№ 22469
гр. София, 11.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Цветелина Ал. Костова
при участието на секретаря ИЛИАНА Б. ВАКРИЛОВА
като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Гражданско дело №
20211110156442 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са установителни искове по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ,
чл. 92 ЗЗД и чл. 86, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът ... в подадената искова молба излага твърдения, че във връзка с подадено
заявление по чл. 417 ГПК е било образувано ч.гр.д. № 20421/2020 г., по което страни са били
„... (в качеството на заявител) и ответникът Б. Н. К. (в качеството му на длъжник). Посочва,
че на 08.06.2021 г. е сключен договор за цесия между него и „..., по силата на който
вземането, което банката имала спрямо ответника, му е прехвърлено, за което същият е бил
надлежно уведомен. Твърди, че на 19.07.2010 г. между ответника и „... е бил сключен
договор за банков кредит № ..., по силата на който на ответника е предоставен кредит в
размер на 8 830,00 евро. Сочи, че последният е извършил определени плащания, които
впоследствие били преустановени и той изпаднал в забава, като последното плащане на
главница е било на 20.09.2010 г., а за възнаградителна лихва на 20.11.2010 г. Предвид на
това, ищецът посочва, че се е възползвал от правото да обяви кредита за предсрочно
изискуем, каквото право имал по договора и изпратил на ответника уведомление на
30.09.2019 г.
С оглед на гореизложеното, ищецът моли съда да признае за установено в
отношенията между страните, че ответникът му дължи част от вземанията по издадената
заповед за изпълнение, а именно: сумата от 6 262,74 евро, представляваща дължима по
договора главница; сумата от 1 345,00 евро, представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода от 20.06.2017 г. до 10.03.2020 г.; сумата от 7 624,42 евро, представляващо
1
обезщетение за забава за просрочени задължения за периода от 20.09.2010 г. до 10.03.2020 г.;
сумата от 150,93 евро, представляваща законна лихва за периода от 13.03.2020 г. до
13.05.2020 г.; сумата от 34,08 евро, представляваща законна лихва за периода от 14.05.2020 г.
до 27.05.2020 г. и сумата от 60 лв., представляваща разноски за връчване на 1 бр.
уведомление за предсрочна изискуемост. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът Б. Н. К. е депозирал писмен
отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло исковата молба. Излага доводи за
наличие на неравноправни клаузи в сключения между него и банката договор. Твърди, че е
налице недобросъвестно поведение от страна на банката, доколкото същата близо 10 години
не го е уведомила, че е налице неизпълнение от негова страна, а също така са налице
неравноправни клаузи в същия относно едностранната възможност на банката да увеличава
лихвата по кредита. Излага твърдения, че никога не е получавал уведомление за обявената
предсрочна изискуемост, като оспорва подписа на представеното такова. Отделно от това,
прави възражение за настъпила погасителна давност по отношение на вземанията за
главница и за лихви. Моли, за присъждане на направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, както и доводите и
възраженията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр с чл.430, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. с
чл. 99 ЗЗД, съдът намира следното:
По предявения иск в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване: 1. че между цедентът и ответника е бил налице валидно сключен договор за
кредит, по силата на който цедентът се е задължил да предостави на кредитополучателя
определена парична сума, а последният е поел задължението да издължава главницата и
лихвите по кредита, съгласно погасителния план към договора; 2. че цедентът е изпълнил
поетите с договора задължения точно и в срок; 3. размера на претендираните вземания за
главница и лихви; 4. че е налице валидно сключен договор за цесия между ищеца и банката,
за който ответникът е надлежно уведомен. С оглед твърденията на ищеца за настъпила
предсрочна изискуемост на кредита, в негова тежест е да установи и факта на
осъществяване на всички предпоставки по договора, въз основа на които е възникнало
правото му да обяви кредита за предсрочно изискуем и надлежното уведомяване на
ответника за последното обстоятелство.
При установяване на горепосочените обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже
положителния факт на погасяване на дълга.
По делото няма спор, а и от събраните писмени доказателства се установява, че между
„... и Б. Н. К. е бил сключен договор за банков кредит №....3 от 19.07.2010 г., по силата на
който банката е предоставила в заем на ответника сумата от 8 830 евро, а ответникът се е
задължил да върне до 20.07.2020 г. предоставената сума, ведно с определена в договора
възнаградителна лихва. Страните не спорят и относно обстоятелството, че съгласно точка
2
10, изр. 2 от сключения договор „банката има право да обяви кредита за предсрочно
изискуем или да увеличи размера на лихвения процент по кредита, включително
надбавката.“.
Няма спор, а и от събраните по делото доказателства се установява, че последното
плащане от ответника на главницата по договора за кредит е било на 20.09.2010 г., поради
което банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Отделно от това, несъмнено се установява и обстоятелството, че вземането, което
банката е имала към ответника, е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което
ответникът е надлежно уведомен най – късно с получаване на препис от исковата молба и
приложените към нея документи.
