№ 421
гр. София, 25.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 106-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ Т. П.
при участието на секретаря ПАВЕЛ АЛЬ. БОЖИНОВ
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ Т. П. Административно
наказателно дело № 20221110213226 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК във вр. с чл.
72, ал. 4 ЗМВР.
Образувано е по жалба от Л. С. С., ЕГН ********** чрез неговия
упълномощен процесуален представител – адв. Г. М. от САК срещу заповед с
рег. № 228зз-1006/03.10.2022 г., издадена от П. И. П. – полицейски орган при
04 РУ СДВР, с която на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за
министерството за вътрешните работи /ЗМВР, обн. в ДВ бр. 53 от 27.06.2014
г./ е постановена принудителна административна мярка – фактическо
задържане на оспорващия за срок до 24 часа.
В депозираната жалба са релевирани множество оплаквания за
допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила, противоречие с материалноправни разпоредби и за несъответствие с
целта на закона при издаването на атакуваната заповед. Отправена е молба за
цялостна отмяна на административния акт като незаконосъобразен.
В съдебното заседание жалбоподателят, редовно призован, не се
явява, представлява се от адв. Г. М. от САК, която поддържа жалбата и
изложените в нея съображения. Претендират се разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение.
1
Ответникът П. И. П. – полицейски орган при 04 РУ СДВР,
нередовно призован, явява се лично и с юрк. А.А., с пълномощно по делото,
които оспорват жалбата и аргументират становище за законосъобразност на
упражнената административна принуда. В допълнение са представени
писмени бележки от гл. юрк. Х.Х.. Отправена е молба за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея
твърдения и след като се запозна със събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирано лице и съдържа всички изискуеми реквизити обуславящи
нейната редовност, а разгледана по същество се явява
ОСНОВАТЕЛНА.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Въз основа на заповед с рег. № 228зз-1006/03.10.2022 г., издадена от
П. И. П. – полицейски орган при 04 РУ СДВР е постановена принудителна
административна мярка – фактическо задържане на жалбоподателя Л. С. С. за
срок до 24 часа, считано от 03.10.2022 г., 17:00 ч.
В заповедта е посочено правно и фактическо основание за
задържане на лицето – „чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР“ и „във връзка с чл. 214 НК“.
Същата е подписана от полицейския орган – П. П., както и от задържаното
лице. На гърба на заповедта е отразено, че жалбоподателят С. е освободен на
04.10.2022 г. в 16:55 часа. Непосредствено след задържането на лицето е
извършен личен обиск, обективиран в протокол, предоставена му е за
попълване и декларация, с която са били разяснени правата по чл. 72, чл. 73 и
чл. 74 ЗМВР.
По инициатива на съда в хода на производството пред настоящата
инстанция са представени удостоверение за заемана длъжност от отдел
„Човешки ресурси“ при СДВР, както и извлечение от специалния регистър по
2
чл. 74, ал 5 ЗМВР за задържани лица в 04 РУ СДВР, като в проведеното на
21.11.2022 г. о.с.з. от ответната страна е представено и копие на докладна
записка от 03.10.2022 г., изготвена от полицейския орган Л.Ш..
Заповедта за задържане на лице, предмет на съдебен контрол,
съдържа указания, че подлежи на обжалване пред СРС в 14-дневен срок от
съобщаването й. Доколкото по делото липсва информация кога оспорващият
е получил заповедта, то следва да се приеме, че подаването на жалбата в 04
РУ СДВР на 11.10.2022 г., видно от поставения печат върху нея, е
осъществено в законоустановения срок. На следващо място, процесната
жалба е подадена от лице, пряко засегнато от административния акт, а
доколкото съдържа и предвидените в закона форма и реквизити, т.е. отговаря
на изискванията на чл. 150 и чл. 151 АПК, то същата се явява процесуално
допустима.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Задържането на граждани от орган на МВР на основание чл. 72, ал. 1, т.
1 ЗМВР представлява принудителната административна мярка /ПАМ/ по смисъла
на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН, обн. в
ДВ бр. 92 от 28.11.1969 г./, която има за цел да предотврати възможността лицето
да се укрие или да извърши престъпление. За прилагането й не е необходимо да са
събрани безспорни доказателства, установяващи по категоричен и несъмнен
начин авторството и вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на
НК, тъй като последното е предмет на доказване в наказателното производство, а
не в административното. Изискването е да са налице „данни“ за осъществено
престъпление, които могат да са писмени или устни /в този смисъл вж. решение
№ 11905 от 08.10.2014 г. по адм. дело № 906/2014 г. на ВАС и др./,
обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е съпричастно към
него, а това е напълно достатъчно, административният орган, при условията на
оперативна самостоятелност, да наложи мярката.
