Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№……./ 23.11.2020 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи октомври през  2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА

                                                                мл.съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   10967  по    описа   за  2019  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение от 12.06.2019 г., постановено по гр.д. № 16936/2019 г. на СРС, 76 състав, е осъдена на основание чл. 86 от ЗЗД, Н.С.О., да заплати на И.Т.Н., сумата от 2 196,05 лева - недоизплатена мораторна лихва за периода от 12.06.2017г. до 19.12.2018г., върху главницата по отношение на обезщетение по чл. 121, ал. 1 от ЗНСО по посочена в решението банкова сметка ***, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК 802 лева деловодни разноски, като е отхвърлен иска за горницата до пълния предявен размер от 5 043,54 поради плащане в хода на процеса.

            Решението е обжалвано от ответника в часта, в която искът е уважен, с доводи за неправилност поради нарушение на материалния и процесулания закон. Оспорва да се е съгласявал, че при основателност на иска размера е този , посочен в исковата молба, катто и оспорва лихвата за забава да се здължи от датата на прекратителната заповед, а не от поканата.Моли решението да се отмени в обжалваната част и в частта за разноските, и искът да се отхвърли изцяло. Претендира разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна-ищец И.Т.Н. чрез пълномощник адв.С. Й., оспорва жалбата с писмен отговор с доводите, че решението не страда от сочения в жалбата пороци. Моли същата да не се уважава.претендира разноски.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се  е прозинесъл по предявения иск.

В частта, в която искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД е бил частично отхвърлен по размер, ищецът не е обжалвал решението на СРС в тази част, поради което не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност в тази част.

Предмет на въззивна проверка за правилност е решението в частите, в които искът е бил уважен, респ. в обусловената от това отговорност за разноските.

Съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

При преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение в обжалваиите части, въззивният съд намира следното:

Ищецът твърди, че след прекратяване на служебното му правотоношение с ответника на 12.06.2017 г. , на първия било изплатено дължимото му обезщетение по чл.121, ал.1 от ЗНСО, но на части : през м. юни 2017г. му били изплатени само 6 504 лева на 27.06.2017г. и 2 000 лева на 29.06.2017г., и след това 3 000 лева на 22.12.2017 г., 4 000 лева на 02.03.2018г., 1 200 лева на 27.07.2018г. и 28 797,08 лв. на 19.12.2018 г. Поради забавеното плащане счита, чеи ответникът му дължи и лихва за забава така :  върху сумата от 3 000 лева - 167 лева за периода 12.06.2017 -22.12.2017 г., върху сумата от 4 000 лева - 293 лева за периода 12.06.2017 – 02.03.2018 г., върху сумата от 1 200 лева - 136 лева за периода 12.06.2017 -227.07..2018 г., и върху сумата от 2 8797 лева - 4 447,54 лева за периода 12.06.2017 -19.12.2018 г., или общо 5 043,54 лева.

Ответникът - Н.С.О., оспорва иска с възражението, че до поканата за плащане на обезщетението не дължи законна лихва за забава, а дължимата такава от 12.01.2018 г. до пълното плащане на 19.12.2018 г., е заплатил на ищеца в размер на 2847,49 лв. с платежно нареждане от 12.04.2019 г.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на оценка на приетите по делото писмени доказателства, въз основа на който е приел, че на 11.04.2019г. на ищеца е заплатена лихва в размер на 2 847,49 лева , с което задължението на товетника за закоснан лихва е погасено частично, доколкото дължимия размер на лихвата бил в размер на исковата сума/ при липсата на оспорване на исковия размер от ответника, при което се дължи разликата от 2 196,05 лева.  Приел е, че в случая, забавата настъпва не от връчването на нотариалната покана, а от датата на самата прекратителна заповед спрямо трудовото правоотношение, в която  се сочело на щиеца да се изплати обезщетението по чл.121, ал.1 от ЗНСО, от което следвали изводи, че или е имало друго искане от страна на ищеца,  или че самият ответник се е поставил в забава, като е признал задължението, или че злоупотребява по отношение на правоимащия като заблуждава ищеца, че не е необходимо допълнително волеизявление, за да се получи дължимото.

 По наведените с въззивната жалба довод за неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Изложените в обжалваното решение мотиви за частична основателност на иска не се споделят от възизвния съд.

Оплакването на въззивника-ответник за недължимост на лихва за забава за периода от 12.06.2017 г. до 12.01.2018 г. в размер на 2 196,05 лева, въззивният съд намира за основателно.

