Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 21.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 3188 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение от 15.01.2017 г. по гр. д. № 48225/2016 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 45 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 07.01.2020 г. и с решение от 02.10.2020 г., е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Р.И.Р., ЕГН **********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 2950 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан с присъда от 19.06.2014 г. по НОХД № 9499/2013 г. на Софийски районен съд, НО, 19 състав, потвърдена с решение № 1308 от 12.12.2014 г. по ВНОХД № 3974/2014 г. на Софийски градски съд, Наказателна колегия, VI - и въззивен състав, ведно със законната лихва, считано от 24.08.2016 г. до окончателното изплащане, сумата от 510,59 лв. - мораторна лихва върху горепосочената главница за периода от 12.12.2014 г. до 24.08.2016 г., сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан с присъда от 19.06.2014 г. по НОХД № 9499/2013 г. на Софийски районен съд, НО, 19 състав, потвърдена с решение № 1308 от 12.12.2014 г. по ВНОХД № 3974/2014 г. на Софийски градски съд, Наказателна колегия, VI - и въззивен състав, ведно със законната лихва, считано от 24.08.2016 г. до окончателно изплащане и сумата от 692,31 лв. - мораторна лихва върху горепосочената главница за периода от 12.12.2014 г. до 24.08.2016 г., като искът за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата 6000 лв., представляваща разликата над присъдените 4000 лв. до предявената сума от 10000 лв., а искът за мораторна лихва върху главницата за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата 1038,47 лв., представляваща разликата над уважените 692,31 лв. до предявената претенция от 1730,78 лв. за периода от 12.12.2014 г. до 24.08.2016 г.
Осъдена е Прокуратурата на Република България да заплати на Р.И.Р., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 635,87 лв., представляваща разноски в производството.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца Р.И.Р., чрез адвокат В.С., срещу първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата над 4000 лв. до предявения размер от 10000 лв., ведно с лихватa за забава. Излагат се доводи, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД), както и че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е неоснователно занижен и не съответства на действително прeтърпените вреди и на константната съдебна практика. Районният съд не е взел предвид всички обстоятелства по делото - продължителността на наказателното преследване и тежестта на повдигнатото обвинение за престъпление от общ характер (за престъпление против личността), начина, по който обвинението се е отразило върху психиката и емоционалното състояние на ищеца - затворил се, престанал да се вижда с колеги и приятели, изпитвал страх от наказателна репресия, чувството на постоянен стрес, свързано с обвинението, провеждането на следствени действия и явяването в съд, провалената кариера и отнемането на законно притежаваното от ищеца оръжие, преместването му на по - нископлатена длъжност поради образуваното наказателно производство. Твърди се, че претърпените от ищеца вреди в личен и професионален план се установяват от показанията на свидетеля Т. (от тях се установява, че ищецът е заел по - нископлатена длъжност - пазач, невъоръжена охрана, не успял да заеме позицията регионален мениджър на фирмата, отнето му било оръжието), както и от представените писмени доказателства. Посочва се, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е несправедлив и прекомерно занижен. Предвид изложеното се моли въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да уважи изцяло исковете. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна - Прокуратура на Република България не взема становище в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба и от ответника Прокуратурата на Република България срещу първоинстанционното решение в частите, с които са уважени исковете, с доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност. Сочи се, че не са налице основания за ангажиране отговорността на Прокуратурата, тъй като не са доказани претърпени от ищеца неимуществени вреди, за които по безспорен начин да е установено, че са в пряка причинно - следствена връзка единствено и само с процесното обвинение. Твърди се, че съдът е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди в противоречие с принципа на чл. 52 ЗЗД, като не е отчел краткия срок на провеждане на наказателното производство (ищецът е привлечен в качеството на обвиняем на 10.02.2012 г., а на 24.05.2013 г. досъдебното производство е внесено в съда с обвинителен акт), факта, че делото е преминало през досъдебна и съдебна фази на две инстанции, че спрямо ищеца е била взета най - леката мярка за неотклонение „подписка“, не е налагана друга мярка за процесуална принуда, интензитета на извършените процесуално - следствени действия. Излага се, че паричното обезщетение за моралните вреди трябва да съответства на необходимото за преодоляването им и че не е проява на справедливост определянето на обезщетение, по - голямо от необходимото за компенсиране на претърпените вреди. Докато ищецът не е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем, същият не е търпял вреди. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил обстоятелства като „…чувство на притеснение, включително от снемане на полицейската му регистрация, фотографиране и дактилоскопиране“, за които действия Прокуратурата на Република България не следва да отговаря. Твърди се, че показанията на свидетеля Т. не следва да се ценят, тъй като няма преки наблюдения върху отношенията на ищеца със семейството му. Не е доказана негативна промяна в авторитета на ищеца пред близки и колеги, и в оценката на обществото. В тази връзка се сочи, че Прокуратурата не е разпространявала информация за образуваното и водено наказателно производство срещу ищеца и не следва да носи отговорност, ако то е станало обществено достояние и причина за злепоставянето му. Не са ангажирани доказателства за оценката на обществото преди повдигане на обвинението, за да се прецени налице ли е негативна промяна в същата, настъпила в резултат на обвинението. Твърдените от ищеца неимуществени вреди не следва да се репарират, тъй като не са установени по безспорен начин. Посочва се също, че районният съд не е отчел и икономическия стандарт на живот в страната към момента на търпене на вредите, установената съдебна практика по аналогични дела (включително тази на ЕСПЧ), както и че прекратяването на наказателното производство само по себе си дава морално обезщетение и компенсира до известна степен търпените страдания.
