Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер 1353                           13.04.2020 година                град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

    ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав:

Председател: ЖИВКО ЖЕЛЕВ

Секретар Величка Динкова

като разгледа докладваното от съдията Живко Желев

гражданско дело номер 20125 по описа за 2018 година.

 

Предявените искове намират основание в чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Ищецът „Профи кредит България” ЕООД твърди, че е предоставил на ответника кредит, като изпълнил задължението си да предаде уговорената сума, която е следвало да бъде върната, ведно с възнаградителна лихва. Поради неизпълнение от страна на длъжника било подадено заявление по чл.410 ГПК, което било отхвърлено от съда, поради което са били дадени указания за завеждане на осъдителен иск за вземането. Поради това се иска да бъде осъден ответника да заплати общо 1746 лева, от които: главница 500 лева, договорно възнаграждение в размер на 664 лева и неустойка в размер на 582 лева. Претендира се и законната лихва.

Ответникът Р.И.Р. чрез особения представител взема становище, че договорът за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи, поради което е недействителен. Излага доводи за нищожност за  клаузите, определящи възнаградителната лихва и неустойка. Моли искът да бъде отхвърлен.

Съдът намери за установено следното:

На 21.12.2013г. между дружеството ищец и ответника Р. бил сключен договор за револвиращ заем № …, по силата на който била представена сумата 500лв. със срок на погасяване 12 месеца /лист 8/. Ответниците се задължили да заплатят възнаграждение в размер на 194,58 % годишно / 0,54% дневно/, при ГПР от 505,88 %, така общото задължение по заема възлизало на 1164 лв. /лист 8/. Заетите средства, ведно с дължимото възнаграждение за ползването им е следвало да бъдат върнати на 12 месечни вноски от по 97 лв. всяка. Крайният падеж на задължението – последната вноска била определена на 20.01.2015г. В чл.12.3 от общите условия била предвидено, че при просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни вземането става предсрочно изискуемо без да е необходимо да бъде уведомяван длъжника / лист 12/. В случаите на предсрочно прекратяване по чл.12.3, съгласно чл.12.4 се предвиждало, че върху остатъчния размер на кредита се начислява неустойка в размер на 50 %.  Сумата по кредита  - 500 лв. е била изплатена на ответника, видно от представеното кредитно нареждане / лист 13/.

 Установява се от представеното извлечение от сметка /лист 19/, че по кредита не са извършвани плащания.

            На 29.08.2018 г. дружеството ищец подало против ответника заявление по чл.410 ГПК, с което било отхвърлено с разпореждане на съда по ч.гр.д. №14039/2018г. Поради това на ищеца били дадени указания за завеждане на осъдителен иск за вземането.

            При така установените факти се налагат следните правни изводи:

            Безспорно е, че между ответника и дружеството ищец е сключен договор за паричен заем, по който Р. е заемополучател. Видно е от представените доказателства, че той е получил уговорената сума от 500 лева, като се  е съгласил да заплати за срока на ползването възнаградителна лихва.

Съдът счита, че размерът на възниградителната лихва по договорите за заем не е нормативно ограничен, поради което следва спрямо него да  се прилага принципа на свобода на договарянето по чл.9 ЗЗД. Ето защо доводите на особения представител, че клаузата определяща размера на лихвите е нищожна поради противоречие с добрите нрави са неоснователни. Заемополучателят е бил предварително наясно с цената, която трябва да заплати за ползване на сумата.

            Последната вноска е била дължима от заемополучателя на 20.01.2015г. от което следва, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК  - 29.08.2018г. падежът на цялото задължение е бил настъпил, поради което сумите за главница и лихви се дължат.

Съдът намира, че уговорената по договора неустойка не е дължима.

Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.

В общите условия към договора неустойката е определена като дължима при предсрочно прекратяване по чл.12.3 - поради неизпълнение. В случая не е доказано осъществяването на фактическия състав на предсрочна изискуемост, тъй като кредиторът не е уведомил длъжника за настъпването й. Изпратеното съобщение не е било връчено. С оглед това, че предсрочната изискуемост е възможност за кредитора, при която той се отказва от предоставената на длъжника привилегия да изпълнява на части. В този смисъл насрещната страна, която е адресат на изявлението на кредитора, с което се предизвиква правна промяна в сферата на длъжника, следва да бъде уведомена за него. След като това не е сторено, не е настъпило и предвиденото в договора основание за начисляване на дължимата неустойка.

Извън горното съдът счита, че клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите ѝ предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД / в този смисъл Тълкувателно решение №1/2009г. ОСТК/. Следва да се посочи още, че  клаузата уреждаща неустойката е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.1 ЗЗП, тъй като е във вреда на потребителя, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Предвид последното съдът може служебно да се произнесе относно нейната валидност, независимо от липсата на съответно възражение.

С оглед изложеното съдът счита, че следва да отхвърли иска в частта му с която се иска установяване на вземането за неустойка в размер на 582 лв.

По разноските:

            На осн. чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на ищеца сумата 311,33 лв. представляваща деловодни разноски съобразно уважената част от иска. Възнаграждение на ищеца относно определеното възнаграждение за особен представител, съдът намира за неоснователно. Това е така, защото в хипотезите на чл.47, ал.6 ГПК размерът на възнаграждението се определя съобразно минимума по наредбата на Висшия адвокатски съвет.

            Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОСЪЖДА Р.И.Р. ЕГН ********** с адрес *** да заплати на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“№ 49, бл.53Е вх.В, на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД, сумите: 500 лв. / петстотин лева /- главница; 664 лв. /шестстотин шестдесет и четири лева/ - възнаградителна лихва, дължими по договор за заем № … ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.08.20018г. до окончателното заплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл.92 ЗЗД относно присъждане на неустойка в размер на 582 лв., като неоснователен.

 

ОСЪЖДА Р.И.Р. да заплати на „Профи Кредит България” ЕООД, на осн. чл.78, ал.1 ГПК, сумата 311,33 лв. /триста и единадесет лева и 33 ст./, представляваща деловодни разноски.

 

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването пред Пловдивския окръжен съд.

           

РАЙОНЕН СЪДИЯ :п

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!

МП