По отношение на възражението на ответника, че не е получил уведомлението, с което
предсрочната изискуемост на вземането е била обявена, съдът намира същото за
неоснователно. Въпреки че съгласно заключението на вещото лице по изготвената и приета
по делото съдебно – почеркова експертиза, подписът на разписката за връчване на
уведомлението за предсрочна изискуемост не е поставен от ответника, то съдът намира, че
Б. Н. К. е бил редовно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост. Същото
обстоятелство е видно от представения и приложен по делото „отговор на покана за
доброволно изпълнение“, съгласно който ответникът е посочил- „на 30.09.2019 г. получих
ваша покана за доброволно погасяване на задължения за главница и лихви по банков
кредит…“. В тази връзка, съдът намира, че безспорно установено е обстоятелството, че
ответникът е бил надлежно уведомен за обявяване на предсрочната изискуемост на
задълженията му по сключения договор за банков кредит. От друга страна, приложената по
делото покана (л.16 делото) съдържа всички необходими реквизити по чл. 60 ЗКИ, доколкото
в същата се съдържа индивидуализация на сключения договор за банков кредит, размера на
задължението, както и срок за неговото погасяване.
Относно направеното от ответника възражение за наличие на неравноправни клаузи в
договора, съдът намира следното:
В конкретния случай ответникът е физическо лице, което при сключване на договора
не е действало в рамките на своята професионална и търговска дейност, предвид което
същият следва да се приеме за потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ищецът е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като
позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание (чл. 143, т. 10 ЗЗП) или дава право на търговеца да увеличава
цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при
сключването на договора (чл. 143, т. 12 ЗЗП).
3
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, включените в потребителските договори неравноправни
клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Предвид това, за да бъде
нищожна определена клауза е необходимо тя да е неравноправна и да не е уговорена
индивидуално, т. е. да е изготвена предварително и потребителят да не е имал възможност
да влияе върху съдържанието й. Тежестта да докаже, че определено условие е индивидуално
уговорено пада върху търговеца – чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Също така не следва да е налице и
някое от изключенията от забраните по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, предвидени в чл. 144
ЗЗП относно доставката на финансови услуги.
В конкретният случай съдът намира, че въпреки че предсрочната изискуемост на
задълженията по сключения договор е била обявена около 10 години след първото
неизпълнение от страна на ответника, не е налице неравноправна клауза в договора. Няма
спор в теорията и практиката, че с термина „предсрочна изискуемост“ се обозначава
правомощието на банките и финансовите институции по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗКИ да
упражнят едно свое потестативно преобразуващо право, посредством което да предизвикат
едностранна промяна в едно облигационно отношение, въпреки волята на другата страна –
кредитополучателя. Това е право на банката/финансовата институция, а не задължение,
съответно преценката дали да го упражни или не зависи изцяло от волята на правоимащото
лице. Обявяването на предсрочна изискуемост е право на кредитора, като от неговата воля
зависи дали да го упражни. Това е изрично посочено и в разпоредбите на чл. 60, ал. 2
ЗКИ и чл. 432 ТЗ и чл. 71 ЗЗД, според които банката може да поиска предсрочно
изпълнение, но не е длъжна да стори това /В този см. Решение № 139/05.11.2014 г. по т. д.
№ 57/2012 г. на ВКС, І т. о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.
о., Решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о. и др./.
Съдът обаче намира, че следва да признае направеното от ответника, в подадения от
него отговор на искова молба, възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора
относно предвидената възможност за едностранно увеличение на лихвата, за основателно
такова.
Действително видно от представения договор в т.10 от същия е записано, че
кредитодателят има възможност едностранно да увеличи размера на лихвения процент по
кредита.
Няма спор, че ответникът е потребител на финансова услуга и ЗЗП е приложим. За да
се прецени, дали конкретните договорни клаузи са неравноправни, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е
получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин.
Банката следва да урежда метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на
договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя последната до
пълното погасяване на задължението на кредитополучателя. Методът на изчисляване на
съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
4
отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид
правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато
между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя. В конкретния случай в договора за банков кредит е предвидена възможност
на кредитодателят да увеличи размера на лихвения процент по кредита при наличие на
просрочени задължения, без да е посочен конкретният механизъм по който ще се случи това.
За това, когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация, как кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му
финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин, както и когато
методологията, създадена от кредитора, като нейни вътрешни правила не е част от
кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен /В този
смисъл Решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на II т. о. на ВКС/. Настоящата
съдебна инстанция намира обаче, че доколкото посоченият лихвен процент не е бил
увеличаван едностранно от банката и същата не се е възползвала от предвидената в
договора възможност, то посоченото обстоятелство е без значение относно размера на
задължението на ответника.