Във връзка с присъденото обезщетение за имуществени вреди се излагат съображения, че в случая заплащането на адвокатски хонорар в размер над минимално определения не може да се третира като непосредствена вреда от незаконното обвинение. Уговарянето на възнаграждение над минималния размер е риск за страната и ако се приеме, че ответникът дължи имуществено обезщетение, то следва да е в размери, които са разумни, а не представляват санкция. За извършената полицейска регистрация не следва да се ангажира отговорността на въззивника (ответник), тъй като извършените разходи за снемане на тази регистрация в размер на 600 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение, не са пряк и непосредствен резултат от действия на органи на Прокуратурата на Република България. Предвид изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваните части и за отхвърляне изцяло на предявените искове поради липса на основания за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, алтернативно за намаляване размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди като завишен и несъобразен с чл. 52 ЗЗД, съответно за намаляване размера и на присъдените от първоинстанционния съд разноски съразмерно с уважената част от иска.
Въззиваемата страна - Р.И.Р., чрез адвокат В.С., подава писмен отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който моли въззивната жалба на Прокуратурата на Република България да бъде оставена без уважение като неоснователна. Посочва, че срокът на наказателното производство не може да се приеме за кратък, взетата мярка за неотклонение, макар и лека, е по отношение на лице, което е невинно, наказателният процес е рефлектирал върху физическото и психическо здраве на ищеца, отразил се е негативно на служебното му положение, на общуването и осъществяването на социални контакти с близки и приятели. Посочва се, че злепоставянето пред семейство и приятели, подроненият авторитет на служебното място, тревогите от неоснователно заведеното наказателно производство, разпитите и провежданите следствени действия по време на досъдебното производство и съдебните заседания, са довели до влошаване психическото състояние на ищеца, изразяващо се в нарушение на съня, тревожност и необичайно безпокойство, липса на възможност за концентрация, чувство за безпомощност и социално отдръпване, качване на килограми. Обезщетението за неимуществени вреди е определено неправилно, но в занижен размер, като с оглед посочените обстоятелства исковата претенция следва да бъде уважена в пълен размер, а решението на първоинстанционния съд в обжалваната от Прокуратурата на Република България част - потвърдено.
Софийски градски съд, след като обсъди
доводите на страните във въззивните жалби и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и
нарушение на императивни правни норми, поради
което съдът дължи произнасяне на съществото на правния спор в рамките на
заявените с въззивните жалби доводи за неправилност, съобразно нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК.
Предявени за разглеждане са осъдителни искове за обезщетения за неимуществени и имуществени вреди с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани
от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. Отговорността
на държавата за дейността на правозащитните органи е обективна, безвиновна - обезщетение се дължи за всички имуществени
и неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице (чл. 4 ЗОДОВ и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС).
Съгласно ЗОДОВ държавата отговоря чрез органите, от чиито незаконни
актове, действия или бездействия са причинени вреди. При обективната
отговорност се прилага принципът на риска, а не на вината. Когато е без значение дали увреждането
се дължи на виновно поведение на длъжностно лице, то отговорността за вреди се
поема от този, който е създал риска, в
конкретния случай - Прокуратурата на Република България.
За да възникне субективното право на
увредения по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да са осъществени следните
кумулативно дадени предпоставки: 1/ спрямо ищеца
да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от Прокуратурата на
Република България; 2/ ищецът да е бил оправдан
по повдигнатото му обвинение с влязъл в сила съдебен акт; 3/ ищецът да е претърпял твърдените неимуществени вреди и имуществени вреди - понесени разноски за заплащането
на адвокатско възнаграждение в наказателното производство; 4/ причинените вреди да са необходима,
закономерна последица от повдигнатото незаконно обвинение, т. е. да е налице
причинно - следствена връзка между наказателното производство, по което е било
повдигнато незаконното обвинение, и
причинения вредоносен резултат. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
тежест на ищеца е да докаже, че вземането за вреди е изискуемо и ответникът е в
забава.
Елементите от
горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и
главно доказване от ищеца - чл. 154, ал. 1 ГПК. На репариране подлежат само действително настъпилите
вреди - в този смисъл т. 11 от ТР № 3/22.04.2005
г. по тълк. д. № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС.
