Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 07.09.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети
април две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4831 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „У.Б.“ АД срещу решение от 10.06.2019 г. по гр.д. 62861/2017 г. на
Софийския районен съд, 144 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати
на „Б.Р.“ ООД на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 10 638,80 евро
или равностойност в лева – главница, представляваща платена без основание сума
за периода 26.06.2013 г. – 28.08.2017 г. по договор
за банков инвестиционен кредит №348/13.12.2007 г., ведно със законната лихва от
датата на поканата - 21.11.2016 г., до погасяване на вземането, както и
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решение на СРС
е незаконосъобразно, тъй като е налице несъответствие между методиката за промяна на първоначалния
БЛП в ОУ на банката и тази, уредена в самия договор. Счита, че присъденото с
първоинстационното решение вземане за
обезщетение е погасено с 3-год. давност. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и да
отхвърли предявения иск, а в условията на евентуалност да бъде потвърдено само
за периода на последните 3 г. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Б.Р.“ ООД в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Образувано е и по въззивна жалба на
ответника „У.Б.“ АД срещу решение от 29.01.2020 г. по гр.д. 62861/2017 г. на
Софийския районен съд, 144 състав, с което е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в решение №282026/21.11.2019 г, като е присъдена и законната
лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 08.09.2017 г.,
до окончателното и изплащане.
В жалбата се твърди, че решение на
СРС е незаконосъобразно, тъй като не е налице несъответствие между мотивите и
диспозитива на съдебното решение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени обжалваното съдебно решение. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Б.Р.“ ООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По жалбата срещу
решението от 10.06.2019 г.:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение
е валидно, допустимо и правилно, като въззивният съд споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
В първоинстанционното решение
правилно е установена фактическата обстановка, че страните са били обвързани от
договор за банков инвестиционен кредит №348 от 13.12.2007 г., по силата на
който ответникът е поел задължение да предостави на ищеца сумата от 304 000,00
евро. Кредитът е отпуснат целево за закупуване на магазин, преустроен в склад
за ГЛФ и аптека, находящ се в гр. Благоевград, комплекс „Здраве“, ул. „*******,
на част от партерния и сутеренния етаж от четириетажна монолитна жилищна сграда
със застроена площ от 405,83 кв.м., ведно със съответните ид.ч. от общите части
на сградата и правото на строеж върху мястото. Договорът за кредит е сключен за
срок от 10 г., като крайният срок за погасяване на кредита е 12.12.2017 г. Кредитополучателят
се е задължил да погасява усвоената главница на 113 равни месечни вноски, всяка
в размер на 2650,00 евро, и една последна изравнителна вноска в размер на 4550,00
евро. Първата от тези вноски е дължима след изтичането на гратисен период от 6
мес., през който гратисен период се погасяват само начислените лихви. Съгласно
договора за кредит, усвоената по него главница се олихвява с годишна лихва,
определена по следния начин: базисен лихвен процент едномесечния ЮРИБОР
(EURIBOR1M) и надбавка в размер на 2,327 пункта, като лихвата е дължима всеки
месец на 25-то число, считано от 25.12.2007 г. Съгласно т.4.1 от процесния
договор, едномесечният ЮРИБОР (EURIBOR1M) към датата на сключването му е 4,923
%, а размерът на годишния лихвен процент е 7,25 %. Съгласно т.11.1.1 от
Условията за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по
договор №348 от 13.12.2007 г., приложимият към съответния период на олихвяване
базисен лихвен процент по смисъла на т.11.1 за различните валути и различните
кредитни продукти се определя от Управителния съвет на банката или оторизирани
от него органи и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в
т.9.2.1, 9.2.2, 9.2.3 и 9.2.4 от Общите условия. Съгласно т.9.2.3 от Общите
условия, приложимият едномесечен ЮРИБОР е равен на индекса, закръглен до третия
десетичен знак, публикуван на страница SOFIBOR/EURIBOR/LIBOR = на REUTERS в
11,00 часа българско време два работни дни преди първия работен ден на всеки
месец и важи от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен
ден на следващия месец вкл. Договореният общ лихвен процент ще се променя
автоматично в първия работен ден на всеки следващ месец при залагане на новата
стойност на едномесечния ЮРИБОР и запазване на размера на надбавката,
установена по размер в договора за кредит.
