Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София,
27.05.2016 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-а въззивен състав, в публично заседание на двадесет и осми март две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА
НИКОЛАЙ
ЧАКЪРОВ
при
секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдия Петкова гражданско дело №
50 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Е.Й.Б. срещу решението на СРС, 30 ти
състав от 15.10.2015г. по гр.д. № 3151/2014г., с което е отхвърлен искът му
срещу „А.Н.и.” АД, за присъждане на сумата 1700 евро, представляващи платена
гаранция по договор за гаранция от 29.08.2013г., квалифициран като такъв по чл.
55, ал.1, предл.3 то ЗЗД.
Въззивникът
обжалва решението с доводи за неправилност. Твърди, че в нарушение на
съдопроизводствените правила и материалния закон първоинстанционният съд е
приел, че съдържанието на анекса от 29.08.2013г. е част от уговорката между
страните. В тази връзка параметрите, при които ответникът е следвало да
договори бъдещата покупко-продажба на недвижим имот, били цена от 54500 евро,
като било посочено в договора от 29.08.2013г., а не 55 500 евро, както се
сочило в анекса. Ответникът не доказал, че е
договорил покупна цена от 54500 евро е така не изпълнил договорното си задължение, поради
което и на основание т.7 от договора
дължал връщане на получената гаранция от 1700 евро. С тези доводи се иска
отмяна на решението и постановяване на ново, с което искът бъде уважен.
Въззиваемият
„А.Н.и.” АД оспорва жалбата като твърди, че е изпълнил уговорката между
страните да договори покупна цена
на избрания от ищеца недвижим
имот от 55 500 евро. Заявява, че ищецът няма право да иска връщане на
гаранцията, тъй като не е сключил предварителен договор или нотариален акт за
покупка на имота на тази цена.
Софийският
градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, намира решението
за валидно, допустимо и правилно. В отговор на оплакванията в жалбата излага
следното:
В исковата
си молба Б. е твърдял, че с ответника са сключили на 29.08.2013г. договор за гаранция с купувач и анекс към
същия договор. В изпълнение на така договореното заплатил на ответника сумата
1700 евро срещу задължението на последния да постигне в срок до 03.09.2013г.
уговорените параметри на сделката по покупко – продажба от ищеца на недвижим
имот в гр.В., ул.***********. Без да
посочва тези параметри, заявява, че те не са били постигнати от ответника,
поради което договорът е прекратен и на основание т.7 му се следва връщане на
платените 1700 евро, като предявява иск за присъждането им.
Приложени
към исковата молба са както договора от 29.08.2013г., така и анекса от същата
дата, като неговото копие не носи подпис
за ищеца.
В отговора
по чл. 131 ГПК ответникът е посочил, че единственият уговорен с ищеца параметър
на покупко-продажбата, който е следвало да договори с продавача на имота, е
била продажна цена от 55 500 евро. Заявил е, че е изпълнил тази
уговорка, но ищецът е поискал разсрочване
на задължението за плащане на цената, чието уговаряне не е било задължение на „А.Н.и.”
АД и като не е сключил договора за
покупко – продажба на уговорената цена,
няма право да иска обратно платената гаранция от 1700 евро.
В първото
по делото заседание, в което е приключило и съдебното дирене, ищецът за първи
път е посочил, че с ответника са уговорили продажна цена от
54500 евро , а не 55 500 евро, тъй като представения от самия него анекс,
не носил неговия подпис.
Това изявление
представлява такова за ново обстоятелство, извън изложените като фактическо
основание на иска, поради което за него
важи ограничението на чл. 147 ГПК – може да бъде допустимо направено до
приключване на съдебното дирене пред първа инстанция, само ако е нововъзникнало
(какъвто не е процесния случай) или макар и да е съществувало, не е било
известно на ищеца по някаква причина, за която той няма вина. Както правилно е
приел първоинстанционният съд, нито една от хипотезите на чл. 147 ГПК не е
налице в казуса, поради което довода на ищеца, че уговореният параметър е бил
продажна цена от 54 500 евро, а не 55 500 евро, не е станал предмет
на делото.
