Р
Е Ш Е Н И Е
№ 271
гр.
Перник 12.07.2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият
окръжен съд, гражданска колегия, в публичното заседание на двадесет и шести юни
през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Милена Даскалова
Членове: Кристиан
Петров
Роман Николов
при
секретаря Златка Стоянова като разгледа докладваното от съдия Даскалова възз.
гр. дело № 262 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
С
решение
№ 1192/08.11.2018г., постановено по гр.д. № 3683/2018г. по описа на ПРС е
осъдено"Електрисите"ЕООД, гр. Перник да заплати на А.Г.А. сумата от
3483, 22 лв., представляваща неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец
февруари
Третото лице помагач на страната на ответника по иска - ЗАД
„ОЗК – Общо застраховане” АД, гр. София е обжалвало решението в частта му, с
която исковите претенции са уважени, като е поискано същото да бъде отменено и
исковете да бъдат отхвърлени.
А.Г.А. е обжалвал решението в частта му, с която е
отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 215, ал.
1 КТ за сумата общо в размер на 503,82 лв., представляваща дневни
пари за командироване в чужбина и за пътни разходи от Франция до България.
"Електрисите"ЕООД,
гр. Перник не е изразило становище по жалбите.
Пернишкият окръжен съд, извършвайки
проверка на обжалваното решение по повод въззивната жалба, събраните по делото
доказателства и доводите на страните, установи следното:
Пред районния съд са предявени обективно съединени искове
от срещу "Електрисите"ЕООД, както следва : с правно основание чл. 128,
вр. чл. 245, ал. 2 КТ, вр. чл. 86 ЗЗД
за заплащане на сумата от 3483, 22 лв. -неизплатено брутно трудово
възнаграждение за месец 02.
Ответното дружество е оспорило исковете.
"ОЗК- Застраховане"АД като трето лице помагач
на страната на ответника е изразило становище, че исковете са неоснователни.
Не се спори по делото, че между "Електрисите"
ЕООД и ищеца е бил сключен трудов договор № ***, по силата на който ищецът е
приел да изпълнява длъжността "***" срещу основно месечно трудово
възнаграждение от 420 лв., платимо веднъж месечно до 25-то число, който договор
е сключен на осн. чл.68, ал.1,
т.2 КТ- до завършване на определена работа.
На 11.01.2016г. е сключено е споразумение за предоставяне
на временна работа на основание чл. 107с, ал. 2 КТ между ищеца и ответника, в
което е посочено място на работа в Република Франция, заплата 10 евро/час и
дата на явяване в предприятието-ползвател- 14.01.2016г. Уговорен е срок на
действие на споразумението от 14.01.2016г. до 14.06.2016г. Приложен е протокол
от 11.01.2016 год., от който е видно, че ищецът е постъпил на работа на
11.01.2016 год.
Не е спорно между страните, а и се потвърждава от
констатациите на вещото лице, направени след проверка на документацията,
намираща се при ответника, че със заповед от 01.03.2016 год., трудовото правоотношение
е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т.4 от КТ - поради завършване на
определената работа.
От приетата първоначална и допълнителна съдебно-икономическа
експертиза, се установява, че за м. 02.2016 год. на ищеца е начислено, но не е
изплатено трудово възнаграждение в брутен размер от 3 483,22 лв. или 2 833.46
лева като нетен размер.
С обжалваното решение районният съд е приел, че трудовият
договор, сключен между страните, попада под регламентацията на раздел
VІІІ"в" от КТ- чл. 107р-
чл. 107ч,
а именно за осигуряване на временна работа, като ответникът е дружество
осигуряващо временна заетост, а френското дружество е предприятието ползвател.
Предприятието, осигуряващо временна работа, е единствен работодател и съгласно чл.
107с, ал. 5, т. 1 и 2 КТ
е длъжно да начислява и да плаща на работника полагащото му се трудово
възнаграждение.Съдът е приел, че дължимото се на ищеца брутно трудово възнаграждение
зам. 02.2016г. в размер на 3483, 22 лв. не е изплатено и е уважил иска по чл. 128,
вр. чл. 245, ал.
2 КТ.
Съдът е приел, че на работника не е заплатено обезщетение
по чл. 224 КТ и изчислявайки същото, съобразно разпоредбата на чл. 177 КТ е
присъдил такова в размер на 497,60 лв.
Районният съд е присъдил обезщетение по чл. 220 КТ в
размер на 10 344,67 лв., мотивирайки се, че ищецът е имал срочен трудов договор
за извършване на строително- монтажни дейности с определен срок 14.06.2016 г.,
а съгласно чл. 326, ал. 2 КТ срочният трудов договор се прекратява предсрочно с
тримесечно предизвестие, каквото не е отправено.Трудовото правоотношение е
прекратено поради завършване на определената работа на основание чл. 325, ал.
1, т. 4 КТ, като ответното дружество не е ангажирало доказателства за
предсрочно завършване на работата до края на месец февруари
Искът за присъждане на обезщетение по чл. 215 КТ е
отхвърлен като е прието, че такова не се дължи, защото работникът не се командирова, а мястото, на
което следва да полага труд е в чужбина и на него не се дължат средства за
дневни пари по българското законодателство.
Отхвърлена е и претенцията по чл. 107х вр. чл. 269, ал.
1 КТ.
