№ 16743
гр. София, 18.04.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Н.К.
като разгледа докладваното от Н.К. Частно гражданско дело №
20231110162648 по описа за 2023 година
намери следното:
Постъпила е молба с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК, с която
длъжникът по делото моли съда да допълни Определение № 12180 от
20.03.2024 г., постановено по частно гражданско дело № 62648 от 2023 г. по
описа на СРС, като присъди на ответника адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор на молбата от страна
на ответника. Взима становище за неоснователност.
Съдът намира следното: с Определение № 12180 от 20.03.2024 г.,
издадената заповед за изпълнение е била обезсилена. На основание чл. 78, ал.
4 ГПК ответникът има право на разноски в производството. Молбата не е
лишена от правен интерес, подадена е в законоустановения срок,
следователно е допустима.
По отношение прекомерността на възнаграждението, съдът намира
следното:
Възнаграждението, което се дължи на ответника – в случая длъжника –
се определя на общо основание от разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, която
следва да се тълкува систематично с разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК по
въпроса кои разноски въобще подлежат на възстановяване в зависимост от
различните варианти за край на производството. Законът е категоричен, че на
обезщетяване подлежи единствено възнаграждението за един адвокат.
По отношение размерът на адвокатското възнаграждение, съдът намира
следното: съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето,
която се рамкира от приложимите към правоотношението законови
разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска цената на
адвокатските услуги да бъде опредЕ. при свободно договаряне между
довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на
възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от
Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и
1
обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия
адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Когато съдът прави
преценката си за това, дали едно производство представлява фактическа и
правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния
представител на страната, извършените от него процесуални действия, както
и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа страна,
съответно развитата процесуална активност по обосноваване на
поддържаната позиция от правна страна. Следва да се изясни, че обемът на
заповедното делото сам по себе си нито може да обуслови фактическа, нито
правна сложност на последното, а още по-малко може да обуслови
полагането на действителен труд за който да се дължи адвокатското
възнаграждение. Единственото процесуално действие, което са извършили
длъжниците е подаването на възражение. При това положение, да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение в претендирания размер на практика
би нарушило основния за българското гражданско право принцип на
забраната за неоснователно обогатяване. Не може да се приложи и
разпоредбата на чл. 7, ал. 7 НМРАВ. Този извод се основава на схващането,
че съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на
адвокатското възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от
23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че
определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и
установяването им като задължителни с национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези
минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи (вж. в този смисъл решение от 4 септември
2014 г., API и др., C 184/13—C 187/13, C 194/13, C 195/13 и C 208/13,
EU:C:2014:2147, т. 43) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба
като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, определен с наредба, приета от професионална
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата
юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за
прилагането такава правна уредба действително отговаря на легитимни
цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързан от предвиденото в НМРАВ. Този извод на
съда е основан на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното
запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението
на съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е
erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният
съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да замести
даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г.,
Elchinov, C-173/09, т. 29.
2
В заключение съдът намира, че действително в заповедното
производство се дължат разноски на длъжника, но само в хипотезата на чл. 6,
ал. 1, т. 5 НМРАВ – за нотариални покани, за молба за приемане или отказ от
наследство, за изготвяне на книжа за нотариално вписване, за молба за
опрощаване на дължими суми и за други молби, която разпоредба следва да
намери аналогично приложение и за настоящия случай.
Поради гореизложеното съдът намира, че молбата на основание чл. 248,
ал. 1 ГПК е частично основателна и следва да се уважи за сумата от 50 лева и
да се отхвърли за сумата над този размер до пълния претендиран такъв. Така
мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПЪЛВА Определение № 12180 от 20.03.2024 г., постановено по
частно гражданско дело № 62648 от 2023 г. по описа на Софийски районен
съд, в частта за разноските, като:
ОСЪЖДА ..., ЕИК .. със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к.
Младост, ул. Бизнес парк, № 1, сграда 2А да заплати на адв. С. К., със
служебен адрес гр. София, ул. Владайска № 35, ет. 3, офис 1 сумата от 50 лева
– сторени разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на адв. С. К. за изменение на
Определение № 12180 от 20.03.2024 г., постановено по частно гражданско
дело № 62648 от 2023 г. по описа на Софийски районен съд, в частта за
разноските за сумата над 50 лева до пълният размер от 400 лева.
Определението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3