По отношение на направеното от ответника в отговора на исковата молба възражение
за настъпила по отношение на главницата погасителна давност, съдът намира същото за
неоснователно. Предвид постановките на ТР 3/2023 от 21.11.2024 г. на ОСТГК на ВКС „При
уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни
падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за
възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на
изискуемостта на съответната вноска.“ Съдът намира, че действително част от безспорно
установените задължения на ответника по договора за банков кредит се явяват погасени по
давност, а именно тези за срок от 20.09.2010 г. до 20.09.2014 г., доколкото съгласно чл.110
ЗЗД същата е 5 години. Ищецът обаче с подадената искова молба претендира главница в
размер на 6 262,74 евро, дължима и начислена за периода след 20.06.2015 г., което
задължение не се явява погасено по давност и в този смисъл е дължимо такова, ведно с
уговорените в договора възнаградителни лихви за периода от 20.06.2017 г. до 10.03.2020 г.
Предвид всичко изложено, настоящата съдебен състав намира, че предявеният иск за
главница се явява изцяло основателен, а предявеният иск за възнаградителна лихва се явява
частично основателен. По отношение на размера на задълженията на ответника, съдът
намира, че следва да кредитира с доверие изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза, като намира същата за компетентно изготвена, обективна и отговаряща в
пълнота на поставените въпроси. Съгласно заключението на същата, дължимата от
ответника главница е в размер на 8 763,81 евро, а възнаградителната лихва за периода от
20.06.2017 г. до 10.03.2020 г. е в размер на 1 318,91 евро. Предвид на това и доколкото
ищецът претендира установяване на задължение на ответника за главница в размер на
6 262,74 евро, то искът следва да бъде изцяло уважен. По отношение на иска за
възнаградителна лихва, същият следва да бъде уважен за сумата от 1 318,91 евро, а за
5
разликата над нея до пълния предявен размер от 1345 евро същият следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен.
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.92 ЗЗД,
вр. с чл. 99 ЗЗД:
Настоящият съдебен състав намира, че клаузата на Раздел II, т. 10 от съглашението,
съгласно която при просрочени задължения същите се олихвяват с договорната
възнаградителна лихва плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва от деня /т. е.
в размер на 26,5 %/, следващ датата на падежа на съответната вноска, протИ.речи пряко на
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, според която при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В чл. 33, ал. 2
ЗПК е уредена нормативна забрана обезщетението за забава да надвишава законната
мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Следователно, налице е частична недействителност на
уговорената неустоечна клауза (т. нар.“наказателна лихва“), тъй като според клаузата на
Раздел II, т. 10 „ наказателна лихва“ надвишава през целия процесен период стойността на
законната мораторна лихва, уредена в чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което и на основание чл. 26,
ал. 4 ЗЗД трябва да се приеме, че действително уговореното обезщетение за забавено
изпълнение е в размер именно на законната мораторна лихва, установена в чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съдът намира, че националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните
договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени
да изменят съдържанието им, поради което и неравноправната клауза не следва да се
замества в повелителни разпоредби на закона и в случая не следва да се присъжда законната
лихва за забава на ищеца по производството. В този смисъл, съдът намира, че предявения
иск за установяване дължимост на обезщетение за забава за просрочени задължения на
основание чл. 10 от Договора в размер на 7 624,42 евро следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен.
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.86 ЗЗД, вр с чл. 99 ЗЗД:
За основателността на исковете в тежест на ищеца е да докаже възникването на
главното парично задължение и забава в погасяването, както и размера на обезщетението за
забава. Съдът достигна до фактически и правен извод за наличието на главен дълг –
предсрочно изискуема главница в размер на 6 262, 74 евро, за плащането на което длъжника
е изпаднал в забава.
По отношение предявения иск за установяване дължимост на законна лихва на
основание чл.85 ЗЗД и чл.306 ТЗ в размер на 150,93 евро, начислена за периода от 13.03.2020
г. до 13.05.2020 г., съдът намира същият за неоснователен, доколкото ноторно известно е
обстоятелството, че в посочения период страната ни се е намирала в извънредно положение
във връзка с настъпила епидемиологична обстановка и съгласно чл.6 от Закон за мерките и
действията по време на извънредното положение през посочения период лихви не се дължат.
По отношение на предявената претенция за установяване дължимост на законна лихва
в размер на 4,87 евро, начислена за периода от 11.03.2020 г. до 12.03.2020г. както и за
6
законна лихва в размер на 34,08 евро за периода от 14.05.2020 г. до 27.05.2020 г., съдът
намира същите за основателни и доказани по основание и размер.