С оглед
оплакванията по жалбата, спорът пред настоящата инстанция се свежда именно до
това недопустимо въведено в предмета на
делото обстоятелство. Относно него:
Представеният с исковата молба анекс
представлява документ, който носи
подписа само на едната страна по договора – ответника и клаузата в него за цена
от 55 500 евро е благоприятна пак
за тази страна (за ответника – длъжник). Ищецът, като кредитор в случая, не е
подписал анекса, но това автоматично не означава, че не се е съгласил с
неблагоприятното за него условие цената да е 55 500 евро, защото именно
ищецът е представил анекса, който не носи неговия подпис и то, за да докаже
чрез него, че между страните е сключен договор, който служи като основание на
иска му. Представил го е освен това без никакви уговорки. От това следва, че
ищецът е признал съдържанието на анекса за вярно, възприел е посоченото в него
цената да е 55 500 евро, като изразяващо съгласието и на двете страни.
Налице е поведение на кредитора, което се означава като „възприемане” на
документа ( в този смисъл вж. „Писмени
доказателства и свидетелски показания в гражданския процес”, Проф. Петко
Венедиков, издателство Сиби, 1994г., стр.61). По тази причина анексът, макар и
носещ подпис единствено за ответника, доказва неизгодния за представилия го
като доказателство ищец факт, че страните са се съгласили ответникът да уговори
покупна цена на имота в размер на 55 500 евро.
Неотносими
за спора се явяват оплакванията за неправилно приложение на разпоредбата на чл.
293, ал.3 ТЗ. С цитираната разпоредба се преодолява неспазването на изискването
за форма на търговската сделка, когато
тя е условие за нейната действителност. Неспазването на законоустановената форма
за действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност и това
е едно от различията между търговското и гражданско право, където нищожността
настъпва независимо от поведението на страните. В търговското право
неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката изисква по арг.
на чл. 293, ал. 3 ТЗ оспорване на действителността на
сделката. Така тази законова постановка доближава нищожността поради неспазване
на формата за действителност в търговското право до унищожаемостта на сделките
по ЗЗД
(чл. 27 и сл.). За случая цитираните теоретични
постановки нямат отношение, тъй като за сделката, която страните са сключили,
не се изисква форма за действителност, поради което и не се поставя въпросът за
приложението на чл. 293, ал.3 ТЗ.
В заключение,
оплакванията по жалбата са
неоснователни.
Останалите
правнорелевантни факти ( извън обсъдения
по – горе) са безспорно установени по делото. Ответникът е изпълнил в срок
задължението си да уговори покупна цена на избрания от ищеца недвижим имот от 55 500 евро – в
този смисъл е изпратения предварителен договор и писмото за потвърждение от страна на
продавача ( лист 27 от делото на СРС) и т. 3, изр.2-ро от договора между
страните. За други параметри на покупко- продажбата страните не са се договаряли,
поради което заявените с представените на ищеца писма до ответника претенции
не разколебават извода за пълно изпълнение от страна на ответника.
Ищецът не е сключил с продавача на имота нито предварителен договор, нито
окончателен такъв в уговорения срок или впоследствие, поради което и съгласно
т. 6 от договора няма право да търси обратно платените за уговаряне на съответните параметри на покупко – продажбата
1700 евро. Ето защо искът за присъждането им е неоснователен.
Крайните
изводи на двете инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззиваемия се следват разноски за
юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция, чиито минимален размер съгласно НМРАВ е 468
лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението на СРС, 30 ти състав от 15.10.2015г. по
гр.д. № 3151/2014г.
ОСЪЖДА Е.Й.Б.
ЕГН **********, съдебен А.адв. А. Т.,
гр.С., ул.**** да плати на „Адрес Н.и.” АД, *** , на основание чл. 78, ал.3
вр. с ал. 8 ГПК, сумата 468 лева разноски по делото пред въззивния съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: