№ 13425
гр. София, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседА.е на
девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:СТОЮ ХР. ЗГУРОВ
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СТОЮ ХР. ЗГУРОВ Гражданско дело №
20211110147769 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на делото са предявените от „фирма“ ЕАД, ЕИК **** против
А. С. С., ЕГН **********, обективно и кумулативно съединени искове с
правно основА.е чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.99
ЗЗД, във вр. с чл.240, ал. 2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, относно признаването за
установено по отношение на ответника, че в полза на ищцовото дружество
съществуват вземА.ята, предмет на издадената Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.06.2020г. по ч.гр.д. № 20596/2020г.
съгласно описа на СРС, в размер на 201,08 лв., представляваща дължима
главница по сключения между ответника и „фирма“ АД, Договор за паричен
заем № ****/20.06.2016г., вземА.ята по който са прехвърлени на „фирма“
ЕООД с Приложение № 1/01.01.2018г. към Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г., като впоследствие цесионерът по
този договор прехвърлил процесните вземА.я в полза на ищеца с Договор за
продажба и прехвърляне на вземА.я /цесия/ от 03.05.2019г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
29.05.2020г., до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 11,86
лв. за периода от 20.12.2016г. до 18.02.2017г., както и обезщетение за забава
в размер на 100,80 лв. за периода от 20.12.2016г. до датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 29.05.2020г.
ПретендирА.те от ищцовото дружество права произтичат от
твърденията, че на ответника А. С. С. в качеството й на заемател по Договор
за паричен заем № ****/20.06.2016г. е предоставен заем в размер на 500,00
лв., който е усвоен от нея в деня на сключване на договора. Била уговорена и
договорна лихва в размер на 67,84 лв. Съгласно постигнатите между стрА.те
1
по облигационното правоотношение уговорки, заемателят се е задължил да
погаси задължението си по договора за заем на 8 анюитетни месечни вноски в
размер на 70,98 лв. всяка, като падежът на първата вноска бил на 23.07.2016г.,
а на последната – 18.02.2017г. Посочва, че на длъжника е начислено и
обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 100,80 лв. за
периода от 20.12.2016г. до датата на депозиране на заявлението по чл. 410
ГПК – 29.05.2020г. Поддържа, че срокът на договора е изтекъл на 18.02.2017г.
с падежа на последната погасителна вноска и не е обявяван за предсрочно
изискуем. Твърди, че на основА.е сключен Рамков договор за прехвърляне на
парични задължения /цесия/ от 30.01.2017г. и Приложение № 1/01.01.2018г.
към същия кредиторът по процесния договор за паричен заем „фирма“ АД е
прехвърлил на „фирма“ ЕООД вземането си срещу ответника А. С. С., като
впоследствие цесионерът по този договор прехвърлил процесните вземА.я в
полза на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземА.я /цесия/ от
03.05.2019г. Сочи, че извършената цесия е съобщена на длъжника, а
евентуално, че прехвърлянето на вземането е съобщено на длъжника с
получаване на препис от исковата молба и приложенията. Моли съда да
постанови решение, с което да установи дължимостта на процесните вземА.я.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от
ответника. С него тя твърди липса, че не разполага със средства и, че страда
от тежко заболяване. В подаденото възражение по чл. 414 ГПК в заповедното
производство по ч.гр.д. № 20596/2020г. излага твърдения за погасяване на
сумите чрез плащане, като сочи, че е сигурна, че единият кредит, който не е
изплатила изцяло й бил отпаднал поради здравословни причини, като след
поискана от кредитора информация за наличие на задължения й било казано,
че такива не са налице
.В съдебното заседА.е ищцовото дружество не изпрати представител.
Ответникът С. не се яви лично в съдебното заседА.е, не изпрати
представител и не ангажира окончателно становище по спора.
След като взе предвид изложеното в исковата молба, отговорът,
събрА.те доказателства по делото и изявленията на стрА.те в съдебно
заседА.е, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От представените и приети писмени доказателства се установи, че
между ответника и „фирма“ АД е бил сключен Договор за паричен заем №
****/20.06.2016г., съгласно който заемодателят предоставя на ответника заем
за потребителски цели в размер на 500лв.. СтрА.те са постигнали съгласие с
клаузата на чл.3 от договора, че последният служи за разписка относно
получаването и усвояването на заемната сума по посочения в него начин. В
договора са посочени годишен процент на разходите /ГПР/ от 40,78 %,
годишен лихвен процент /ГЛП/ от 35 % и общата стойност на плащА.ята от
567,84 лв. Ответникът се е задължила да възстанови заетата сума чрез 8 броя
месечни вноски, всяка от които в размер на 70,98 лв. В договора не е
обективиран погасителен план, като такъв не е представен от ищеца и като
отделен документ.