Основателен и доказан се явява и искът за установяване дължимост на сумата в размер
на 60 лв., представляваща част от направени разноски за връчване на уведомление за
предсрочна изискуемост, то същият, предвид представените доказателства за изпращане на
уведомлението и за плащане на таксата за това, се явява изцяло основателен и доказан.
По разноските:
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
В заповедното производство ищецът е направил разноски в общ размер от 654,46 лв.,
от които 604,46 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, като
съобразно уважената част от исковите претенции ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца част от тези разноски, равняващи се на сумата от 324,05 лв.
В исковото производство ищецът е направил разноски за държавна такса за
разглеждане на предявените искове (604,46 лв.), за възнаграждение на вещо лице (400 лв.) и
за юрисконсултско възнаграждение (100 лв.) в общ размер от 1104,46 лв., която съобразно
уважената част от исковете следва да бъде редуцирана до сумата от 546,86 лв., която
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на разноски съобразно на
отхвърлената част от исковете. Следователно в полза на същия следва да бъде присъдена
сумата в общ размер от 2372,84 лв., представляваща част от сторените от последния
съдебно – деловодни разноски в заповедното и настоящото исково производство, изчислена
съразмерно на отхвърлената част от исковите претенции.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.430, ал. 1 ТЗ, вр. с
чл. 99 ЗЗД, че Б. Н. К., ЕГН **********, дължи на ..., ЕИК ...., сумата от 6 262,74 евро,
представляваща част от главница, дължима по Договор за банков кредит № ....3 от 19.07.2010
г., сключен между „... /праводател на .../ и Б. Н. К., което вземане е прехвърлено на ... по
силата на договор за цесия от 08.06.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК в съда – 28.05.2020 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 20421/2020 г. по описа на СРС, 87 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.430, ал. 2 ТЗ, вр. с
чл. 99 ЗЗД, че Б. Н. К., ЕГН **********, дължи на ..., ЕИК ...., сумата 1 318,91 евро,
представляваща част от дължима договорна възнаградителна лихва по Договор за банков
7
кредит № ....3 от 19.07.2010 г., сключен между „... /праводател на .../ и Б. Н. К. за периода от
20.06.2017 г. до 10.03.2020 г., което вземане е прехвърлено на ... по силата на договор за
цесия от 08.06.2021 г. и за което вземане е издадена заповед за изпълнение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 20421/2020 г. по описа на СРС, 87 състав, като
ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над тази сума до пълния предявен размер от 1345 евро, като
неоснователен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр.
с чл. 99 ЗЗД, че Б. Н. К., ЕГН **********, дължи на ..., ЕИК ...., сумата от 4,87 евро,
представляваща законна лихва за забава за периода от 11.03.2020 г. до 12.03.2020 г., както и
сумата от 34,08 евро, представляваща законна лихва за забава за периода от 14.05.2020 г. до
27.05.2020 г., които вземания са прехвърлени на ... по силата на договор за цесия от
08.06.2021 г. и за които вземания е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ
по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 20421/2020 г. по описа на СРС, 87 състав.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 99 ЗЗД, че Б. Н.
К., ЕГН **********, дължи на ..., ЕИК ...., сумата от 60 лв., представляваща разноски за
връчване на уведомление за предсрочна изискуемост, което вземане е прехвърлено на ... по
силата на договор за цесия от 08.06.2021 г. и за което вземане е издадена заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 20421/2020 г. по описа на
СРС, 87 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ..., ЕИК ...., срещу Б. Н. К., ЕГН **********,
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, за
признаване за установено в отношенията между страните, че Б. Н. К. дължи сумата от
7 624,42 евро, представляваща обезщетение за забава на просрочени задължения на
основание чл. 10 от сключения договор за банков кредит № ....3 от 19.07.2010 г., което
вземане е прехвърлено на ... по силата на договор за цесия от 08.06.2021 г. и за което вземане
е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
20421/2020 г. по описа на СРС, 87 състав, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ..., ЕИК ...., срещу Б. Н. К., ЕГН **********,
установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 85 ЗЗД и 306 ТЗ, вр. с чл. 99
ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че Б. Н. К. дължи сумата
от 150,93 евро, представляваща законна лихва за забава за периода от 13.03.2020 г. до
13.05.2020 г., което вземане е прехвърлено на ... по силата на договор за цесия от 08.06.2021
г. и за което вземане е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417
ГПК по ч.гр.д. № 20421/2020 г. по описа на СРС, 87 състав, като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Б. Н. К., ЕГН **********, да заплати на ...,
ЕИК ...., сумата от 324,05 лв. – разноски в заповедното производство, както и сумата от
546,86 лв. – разноски в настоящото исково производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ..., ЕИК ...., да заплати на Б. Н. К., ЕГН
**********, сумата в общ размер от 2372,84 лв., представляваща част от сторените от
8
последния съдебно – деловодни разноски в заповедното и настоящото исково производство.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9