Решението на районния съд е валидно и допустимо, като
относно правилността му на основание чл. 269 ГПК, въззивният съд е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбите.
А.Г.А. е обжалвал решението в частта му, с която е
отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 215, ал. 1 КТ Изложени са
съображения относно приложимата уредба, касаеща командироването на лица в
рамките на предоставянето на услуги, като се поддържа, че командировъчните суми
следва да бъдат изплатени при условията на чл. 215 КТ.
Предпоставките за присъждане на обезщетение за
командироване са наличие на трудово правоотношение на страните, в течение на
което работодателят е командировал работника за изпълнение на неговите трудови
задължения в друго населено място, различно от това, в което той изпълнява
длъжността и работникът да е извършвал работа в населеното място, определено от
работодателя.
През спорния период командироването на работници и
служители се е извършвало по реда на чл. 121 КТ. Чл.121,
ал.1 и ал. 2 от КТ
уреждат случаите, при което работодателят взема едностранно решение, да
командирова работника да изпълнява трудовите си задължения извън мястото на
постоянната му работа, определена в трудовия договор. Съгласно действалата през
исковия период разпоредба на чл. 121, ал. 4 КТ, при командироване на работници
и служители, изпратени от предприятие, осигуряващо временна работа, в рамките
на предоставяне на услуги в друга държава - членка на Европейския съюз,
страните уговарят за срока на командировката поне същите минимални условия на
работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата
или сходна работа в приемащата държава. Хипотезите на чл.121, ал.1 и ал. 2 от КТ
не се припокриват с командироването по чл. 121, ал.4 / отм./., защото липсва
елементът на едностранност на решението за изпращане на работника да полага
труд другаде, а напротив - налице е взаимно съгласие на страните по
правоотношението мястото на работа
изначално да бъде в страна от Европейския съюз. Т.е. командироването при
условията на чл. 121, ал. 4 КТ не е равнозначно на командироване по смисъла на чл.
121, ал. 1 и ал. 2 от КТ,
както правилно е посочил и районният съд.
Независимо, че разпоредбата на чл.121 КТ е озаглавена
„Командироване на работници или служители”, то трябва да се прави разграничение
между командироване в рамките на предоставяне на услуги и "изпращане"
в рамките на предоставяне на услуги, осъществявано от предприятията,
осигуряващи временна заетост. Такова разграничение е направено и в чл. 1, пар.
3 от Директива 96/71/ЕО. В случаите на командироване в рамките на предоставяне
на услуги, работодателят командирова работници за собствена сметка и под свое
ръководство по договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите,
или командирова работници или служители в предприятие от същата група
предприятия. При изпращане в рамките на предоставяне на услуги обаче, предприятието,
осигуряващо временна работа, предлага за наемане работник на
предприятие-потребител на територията на друга държава.
По настоящето дело е налице договор за осигуряване на
временна работа и ответникът е дружество осигуряващо временна заетост. Постигнато
е съгласие работникът да полага труд в Република Франция, като липсват каквито
и да било доказателства за издадена от работодателя заповед за командироване.
След като работникът не е изпратен на друго място на работа, тъй като мястото
на престиране на труд е двустранно уговорено, то и не му се дължат дневни пари,
съгласно българското законодателство.
Предвид горното, съдът намира за неоснователна жалбата на
А.Г.А..
По втората въззивна жалба:
На 20.12.2019г. по делото е постъпила и въззивна жалба от
ЗАД „ОЗК – Общо застраховане” АД, гр. София. Посочено е, че дружеството не е
съгласно с решението, с което е осъдено да заплати сумите, описани в обжалвания
съдебен акт, като е поискано същото да бъде отменено и исковете да бъдат
отхвърлени, а в условия на евентуалност да се намали присъденото обезщетение до
реално претърпените вреди. Доколкото тези доводи са неотносими към спора, тъй
като по делото няма предявен обратен иск срещу застрахователното дружество, то
и на последното са дадени указания да конкретизира жалбата си, по повод на
които е депозирана молба от 17.04.2019г. В последната е посочено, че се поддържа
изцяло първоначалната жалба, като наред с това е направено искане съдът да
приеме, че изложените аргументи от ищеца са неоснователни, а предявеният иск е
недоказан по размер.
При тази формулировка на жалбата, настоящият състав
счита, че е надлежно сезиран с жалба относно размера на присъдените трудово
възнаграждение и обезщетения, която е неоснователна. Районният съд при
формиране на извода за размера на дължимото се трудово възнаграждение е взел
предвид допълнителното заключение на вещото лице, а размерът на обезщетенията е
определен по правилото на чл. 228 КТ – на база полученото от работника брутно трудово възнаграждение за месеца,
предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение.
Съдът не следва да се произнася по доводите, изложени в
т.4 и 5 от жалбата на ЗАД „ОЗК – Общо застраховане” АД, гр. София, подадена на
11.01.2019г., тъй като същите са наведени след изтичане срока за въззивно
обжалване.
По изложените съображения, съдът намира, че обжалваното
решение следва да бъде потвърдено, а разноски не следва да се присъждат с оглед
неоснователността на жалбите.
Във връзка с горното, съдът
Р Е Ш И :
Потвърждава решение № 1192/08.11.2018г., постановено по
гр.д. № 3683/2018г. по описа на Пернишкия районен съд.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване, пред Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател : Членове :1.
2.