Р Е Ш Е Н И Е
№ 1
гр.Горна
Оряховица, 09.01.2020г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Горнооряховски
районен съд, втори състав в публично заседание на шести януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:Еманоел Вардаров
при секретаря М.Къцаркова и в присъствието на прокурора . . . . . ,
като разгледа докладваното от съдията
Вардаров гр.дело№1940/2019г. по описа
на Горнооряховския районен съд,
за да се произнесе, съдът взе предвид следното:
Обективно съединени искове с правно основание чл.55
ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът
ЕТ„Епъл–К.К.” с ЕИК:****, представляван от К.Д.К.(чрез адв.А. Ст.Ч. от ВТАК)
твърди в исковата молба, че между ЕТ„Епъл-К.К.“ и С.Й.Г. били
водени преговори за сключване на договор за наем за земеделски земи –
134.920дка в землището на с.Р.- Общ.Златарица. Съгласно преговорите ЕТ превел
по сметка на ответника: на 26.02.2016г. – 2000.00лв.; на 14.11.2016г. –
10000.00лв.; на 10.08.2017г. – 5000.00лв. Впоследствие се оказало, че
ответникът Г. не е собственик на земеделски земи в с.Р.-. Твърди се, че между
страните не бил сключен договор за наем(договорът бил подписан само от
наемателя-ЕТ). В мотивите на в.гр.дело№1895/2018г. на ОС-Варна между същите
страни, съдът приел, че възраженията за
наличие на наемно правоотношение, „...по което са извършени плащанията по
платежните нареждания са останали недоказани”. Така се достигнал и изводът, че
между страните не било валидно наемно правоотношение С.Й.Г. е получил без
основание общо сумата 17000.00лв., която сума въпреки поканите на ЕТ не била
възстановена. Моли съда да постанови решение, с което да бъде осъден С.Й.Г. да заплати на ЕТ„Епъл–К.К.”
сумата 17000.00лв., представляваща общия размер на суми, получени без
основание(на 26.02.2016г., на 14.11.2016г. и на 10.08.2017г.), ведно със
законната лихва върху тази сума, считано
от датата на предявяване на исковата молба до окончателното и изплащане.
Претендират се направените разноски. Прави
възражение за прекомерност на
заплатеното от ответната страна адвокатско възнаграждение и оспорва
претенцията на ответната страна за присъждане на пътни разходи.
Ответникът С.Й.Г.(чрез адв.Е.С. от ВАК)
оспорва предявените искове. Tвърди се, че ищецът „въвел частична и неправилна
фактическа обстановка, позовавайки се на съставен за нуждите на предходни
процеси договор(гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна и гр.дело№1271/2019г. на
РС-Варна), който не носи подпис на ответника и никога нито били водени
преддоговорни преговори, нито били
сключвани договори за наем на земеделски площи между спорещите страни, а още
по-малко били плащани суми на такова основание. Твърди се, че сумата 17000лв. представлява върната от ищеца
към ответника сума по Договор за заем от 01.09.2015г. на обща стойност
36400.00лв, сключен между С.Й.Г.(заемодател) и К.Д.К.(заемополучател), като
договорът „бил обезпечен за цялата заемна сума“ със запис на заповед от К.Д.К.,
издаден на 01.09.2015г. Съгласно този договор за заем(чл.2) К.Д.К. се задължил
да връща заемната сума, както следва: -до 31.12.2015г. – 10000.00лв.; -до
31.08.2016г. – 10000.00лв.; -до 31.12.2016г. – 16400.00лв. Бил заведен иск от
страна на С.Й.Г. против К.Д.К. за
връщане на 5000.00лв., от общо дължима
сума 19400.00лв. – образувано
гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна. До завеждане на гр.дело№17552/2017г. на
РС-Варна К.Д.К., вече бил върнал по указана му от ответника лична банкова
сметка: -***.12.2016г. - сумата 2000.00лв.; -на 14.11.2016г. - сумата
10000.00лв.; -на 10.08.2017г. - сумата 5000.00лв.(общо 17000.00лв.). Изрично
било посочено и неоспорено от К.Д.К. -
по гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна връщането на сумата 17000.00лв. След влизане в законна сила на решението по
гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна било образувано и изп.дело№20198090400034 по
описа на ЧСИ С.К.район на действие ВТОС, като сумата била почти изплатена. През
2019г. бил заведен иск от страна на С.Й.Г. против К.Д.К. за връщане на
останалата дължимата и неплатена част от заемна сума - 14400.00лв. -
гр.дело№1271/2019г. на РС-Варна(висящо пред първа инстанция понастоящем). ЕТ
представлявал разширена търговска правосубектност на физическите лица с оглед
извършване на търговски сделки съгл.чл.1 от ТЗ, но не е лице, различно от
физическото такова. За заемодателя било без значение дали К.К. ще върне
дължимата се от него сума като физическо лице или чрез ЕТ. Счита, че
изписването в платежните нареждания от 26.02.2016г. и от 14.11.2016г. като
основание за плащане - „наем по договор” било направено с цел ЕТ да включи като разход
в дейността си и да намали облагаемата си печалба със сумите по платежното.
