Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 06.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на седми юли през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
Мл.
съдия ДИМИТРИНКА К.-
МЛАДЕНОВА
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия К.-Младенова в. гр. дело № 416 по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 27.03.2018г. по гр. д. № 7655 по описа за 2016г., СРС 88
състав е признал за установено по предявените искове с правна квалификация чл.
422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 232 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, че Н.Б.М., ЕГН **********,***,
ЕИК ******, сумата от 713.16лв – незаплатена наемна цена за периода от
16.08.2011г. до 16.08.2014г. по Договор за наем на жилище от 18.03.2005г.,
сключен въз основа на Заповед за настаняване № 77-02-75/19.11.2004г. за обект –
общинско жилище, находящо се в гр. София, ж.к. „******,
ведно със законната лихва за периода от
17.10.2014г. до изплащане на сумата, както и начисленото върху главницата
обезщетение за забава в размер на 116.69 лв. за периода от 06.09.2011г. до
16.08.2014г. , за които суми в производството по ч. гр. д. № 56316/2014г. по
описа на СРС -88 състав е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Ответникът е осъден
за заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на С.О.- район Подуене
сумата от 250.07 лева – разноски за производството, както и сумата 116.60 лв.
разноски в заповедното производство. С Определение № 19357 от 14.008.2019г. на
СГС, ТО VI състав, по ч. гр. д. № 10124/2019г. е изменено обжалваното решение в
частта на разноските като определя дължимите разноски в исковото производство в
размер на 133.47 лева.
Срещу посоченото решение е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Н.Б.М.,
като поставена под ограничено запрещение, чрез процесуалния й представител адв.
А.К.А. от САК в частта в която е уважена исковата претенция на ищеца Столица
Община. Твърди, че посоченото решение е недопустимо, като постановено в
нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, а в по същество е необосновано. Сочи, че задълженията за които е
осъден ответникът са за наемно правоотношение, съществувало между нейния
наследодател Б.М. и ищеца. Твърди, че същото е прекратено още през 2011г. по
силата на Заповед № РД-09-314/16,09.2011г. на кмета на СО Район Подуене. Въпреки,
че ответникът е наследник по закон на своя баща в нейния патримониум не са преминали
всички права и задължения, които той е притежавал приживе. Сочи, че това е
така, защото въззивникът – ответник Н.Б.М. е
поставена под ограничено запрещение и и по силата на закона приема наследство
само по опис и само тези задължения, които наследодателят е притежавал приживе.
Прави и възражения за изтекла погасителна давност за исковата претенция,
доколкото същата попада в обхвата на чл. 111, б. „В“ ЗЗД и се погасява с
изтичане на три годишна давност. Претендира и присъждането на направените
разноски.
Ответникът по жалбата С.О.–
район Подуене, чрез процесуалния си представител Старши
юрисконсулт Калоян Захариев, изразява становище, че решението на СРС е правилно
и като такова следва да бъде потвърдено. Счита, че при постановяването му
първоинстанционният съд не е допуснал твърдените във въззивната жалба нарушения
и е постановил съдебен акт в съответствие с материалния закон. По твърдението
за липса на основание за исковата претенция, защото посоченият договор за нае е прекратен през
2011г., намира същото за неоснователно. Това е така, защото посочената Заповед
№ РД-09-314/16.09.2011г. на Кмет на С.О.–район Подуене
е бил обжалван от адресата. С Определение по образуваното по повод на жалбата
административно дело № 8626/2011г. по описа на Административен съд – София град
изпълнението на атакуваната заповед е спряно, като по този начин действието на
наемното правоотношение през процесния период
– от 2011г. до месец август 2015г. е запазил действието си. По отношение на
възражението, че въззивникът – ответник не следва да отговаря за задълженията
на наследодателя си счита същото за неоснователно. Такова според въззиваемата
страна е и възражението за изтекла давност на исковата претенция. Давността
следва да се счита прекратена още със Заповед № РД-09-314 от 16.09.2011г. за прекратяване на наемнот провоотношение поради
неплащане. Такава процесуална роля има и исковата молба, въз основа на което е
постановено обжалваното в настоящото производство решение. Претендира разноски за въззивно производство.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично
основателна, поради следните съображения:
По
отношение на фактическата обстановка:
По
делото е несъмнено установено, от представените писмени доказателства, че по
силата на Заповед за настаняване № 77-02-75/19.11.2004г. и сключен
въз основа на нея Договор за Договор за наем № 77-02-75/18.03.2005г. въззиваемата страна – ищец С.О.– район Подуяне е
предоставила за временно и възмездно
ползване на наемателя Б.А.М.общинско жилище, находящо
се в гр. София, ж.к. „******, заедно с прилежащото избено помещение № 4 срещу
заплащане на наемна цена в размер на
22.14 лв. Договорът е влязъл в сила на 01.03.2005г., като в него е включена
възможност за прекратяването му при определени посочени в него условия.