Разпоредбата на чл. 121 от ЗНСО постановява, че при прекратяване на служебно правоотношение се изплаща еднократно парично обезщетение. Този законов текст посочва обаче само момента, в който възниква задължението на работодателя да изплати съответното обезщетение. Изискуемостта на това задължение, предвид липса на друга изрична законова регламентация на специалния закон в тази връзка, настъпва при условията на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, а именно от поканата. В този смисъл има формирана непротиворечива съдебна практика. Признанието на задължението има значение на прекъсване на давността, но не и на определяне на ден за изпълнение на парично задължение. В прекратителната заповед ответникът не  е посочил кога сам се задължава да плати, а е възпроизвел законовия текст на ЗНСО, сочещ, че ищецът има право на обезщетение в размер на 20 заплати, от което не може да се прави извод, че сумата за обезщетение става изискуема от същата дата на заповедта за прекратявасне на служебното правоотношение. Такъв извод не следва дори и от разпоредбите, уреждащи сходните случаи по КТ- та на чл.228, ал.1 и ал.2 от КТ, макар КТ да не е приложим към служебните правотоношения на служителите на НСО. Едва с чл.228, ал.3 от КТ, в сила от 22.12.2017 г. / след датата на прекратяване на процесното служебно правоотношение/ , КТ определя изрично срок, в който следва да се заплатят дължимите обезщетения по КТ при прекратяване на трудовия договор, след изтичане на който срок работодателят изпада в забава и без покана, т.е. и по КТ до 22.12.2017 г. е необходима покана, за да изпадне работодателят в забава при неплащане на дължимо обезщетение.

Ето защо въззивният съд намира, че ответникът изпада в забава от поискването на дължимото от него на ищеца обезщетение по чл.121, ал.1 от ЗНСО, или от изтичане на дадения му 3-дневен срок за плащане по връчената му покана от ищеца с дата 05.01.2018 г., която признава да е получил на 09.01.2018 г. Към 09.01.2018 г. ответникът е останал да дължи на ищеца от обезщетението по чл.121, ал.1 от ЗНСО разликата от 33 996 лв., искана от ищеца с нотариалната покана. Нтази разлика е платена на три пъти след 12.01.2018 г., а именно 4000лв. на 02.03.2018 г., 1200 лв. на 27.07-.2018 г. и 28797,08лв. на 19.12.2018 г., което се признава и от ищеца с исковата мжолба, при което законтата лихва за забава върху тези три последни сумчи, от 13.01.2018 г.-датата на забавата, до датата н авсяко то трите плащания, възлиза на общо 2847,49лв., определени по реда на чл.162 от ГПК от съда, която сума е заплатена от ответника на ищеца, както е прието в решението на СРС в необжалваната част. Така разликата от 2196,05 лв. лихва за забава над платената дължима такава от 2847,49лв., до предявения размер на лихвата за забава от 5043,54 лв. е недължима от ответника , тъй като същият не е избазал в забава преди 13.01.2018 г., а дължимата лихва за забава от 13.01.2018 г. до 19.12.2018 г. е платена от него в хода на делото- на 11.04.2019 г.  Исъкт в уважената от първоинстанционния съд част подлежи на отхвърляне.

Поради несъвпадане изводите на двете инстанции относно частичната основателност на предявения иск, решението в обжалваните части, в които искът е частично уважен, подлежи на отмяна, и следва отхвърляне на иска в тази уважена част, като неоснователен.

По разноските: При този изход на спора ищецът има право на разноски само за отхвърлената част от иска порази плащане в хода на делото съгласно чл.78, ал.2 от ГПК, а именно на сумата от 452,79 лв., над която сума също следва да се отмени решението на първоинстанционния съд за разноските. На ответника от 100лв. за защита от юрисконсулт за първата нистанция по чл.78, ал.8 от ГПК, се следват съразмерно 43,54 лв.

По разноските за въззивната инстанция: Предвид изхода на спора по жалбата, на въззивника-ответик се дължат от ищеца 43,91 лв. разноски за държавна такса и още 100 лв. за защита от юрисконсулт, общо 143,91 лв. Ищецът няма право на разноки за тази инстанция.

Воден от горните мотиви, СГС

 

Р Е Ш И :       

 

           

            ОТМЕНЯ решение  от 12.06.2019 г., постановено по гр.д. № 16936/2019 г. на СРС, 76 състав, В ЧАСТИТЕ, В КОИТО е осъдена на основание чл. 86 от ЗЗД, Н.С.О., да заплати на И.Т.Н., сумата от 2 196,05 лева - недоизплатена мораторна лихва за периода от 12.06.2017г. до 19.12.2018г., върху главницата по отношение на обезщетение по чл. 121, ал. 1 от ЗНСО по посочена в решението банкова сметка ***, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК деловодни разноски над 452,79 лева до 802 лева, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявеният от И.Т.Н., ЕГН **********;***, чрез адв. С.Й., срещу Н.С.О., гр. София, бул. „*****,  иск по чл.86, ал.1 от  ЗЗД, за заплащане на сумата от 2 196,05 лева - недоизплатена мораторна лихва за периода от 12.06.2017г. до 19.12.2018г., върху главницата по отношение на обезщетение по чл. 121, ал. 1 от ЗНСО.

ОСЪЖДА И.Т.Н., ЕГН **********;***, чрез адв. С.Й., да заплати на Н.С.О., гр. София, бул. „*****, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК, сумата 43,54 лв. разноски  за първата инстанция, и 143,91 лв. разноски за въззивната инстанция.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните. 

                                                                                                                                 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

             ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                  2.