В конкретния случай във въззивното производство е
безспорно, а и от събраните доказателства се установява, че досъдебно
производство № 282/2006 г. на 06 РУП - СДВР, пр. пр. № 3428/2006 г. по описа на
СРП е образувано и водено първоначално срещу П.Я.М.за престъпление по чл. 325,
ал. 1 НК. Със заповед за задържане на лице от 22.01.2006 г. на основание чл.
70, а. 1 ЗМВР ищецът Р.И.Р. е задържан за срок до 24 часа и на същата дата е
дал обяснение за случая, проведено е и разпознаване на лица и предмети, в което
ищецът е участвал като разпознавано лице. Видно от протокол за разпит на
свидетел на 06.02.2006 г. Р. е разпитан в процесуалното качество на свидетел на
основание чл. 92 и чл. 409, ал. 7 НПК, а на 13.06.2011 г. са проведени очни
ставки с участие на ищеца. Видно от приложената по делото справка за съдимост
ищецът Р.Р. не е осъждан.
С постановление от 06.02.2012 г. Р.И.Р. е
привлечен в процесуалното качество на обвиняем в производството за престъпление
по чл. 129, ал. 2, пр. 2, алт. 1, вр. пр. 3, алт. 1, вр. ал. 1 НК. Със същото постановление спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение „Подписка“.
Постановлението е предявено на обвиняемия на 10.02.2012 г. лично и в присъствието на защитник - адвокат В.С..
На 10.02.2012 г. и на основание чл. 115, чл. 138, чл. 221 и чл. 237 НПК на Р.И.Р. е проведен разпит в съответното процесуално
качество.
С обвинителен акт, внесен в Софийски районен
съд на 23.03.2012
г., СРП е повдигнала на П.Я.М.обвинение за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр.
чл. 130, ал. 2 НК и на Р.И.Р. обвинение за извършено престъпление по чл. 129,
ал. 2, пр. 2, ал.т. 1, вр. пр. 3, алт. 1, вр. ал. 1 НК (за това, че на
22.01.2006 г. около 01:30 часа в гр. София, кв. „Суходол“, до дискотека клуб
„Енерджи“ нанесъл ритник с десния си крак в лицето на падналия на земята Б.И.Б.,
с което му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счуване на долната
челюст в областта на левия ъгъл, което увреждане е реализирало
медикобиологичния признак „Счупване на челюст с последици трайно затруднение на
дъвченето и говоренето за срок, по - дълъг от 30 дни“), по повод което е образувано НОХД № 5723/2012 г. по описа на СРС, НО, 19 състав. По делото са проведени три открити съдебни заседания, на които ищецът Р. се
е явил с адвокат С. - делото е отлагано с оглед нередовното призоваване на
подсъдимия М., неявяването на служебния му защитник, както и на свидетел по
делото. В съдебно заседание на 28.02.2013 г. първоинстанционният съд е
прекратил съдебното производство и е върнал делото на СРП за отстраняване на
допуснати процесуални нарушения, довели до нарушаване правото на защита на
двамата подсъдими.
С постановление от 19.03.2013 г. Р.И.Р. е
привлечен в процесуалното качество на обвиняем по ДП № 282/2006 г. по описа на 06 РУП - СДВР за престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 3, алт. 1 и алт. 2, вр. ал. 1 НК.
Със същото постановление спрямо ищеца е
взета мярка за неотклонение „Подписка“. Постановлението е предявено на
обвиняемия на 29.03.2013 г. лично и в присъствието
на защитник - адвокат С..
На 29.03.2013 г. и на основание чл. 115, чл. 138, чл. 221 и чл. 237 НПК на Р.И.Р. е проведен разпит в съответното процесуално
качество.
С
постановление от 12.04.2013 г. досъдебното производство срещу П.Я.М.е
прекратено поради изтекла абсолютна давност за престъплението.
С
обвинителен акт, внесен в Софийски районен съд на 30.05.2013 г.,
СРП е повдигнала на Р.И.Р. обвинение за извършено престъпление по чл. 129,
ал. 2, пр. 3, алт. 1 и алт. 2, вр. ал. 1 НК (за това, че на 22.01.2006 г. около
01:30 часа в гр. София, кв. „Суходол“, до дискотека клуб „Енерджи“ нанесъл
ритник с десния си крак в лицето на падналия на земята Б.И.Б., с което му
причинил две средни телесни повреди, изразяващи се в счуване на долната челюст
в областта на левия ъгъл, което увреждане е реализирало медикобиологичния
признак „Счупване на челюст с последици трайно затруднение на дъвченето и
говоренето за срок, по - дълъг от 30 дни“ и травматично избиване на първи горен
зъб вляво, което увреждане е реализирало медико - биологичния признак „Избиване
на зъб, без който се затруднява дъвченето и говоренето“, като затруднението в
дъвченето и говора ще остане постоянно), по повод което е образувано НОХД № 9499/2013 г. по описа на СРС, НО, 19 състав. По делото са проведени пет открити съдебни заседания, на които ищецът Р.Р.
се е явил с адвокат В.С. и са разпитани множество свидетели.
