РЕШЕНИЕ
№ 1524
гр. Пловдив, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
втори ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300502553 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба от Териториално поделение на
НОИ - гр. Пловдив, с адрес: гр. Пловдив, ул. “Любен Каравелов” № 7,
представлявано от директора Р. И. Д., против решение № 2663/14.07.2022
г., постановено по г. д. № 1995/2022 г. по описа на РС Пловдив, с което е
признато за установено по отношение на Териториално поделение на
НОИ - гр. Пловдив, и „***“ ЕООД, ЕИК *********, че И. Д. Ч., ЕГН
**********, е работила в „***“ – Пловдив (чийто правоприемник е
ответникът „***“ ЕООД) през периода 04.09.1978 г. – 08.05.1979 г. на
длъжностите “***“ и „***“, на осемчасов работен ден и шестдневна
работна седмица.
По изложени в жалбата оплаквания за неправилност,
необоснованост и противоречие с материалния закон се иска отмяната на
атакуваното решение. Сочи се, че по делото не са събрани достатъчно
безспорни доказателства (писмени и гласни) в потвърждение на
претенцията. Изложени са оплаквания, че представената от ищцата
трудова книжка не може да послужи като удостоверителен документ по
смисъла на чл. 6, ал. 1, вр. с ал. 2, т. 1-9 от ЗУТОССР, тъй като не е
оформена по надлежен ред, а други документи в посочения смисъл, като
заповеди за назначаване/преназначаване, заповеди за отпуск или за
1
прекратяване на твърдяното трудово правоотношение между
въззиваемата и работодателя „***“, гр. Пловдив, не са представени.
Оспорва се съществуването на валидно трудово правоотношение между
същите. Сочи се, че яснота по този въпрос не е внесена и от разпитания
по делото свидетел, чиито показания са прекалено общи, тъй като
свидетелят не си е спомнил точно периода, в който е работила с
въззиваемата и длъжността на последната. Предявено е възражение за
недопустимост на обжалваното решение в частта, с която
първоинстанционният съд се е произнесъл относно заеманата от лицето
длъжност и продължителност на работното време в процесните периоди,
по съображение, че същите са относими към категорията положен труд, а
установяването на категория труд не е сред допустимите за установяване
факти с правно значение, съгласно чл. 124, ал. 4, изр. второ от ГПК, тъй
като за нея е предвиден реда на чл. 98 от КСО, съгласно разпоредбата на
чл. 1, ал. 4 от ЗУТОССР. Поради това се моли за отмяна на решението
изцяло и вместо това отхвърляне на предявения установителен иск.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от И. Д. Ч., чрез адвокат С. Х., с който се оспорва същата като
неоснователна. Излагат се доводи в подкрепа на обжалваното решение и
се моли то да бъде потвърдено.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозиран отговор от „***“
ЕООД. В становище за открито съдебно заседание взема излага доводи в
подкрепа на обжалваното решение.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен
иск с правна квалификация чл. 1, ал. 1, т. 3 от Закон за установяване на
трудов и осигурителен стаж по съдебен ред (ЗУТОССР), предявен от И.
Д. Ч. против Териториално поделение на НОИ - гр. Пловдив и „***“
ЕООД, за признаване на установено по отношение на ответниците, че
ищцата е работила по трудово правоотношение в „***“ – Пловдив (чийто
правоприемник е ответникът „***“ ЕООД) през периода 04.09.1978 г. –
08.05.1979 г. на длъжностите “***“ и „***“, при осемчасов работен ден и
шестдневна работна седмица.
Претенцията е обоснована с твърдения, че ищцата е започнала
работа в „***“ – Пловдив на 04.09.1978 г., като първоначално е заемала
длъжността „***“, а от 03.01.1979 г. е преназначена на длъжността „***“.
