката ще се счита за доставена на получателя. Ако в договора са предвидени конкретни способи за връчване на кореспонденция между страните, редовността на връчването на уведомлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането се преценява съобразно договорните клаузи. При необходимост от тълкуване на договора следва да се приложат правилата на чл. 20 ЗЗД като се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, и препятства евентуално недобросъвестно поведение на получаващата страна. Изпращането на съобщение не трябва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи изявлението на своя съдоговорител. Посочено е, че е допустимо в договора да бъде предвидено, че изявлението на едната страна ще се счита за достигнало до другата страна, без фактически същото да е получено. Клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението (на адрес или на адресат) се приравнява на фактическото му получаване. В случай, че в договора няма уговорки относно връчването на съобщения и пощенската пратка е върната като недоставена, независимо от причините за това, волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредит не може да се счита получено от длъжника. В същия смисъл и Решение № 101 от 19.08.2019 г. на ВКС по т. д. № 439/2017 г., II т. о. Независимо от горното е необходимо да се отбележи и, че в чл.12.3 от Общите условия на Профи кредит България ЕООД към договора за потребителски кредит е предвидена единствено възможност кредитора да обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление при настъпване на изрично посочени обстоятелства.
Съгласно
задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение №8/02.04.2019 г. по Тълкувателно
дело № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК, е допустимо предявеният по реда на чл.422, ал. 1 от ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за кредит
поради предсрочна изискуемост да бъде
уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, като искът следва да
бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо. При вземане, произтичащо от договор за кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно
обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за
изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка
по договора за кредит при условията, договорени между страните - кредитор и
кредитополучател. Размерът и падежът на всяка вноска са определени в договора и
за настъпването на изискуемостта им не е необходимо удостоверяването на
обстоятелства по чл. 418, ал. 3 от ГПК. Липсата на точно изпълнение, съобразно договореното по актуален
погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението - главница
или лихви, следва да бъде съобразено в рамката на исковото производство по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК, дори и да не са настъпили последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит. Длъжникът - ответник по иска дължи изпълнение, макар и само
за онази част от дълга, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от
страните. Целта на заповедното производство, продължение на което е
производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
е да се реализират по облекчен ред правата на кредитора. Положението на
кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на
заповедно производство, отколкото, ако той направо бе предявил осъдителен иск
за вземането си по общия ред. Съответно не би следвало при развиващото се в
хипотезите на чл. 415, ал. 1, т.
1 - 3 ГПК
исково производство, пред банката като кредитор с вземане по чл. 417, т. 2 ГПК
да съществуват пречки да получи по всяка от въведените със заявлението
претенции - главница, възнаградителни лихви, лихви за забава, неустойки, такси
и други суми, чието възникване и изискуемост са доказани в исковото
производство, стига тези суми да са в рамките на посочените в заявлението
размери. Присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата
главница по договор за кредит поради предсрочна
изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска,
съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са твърдените
от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно
материално право. Изменение в основанието на иска е налице, когато ищецът
заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато прибавя
ново основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска, като се
позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба,
от който произтича защитаваното в процеса накърнено субективно материално
право. Предсрочната изискуемост на вземането по
договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на
изпълнение преди датата на настъпването ѝ, но няма за последица изменение
на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на
настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно
изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за
кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е
определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил
падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит.
Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя
от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е
възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Ако кредиторът
поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на
цялото задължение, но се установи, че такава възможност се е породила само за
част от това задължение, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен
до размера, чиято изискуемост е настъпила. Решението на съда трябва да отразява
правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на
приключване на съдебното дирене. Искът следва да бъде уважен за вноските с
настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо - датата на
приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. От гореизложените
мотиви към тълкувателното решение, става ясно, че доколкото основанието на
установителния иск са твърдените юридически факти, от които произтича
претендираното субективно материално право, е изоставена и практиката за
допустимо съединяване на установителната претенция с осъдителна такава в
условията на евентуалност, предвид абсолютната идентичност на основание и
петитум по двата иска. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита
кредита за предсрочно изискуем, направено в хода на исковото производство – с
връчване препис от исковата молба на ответника на 23.05.2019 г., има за
последица настъпване на изискуемостта от този момент /съдебната практика приема
и, че връчването на особен представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник - Решение
№198/18.01.2019г. по т.д.№193/2018г. І т.о. на ВСК, постановено по чл.290 от ГПК, и др./. В настоящия случай,
доколкото с подаване на исковата молба по чл.422 от ГПК, ищеца е обективирал
изявлението си за упражняване на правото да направи целия дълг по кредита за
предсрочно изискуем, и връчването на исковата молба представлява надлежно
уведомяване на длъжника, то установителната претенция е основателна за цялата
дължима главница - 3000 лева.