За да се формира извод, че оспорената заповед е законосъобразна,
необходимо е да са съблюдавани кумулативните изисквания за валидност на
административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в
изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила,
3
да не противоречи на материалноправните разпоредби и да съответства на целта
на закона. Наличието на някое от основанията, визирани в разпоредбата на чл. 146
АПК, води до недействителност на административния акт. За преценката, дали
порокът, от който актът страда, води до нищожност или унищожаемост, следва да
се изхожда от това дали нарушението на изискването за валидност е съществено, в
който случай актът следва да бъде отменен, или особено съществено, в който
случай актът следва да бъде обявен за нищожен.
Настоящият съдебен състав намира, че заповед за задържане на лице
с рег. № 228зз-1006/03.10.2022 г. е издадена от компетентен полицейски
орган при 04 РУ СДВР, в кръга на правомощията му, съгласно чл. 72, ал. 1
ЗМВР. В разпоредбата на чл. 57 ЗМВР е предвидено изрично, че сред
полицейските органи, които пряко осъществяват някоя от дейностите по чл.
6, ал. 1, т. 1 – т. 3, т. 7 и т. 8 от посочения нормативен акт, са и органите от
областните дирекции на МВР. По делото са приети и не са оспорени от
страните удостоверение за заемана длъжност, издадено от отдел „Човешки
ресурси“ при СДВР, видно от което издателят на оспорения акт е преназначен
като „старши полицай“ в група „Охрана на обществения ред“ на сектор
„Охранителна полиция“ към 04 РУ СДВР, въз основа на заповед № 513з-
4523/30.06.2015 г. на директора на СДВР, изпълнявайки посочената длъжност
и към настоящия момент.
На следващо място, макар заповедта да е издадена в предвидената от
закона писмена форма, същата не съдържа всички изискуеми задължителни
реквизити, визирани в разпоредбата на чл. 74, ал. 2 ЗМВР, в частност тези по
т. 2 - фактическите основания за задържането, който порок следва да се
квалифицира като такъв по чл. 146, т. 2 АПК – неспазване на установената
форма.
Съгласно чл. 74, ал. 2, т. 2 ЗМВР заповедта следва да съдържа
фактическите и правните основания за задържането. Това изискване е
свързано с необходимостта от мотивиране на заповедта както от правна
страна, така и с посочване на конкретни фактически основания,
предпоставили законосъобразното упражняване на правомощията на
полицейския орган по ограничаване правото на свободно придвижване на
дадено лице.
В атакуваната заповед е посочено като правно основание
4
разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, която предвижда, че „полицейските
органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило
престъпление“, а като фактическо такова – „във връзка с чл. 214 НК“. Това
семпло словесно описание представлява съществен порок във формата,
ограничаващ правото на защита на засегнатото лице, доколкото от него не би
могло да се формира умозаключение за съпричастността на жалбоподателя
към конкретна престъпна деятелност, индивидуализирана по време, място и
начин на извършване. В тази връзка е уместно да се подчертае, че
разпоредбата на чл. 214 НК съдържа три отделни алинеи, всяка от които
регламентира различни престъпни състави, като за съда, а навярно и за самия
жалбоподател и неговия процесуален представител, не става ясно фактически
данни за което от посочените престъпни посегателства са били налице и са
мотивирали полицейския орган да ограничи правото на свободно
придвижване на С.?!