С присъда от 19.06.2014 г., постановена по НОХД № 9499/2013 г. по описа на СРС, НО, 19 състав, подсъдимият Р.И.Р. е признат за невиновен и на основание чл. 304 НПК
оправдан по подвигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 129,
ал. 2, пр. 3, алт. 1 и алт. 2, вр. с чл. 1 НК.
По протест на
прокурор от СРП е образувано ВНОХД №
3974/2014 г. по описа на Софийски градски съд,
НО, VI въззивен състав. С решение № 1308/12.12.2014 г. въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда и същата е влязла в сила.
Като писмени
доказателства по делото са приети: трудов договор № 727/27.05.2010 г., сключен
между „К.“ ЕООД и Р.Р., по силата на който ищецът е приел да изпълнява
длъжността „охранител“ с размер на основното трудово възнаграждение - 142,50
лв.; допълнително споразумение от 27.12.2012 г., с което е уговорено
преминаване от едночасов работен ден на осемчасов работен ден, с основно
месечно трудово възнаграждение в размер на 310 лв., считано от 01.01.2013 г. и допълнително
споразумение от 26.09.2014 г., с което е уговорено преминаване от осемчасов
работен ден на четиричасов, с основно месечно трудово възнаграждение в размер
на 170 лв., считано от 01.10.2014 г.
По делото е
приет трудов договор № 14/02.07.2015 г., сключен между „С.К.“ ЕООД и Р.И.Р., по
силата на който ищецът е приел да изпълнява длъжността „охранител“, на пълно
работно време от осем часа и основно трудово възнаграждение в размер на 380 лв.
Приет е и
предавателно - приемателен протокол от 01.03.2012 г. за предаване на служител
на МВР на законно притежаваното от ищеца оръжие във връзка с повдигнатото му на
06.02.2012 г. обвинение.
По делото са
приети заявление от 30.03.2015 г. от Р.И.Р., чрез адвокат В.С., до директора на
Главна дирекция „Национална полиция“ за снемане на полицейската регистрация на
основание чл. 68, ал. 6, т. 3 от Закона за министерството на вътрешните работи
и Наредба за реда за извършване и снемане на полицейската регистрация, приета с
ПМС № 336/24.10.2014 г. и снемане от всички полицейски информационни фондове на
информацията, свързана с извършената полицейска регистрация, искане от
17.07.2015 г. до административния ръководител на Софийска районна прокуратура
за актуализиране на информацията в информационния архив на СРП в съответствие с
постановената спрямо ищеца оправдателна присъда, аналогично искане до
председателя на Софийски районен съд за актуализиране на информацията в
информационния архив на Софийски районен съд, както и до Национална следствена
служба за актуализиране на информацията в информационния архив на Национална
следствена служба.
По делото е
прието решение рег. № 328605-149/04.08.2017 г. на МВР - Главна дирекция
„Национална полиция“ за заличаване на личните данни на Р.И.Р., обработвани в
информационните фондове на МВР.
По делото е прието
също писмо от 15.03.2017 г. от Национална следствена служба за извършена
актуализация на данните в Централизираната информационна система на
следствените служби и за заличаване на информацията по пр. пр. № 3428/2006 г.
по описа на СРП.
Приета е и Заповед
№ 3286з-458/22.07.2015 г. на МВР - Главна дирекция „Национална полиция“, с
която е разпоредено да се снеме от всички информационни фондове на МВР
полицейска регистрация № 18243/22.01.2006 г., извършена в 06 РУ на СДВР на Р.И.Р..
За установяване на негативните последици от повдигането и поддържането на
обвинение срещу ищеца в хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля А.Д.Т.. Същият заявява, че
познава ищеца като колега от началото на 2009 г., когато свидетелят започнал работа в охранителна
фирма „К.“ ЕООД. Заявява, че ищецът винаги бил усмихнат, контактен. След
образуването на наказателното дело последният не можел да работи вече като
охранител, взели му оръжието през 2012 г. и го назначили като пазач. Според
свидетеля към момента на разпита ищецът работи във фирма „С.К.“ ЕООД, или е
мениджър по охрана или инкасо. След като станал пазач, заплатата на ищеца
паднала повече от три пъти. Спрял да излиза, да ходи на тренировки. Преди това
се шегували, след повдигането на обвинението ищецът спрял да говори с колегите
си, станал раздразнителен. Свидетелят заявява, че от жената на ищеца разбрал,
че вкъщи е същият. Затвореността на ищеца продължила над четири години; когато
му образували делото го понижили и в длъжност. Преди това го готвели за
регионален мениджър на охранителната фирма, което свидетелят заявява, че знае
от шефовете на фирмата.
Въззивният съд
кредитира свидетелските показания като конкретни, ясни, правдиви и отразяващи непосредствените възприятия
на свидетеля от периода, в който спрямо ищеца е
водено наказателно производство по повдигнатото му обвинение.