Последната длъжност изпълнявала до навършване на пълни осем месеца
трудов стаж, но трудовата и книжка не била оформена окончателно при
2
напускането. При навършване на години за отпускане на лична пенсия за
осигурителен стаж и възраст, ищцата подала съответното заявление в ТП
на НОИ- Пловдив, но с изх.№ 5530-15-485/05.07.2021 г. ТП на НОИ-
Пловдив отказва да издаде удостоверение УП-13 доколкото в
осигурителния архив на НОИ не са предадени и не се съхраняват
ведомости за заплати и трудовоправни документи от осигурител „***“ –
Пловдив за периода 04.09.1978 г. – 31.08.1979 г. Снабдила се и с нарочно
удостоверение изх.№ 573/20.09.2021 г. от „***“ ЕООД – дружеството
правоприемник на работодателя „***“ – Пловдив, за това, че в лечебното
заведение се съхраняват ведомости на „***“ – Пловдив за периода 1991 г.
– 1997 г., като по устна информация декември месец 1990 г. в сградата на
работодателя е възникнал пожар и документите, включително и
ведомости до 1990 г. са изгорели. С оглед посоченото и доколкото
трудовата книжка не е редовно оформена, счита че за нея е налице
правен интерес да установи трудовия си стаж за процесния период, в
който е работила при „***“ – Пловдив, при осемчасов работен ден,
шестдневна работна седмица и месечно изплащане на трудовото
възнаграждение.
В депозиран отговор Териториално поделение на НОИ - гр. Пловдив
оспорва основателността на предявения иск по съображения за липса на
съществувало валидно трудово правоотношение между ищцата и
работодателя „***“ – Пловдив.
В подаден отговор „***“ ЕООД признава, че е правоприемник на
работодателя „***“ – Пловдив, но съхранява документация и ведомости
за периода след 1991 г. до 1997 г., като тези в периода 1978 г. – 1979 г.
вероятно са били унищожени при възникнал пожар, поради което и
правоприемникът не е в състояние да удостовери стажа на ищцата за
претендирания от нея период. Поради ненадлежното оформяне на
трудовата книжка се оспорва основателността на иска.
За да постанови обжалваното сега решение, с което предявената
претенция е уважена, районен съд е приел за установено полагането на
труд, считано от 04.09.1978 г. до отработване на осем месеца трудов стаж,
на база събраните свидетелски показания, при констатирано съответствие
на същите с писмените такива.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на
дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за
валидно и допустимо. Предявеният иск е допустим, поради липсата на
писмени доказателства, годни да установят стажа. Това обстоятелство е
установено с нарочно удостоверение изх.№ 573/20.09.2021 г. от „***“
ЕООД – дружеството правоприемник на работодателя „***“ – Пловдив,
съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗУТОССР, за това, че документите за относимия
период са унищожени в пожар (л. 9 от делото на РС). Неоснователни са и
3
оплакванията на жалбоподателя за недопустимост на настоящото
производство, поради приложение на реда предвиден в чл. 98 от КСО,
доколкото установяване на категорията на положен труд не е включено в
предмета на настоящото производство. Не са налице нарушения на
императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да
отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно
задължителните указания, дадени с тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и по
отношение правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл. 269, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания.
По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното
решение:
Предмет на иска по чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР е установяване
продължителността на трудов стаж, когато той не е надлежно
удостоверен в съответните документи.
В представеното по делото копие от страници на трудова книжка на
ищцата (л.6 и л. 7 от делото на РС) е отбелязано, че същата е постъпила
на работа в „***“ – Пловдив на 04.09.1978 г., на длъжност „***“, като е
положен подпис за ръководител на предприятието. Следващото
отбелязване е от 31.12.1978 г. - „преназначена“ на длъжност „***“ с дата
на постъпване 03.01.1979 г.q срещу което отново е положен подпис на
ръководител. Липсва печат на работодателя върху така извършените
отбелязвания, както и липсва отбелязване на дата на уволнение или
напускане и оформяне на положения при този работодател трудов стаж. С
оглед на посоченото трудовата книжка на ищцата не е надлежно
оформена. Последното обаче не е пречка трудовата книжка да бъде
зачетенаq като писмено доказателство по смисъла на чл. 6, ал. 2 от
ЗУТОССР, където тя е изрично посочена в т. 5. Това е така доколкото
документът по чл. 6 от същия закон има значение на начало на писмено
доказателство, което установява вероятността на трудовия стаж и
позволява да се допуснат свидетелски показания за пълното доказване на
това обстоятелство.