В контекста на изложеното, по делото не се установи ответникът, в
качеството си на административен орган, постановил процесната заповед, да е
изложил каквито и да било фактически основания по издаването на акта нито
в самата заповед, нито в препроводителното писмо или в друг документ към
изпратената в съда преписка, каквато принципна възможност е очертана с
Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на ВС , който
тълкувателен акт поначало е приет при действието на Закона за устройството
на съдилищата /ЗУС, обн. в ДВ бр. 92 от 1952 г., отм./ т.е. същият не се
ползва със задължителна сила за органите на съдебната власт, а съдържа
единствено ръководни указания по прилагането на закона /арг. от чл. 17, ал. 2
ЗУС, отм. със Закона за устройство на съдилищата, обн. в ДВ бр. 23 от
19.03.1976 г./, макар този съдебен състав да е резервиран доколко обсъденото
тълкувателно решение съответства на изискванията на чл. 5, § 1, б. „с“ от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи
/ЕКЗПЧОС/ и чл. 8, § 1 във вр. с чл. 6, § 1 от Директива 2012/13/ЕС на
Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото
на информация в наказателното производство (OJ L 142, 1.6.2012, p. 1–10),
досежно необходимостта от незабавното предоставяне
информация относно престъпното деяние, в извършването на което едно лице
е заподозряно, за да се гарантира ефективното упражняване на правото на
защита. По делото е приложена докладна записка от 03.10.2022 г., изготвена
5
обаче от друг полицейски служител, в която не са изложени каквито и да
било твърдения за евентуалното участие на С. в дадено престъпление. Нещо
повече - това писмено доказателство не санира констатирания порок при
издаване на заповедта, доколкото същото не е изготвено от ответника и
поради това не би могло да се приеме, че са изпълнени изискванията на
обсъдения тълкувателен акт за нейното мотивиране, а освен това както беше
отбелязано - от него не става ясно в какво престъпно деяние е заподозрян
жалбоподателят. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че фактическите
основания следва не просто да бъдат изложени от органа, а и да
кореспондират с правните основания по издаването на заповедта. В заповедта,
а и в изпратените доказателства по административната преписка, липсва
описание на фактическите основания за издаването й, които да са относими
към жалбоподателя. Недопустимо е съдът по собствена инициатива да
подвежда установените факти по делото под съответната правна норма,
когато това не е направено от компетентния орган. Съдът е длъжен служебно
да провери дали посочените в акта фактически основания се установяват от
събраните по делото доказателства и съответни ли са на дадената им правна
квалификация. Именно с тази цел е въведено императивното задължение на
административния орган да мотивира своя акт така, че да позволи при
съдебния контрол да се извърши проверка на законосъобразността и
правилността на властническото волеизявление, което в случая пряко и
негативно засяга /ограничава/ правото на свободно придвижване на конкретно
физическо лице.
За да може да бъде извършена преценка за законосъобразност на
акта, налагащ ограничителната мярка, той следва да съдържа минимални
реквизити съгласно изискванията на общия процесуален закон - АПК, чиято
приложимост не е изключена от специалния ЗМВР. В процесната заповед
липсва каквото и да било описание на фактическата обстановка и
индивидуализация на деянието на задържаното лице. Дори и в случаите,
когато действа в условията на оперативна самостоятелност, полицейският
орган е длъжен да обективира в заповедта конкретните причини,
обосноваващи необходимостта от задържане на лицето. Това не е извършено
в процесния случай – от съдържанието на процесната заповед не може по
никакъв начин да се установят фактите, предпоставящи необходимостта от
задържане на жалбоподателя и съответно - лишаването му от право на
6
свободно придвижване и лична свобода за определен период от време.
Съдържанието на акта препятства извършването на преценка за
законосъобразността му предвид липсата на каквито и да било мотиви и
описание на фактическа обстановка, които да сочат на съществуването на
възприетото от органа основание. Задържаният следва да знае кои негови
действия са мотивирали органа да заключи, че е осъществено престъпление и
да е запознат с данните, сочещи извършване на престъпление, за да
организира адекватно своята защита. В този смисъл, въпреки предоставената
от закона възможност да действа при условията на оперативна
самостоятелност, административният орган е следвало да изложи в заповедта
какви са конкретните причини, обосноваващи необходимостта от задържане
на жалбоподателя.
Неизлагането на мотиви в очертаната насока винаги съставлява
съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е
основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл. 146, т. 3 АПК – арг. от т.
2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. по т.д. № 4/2002 г. на
ВАС, съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание за
отмяна на издадения административен акт. Съдът в Страсбург също е имал
възможността да се произнесе по аналогичен казус с решение от 24 юни
2014 г. по делото „Петков и Профиров срещу България“, по жалби №
50027/08 и № 50781/09, че разпоредбата на чл. 5, § 1, б. „с“ ЕКЗПЧОС
изисква лицето да е задържано по „обосновано подозрение“, че е извършило
престъпление и че такова подозрение не може да бъде общо и абстрактно /вж.
§ 46/. Поради това задържането следва да бъде обосновано с конкретни данни
за извършване на престъпление от съответното лице или данни за
съпричастност на лицето към извършването на конкретно престъпление.