Установено е, че същият е изменен с допълнително споразумение от 01.08.2005г. ,
с което наемната цена е определена на 44.86 лв., считано от датата на
подписването му. Впоследствие наемната цена е била изменена с допълнително споразумение
и определена съобразно Наредбата за цените при сделки с недвижими имоти на С.О.чл.
44, ал. 2, действащ в процесния период, в размер на
59.43лв. Договорено е наемната цена да
се заплаща до 15-то число на текущия месец. Видно е от заключението на вещото лице по
допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводната експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК въззивният
съд счита, че следва да бъде кредитирано, общия размер на наемната
цена за процесния период- 16.08.2011г.16.08.2014г. е
общо 2139.48лв.
По
делото е установено от представените писмени доказателства, че със Заповед №
РД-09-314/16.09.2011г. на Кмета на СО –
район „Подуене“
на основание чл. 46, ал. 2 от ЗОС и
чл. 33, ал. 1, т. 4 и т. 6 и ал.
2 от Наредба за реда и условията за
управление и разпореждане с общински
жилища на територията на С.О., че договорът за наем е бил прекратен. Посочената
Заповед е била обжалвана от наемателя - Б.А.М..
По жалбата е образувано адм. № 10192/2014г. по описа на АССГ 33 състав, по което е
поискано и постановено спиране на предварителното изпълнение. Към този момент и
след това докато трае обжалването наемателя и членове на неговото семейство са продължили
да ползват наетия имот.
По
делото е установено от приложеното удостоверение за наследници на наемателя – Б.А.М.,
че същият е починал на 26.10.2015г. като е оставил наследници по закон – две деца
В.Б.М., Н.Б.М. и преживяла съпруга – Й.Г.М.. В хода на първоинстанционното
производство съпругата също е починала и е оставила единствен наследник по
закон – въззивника в настоящото производство Н.Б.М.. Другият
наследник по закон на наемателя – В.Б.М.
е направил отказ от наследство, вписан в особената книга на районен съд София, за което е представено
удостоверение в първоинстанционното производство. Това
е причината претендираното от наемодателя вземане за
наем да се дели на три.Следователно отговорността на въззивника
– Н.Б.М. може да се ангажира само до размер от 1/3 от исковата претенция или до 713.16 лв.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. В рамките на законоустановения обсег на
дължим въззивен контрол настоящият състав на съда
приема обжалваното решение да е валидно, както и допустимо, а релевираните с въззивната жалба
доводи за неговата неправилност в обжалваните части намира за основателни.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 232, ал. 2, изр.
1-во ЗЗД , вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1
от ЗЗД.