Целеното счетоводно основание не отразявало действителното правно основание за
плащане на суми към С.Й.Г. и изписването в платежното не можело да бъде противопоставено
на получателя на сумата. Не следвало да се тълкува превратно и изписаното основание „по договор” в
платежното нареждане от 10.08.2017г. за сумата от 5000лв., че и тази сума е по
твърдения като несключен договор за наем. Претенцията за връщане на сумата
17000.00лв. би била основателна единствено и само ако С.Й.Г. би искал да му
бъде върната цялата заемна сума - в този случай К.Д.К. би имал правото на възражение за съдебно
прихващане със сумата от 17000лв. от общо дължимата към С.Й.Г. сума 36400.00лв.
или да предяви насрещен иск. Моли съда да отхвърли претенцията като
неоснователна и представляваща недопустима от закона злоупотреба с право, както
и опит да се пререшават правоотношения, по които има постановени решения,
ползващи се със сила на присъдено нещо между спорещите страни. Алтернативно,
ако се счетяла за основателна претенцията на ищеца, прави се възражение за
съдебно прихващане на основание чл.104
ввр. чл.103 от ЗЗД със сумата 17000.00лв., която при уважаване на иска ще се
окажело неплатена част от заем по цитирания договор, доколкото остатъкът
над сумата 17000.00лв. до общата заемна
сума в размер на 36400.00лв. е частично платен по изп.дело№20198090400034 по
описа на ЧСИ С.К.район на действие ВТОС, съгласно осъдително решение по
гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна, а
останалата част е предмет на висящо производство по гр.дело№1271/2019г. на
РС-Варна. Прави възражение за прекомерност на
заплатеното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение.
Съдът,
след като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото
доказателства, съобразно ГПК, приема за установено следното:
По делото
се представени преводни нареждания за кредитен превод от
26.02.2016г. 14.11.2016г. и 10.08.2017г.(лист
12, лист 13, лист 14 по делото) от страна на ЕТ„Епъл-К.К.“ към С.Г. за сумите 2000.00лв., 10000.00лв. и
5000.00лв.(общо 17000.00лв.). Като основание на две от преводните нареждания за кредитен превод (от 26.02.2016г.
и от 14.11.2016г.) е посочено „наем по договор“, а на преводното нареждане от 10.08.2017г.
– „по договор“.
От страна
на ищеца ЕТ„Епъл-К.К.“ е приложен Договор от 06.08.2013г. за наем за земеделски земи – 134.920дка в землището
на с.Р.- Общ.Златарица, със страни: С.Й.Г.(наемодател) и ЕТ„Епъл-К.К.“(наемател)
- чрез пълномощник. Договорът е подписан
единствено от пълномощника на наемателя.