В заповедта не са посочени никакви конкретни фактически
обстоятелства, като основание за задържането на лицето. Както беше
отбелязано, отразяването на фактическите и правните основания, обуславящи
издаването на акта, е задължителен негов реквизит съгласно императивните
норми, съдържащи се в чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК във връзка с чл. 74, ал. 2, т. 2
ЗМВР, а отсъствието му се квалифицира като нарушение на изискването за
форма и съставлява самостоятелно и достатъчно основание за отмяна. В
съдебната фаза на обжалването съдът не разполага с правомощия да замества
липсващите мотиви на акта, а само проверява неговата законосъобразност.
7
При отсъствието на такива, се налага обоснован извод за
незаконосъобразност на оспорения административен акт, поради порок във
формата и съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, изразяващо се в засягане правото на защита на задържаното лице,
вследствие невъзможността му да се запознае с фактическите съображения,
въз основа на които полицейският орган е издал процесната заповед за
задържане.
Съдът приема, че заповедта е издадена и в противоречие с
материалноправните разпоредби. Неизлагането на фактически основания,
препятства съдебната проверка на акта по същество, но в случая съдът
извърши такава на основание чл. 168 АПК с оглед посочването в заповедта на
правното основание за издаването й. Както беше отбелязано, по реда на чл.
72, ал. 1, т. 1 ЗМВР полицейските органи могат да задържат само лице за
което има данни, че е извършило престъпление. За да се приеме съответствие
със закона при задържането на жалбоподателя за срок до 24 часа, следва да са
били налице данни, че жалбоподателят е извършил престъпление. В заповедта
обаче не е индивидуализирано конкретно престъпно посегателство
посредством очертаването на неговите основни съставомерни признаци.
Съгласно чл. 142, ал. 1 АПК съответствието на административният акт с
материалния закон следва да се преценява към момента на издаването му.
Това е релевантният момент, тъй като само с действащия закон към момента
на издаването на акта административните органи, а и правните субекти, са
били длъжни да съобразяват поведението си. Съдът е предоставил
безпрепятствена процесуална възможност на ответника да ангажира
доказателства за наличието на посоченото в заповедта правно основание по
чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР за задържане на жалбоподателя и такива, от които да
се направи обоснован извод, че към момента на издаване на акта същият е
извършил престъпление или е съпричастен към извършено такова. От
приобщените по делото доказателствени материали, нито едно не обосновава
такъв извод и не води за умозаключение, че посоченото лице е имало
поведение, което да доведе до възникване на предположение, че именно той е
съпричастен към конкретно престъпление. Въз основа на изложеното,
настоящият съдебен състав приема, че за извършеното със заповедта
задържане не е установено по безспорен и категоричен начин наличието на
материалноправни предпоставки по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР,
8
поради което съдът намира, че оспорената заповед е издадена и в
противоречие с материалноправните разпоредби по смисъла на чл. 146, т. 4
АПК.
Друго несъответствие със закона, при издаване на оспорваната
заповед, е неспазване на принципа за съразмерност на мярката,
регламентиран в чл. 6 АПК. Според този принцип, административните органи
трябва да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и
справедливо, като при изпълнение на един акт не се допуска засягане правата
и законните интереси на гражданите в по-голяма степен от най-необходимото
за постигане на законната цел. В нормативно определените рамки
административният орган следва да упражнява предоставената му
компетентност, когато действа в условията на оперативна самостоятелност,
какъвто е и настоящият случай. Целта на задържането по чл. 72, ал. 1, т. 1
ЗМВР е да се предотврати възможността лицето да извърши престъпление
или да се укрие, като за всеки конкретен случай на задържане данните,
установяващи тази възможност/и трябва да бъдат категорични. Доказването
на тези данни е в тежест на административния орган, което не бе проведено
успешно в съдебното производство.
Оспорената заповед за полицейско задържане е незаконосъобразна и
поради издаването й в противоречие с целта на закона - основание за отмяна
по смисъла на чл. 146, т. 5 АПК. Целта на принудителната административна
мярка - задържане за срок до 24 часа, налагана по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1
ЗМВР, не е да се наложи наказание за установено по категоричен начин
престъпление, а да се попречи на уличения да се укрие, да извърши
престъпление или да осуети наказателно преследване, чрез заличаване на
улики на местопрестъпление, укриване на улики или лица - като за всеки
конкретен случай на задържане данните следва да бъдат категорично
установени, което е изцяло в тежест на административния орган, издател на
акта. Издаването на оспорената заповед на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР,
с която е разпоредено задържането на жалбоподателя очевидно не допринася
за постигане на посочените цели и съставлява акт на необоснована държавна
принуда върху дееца чрез лишаването му от свобода до 24 часа, който
противоречи изцяло на същността и предназначението на принудителните
административни мерки, съгласно легалното им определение в чл. 22 ЗАНН.