2
Съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземА.я от
30.01.2017г. и Приложение №1/01.01.2018г. към него, сключени между
„фирма“ АД в качеството на цедент и „фирма“ ООД като цесионер,
вземА.ята по договор за паричен заем № ****/20.06.2016г. са прехвърлени в
полза на „фирма“ ООД. Съгласно Договор за продажба и прехвърляне на
вземА.я от 03.05.2019г. и Приложение №1/03.05.2019г. процесното вземане е
било прехвърлено от „фирма“ ООД в полза на ищцовото дружество.
Съгласно заключението на вещото лице по приетата съдебно-счетоводна
експертиза начислените по процесния договор задължения на ответника са в
общ размер на 941,32 лв., от които 500 лв. са главница, 67,84 лв.-договорна
лихва, 328,48 лв.-неустойка за неизпълнение на договорно задължение по
чл.4, ал.2 от договора и 45 лв. –такса разходи за събиране на вземането.
Ответникът е заплатила за погасяване на задълженията по договора в полза на
„фирма“ АД сума в общ размер на 636, 05 лв., като от тях за погасяване на
главницата са отнесени 298,92 лв., договорна лихва в размер на 55,98 лв.,
неустойка по чл.4, ал.2 от договора в размер на 236,15 лв. и 45 лв. –такса
разходи за събиране на вземането.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до
следните правни изводи:
Процесният договор попада в обхвата на регулация на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) –
ЗПК, който урежда особени изисквА.я за предоставяне на потребителски
кредит, а също и Закона за защита на потребителите (обн. ДВ, бр.
99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г.) – ЗЗП, който урежда защита на особена
категория длъжници.
В съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК и т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се
отбележи, че съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК (в
приложимата редакция към датата на сключване на договора – ДВ бр. 61 от
25.07.2014 г., в сила от 25.07.2014 г.), когато не са спазени изисквА.ята на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквА.я води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също
е по-особена по вид с оглед на установените в чл. 23 ЗПК последици, а
именно че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи връщане на лихви и другите разходи. С
оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени
в обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в
оборота, съдът е задължен да следи служебно, съгласно чл. 5 ГПК, за
3
тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми
не е въведено в отговора на исковата молба като възражение.
При извършената служебна проверка, относно действителността на
сключения между „фирма“ АД и ответника договор, съдът констатира, че в
него лихвеният процент е фиксиран като абсолютна процентна стойност –
35%, който не е в размер надвишаващ пет пъти законната лихва и не е
определен в нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК. Липсва обаче разпоредба за
условията на неговото прилагане. Липсва уточнение за базата, върху която се
начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или
върху остатъчната главница, т.е. не става ясно как е разпределян лихвеният
процент във времето – върху цялата дължима главница или е съобразно
поетапното намаляване, от което се провява неяснота относно размера и
начина на формиране на възнаградителната лихва. Без значение дали
лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да
са посочени условията /начините/ за прилагането му или поне от цялостното
съдържА.е на договора и погасителния план към него да може
непротиворечиво и без съмнение да се изведе какъв е начинът на начисляване
на лихвения процент съобразно главницата по договора. Това изискване не е
изпълнено, доколкото в договора е посочен единствено размера на лихвения
процент. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
На следващо място, в договора е посочен годишен процент на разходите
/ГПР/, но отново единствено като абсолютна процентна стойност от 40,78 %.