С оглед релевираните във въззивните
жалби доводи срещу първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд изхожда от
неоспореното положение, което се установява и от доказателствата по делото, че
е налице незаконен акт на правозащитен орган - обвинение в извършване на
престъпление, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда, т. е. че
е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ.
В случая между страните не е спорно,
че ищецът Р.И.Р. е признат за невиновен и оправдан на основание чл. 304 НПК по
повдигнатото му обвинение. От свидетелските показания безспорно се установява,
че до приключване на наказателното производство ищецът е понесъл неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица
от повдигнатото обвинение - неприятни
преживявания като тревога, стрес, отчуждение, напрежение, поради което настоящият състав на
съда счита за неоснователни доводите на Прокуратурата на Република България за
недоказаност на основанието на иска или наличието на вреди, претърпени във
връзка с повдигнатото обвинение.
Следва да се посочи, че поначало при незаконно повдигане и поддържане на обвинение се засяга по един недопустим
начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Съгласно
трайната практика на ВКС е нормално да се приеме, че
по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в
извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така
е притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у
личността, както и социалното му общуване.
Повдигането на обвинение срещу някого има свойството да създаде силни негативни
емоции у него, с оглед не само на потенциалната възможност да понесе
предвидената в закона наказателна репресия, а и относно възможността това да повлияе
в отрицателен план на отношенията му с неговите роднини, приятели и въобще с
всички, с които има социални контакти. Касае
се за вреди, които всеки индивид при подобни обстоятелства неминуемо търпи, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно
изживяване и страдание (в този смисъл решение № 388/02.12.2013 г. по гр. д. № 1030/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение
№ 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. по описа на ВКС, IV г. о. и др.). Поради това целта
на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото,
емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. Доказани ли са увреждащите действия и
бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи
неговия размер по своя преценка. С действията на прокуратурата по реализиране на наказателно преследване
срещу определено лице се поставя началото на процес, който приключва или с
прекратяване на наказателното производство, или с присъда. Когато присъдата е
оправдателна, всички вреди, търпени от лицето, подложено на неоснователно
преследване, са в причинно - следствена зависимост от повдигането на обвинение
срещу него. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от
крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е
оправдаване на обвиненото лице (в този смисъл решение № 466/09.05.2016 г. по гр. д. № 2978/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о. и решение
№ 206/03.10.2018 г. по гр. д. № 694/2018 г. по описа
на IV г. о.).
С оглед на приетото,
че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността
на ответника Прокуратурата на Република България, въззивният съд следва да
прецени дали при определянето на обезщетението
за неимуществени вреди първоинстанционният съд
е съобразил критерия на чл. 52 ЗЗД, като в тази връзка съдът приема следното:
Обезщетението за неимуществени вреди, за
които държавата носи отговорност по реда на ЗОДОВ, се определя съгласно чл. 52 ЗЗД по
справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на закона не е абстрактно
понятие, а е свързано с преценката
на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай
обстоятелства, които следва да се вземат предивд от съда при определяне размера
на обезщетението. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ такива
релевантни обстоятелства са:
тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни
престъпления; продължителността на наказателното производство и дали то е
приключило в разумен срок; вида на взетите мерки за неотклонение и техният срок; другите наложени на ищеца ограничения в рамките на
наказателното производство; дали по същото време срещу ищеца са били водени и други наказателни производства и ограниченията,
произтичащи от тях; личностните качества на ищеца; по
какъв начин наказателното
производство се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, ако да - в каква степен и от какъв вид, конкретните му
преживявания и цялостното отражение на предприетото срещу
него наказателно преследване върху живота му -
семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и
пр. При определяне размера на обезщетението съдът е длъжен да установи и
връзката между стандарта на живот в страната и цялостния начин, по който
незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на
увреденото лице (в този смисъл са ППВС № 4/23.12.1968 г., решение №
115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение №
9/07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. по описа на ВКС, III г. о., решение №
229/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 202/20.06.2016 г. по гр.
д. № 403/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 230/04.12.2017 г. по гр. д. №
4874/2016 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение
№ 104/25.06.2018 г. по гр. д. № 2782/2017 г. по
описа на ВКС, IV г.
о., решение № 25/13.03.2018
г. по гр. д. № 2167/2017 г. по описа на ВКС, III г. о., решение № 188/17.10.2019
г. по гр. д. № 471/2019 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 126/28.10.2020
г. по гр. д. № 4374/2019 г. по описа на ВКС, III г.
о. и др.).
Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т.
3 ЗОДОВ се определя
глобално - за всички претърпени неимуществени
вреди от този деликт.
В разглеждания случай на
ищеца му е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, пр.