9
От доказателствата по делото не се установи наличие на данни, че
жалбоподателят може да се укрие или да осуети полицейско разследване, да
укрие улики или лица и по този начин да попречи на разкриване на конкретно
престъпление. Следователно задържането се явява несъразмерно с
преследваната от закона цел. Административният орган винаги трябва да
следи за това дали задържането на вероятния извършител е оправдано от
гледна точка на наличието на общите предпоставки за прилагане на
принудителните административни мерки, включително дали се налага с оглед
поведението на лицето, предмета на престъплението и разследването. В
конкретния случай се установи, че административният орган е излязъл извън
рамките на съразмерност при прилагане на мярката, като е нарушил принципа
на съразмерността и е засегнал правата на адресата на акта в по-голяма степен
от най-необходимото от гледна точка на целта, за която той се издава.
Принудителните административни мерки следва да се прилагат
ограничително и при стриктното спазване на закона. Полицейското
задържане не може да е произволно, то задължително трябва е обосновано с
конкретни факти, които да сочат някаква връзка между задържания и
конкретно извършено правонарушение /в широк смисъл/, както и
задържането му да е съобразено в целта на закона. В случая задържането на
жалбоподателя не допринася за постигане на посочените цели и съставлява
акт на флагрантен полицейски произвол, упражнен върху лицето чрез
лишаването му от свобода за срок до 24 часа, който противоречи изцяло на
същността и предназначението на принудителните административни мерки,
каквато е наложена и с процесната заповед за задържане.
Предвид изложените фактически и правни доводи, настоящият
съдебен състав намира, че оспорената заповед следва да бъде отменена като
незаконосъобразна, поради издаването й при неспазване на установената
форма, при съществено нарушение на административнопроизводствените
правила, в противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие
с целта на закона – отменителни основания по чл. 146, т. 2-5 АПК.
Съобразно изричната разпоредба на чл. 143, ал. 1 АПК, когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
10
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Имайки
предвид информацията в представения по делото договор за правна защита,
че е заплатена в брой сума в размер на 400,00 лв. за процесуално
представителство от адв. Г. М. от САК, Столична дирекция на вътрешните
работи /СДВР/ следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя С.
процесните разноски за адвокатско възнаграждение. Възражението за
прекомерност, релевирано от юрк. Алипиева на етапа на съдебните прения, е
неоснователно, доколкото възнаграждението е определено под предвидения с
разпоредбата на ч. 18, ал. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /обн. в ДВ 64 от 23.07.2004 г.,
приета с решение на Висшия адвокатски съвет от 09.07.2014 г./ размер от
500,00 лв. Уместно е да се отбележи, че в случая е неприложимо
предписанието на чл. 35а от посочения подзаконов нормативен акт, доколкото
предвиденото възнаграждение касае представителство, защита и съдействие
на задържано лице по ЗМВР преди образуване на дело от
административнонаказателен характер. Отделно от изложеното, СДВР следва
да заплати на жалбоподателя С. внесената държавна такса в размер на 10,00
лв., предназначена за разглеждане на делото пред настоящата инстанция.
Така мотивиран, на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 АПК,
Софийски районен съд, НО, 106 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло заповед с рег. № 228зз-1006/03.10.2022 г.,
издадена от П. П. И. – полицейски орган при 04 РУ СДВР, с която на
основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за министерството за вътрешните
работи /ЗМВР, обн. в ДВ бр. 53 от 27.06.2014 г./ е постановена принудителна
административна мярка – фактическо задържане на жалбоподателя Л. С. С.,
ЕГН ********** за срок до 24 часа, като незаконосъобразна.
ОСЪЖДА, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, Столична дирекция на
вътрешните работи да заплати на Л. С. С., ЕГН ********** разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 /четиристотин/ лева.
11
ОСЪЖДА, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, Столична дирекция на
вътрешните работи да заплати на Л. С. С., ЕГН ********** разноски за
внесена държавна такса в размер на 10,00 /десет/ лева.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Административен съд - София град в 14-дневен срок от получаване на
съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12