С въззивната жалба е направеното
от въззивника-ответник възражение за недопустимост на
съдебното решение, защото ответникът Н. Б.М. като поставена под ограничено
запрещение не е надлежно пасивно легитимирана страна. Излагат се подробни
съображения, че исковите претенции са за задължения на нейния наследодател –
покойния й баща Б.А.М., починал на 26.10.2015г. Въззивникът
се позовава на разпоредбата на чл. 60 ал. 1 от ЗН, че за да се ангажира
отговорността й като наследник на починало лице за негови задължения е
необходимо тя да е приела наследство.
Твърди, че по въззиваемата страна в качеството
на ищец не е представила доказателство за приемането на наследството по опис от
страна на въззивника, доколкото същата като поставена
под ограничено запрещение може да приема наследство само по опис.
Настоящата инстанция намира твърдението на въззивника за недопустимост на обжалваното решение като
неоснователно. От събраните по делото доказателства е несъмнено установено, че
ответникът Н.Б.М. е наследник по закон на покойния си баща Б.А.М., който
приживе е бил в облигационни отношения по договор за наем с ищеца. Въззиваемата страна претендира заплащане на задължение по
облигационно отношение за периода 16.08.2011г. до 16.08.2014г., който е преди
смъртта на наследодателя на ответника, починал на 26.10.2015г. след започване на заповедното
производство. Следователно претендираното от ищеца
вземане по договор за наем е част от наследствената маса на наследодателя на
ответника. Според трайната практика на ВКС, за да се ангажира отговорността на
наследниците по закон на починалото лице
за неговите задължения е необходимо те да са приели наследството. С откриване
на наследството наследниците получават правото да получат наследственото
имущество. То не преминава по право към тях. При откриване на наследството за
наследниците възниква право да го приемат. Нормата на чл. 48 ЗН съставлява
законова презумпция, по силата на която законните наследници носят
отговорността по чл.
60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване
приемането на наследството по опис или отказ от наследството. Наследството се
придобива с приемането му от момента на откриване на наследството - смъртта на
наследодателя, като при отказ от наследство, частта на отреклия се уголемява
дяловете на останалите наследници, а наследникът, който е приел наследството по
опис, отговаря само до размера на полученото наследство. По делото е направено
изявление пред първоинстанционния съд в открито
съдебно заседание на 08.11.2016г. от страна на процесуалния представител на въззивника, чиито действия са потвърдени лично от ответника
и от назначените му попечител и заместник- попечител, че пред СРС е образувано
производство за приемане по опис на наследството. Предвид изложеното съдът
намира, че е налице изявление за приемане на наследство от страна на въззивника-ответник, поради което възражението за
недопустимост на първоинстанционното решение като
такова постановено при липса на пасивна процесуална легитимация като
неоснователно. Приемането на наследството по опис има действие на приемане на наследството,
като в допълнение е дадена защита на наследника, който отговаря ограничено –до
стойността на наследството към кредиторите. Нещо повече съгласно практиката на
ВКС по реда на чл. 290 от ГПК при заведено дело срещу ответник – длъжник, при
липса на данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството, съдът
не може служебно да попита длъжника дали и по какъв начин приема наследството.
В този смисъл е Решение № 101 от 08.10.219г., постановено по гр.д. №
2260/2018г. по описа на ВКС IV г.
Несъмнено въззивникът-ответник като
поставено под ограничено запрещение, попада в кръга от лица, които според
закона задължително приемат наследството по опис. По отношение на тези лица
установеният срок в чл. 61 от ЗН не намира приложение. Така е и според
Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013г. по тълк.
дело № 3/2013г. ОСГК на ВКС. За ограничено запретените
това важи до отпадане на основанието за поставяне под запрещение. При приемане
на наследство от субект с ограничена дееспособност както въззивикът-ответник може и да не е съставен опис, например защото
приемането е било прието с конклудентни действия.
Въпреки това, наследството се счита прието по опис и този опис може да бъде
съставен в един по-късен момент. Значението на приемането по опис е
ограничаване на отговорността на наследника пред кредиторите на наследството.