3, алт. 1 и алт. 2, вр. ал. 1 НК против личността,
което обаче не е тежко такова по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, доколкото към
момента на деянието - 22.01.2006 г. действащата редакция на Наказателния кодекс
е предвиждала наказание лишаване от свобода до
пет години, а с
последващите редакции на закона наказанието е увеличено (като се съобрази чл. 2, ал. 1 и ал. 2 НК). Продължителността на
наказателното производство в случая е 2 години 10 месеца и 2 дни - за периода от 10.02.2012 г., когато на Р.Р. му е предявено постановлението
за привличане в качеството на обвиняем, до 12.12.2014 г., когато е влязла в сила присъдата от 19.06.2014 г., постановена по НОХД № 9499/2013 г. по описа на СРС, НО, 19 състав. Досъдебното производство по
наказателното дело е образувано с постановление от 22.01.2006 г., но срещу друго лице - Петър М. за престъпление по чл. 325, ал. 1 НК, поради което към този момент реално не
са били предприети действия спрямо Р., които да могат да бъдат определени
като такива, сочещи за ангажиране на наказателната му отговорност. Като такива
не биха могли да бъдат счетени и проведените с последния на 06.02.2006 г. разпит и разпознаване и на 13.06.2011 г. очна ставка, тъй като в
тези процесуално - следствени действия ищецът е участвал в качеството си на свидетел по досъдебното производство, което се води
срещу друго
лице. Поради това въззивният
съд приема, че най - ранната дата, от която
следва да бъде преценявана продължителността на срока на наказателното
производство с оглед определяне на справедливия размер на претендираните
неимуществени вреди, е тази, на която на ищеца му е било предявено постановлението за привличането му в качеството на обвиняем - 10.02.2012 г., защото именно това е
моментът, в който реално се е стигнало до засягане личната сфера на ищеца. Продължителността на
наказателното производство, проведено в две фази - досъдебна и съдебна (на две
инстанции) не надвишава критериите на чл. 6 ЕКЗПЧОС,
тълкуван с оглед практиката на Европейския Съд по правата на човека. В този
смисъл не е нарушено правото на ищеца за справедливо и публично гледане на
делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд. Настоящият съдебен състав съобрази, че на
ищеца е била наложена най - леката мярка за неотклонение - „подписка“, която не води до извеждане от обичайната
семейна и социална среда и за която мярка няма данни да е затруднила
упражняването от ищеца на личните му права в пълен обем, като други мерки за процесуална принуда не са налагани.
Повдигането на обвинението несъмнено е
предизвикало напрежение, безпокойство и притеснение у ищеца, към момента на привличането му като
обвиняем той не е бил осъждан, което предполага по - голям стрес от изхода на
наказателното дело, в сравнение с неимуществените вреди, които изпитва лице с
обременено съдебно минало, а от свидетелските показания безспорно се
установява, че ищецът се е затворил в себе си и е бил напрегнат, престанал е да
общува с приятелите си, станал е раздразнителен. Няма основание показанията на
свидетеля Т. да не бъдат кредитирани, тъй като те са ясни, последователни,
убедителни и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото.
Съдът отчита, че отнемането на 01.03.2012 г. на законно притежаваното оръжие на ищеца е
ограничило до известна степен професионалната му реализация (не е могъл да заема длъжности,
изискващи носенето на оръжие), както и обстоятелството, че ищецът се е явявал лично в общо десет
открити съдебни заседания (пред първа и въззивна съдебни инстанции) и два пъти
е привличан като обвиняем, което неминуемо води до негативни емоционални
изживявания.
Същевременно въззивният съд отчита възрастта на ищеца към
момента на повдигане на обвинението - почти 31 г., която предполага по - висока
устойчивост към стреса. Няма данни информацията за повдигнатото обвинение да се
е разпространила и да е намерила значителен негативен отзвук в обществото. От
данните по делото не се установява ищецът да е останал изобщо без работа в периода на повдигнатото му обвинение -
напротив, същият е продължил да работи, като заемането на по - нископлатена
длъжност би могло да доведе до настъпване на имуществени вреди, вследствие намаляване на
трудовото възнаграждение на ищеца, но няма данни за настъпили конкретни неимуществени такива – засегната чест, достойнство и добро име. Липсват доказателства
наказателното преследване да се е отразило неблагоприятно на физическото здраве
на ищеца (не е доказано хранително разстройство, изразяващо се в
рязко повишаване на теглото, проблеми със съня и липса на концентрация), за
претърпян продължителен и интензивен психически дискомфорт, за настъпването
на специфични и трайни тежки последици върху професионалната му реализация, или
да е бил затруднен в значителна степен личния му живот и социални контакти.
Претърпените душевен дискомфорт и притеснения не са по - големи от обичайните в
подобни случаи и не са с траен характер. Поради това, обезщетението следва да
бъде определено в нормалния за такива случаи размер, съответстващ на жизнения
стандарт и конкретните икономически условия за живот в страната през периода на
процесното наказателно производство (2012 г. - 2014 г.).
Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства обуславя извод, че на ищеца следва да бъде
определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба - 24.08.2016 г. до окончателното
изплащане, до който размер искът е основателен. Ето защо
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която в полза
на ищеца е присъдена допълнително сумата от 1 000 лв. (разликата над
присъдените 4 000 лв. до приетите за основателни от въззивния съд 3 000 лв.) и
потвърдено в частта, с която претенцията за неимуществени вреди е отхърлена за
разликата до пълния предявен размер от 10 000 лв. Това налага и намаляване на
размера на обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, което въззивният съд
при използването на лихвен калкулатор определя в размер на 518,99 лв., съответно
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е
уважен до сумата 692,31 лв. (за разликата от 173,32 лв.). Във въззивните жалби не са релевирани доводи относно
момента, от който е присъдена законната лихва за забава върху дължимите обезщетения,
като същият е определен от първоинстанционния съд считано от момента на влизане
в сила на оправдателната присъда съобразно задължителните разяснения, дадени с
ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС, т. 4.
По обезщетението за имуществени
вреди и лихва за забава в плащането му:
Ищецът претендира заплащането на обезщетение
за имуществени вреди, изразяващи се в разноски за организиране на защитата му в
наказателното производство, както и за снемане на полицейска регистрация. Съгласно
задължителните разяснения на ТР № 1/11.12.2018
г. по тълк. д. № 1/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС, в НПК не е уредена
отговорността за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
от лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното
производство е прекратено. Поради това тези разноски могат да се претендират
като имуществена вреда в производството за обезщетение на вреди от
незаконосъобразно обвинение на основание чл. 2, ал.
1 ЗОДОВ. Тази отговорност е гражданска и се
урежда от правилата на ЗЗД за отговорността от неизпълнение на общото
задължение да не се вреди другиму, доколкото за отговорността на държавата за
причинени вреди не са уредени особени правила в ЗОДОВ. Изразходваните
средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило
с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна
репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на това
производство.
С тълкувателното
решение са дадени задължителни разяснения, че в случай, че уговореното
адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на
дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното
обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на
неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото
поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение.
В случая по делото са приети като писмени доказателства договор за правна защита и съдействие № 14/03.10.2012 г., от който е видно, че ищецът Р.Р. е упълномощил адвокат В.С. да осъществява процесуално представителство по НОХД № 5723/2012 г. по описа на СРС, срещу договорено и заплатено изцяло в брой адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв., договор за правна защита и съдействие № 25/21.10.2014 г., от който е видно, че ищецът е упълномощил адвокат С. да подаде писмени възражения срещу протеста и да осъществява процесуално представителство по НОХД № 3974/2014 г. по описа на СГС, срещу договорено и заплатено изцяло в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1450 лв. и договор за правна защита и съдействие № 30/17.07.2015 г., от който е видно, че ищецът е упълномощил адвокат С. да изготви документи по искания за заличаване на полицейска регистрация, заличаване на информацията в информационните масиви на СРП, НСлС, СРС и МВР, срещу договорено и заплатено изцяло в брой адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. По делото е доказано реалното заплащане на хонорара по смисъла на т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като видно от приложеното наказателно дело адвокат С. е участвал като процесуален защитник на ищеца в досъдебното производство при привличане на лицето като обвиняем, при разпита му и при предявяване на разследването, при извършването на процесуалните действия в съдебната фаза на наказателното производство, взел е участие във всички съдебни заседания по делото (включително след прекратяване на първоинстанционното производство и връщане на делото на СРП за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения), поради което доводите на Прокуратурата, че претенцията за имуществени вреди е недоказана, са неоснователни. Оплакванията по размера на адвокатското възнаграждение в наказателното производство са преклудирани и въззивният съд не дължи произнасяне по тях, тъй като възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение не е наведено своевременно с отговора на исковата молба, поради което и не е обсъждано от първоинстанционния съд. Единствено за пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице основание за намаляване на адвокатския хонорар, предвид фактическата и правната сложност на наказателното дело - с оглед броя на проведените открити съдебни заседания пред първата и втората съдебни инстанции, както и извършените процесуални действия в тях, първоначалното образуване на наказателното производство срещу двама подсъдими, връщането на наказателното дело на СРП за отстраняване на процесуални нарушения, извършените действия по разпит на свидетели, вещо лице и активното участие на адвокат С. в процеса при защита на правата на подзащитния му, т. е. платеното адвокатско възнаграждение в претендирания размер не е обусловено от неположена дължима грижа на подсъдимия, а е функция на правната и фактическа сложност на делото.
По
отношение дължимото възнаграждение за снемане на полицейската регистрация на
ищеца, която безспорно се установи, че му е направена във връзка с процесното
досъдебно производство, въззивният съд препраща към мотивите на СРС на
основание чл. 272 ГПК, като не намира за нужно да ги преповтаря с оглед
конкретните оплаквания във въззивната жалба на Прокуратурата. Регистрацията е част от мерките, които
се предприемат срещу лицето, привлечено като обвиняем за извършено умишлено
престъпление от общ характер, поради което, когато наказателното преследване е
приключило с оправдателна присъда или с прекратяване на производството поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е
престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след
като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано, Прокуратурата на Република България носи отговорност по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ за претърпени неимуществени
вреди във връзка със заличаване на полицейската регистрация (решение №
201/22.07.2016 г. по гр. д. № 1190/2016 г. по описа на IV г. о., ВКС). Макар
цитираното решение да касае претърпени неимуществени вреди, несъмнено
Прокуратурата носи отговорност и в случаите на претърпени от лицето имуществени
вреди (чл. 4 ЗОДОВ) от полицейска регистрация,
каквито са установени по делото.