По отношение възнаградителната лихва по договора за
кредит. В случая, в договора е уговорен годишен лихвен процент на 41,17 %.
Максималният размер на договорната лихва / възнаградителна или за забава/ е
ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и
пр.. Въпреки че не е налице действащо нормативно ограничение при договарянето
на размера на възнаградителната лихва, то съгласно наложилата се съдебна
практика /решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д.№1106/2003 г., ІІг.о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр.д.№315/2005г., ІІ г.о.; решение № 1270/09.01.2009 г. по
гр.д.№5093/2007 г., ІІ г.о., определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д.№6295/2014
г., ІV г.о./ се приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на
законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай предвиденият
размер на договорната възнаградителна лихва, съществено превишава нейната
обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната сума.
Настоящата инстанция споделя тази практика.
В съответствие с препращащата разпоредбата на чл.86,
ал.2 от ЗЗД, размерът на законната лихва е определен с Постановление № 426 на
Министерския съвет от 18.12.2014 г. /в сила от 01.01.2015 г./, съгласно което,
годишният размер на законната лихва по просрочени парични задължения е в размер
на основния лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Лихвеният
процент в сила от 1 януари на текущата година е приложим за първото полугодие
на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли е приложим за
второто полугодие. Предвид това и доколкото основния лихвен процент на БНБ по
време на действие на целия договор е 0, то годишния размер на законната лихва
се явява 10% или трикратния-30%. В случая
отразеният в договора ГЛП - 41.17% надвишава трикратния размер на законната
лихва за периода на договора. Накърнен е
принципът за еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на нарушение
на добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. В съответствие с чл.26, ал.4 ЗЗД,
същата следва да се замести по право от повелителни правила на закона, като се
приеме дължимост на лихвата до размера от 10 % - законната лихва. В този смисъл
е и горецетираната съдебна практика.
Съобразно Тълкувателно решение №3/27.03.2019г.
по тълкувателно дело №3/2017г. на ОСГТК на ВКС, размерът на вземането на
кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се
определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора
парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането. Договорът се изменя в частта
за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична
сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. При настъпване на предсрочна
изискуемост отпада занапред действието на погасителния план, ако страните са
уговорили заемът/кредитът да се връща на вноски. Уговорената
в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната
сума за срока на договора. Предсрочната изискуемост има гаранционно -
обезпечителна функция съгласно чл. 71 ЗЗД,
независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на договора поради
неизправност на заемополучателя има за последица загуба на преимуществото на
срока при погасяване на задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД)
за длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди
първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява
добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което
уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на
предсрочната изискуемост, не се дължи. Ето защо претенция за заплащане на
възнаградителна лихва за този период не следва да се уважава, а принципно
следва да се признае дължимостта на главницата, след обявяване на кредита за
предсрочно изискуем, и мораторната лихва върху тази главница от тази дата до
окончателното ѝ изплащане. В настоящия случай дължимата възнаградителна
лихва върху изискуемата главница за периода от просрочване на всяко от главните
задължения до 23.05.2019г. /настъпването на предсрочната изискуемост/, следва да
се определи на основание чл.162 от ГПК от съда на 84,57 лева. За този размер е
основателна претенцията за договорна лихва, както и тази за главницата ведно
със законната лихва върху нея, считано от 23.05.2019г. до окончателното ѝ
изплащане.