Като това ограничение е стойностно, а не предметно. Предвид изложеното съдът
намира, че обжалваното решение е допустимо, като постановено срещу пасивно легитимирано лице, имащо качеството
наследник на закон на длъжника по
валидно облигационно правоотношение по договор за наем.
Основният спорен въпрос в настоящото производство е
наличието на валидно наемно правоотношение между наследодателя на въззивника-ответник и въззиваемата
страна – С.О., район „Подуене”. С жалбата се оспорва и
наличието на валидно правоотношение в процесния
период от 16.08.2011г. до 16.08.2014г..
Твърди, че договорът за наем на общинско жилище вече е бил прекратен със
Заповед № РД-09-314/16.09.2011г. на кмета на район „Подуене“
. Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства намира това
твърдение за основателно.
В разглеждания случай ищецът е представил Договор
за наем № 77-02-75/18.03.2005г. за отдаване под наем
на жилище-общинска собственост. По
силата на този договор С.О./в качеството на наемодател/ е предоставил на Б.А.М.
– наследодател на ответника /в качеството на наемател/ за временно и възмездно
ползване общинска жилище. Наемателят се е задължил да заплаща ежемесечен наем,
в размер, който е изменян няколко пъти, като за процесния
период възлиза на 59.43 лв.. Договорът е сключен за срок от три години, считано
от 01.03.2005г. Впоследствие, между страните по делото са сключвани споразумения,
с които се е продължавал срока на действие на договора.
След като наемателят не отговарял на условията за настаняване в общинско
жилище Заповед № РД-09-314/16.09.2011г. на Кмета на СО – район „Подуене“ на основание чл. 46, ал. 2 от ЗОС и чл. 33, ал. 1, т. 4 и т. 6 и ал. 2 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на С.О., че
договорът за наем е бил прекратен.
Тази заповед е обжалвана от наемателя по съответния съдебен ред.
Настоящият съдебен състав счита, че
доколкото имотът, предмет на процесния договор е със
статут на частна общинска собственост /видно от представения акт № 2043/26.03.2004г.
за частна общинска собственост/,
правилата за сключване на договори с такива имоти, уредени в Закона за
общинската собственост /ЗОС/ са специални по отношение на правилата на ЗЗД. Съгласно
разпоредбата на чл.
46, ал. 2 от ЗОС наемното правоотношение се прекратява със заповед
на органа издал настанителната заповед. Това правомощия се осъществява с
нарочен акт в писмена форма - заповед, в която се посочва основанието за
прекратяване на наемното правоотношение и срокът за опразване на жилището. Специалният
ред за сключване на договори за наем на общински жилищни имоти изключва
приложението на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, доколкото чл. 14, ал. 3 от ЗОС не
допуска сключване на безсрочни договори за наем на общински жилищни имоти. В
този смисъл е и константната практика на ВКС, изразена решение №172 от
16.12.2015 г. по т.д.№3065/2014 г. на ВКС, ТК, в което е прието, че въведеният
от законодателя специален режим за отдаване под наем на части от имоти,
общинска собственост: след проведен търг или конкурс и на база решение на ОбС и за определен в закона срок, изключва приложението на
общото правило на чл.236, ал.1 от ЗЗД, позволяващо след
изтичането на договорения конкретен срок на действие на наемния договор, при
непротивопоставяне от наемодателя на продължаващото от страна на наемателя
ползване на вещта, договорът да се счита за трансформиран в безсрочен. Посоченият специален режим, съвпада с
условията и реда на отдаване под наем на имоти – частна общинска собственост,
сключен по реда и условията на Закона
за Общинската собственост, след изтичане на договорения конкретен
срок на действие или при прекратяване със съответна заповед, при липса на
противопоставяне от наемодателя на продължаващото ползване на вещта от страна
на наемателя, не може да се трансформира в безсрочен договор за наем. В този
смисъл и Решение № 97/07.07.17г. по т.д.№ 1108/16г.