Поради изложеното настоящият състав намира,
че претенцията за имуществени вреди правилно е била уважена от районния съд в
пълния претендиран размер от 2950 лв., ведно със законната лихва от 24.08.2016
г. до плащането, а претенцията за мораторна лихва за сумата 510,59 лв. за
периода 12.12.2014 г. - 24.08.2016 г., поради което в тази част решението
следва да бъде потвърдено като правилно.
По
разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се
дължат разноски съразмерно на уважената част от исковете. В първоинстанционното
производство са претендирани такива в размер на 1010 лв., от които 1000 лв. за
платено адвокатско възнаграждение и 10 лева за платена държавна такса. Същите,
определени съразмерно на уважената част от исковете, възлизат общо на 464,04
лв., поради което решението следва да бъде отменено в частта, в която
на ищеца са присъдени разноски за разликата над 464,04 лв. до присъдения от СРС
размер от 692,31 лв., като бъде съобразено, че начинът на определянето им от районния съд не е оспорен от страните.
Ищецът има право на разноски за въззивната инстанция с
оглед частичната неоснователност на въззивната жалба на Прокуратурата на
Република България. В тази връзка е представен договор за правна защита и
съдействие от 05.02.2018 г. с договорено и заплатено в брой възнаграждение в
размер на 800 лв., като същото е дължимо общо за изготвянето на въззивна жалба
и на отговор по въззивната жалба на ответника. Въззивният съд намира, че възнаграждението
не е прекомерно с оглед броя на исковете и техния размер и съобразно чл. 7, ал.
2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. При липса на разграничение в договора следва да се приеме, че
заплатеното по повод отговора на въззивната жалба на Прокуратурата на Република
България възнаграждение е половината от 800 лв., т. е. 400 лв., поради което
съобразно отхвърлената част от въззивната жалба на Прокуратурата на Република
България в полза на ищеца следва да бъде присъдена сума в размер от 342,43 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивния съд.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение от 15.01.2017 г. по гр. д. № 48225/2016 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 45 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от 07.01.2020 г. и с решение от 02.10.2020 г., в частта, с която Прокуратурата на Република България, гр. София, бул. „*******е осъдена да заплати Р.И.Р., ЕГН **********, по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата над 3 000 лв. до 4000 лв. (за сумата 1000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан с присъда от 19.06.2014 г. по НОХД № 9499/2013 г. на Софийски районен съд, НО, 19 състав, потвърдена с решение № 1308 от 12.12.2014 г. по ВНОХД № 3974/2014 г. на Софийски градски съд, Наказателна колегия, VI - и въззивен състав, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 24.08.2016 г. до окончателно изплащане, В ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р.И.Р. по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ГПК сумата над 518,99 лв. до 692,31 лв., представляваща мораторна лихва върху горепосочената главница за периода от 12.12.2014 г. до 24.08.2016 г., както и В ЧАСТТА, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р.И.Р. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата над 464,04 лв. до 635,87 лв., представляваща разноски в производството пред СРС, съразмерно с уважената част от исковете, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р.И.Р., ЕГН **********,***, срещу Прокуратурата на Република България, иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата над 3 000 лв. до 4000 лв. (или за сумата 1000 лв.), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан с присъда от 19.06.2014 г. по НОХД № 9499/2013 г. на Софийски районен съд, НО, 19 състав, потвърдена с решение № 1308 от 12.12.2014 г. по ВНОХД № 3974/2014 г. на Софийски градски съд, Наказателна колегия, VI - и въззивен състав, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 24.08.2016 г. до окончателно изплащане, както и предявения от Р.И.Р., ЕГН **********,***, срещу Прокуратурата на Република България, гр. София, бул. „Витоша“ № 2, иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата над 518,99 лв. до 692,31 лв. (или за 173,32 лв.) - мораторна лихва върху горепосочената главница за периода от 12.12.2014 г. до 24.08.2016 г., като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 15.01.2017 г. по гр. д. № 48225/2016 г.
по описа на Софийски районен съд, I ГО, 45 състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение от
07.01.2020 г. и с решение от 02.10.2020 г., в останалата част.
ОСЪЖДА
Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да
заплати на Р.И.Р., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК,
вр. с чл. 273 ГПК, вр. с чл. 10, ал.
3 ЗОДОВ, сумата 342,43 лв. (триста
четиридесет и два лева и четиридесет и три стотинки) - разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО в
частта по исковете за обезщетение за неимуществени вреди и лихва
за забава върху главницата за неимуществени вреди подлежи на касационно
обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал.
2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните, а в останалата част е окончателно
съгласно чл. 280, ал. 3,
т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.