От страна на С.Й.Г. против К.Д.К. са били предявени искове с
правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД ввр. чл.240 и сл. от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД,
като е бил образувано исково производство – гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна. С
Решение№3200/06.07.2018г. РС-Варна е осъдил К.Д.К. да заплати на С.Й.Г.: сумата
5000.00лв., представляваща част от дължима главница в размер на 19400.00лв. по
Договор за заем от 01.09.2015г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на исковата молба в съда - 17.11.2017г. до окончателното и
изплащане; сумата 782.00лв., представляваща направените разноски по
гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна. С Решение№1915/15.11.2018г. по в.гр.дело№1895/2018г.
ОС-Варна е потвърдил решението по
гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна, като е осъдил К.Д.К. да заплати на С.Й.Г. сумата
580.00лв., представляваща направените
разноски по в.гр.дело№1895/2018г.. С Определение№48/01.02.2019г. по
гр.дело№392/2019г. ВКС е оставил без
разглеждане касационна жалба на К.Д.К. срещу Решение№1915/15.11.2018г. по
в.гр.дело№1895/2018г. на ОС-Варна и е
осъдил К.Д.К. да заплати на С.Й.Г. сумата 580.00лв., представляваща направените разноски по
гр.дело№392/2019г. на ВКС. С Определение№133/20.03.2019г.(необжалваемо) по
ч.гр.дело№1002/2019г. ВКС е потвърдил Определение№48/01.02.2019г. по
гр.дело№392/2019г. на ВКС във връзка с депозирана частна жалба К.Д.К. срещу
Определение№48/01.02.2019г. по гр.дело№392/2019г. на ВКС.
По делото
е била допусната съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице установило,
счетоводството на ЕТ„Епъл-К.К.“ е водено редовно и в съответствие с
изискванията на счетоводното законодателство, в т.ч. и преводните нареждания от
26.02.2016г. 14.11.2016г. и 10.08.2017г.
от страна на ЕТ„Епъл-К.К.“ към С.Г. за
сумите 2000.00лв., 10000.00лв. и 5000.00лв., за което било записано основанието
„изплащане на наем по договор за земя със С.Г.”. Преводното нареждане от 26.02.2016г.
на стойност 2000.00лв. било осчетоводено за м.февруари.2016г.: -по дебита на
счетоводна сметка 4995 „Други кредитори - рента” за сумата 2000.00лв.; -по
кредита на счетоводна сметка 50310 „Прокредит Банк” за сумата 2000.00лв. Основанието
записано в допълнение към счетоводната операция е „Наем по дог стоп 2015/2016 С.Г.“.
Така отчетеното по дебита на счетоводна сметка „Други кредитори-рента“ било отнесено като разход: -дебит на
счетоводна сметка 6023 „Разходи за услуги наем земя“ за сумата 2000.00лв.;
-кредит на счетоводна сметка 4995 „Други кредитори - рента” за сумата
2000.00лв. и със записано основание за счетоводната операция „наем 2015/2016“. Преводното
нареждане от 11.11.2016г. на стойност 10000.00лв. било осчетоводено за
м.ноември.2016г.: -по дебита на счетоводна сметка 4995 „Други кредитори -
рента” за сумата 10000.00лв.; -по кредита на счетоводна сметка 50310 „Прокредит
Банк” за сумата 10000.00лв. Основанието записано в допълнение към счетоводната
операция е „Пл рента по дог С.Г.“. Така отчетеното по дебита на счетоводна
сметка „Други кредитори-рента“ било
отнесено като разход: -дебит на счетоводна сметка 6023 „Разходи за услуги наем
земя“ за сумата 10000.00лв.; -кредит на счетоводна сметка 4995 „Други кредитори
- рента” за сумата 10000.00лв. и със записано основание за счетоводната
операция „Нач наем земя по дог С.Г.“. Преводното нареждане от 10.08.2017г. на
стойност 5000.00лв. било осчетоводено за м.август.2017г.: -по дебита на
счетоводна сметка 4995 „Други кредитори - рента” за сумата 5000.00лв.; -по
кредита на счетоводна сметка 50310 „Прокредит Банк” за сумата 5000.00лв.