на ІІ т.о. Решение № 54/11.07.11г. по т.д.№ 377/10г. на ІІ т.о.; Решение №
146/01.02.10г. по т.д.№ 934/2009г. на ІІ т.о. Следователно в конкретния случая с прекратяването на договора за наем със
Заповед от 16.09.2011г. , правоотношението между страните следва да се счита за
прекратено, като ирелевантно е изследването на
обстоятелството дали използването на вещта е продължило със знанието и без
противопоставянето на наемодателя в периода, в който действието на обжалванат заповед е било спряно. И това е така, тъй като
възможността в този случай договорът за наем да се счита продължен за
неопределен срок /чл. 236, ал. 1 от ЗЗД/ е неприложима с оглед статута на
имота, предмет на договора за наем. Без значение за съществуването на
договорното правоотношение е обстоятелството, че впоследствие изпълнението на
тази заповед е спряно с Определение по адм. дело № 8626/2011г.
по описа на Административен съд София град. Настоящият състав счита, че процесният договор за наем е прекратен, считано от 16.09.2011г.
В случай, че страните са имали съгласие да регламентират след тази дата по
време на спирането на изпълнението й отношенията си по повод ползването на процесния имот като такива за наем, е следвало да сключат
нов договор за наем.
По изложените съображения се налага извод, че предявената искова
претенция за реално изпълнение на договорно задължение за заплащане на наемна
цена за периода от 16.09.2011г. до 16.08.2014г. е неоснователна. Ищецът не се
легитимира като кредитор на спорното вземания въз основа на твърдения от него правопораждащ юридически факт – валидно възникнало и
съществуващо за процесния период правоотношение по
договор за наем.
Друг спорен въпрос между страните
е основателна ли е претенцията на ищеца за заплащане на наемна цена за периода
от 16.08.2011г. до 16.09.2011г: Несъмнено е установено, че в този период между
страните е съществувало наемно правоотношение. За ползването на общинското
жилище се дължи наемна цена в размер на 59.43 лв., която е безспорно установена
както от приложените по делото писмени доказателства, така и от заключението на
назначената в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза. Съдът напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че
ответникът като законен наследник
на наемателя – Б.А.М. и на покойната му съпруга, Й.М., починала в хода на
процеса, която замества само като процесуален субституент,
следва да отговаря само за 1/3 от размера на вземането или само за задължение в размер на 19.81 лв.
При този извод настоящият състав следва да се обсъди възражението на въззивникът - ответник за погасяване на вземането на ищеца по давност. В тази връзка, в тежест на ответника, съобразно твърденията му, е да докаже факта на погасяването на процесната сума по давност като в случая следва да установи началния момент, от който е започнала да тече погасителната давност и периода, за който е текла. При установяване на това обстоятелство, в тежест на ответника е да докаже спирането или прекъсването на давността.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от датата, на която вземането е станало изискуемо. В случая видно от чл.2.1. от сключения между страните договор за наем /л.9/, както и от чл.1 на сключеното между страните последващо споразумение /л.14/ падежът на всяка наемна вноска е до 15-то число на съответния месец за следващия месец. Следователно съгласно нормата на чл.84, ал.1ЗЗД ответникът е изпаднал в забава, считано от 16.07.2011г., доколкото денят за изпълнение на задължението е определен в договора за наем.
Задълженията за плащане на наемни вноски представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111, б. „в", пр.3 ЗЗД и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, обобщена с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителните постановки в цитираното Тълкувателно решение, понятието „периодични плащания" по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Ето защо този извод се налага от еднородния и периодичен характер на задълженията, които се дължат на месечни вноски и доколкото същите са срочни, не е необходима нарочна покана за доброволното им изпълнение.