Предвид изложеното, съдът намира, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която установителната претенция е отхвърлена за сумата от 3000 лева главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.05.2019г. до окончателното ѝ изплащане, и сумата от 84,57 лева - възнаградителна лихва за периода от 25.03.2018г. до 23.05.2019г., и вместо това постановено друго, с което бъде уважен иска в тази му част. В останалата си обжалвана част решението следва да бъде потвърдено. В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
С оглед изхода на спора в настоящата
инстанция следва да се направи преизчисляване на разноските за заповедното
производство, първата инстанция и да се изчислят такива за втора инстанция. В
първоинстанционното производство и във въззивното, ищецът е бил представляван
от юрисконсулт, поради което и следва да му бъде определено възнаграждение в
съответствие с разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК,
съгласно която размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 от Закона за
правната помощ, който от своя страна препраща към Наредба за заплащането на правната
помощ. Съгласно чл.25, ал. 1 НЗПП
за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до
300 лева, поради което, предвид фактическата и правна сложност на делото, на
ищеца следа де се определи възнаграждение в размер на сумата по 150 лева за
всяка инстанция. По отношение на разноските направени в заповедното производство,
които са в размер на 262,03 лева, на ищеца следва да се присъди сумата 99,76
лева съразмерно с уважената част от претенцията. Съразмерно с уважената част от
установителните претенции на ищеца следва да се присъдят и деловодни разноски
за първоинстанционното производство в размер на 121,07 лева, и в размер на 165,64
лева за въззивното производство /съразмерно с уважената част от жалбата/.
Първоинстанционният съд не е следвало да постановява изричен диспозитив за
отхвърляне искането за присъждане за разноски /което е законна последица от
отхвърляне на исковата претенция/, но доколкото има два отхвърлителни
диспозитива за разноските, то решението в частта, с която е отхвърлено искането
за разноски до горепосочените размери следва да се отмени, като вместо него се
постанови друго с което разноските се присъдят.
Водим от горното, и на основание чл.271 от ГПК,
Шуменският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №233 от 15.07.2019г. по гр.д.№583/2019г. на Районен съд - гр.Нови Пазар,
САМО В ЧАСТТА, с която са отхвърлени
предявените от „Профи
Кредит България“ ЕООД с ЕИК срещу Б.З.Б. с ЕГН **********,***, искове с
правно основание чл.415 от ГПК, вр. с чл.124 от ГПК вр. чл.79, ал.1 вр. чл.240
от ЗЗД, за признаване за установено, че ответника дължи на ищеца, сумата от 3000 лева /три хиляди лева/ - главница, представляваща дължима сума по договор
за потребителски кредит № *952/21.02.2018 г., сключен
между страните,
ведно със законната лихва върху главницата
от 23.05.2019г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 84,57 лева /осемдесет и четири лева и петдесет
и седем стотинки/, представляваща възнаградителна лихва за периода от 25.03.2018
год. до 23.05.2019 год., присъдени по ч.гр.д.№133/2019г. по описа на НПРС, КАКТО
И В ЧАСТТА, с която са отхвърлени
исканията на ищеца за присъждане на деловодни разноски, за размера до 99,76 лева за заповедното производство,
и до 121,07 лева за
първоинстанционното производство, като вместо това, в тази част, ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на Б.З.Б. с ЕГН **********, че същият
дължИ на „Профи Кредит България“ ЕООД
с ЕИК *, сумата
от 3000
лева /три хиляди лева/ - главница,
представляваща дължима сума по договор за потребителски кредит № *952/21.02.2018 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата от 23.05.2019г.
до окончателното изплащане на задължението, и сумата от 84,57 лева /осемдесет и четири лева и петдесет и седем стотинки/,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 25.03.2018 год. до 23.05.2019
год., присъдени по ч.гр.д.№133/2019г. по описа на НПРС.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №233 от 15.07.2019г. по гр.д.№583/2019г. на Районен съд - гр.Нови
Пазар в останалата обжалвана част.
В необжалваната част решението е
влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Б.З.Б. с ЕГН **********, да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК *, направени по делото разноски, съразмерно с уважената
част от предявените претенции, както следва: в размер на 99,76
лева за заповедното производство, в размер на 121,07 лева за първоинстанционното производство, и в размер на 165,64 лева за въззивното производство.
На основание чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.