Съгласно чл.4 от договора,
кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката лихва, определена на
база променлив годишен лихвен процент (ГЛП), който се формира от сбора на два
компонента - базисен лихвен процент (БЛП по раздел III ОУ от 27.05.2008 г.),
представляващ променлива величина и фиксирана в договора надбавка в размер на
2,327%. В т.11.1.3 на
договора ищецът изрично е дал съгласието си за едностранна промяна от страна на
банката на размера на годишния лихвен процент по т.4.1. при условията на раздел
III, т.9. Видно от клаузата на т.9.6
от ОУ, при всяка промяна на базовия
лихвен индекс (едномесечен Eurobor), банката променя годишния лихвен процент по
кредитите „съответно на промяната“, като новият размер влиза в сила
автоматично, без да е необходимо подписване на допълнително споразумение между
страните. Страните са постигнали съгласие годишният лихвен процент за
съответният период на олихвяване на главницата да се определя на база на два
компонента. Първият от тях е надбавка за редовен дълг, която е фиксирана като
размер за целия лихвен период и следователно с нейното включване се гарантира
печалбата на банката от сключената от нея търговска сделка. В случая е налице уговорен „референтен
лихвен процент“ - лихвеният процент, използван като основа за изчисляване на
приложимия към договора за ипотечен кредит променлив годишен лихвен процент по
кредита. Той представлява пазарен индекс LIBOR, EURIBOR, SOFIBOR и/или
индикатори, публикувани от Българската народна банка и/или Националния
статистически институт, или комбинация от тях. Вторият компонент, който участва
при формирането на годишния лихвен процент, е базисният лихвен индекс, който е
променлива величина и е равен на конкретно посочен индекс, който по отношение
на процесния кредит е определен в раздел III от ОУ- чл.9.2.2. С оглед на това е
обоснован изводът, че с клаузата на т.9.6 от ОУ е уредена възможността за
промяна на годишния лихвен процент при увеличаване на базисния лихвен индекс,
което пък е обвързано от стойността на пазарния лихвен индекс едномесечен
EURIBOR. Следователно страните са предвидили в сключения договор основанието, при
което банката може едностранно да променя условията по него (нарастване или
намаляване) и тази промяна не зависи от волята нито на банката, нито на
кредитополучателя. Количественият критерий с колко да се промени размерът на
променливата е справедливо обоснован и от житейска и от финансова гледна точка,
тъй като БЛП се „движи“ съответно на промяната на пазарния лихвен индекс.
Съгласно решение №77/2015 по гр.д. №4452/2014 г. по описа на ВКС, ІІІ ГО,
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143 ЗПП, когато увеличението на престацията не зависи от
неговата воля. В този случай основният критерий за приложимостта на
изключението по чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП е изменението на цената на услугата да се
дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавен регулатор. В т.9.6 от ОУ, приложима към 13.12.2007 г., се съдържат
достатъчно ясни и разбираеми условия за промяната на размера на лихвения
процент по договора. Тези условия са външни и независещи от търговската банка и
са предизвикани от въздействието на свободния пазар, EURIBOR и регулатора на
банковата дейност. Ето защо, спрямо клаузата на т.9.4 от ОУ следва да се
приложи изключението на чл.144 ал.3 т.1 ЗЗП, поради което тази клауза не е
нищожна, още повече, че предвижда, както увеличение на ГЛП, така и неговото
намаление.
В случая обаче от страна на ответника
не са ангажирани никакви доказателства да е настъпило което и да е от
предвидените обстоятелства за възникване правото на едностранно изменение на
уговорения лихвен процент – промяна на нормативната база, изменение на
финансовите пазари или наличието на други обективни обстоятелства, т.е. следва
да се приеме, че по процесния договор за кредит ищецът дължи лихва съобразно
първоначално уговореното – едномесечния EURIBOR плюс фиксираната надбавка.
По направеното възражение за
погасителна давност настоящата инстанция намира, че вземанията по чл.55 ал.1
пр.1 ЗЗД се ползват с общия 5-год. срок на погасителната давност по чл.110 ЗЗД.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ППВС №1/1979 г.,
началният момент на действие на погасителната давност по разглеждания от съда
иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е момента на получаването на
престацията, като това е точно извършване на плащането без основание, като не е
загубило актуалност възприетото в т.7 на цитираното ППВС №1/1979 г. Процесната
искова претенция е за плащанията, направени от кредитополучателя в периода
26.06.2013 г. – 28.08.2017 г., а исковата молба е депозирана на 08.09.2017 г., поради
което следва да се заключи, че краят на 5-год. период по чл.110 ЗЗД по
отношение на най-ранните процесни плащания изтича едва на 26.06.2018 г., т.е. 5-год.
давностен срок за процесните вземания не е изтекъл.
Поради изложеното и поради съвпадане
на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено изцяло.
По жалбата срещу решението по чл.247 ГПК от 29.01.2020 г.:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Очевидна фактическа грешка е налице, когато съдът,
след като е обсъдил данните по делото и в мотивите е направил извод във връзка
с правния спор между страните, е пропуснал или погрешно е отразил в диспозитива
на решението тези свои изводи. Или очевидна фактическа грешка е всяко
несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно
проявление в писмения текст на решението, като данни, относно наличието на
очевидна фактическа грешка, следва да се черпят от мотивите на решението.
В конкретния случай при постановяване на решението от
21.11.2019 г. съдът е допуснал очевидна фактическа грешка, изразяваща се в
неприсъждане на законната лихва върху главницата от датата на депозиране на
исковата молба – 08.09.2017 г., до окончателното изплащане, т.е. налице е
несъответствие между мотивите и диспозитива на съдебното решение, противно на
твърденията на въззивника във въззивната жалба.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на
въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски
във въззивното производство в размер на сумата от 1500,00 лв. с ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№137462 от 10.06.2019 г., постановено по гр.д. №62861/2017 г. по описа на Софийския
районен съд, 144 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №26658 от 29.01.2020 г., постановено по гр.д.
№62861/2017 г. по описа на Софийския районен съд, 144 състав.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК*******,
седалище и адрес на управление ***, пл. *******, да заплати на „Б.Р.“ ООД, ЕИК*******, седалище и
адрес на управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата 1500,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.