С оглед изложеното задължението на ответника да заплати наемните вноски за процесния имот за периода от 16.08.2011г. до 16.09.2011г. е погасено по давност, доколкото заявлението за издаване заповед за изпълнение на основание чл. 417 ГПК е депозирано в съда на 17.10.2014г. – след изтичането на тригодишния срок за заплащането на последната вноска. Към датата на приключване на устните състезания не са ангажирани доказателства, че са настъпили обстоятелства, които прекъсват или спират погасителната давност на вземанията за целия исков период.
Следователно предявеният иск за заплащане на наемна цена за периода 16.08.2011г. до 16.09.2011г. се явява неоснователен, доколкото същият е погасен по давност. С оглед изхода на делото по иска с предмет главното парично вземане, неоснователна е и претенцията за присъждане на акцесорното вземане за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
В този смисъл релевираната
от ищеца – С.О., претенция за срещу въззивнита-
ответник за заплащане на незапратена наемна цена за периода 16.08-2011г. до
16.08.2014г. по договор за наем на
жилище от 18.03.2005г. се явява неоснователна. Изводите на въззивния
съд не съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Ето
защо обжалваното решение следва да бъде отменено в обжалваната му част, а искът
– отхвърлен
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на присъждане на направените по делото
разноски има въззивника такива дължат в размер на 20
лева – възнаграждение за адвокатска защита и създействие
в първоинстанционното производство /като останалата
част от 400 лв. от направените разноски е присъдена с първоинстанционното
решение/ и 200лв. възнаграждение за адвокатска защита и създействие
за въззивно производство.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК настоящото решение е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ
Решение от 27.03.2018г. по гр. д. № 7655 по описа за 2016г., СРС 88
състав в частта му, в която е признато за установено по предявените искове с
правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл.
79, ал.1 пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 232 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, че Н. Б.М., ЕГН **********, с адрес ***, ЕИК ******, с адрес гр.
София, ул. „******, сумата от 713.16 лв.- незаплатена наемна цена за периода от
16.08.2011г. до 16.08.2014г. по Договор за наем на жилище от 18.03.2005г.-
сключен въз основа на Заповед за настаняване № 77-02-75/19.11.2004г. – с обект-
общинско жилище, находящо се в гр. София, ж.к. „******,
ведно със законната лихва за периода от 17.10.2014г. до изплащане на сумата,
както и начисленото върху главницата обезщетение за забава в размер на 116.69
лв. за периода от 06.09.2011г. до 16.08.2014г. както и в частта му, в която
ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски в първоинстанционното
производство в размер на 250.07 лв. и в заповедното производство в размер на
116.60 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 232 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, искове от С.О.– район Подуяне, ЕИК ******, с
адрес гр. София, ул. „****** срещу Н. Б.М., ЕГН **********, с адрес ***, поставена
под ограничено запрещение с Решение № 6145/09.08.2013г. по гр. д. №
12683/2012г. на СГС., действаща със съгласието на попечителя си Е.К.Г., ЕГН **********,
с адрес ***, за признаване на установено, че дължи сумата от 713.16 лв. -
незаплатена наемна цена за периода от 16.08.2011г. до 16.08.2014г. по Договор
за наем на жилище от 18.03.2005г.- сключен въз основа на Заповед за настаняване
№ 77-02-75/19.11.2004г. с обект- общинско жилище, находящо
се в гр. София, ж.к. „******, ведно със законната лихва за периода от
17.10.2014г. до изплащане на сумата, както и начисленото върху главницата
обезщетение за забава в размер на 116.69 лв. за периода от 06.09.2011г. до
16.08.2014г.
ОСЪЖДА
С.О.– район Подуяне, ЕИК ******, с адрес гр. София, ул. „******, да заплати на Н.
Б.М., ЕГН **********, с адрес ***, поставена под ограничено запрещение с
Решение № 6145/09.08.2013г. по гр. д. № 12683/2012г. на СГС., действаща със
съгласието на попечителя си Е.К.Г., ЕГН **********, с адрес ***, на
основание чл. 78, ал 3 ГПК направените разноски в първоинстанционното
производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 20 лв., както и
направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 200 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/