№ 35
гр. София, 05.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Райна Мартинова
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело
№ 20221100500397 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20203678/27.10.2021 г. по гр. д. № 53674/2020 г. по описа
на СРС, 47 състав е признато за установено, че С. Д. М. не дължи на С.о.
сумата от 200 лева, предмет на изпълнително дело № 20208380403569 по
описа на ЧСИ М.Б., образувано въз основа на Наказателно постановление №
285570/2016 г. от 21.12.2016 г., издадено от Заместник – кмета на С.о. поради
погасявано на задължението по давност.
Против решението е подадена въззивна жалба вх. №
25163120/11.11.2021 г., в която са изложени съображения за неправилност на
първоинстанционното решение. Въззивникът посочва, че ставало въпрос за
действително извършено административно нарушение по Наредба за реда и
условията за пътуване с обществения градски транспорт на територията на
С.о., за което е санкциониран ищеца с наказателно постановление.
Наказателното постановление било влязло в сила и били предприети действия
за събиране на наложената глоба от административно-наказващия орган
преди изтичане на давностния срок. Посочва, че неправилно бил уважен
предявения иск, тъй като не била изтекла абсолютната погасителна давност.
1
Посочва, че преценката дали тази давност е изтекла била на административно-
наказващия орган. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо
него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия С. Д. М. с вх. № 25179369/22.12.2021 г. В отговора са
изложени съображения за правилност на първоинстанционното решение.
Въззиваемия поддържа, че правилно първоинстанционният съд е съобразил
разпоредбата на чл. 82, ал. 1, б. а“ от ЗАНН е приел, че давността относно
вземането е изтекла. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по
делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
следното:
Производството по гр.д. № 53674/2020 г. по описа на СРС, 47 състав е
образувано по искова молба, подадена от С. Д. М. против С.о., с която е
предявен иск с правно основание чл. 439 от ГПК.
Ищцата твърди, че на 14.08.2020 г. е получила покана за доброволно
изпълнение от ЧСИ М.Б. по образувано срещу нея изпълнително дело №
20208380403569. Основание за образуване на изпълнителното дело било
Наказателно постановление № 285570/21.12.2016 г. на Заместник – кмета на
С.о., с което й било наложена глоба в размер на 200 лева. Посочва, че
вземането било погасено по давност, тъй като изпълнителното дело било
образувано на 04.08.2020 г., а наказателното постановление било влязло в
сила на 30.06.2017 г. Поддържа, че след влизане в сила на наказателното
постановление не били предприети изпълнителни действия от взискателя С.о.
за събиране на вземането. Моли да бъде призвано за установено, че не дължи
сумата от 200 лева, представляваща глоба, наложена с Наказателно
постановление № 285570/21.12.2016 г. на Заместник – кмета на С.о. като
погасено по давност. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който С.о.
оспорва предявения иск, като поддържа, че са предприети принудителни
действия за събиране на наложената глоба в законоустановения срок и не е
изтекла погасителна давност. Поддържа, че погасителната давност относно
2
вземането, както и изпълнителната давност по смисъла на чл. 82 от ЗАНН са
два различни института. С изтичане на предвидената изпълнителна давност
вземането продължава да съществува, но то не може да бъде изпълнено по
принудителен ред. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
В първоинстанционното производство са събрани писмени
доказателства, от които се установява следното:
С Наказателно постановление № 285570/2016 от 21.12.2016 г., издадено
от Заместник кмет на С.о. на С. Д. М. е наложена глоба в размер на 200 лева,
на основание чл. 35, ал. 7, т.1 от НРУПОГТССО. Не е спорно между страните,
а и се установява, че наказателното постановление е влязло в сила на
30.06.2017 г.
По молба от 04.08.2020 г. на С.о. и въз основа на влязлото в сила
наказателно постановление е образувано изпълнително дело №
20208380403569 по описа на ЧСИ М.Б.. С молбата за образуване на
изпълнително дело взискателят е възложил на съдебния изпълнител да
извършва изпълнителни действия за събиране на дължимата сума на
основание чл. 18 от ЗЧСИ, като не е посочил конкретни изпълнителни
действия. На 11.08.2020 г. са наложени запори върху банкови сметки на
длъжника С. Д. М..
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма,
както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При
извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви
иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на
3
едно право, когато има интерес от това. В чл. 439 от ГПК е предвидена
възможност за длъжника в изпълнителното производство да оспори
вземането, предмет на изпълнението, когато основава иска си само на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. Предмет на делото е
отрицателен установителен иск, с предявяването на който ищецът цели да
установи, че вземането на ответника, за което е образувано изпълнително
дело № 20208380403569 по описа на ЧСИ М.Б. не подлежи на принудително
изпълнение.
В конкретния случай, предмет на принудителното изпълнение, което е
оспорено е публично общинско вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 7 от
ДОПК, което е възложено за събиране на съдебен изпълнител по реда на ГПК
(чл. 163, ал. 4 от ДОПК). Правилно първоинстанционният съд е приел, че е
компетентен да разгледа предявения иск, доколкото е приложим редът по
ГПК за събиране на публичното вземане.
С оглед изложените от страните твърдения спорен между страните е
въпросът дали правото на принудително изпълнение на публично общинско
вземане е погасено.
Съгласно разпоредбата на чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН
административното наказание „глоба“ не се изпълнява, ако са изтекли две
години от налагането му. Срокът, в който могат да бъдат предприети
изпълнителни действия за събиране на вземането започва да тече от влизане в
сила на наказателното постановление, с което глобата е наложена (чл. 82, ал.
2 и ал. 3 от ЗАНН). В конкретния случай, срокът е започнал да тече от
30.06.2017 г. и е изтекъл на 30.06.2019 г. След изтичане на този срок
административно-наказващият орган губи правото си да претендира
вземането по принудителен ред.
Неоснователен е доводът на въззивника, че в срокът по чл. 82, ал. 3 от
ЗАНН е предприел действия по събиране на вземането. Видно от събраните
по делото доказателства взискателят С.о. е възложил на частен съдебен
изпълнител да събира публичното общинско вземане като е образувано
изпълнително дело, но едва на 04.08.2020 г., т.е. след изтичане на давността,
предвидена в специалния закон.
Неоснователен е и доводът във въззивната жалба, че предявяването на
4
отрицателен установителен иск предполагал да е изтекла абсолютната
погасителна давност за предприемане на изпълнителни действия. На първо
място, разпоредбата на чл. 82, ал. 3 от ЗАНН е приложима само ако по делото
се установи, че взискателят е предприемал действия, които спират или
прекъсват давността относно вземането. От събраните по делото
доказателства не се установява такива действия да са предприемани от
взискателя преди образуване на процесното изпълнително действие.
Наведените доводи, че преценката дали вземането е погасено по
давност принадлежи на административно-наказващия орган, не лишават
длъжника от възможността да установи това по съдебен ред. В този смисъл е
Определение № 52 от 29.12.2020 г. по описа ВКС по гр. д. № 38/2020 г., 5-
членен състав.
По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на
въззивния съд с тези на Софийски районен съд, 47 състав, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител
на въззиваемия сумата от 300 лева, представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ във въззивното
производство.
Предвид на изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20203678/27.10.2021 г. по гр.д. №
53674/2020 г. по описа на СРС, 47 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата С.о.,
ЕИК-****, гр. София, ул. **** да заплати на адвокат В. Н. К., ЕГН-
**********, със служебен адрес гр. София, ж.к. **** сумата от 300 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ във въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6