Основанието записано в допълнение към счетоводната операция е „Наем земя С.Г.“.
Така отчетеното по дебита на счетоводна сметка „Други кредитори-рента“ било отнесено като разход: -дебит на
счетоводна сметка 6023 „Разходи за услуги наем земя“ за сумата 5000.00лв.;
-кредит на счетоводна сметка 4995 „Други кредитори - рента” за сумата 5000.00лв.
и със записано основание за счетоводната операция „Наем земя по дог С.Г. 2016“.
Съдът кредитира заключението на вещото лице, като компетентно и безпристрастно
и му дава вяра, още повече, че същото не
е и оспорено от страните.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Основанието
на всеки иск се определя от ищеца чрез посочване на белезите, които
индивидуализират предмета на спора, а именно - правопораждащият факт,
съдържанието на субективното материално право и носителите на
правоотношението. Иначе казано,
предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните чрез
предявения иск и направените възражения, реплики, дуплики и т.н. – чл.6 от ГПК.
В ППВС№1/28.05.1979г.
на ВС на НРБ неизчерпателно са изброени хипотези на неоснователно обогатяване,
при които намира приложение третия фактически състав по чл.55 ал.1 от ЗЗД, при
който основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е
отпаднало с обратна сила, напр. при унищожаване на договорите поради пороци на
волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение(когато то има
ретроактивно действие), при настъпване на прекратително условие, когато
сделката е сключена при такова условие, и др. В тежест на ищеца по иск по чл.55
ал.1 от ЗЗД и в трите и хипотези е да докаже факта на плащането, а в тежест на
ответника - да установи наличието на основание за получаване, респ. за
задържане на това плащане.
Съгласно
разпоредбата на чл.55 ал.1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. С иска по
чл.55 ал.1 от ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника
и е в негова тежест да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да
докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл.55 ал.1 от ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, като даденото е без основание. Втората и
третата хипотеза на чл.55 ал.1 от ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването,
ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже,
че това основание не се е осъществило или е отпаднало. Съдът счита, че в
конкретния случай е налице втората хипотеза на чл.55 ал.1 от ЗЗД.
Действително между страните по делото не е
спорно, че ищецът ЕТ „Епъл-К.К.“ е превел по банковата сметка на ответниka С.Г.
в „УниКредит БулБанк”АД с преводни нареждания за кредитен превод на „ПроКредит
Банк”АД от 26.02.2016г. 14.11.2016г. и
10.08.2017г. за сумите 2000.00лв., 10000.00лв. и 5000.00лв.(общо 17000.00лв.).
Безспорно е по делото и обстоятелството, че плащането в полза на ответника на
процесната сума(общо 17000.00лв.) е извършено именно от ищеца чрез извършени
банкови преводи. И доколкото фактът на плащане и получаване на процесната сума
пари по същество не се оспорва от страните по делото, то съдът следва да изследва
въпроса относно правното основание по смисъла на чл.55 ал.1 предл.II от ЗЗД за
извършване на въпР.-то плащане от страна на ищеца в полза на ответника – дали
се е осъществило или не(според твърденията на ищеца). Следва да се посочи, че в
тежест на ищеца е да установи предаването и получаването на парите, по които обстоятелства
страните не спорят, а ответника, ако твърди че те са дадени на някакво правно
основания следва да го уточни и съответно да го докаже по правилата на пълно и
главно доказване.