Липсва посочване на взетите предвид допускА.я, използвА. при изчисляване
на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР,
което води и до неяснота относно включените в него компоненти за
формиране посочения в договора ГПР от 49 %, а това от своя страна е
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин, установено в чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Процесният договор съдържа информация за съответните плащА.я и
срокове за това – посочен е общият размер на дължимата по договора сума,
броят и размерът на вноските, падежът на първата и последващите такива,
което изброяване не следва да се приема за погасителен план по смисъла на
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Договорът не съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на частта от главницата и на частта от
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. Посочен е размерът на
съответните плащА.я и срокове за това, но не е осъществено разбиване по
пера на това задължение, от която разбивка да е ясно, какво е задължението
4
за главница и какво е задължението за лихви, респективно за такси, като
такива са предвидени в договора. Не става ясно как се формира сумата от
70,98 лв. за дължимите погасителните вноски. Произтичащото от ЗПК
задължение за кредитора е да посочи разбивка не само на целия размер на
предоставения паричен заем, а и на всяка една отделна погасителна вноска. В
случая става ясно, че сумата 567,84 лв. е съвкупност от общата стойност на
всички плащА.я, но размерът на начислените вземА.я е 941,32 лв., като в него
се включват и други вземА.я-неустойки и такси. Липсва погасителен план,
съставен съгласно изисквА.ята на закона, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
В обобщение на изложеното, настоящият съд намира, че съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК сключеният договор за паричен заем
№2237040/29.01.2015г. между „фирма” АД и ответника С. е недействителен,
тъй като не отговаря на изисквА.ята на чл. 11, ал. 1, т. 9 – 11 ЗПК.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Това се отнася и за
обезщетението за забава, тъй като предвид недействителността на договора,
приложима е разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и за поставяне в забава е
необходима покана. Такава е едва исковата молба, която съобразно фикцията
на чл. 422 ГПК, се счита предявена от постъпване на заявлението по чл. 410
ГПК в съда, поради което и оттогава ще е дължима законна лихва върху
главницата, но не и лихва (обезщетение) за забава в размер на 100,80 лв. за
периода от 20.12.2016г. до 29.05.2020г.
С клаузитета на чл.4, ал.2 от договора за заем, за дължимост на
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
се заобикаля законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК
предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната
лихва, а с процесната клауза се добавя още едно обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение
се търси с тази неустойка са, че вземането няма да бъде събрано. При това,
следва да се подчертае, че тези евентуални вреди са самопричинени от
кредитора, тъй като, ако има предварителна оценка, че е нужно обезпечение,
за да се отпусне кредитът, той не би трябвало да се отпусне преди да се
предостави обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от
неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата
институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен
интерес да претендира описаната неустойка.
Клаузите от договора за заем, доколкото такива изобщо са предвидени в
5
общите условия и тарифата, каквито не бяха представени по делото,
регламентиращи т.нар. разходи и такси за извънсъдебно събиране на
просрочено задължение също са нищожни, защото тези вземА.я не
представляват такса за допълнителни услуги, свързА. с договора, каквито
цедентът съгласно чл.10а, ал.1 ЗПК има правото да договаря с потребителя, а
са още едно обезщетение за забавеното изпълнение на задължението за
заплащане в срок на погасителните вноски, на каквото съгласно чл.33, ал.1 и
ал.2 ЗПК кредиторът няма право.
Предвид изложеното, се налага извода, че по процесния договор,
ответникът дължи на кредитора „фирма“ АД само главницата в размер на 500
лв., която ответникът е заплатила съгласно заключението по приетата
екпертиза още в периода от 15.07.2016г. до 01.11.2017г. или преди подаване
на заявлението в съда и преди цедирането на процесното вземане в полза на
ищцовото дружество. Обстоятелството, че кредиторът е отнесъл постъпилите
плащА.я за погасяване на неустойка и такси, установени с нищожни
договорни клаузи не означава, че тези плащА.я не следва да бъдат третирА.
като такива за погасяване на главницата по договора. По тази причина
ответникът не дължи и законната лихва върху главница, считано от датата на
подаване на заявлението в съда до заплащането й.
Затова съдът намира, че предявените искове са неоснователни и като
такива те следва да бъдат отхвърлени.
Ответникът не е релевирала иска за присъждане на разноски по делото,
а и не е представила доказателства, че е направила такива, поради което съдът
не дължи произнасяне по този въпрос.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „фирма“ ЕАД, ЕИК **** против А. С. С.,
ЕГН **********, обективно и кумулативно съединени искове с правно
основА.е чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.240, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.99 ЗЗД, във
вр. с чл.240, ал. 2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, относно признаването за установено по
отношение на ответника, че в полза на ищцовото дружество съществуват
вземА.ята, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 26.06.2020г. по ч.гр.д. № 20596/2020г. съгласно
описа на СРС, в размер на 201,08 лв., представляваща дължима главница по
сключения между ответника и „фирма“ АД, Договор за паричен заем №
****/20.06.2016г., вземА.ята по който са прехвърлени на „фирма“ ЕООД с
Приложение № 1/01.01.2018г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения /цесия/ от 30.01.2017г., като впоследствие цесионерът по този
договор прехвърлил процесните вземА.я в полза на ищеца с Договор за
6
продажба и прехвърляне на вземА.я /цесия/ от 03.05.2019г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК –
29.05.2020г., до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 11,86
лв. за периода от 20.12.2016г. до 18.02.2017г., както и обезщетение за забава
в размер на 100,80 лв. за периода от 20.12.2016г. до датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК – 29.05.2020г.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на стрА.те, пред Софийския градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7