В случая по отношение на трудовата книжка са налице и двете
кумулативното предвидени предпоставки по чл. 6, ал. 1 от ЗУТОССР:
вписванията са извършени от работодателя, при който е придобит стажът
и същите са направени по време на полагане на стажа, в какъвто смисъл е
и решение № 401/22.02.2016 г. по г. д. № 228/2015 г., ІV-то г.о. на ВКС. В
посоченото решение е прието и че не са изгубили значение постановките
на тълкувателно решение № 59/1.06.1962 г. по г. д. № 54/1962 г. на ОСГК
на ВС относно това, че писмените доказателства могат да сочат на
отделни моменти на трудовото правоотношение, без да е необходимо те
4
да обхващат целия период от време, което се претендира като трудов
стаж. Такъв е и настоящият случай – трудовата книжка не съдържа данни
относно датата на прекратяването на трудовото правоотношение, но
наличните вписвания, извършени в нея от работодателя „***“ – Пловдив
в периода от 04.09.1978 г. до 03.01.1979 г. установяват в необходимата
степен вероятността на претендирания трудовия стаж. Това от своя
страна позволява да се допуснат свидетелски показания за пълното
доказване на това обстоятелство (по аргумент за противното от чл. 6, ал.
1 от ЗУТОССР ).
На свой ред от събраните в първоинстанционното производство
показания на свидетеля Е. В., за която в изпълнение на чл. 6, ал. 4 от
ЗУТОССР са представени писмени доказателства, че е работила при
същия работодател през периода, през който е положен претендираният
стаж (трудова книжка на л. 37 от делото на РС), се установява, че ищцата
е работила при посочения работодател до достигане на осеммесечен
трудов стаж, за да кандидатства след това във висше учебно заведение.
Показанията на този свидетел се кредитират, като преки, последователни
и кореспондират изцяло на останалите, събрани доказателства, а степента
на тяхната конкретика съответства на отдалечения период от време, за
който се отнасят.
По този начин се установява пълното доказване на положения от
въззиваемата при работодателя „***“ – Пловдив труд през периода
04.09.1978 г. – 08.05.1979 г. последователно на длъжностите “***“ и
„***“, при посочените условия, поради което предявения иск следва да
бъде уважен като основателен. Неоснователни са възраженията, че искът
следва да бъде отхвърлен, доколкото не е установено по надлежен начин
наличието на трудово правоотношение между ищцата и работодателя
„***“ – Пловдив, предявени още с отговора на исковата молба и
поддържани пред настоящата инстанция. От една страна дружеството
правоприемник на работодателя не оспорва възникването на трудовото
правоотношение с посочените страни, а от друга страна, както „***“
ЕООД, така и жалбоподателят не са оспорили достоверността на
извършените в трудовата книжка вписвания, досежно началната дата на
възникване на трудовото правоотношение и последващите такива за
неговото изменение, удостоверени с подпис на ръководител. Поради това
същите следва да бъдат зачетени.
Предвид пълното съвпадане на фактическите и правни изводи на
въззивната инстанция с тези на първостепенния съд, въззивната жалба се
явява неоснователна, а обжалваното решение следва да бъде потвърдено,
като правилно.
С оглед крайния изход от спора, съгласно тълкувателно решение №
2/6.06.2016 г. по тълкувателно дело № 2/2015 г. на ОСГК на ВКС, на
5
жалбоподателя се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК за
две съдебни инстанции, но искане за тяхното присъждане не е предявено.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2663/14.07.2022 г., постановено по г.
д. № 1995/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6