Ищецът
твърди, че преводите имат основание, което
не се е осъществило, и носи доказателствена тежест да установи, че такова
основание към датата на преводите е имало, и че то е причината-мотивът на
преводите на паричните суми, и че впоследствие то е отпаднало. Ищецът не е
ангажирал никакви доказателства за наличие на преддоговорни отношения между
страните - намерение за сключване на договор за наем на земеделски земи. Ищецът не установява, че
основанието за превода е именно такъв бъдещ договор, за който страните са
водили преговори - факт, който се оспорва от ответника. По принцип сключването
на търговските сделки(претендираният договор от 06.08.2013г., освен облигационен
по характер се причислява към тях, предвид качеството на едната страна – ЕТ и
чл.286, чл.287 от ТЗ) се подчинява на общите правила за сключване на сделките,
установени в гражданското право – чл.13, чл.14 от ЗЗД. Необходимо е предложение(оферта)
и приемане на предложението. При съвпадение на двете насрещни волеизявления се
образува съгласието, което е основният, но не единствен, конститутивен елемент
на договора. Предложението трябва да изразява волята на предложителя да бъде
обвързан от предлагания договор. Изявления, които имат предварителен или
информативен характер, нямат качеството на предложение. Приемането на
предложението е другото волеизявление, с което се изразява съгласие с
предложението. То трябва да бъде отправено до предложителя и да бъде ясно и
недвусмислено. Съвпадението на волеизявленията на предложителя и на адресата на
предложението съставлява съгласието, което е основният конститутивен елемент на
договора. Съгласието да се създаде правна връзка между страните предполага
наличие на приемане на предложението за сключване на определен вид договор. В
случая, ищецът претендира, че е било налице такова съгласие, обективирано в
извършеното плащане на процесната сума/суми, а впоследствие се оказало, че
ответникът не бил собственик на земеделски земи. От друга страна, за да има
съгласие, респ. договор, е необходимо между съдържанието на предложението и
приемането да има пълно покриване и то не само по отношение на съществените
елементи от съдържанието на проектирания договор, но и до онези несъществени
елементи, които поне едната страна счита за важни. В случая, такова приемане на
предложението не е било изявено от страна на ответника.
Нареждането
за превод е частен документ, изходящ от ищеца и той има доказателствена сила
само относно авторството на изявлението,
а не и относно верността му – чл.180 от ГПК. Следователно, изявлението на ищеца относно
основанието на превода няма доказателствена сила, поради което не е необходимо
оспорването на частен документ относно верността на съдържанието му, а същото,
все не е подкрепено от други доказателства, освен приложения и неподписан от
ответника Договор от 06.08.2013г. за наем за земеделски земи. Само по себе си,
вписването на основанието на нареждането на преводите(посоченото основание е
„наем по договор” и „по договор”) също
не би могло да бъде доказателство за твърдяното от ищеца основание за преводите,
защото тези документи само биха възпроизвели едностранно изходящото от ищеца основание за преводите на паричните суми,
посочено в изготвените от него „нареждания”. Вписването на основанието в тези документи следва
да се възприеме, че има друго правно значение - ако ответникът беше приел, без
да се противопостави, в своя патримониум сума, за която наредителят посочва, че
му превежда наем по договор, то това
следва да бъде ценено като признание за
основанието за получаването на сумата. При положение обаче, че в банковите
документи, въз основа на които по сметката на ответника в неговата банка са
осчетоводени сумата с вписване на основанието за превеждането и, което
обосновава логичен извод, че ответникът е знаел
за посоченото конкретно основание от ищеца в нарежданията за превод, то приемането на
преводите от ответника доказва твърдяното от ищеца основание за извършването им.
Ангажираните
от ответника доказателства за наличието на други облигационни отношения между
страните по повод договор за заем е индиция за наличието на друго правно
основание, различно от твърдяното от ищеца, за получаването на сумите/общата
сумата/ от ответника. Както се посочи, налице е влязло в законна сила решение
по гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна(потвърдено и с решението на въззивната
инстанция) с което К.Д.К. е осъден да заплати на С.Й.Г.: сумата 5000.00лв.,
представляваща част от дължима главница в размер на 19400.00лв. по Договор за
заем от 01.09.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
17.11.2017г. до окончателното и изплащане. Вярно е, че ЕТ„Епъл–К.К.”
представлява разширена търговска правосубектност на физическите лица с оглед
извършване на търговски сделки съгласно, чл.1 от ТЗ, но не е лице, различно от
физическото такова К.Д.К..
Изрично било
посочено и неоспорено от К.Д.К. в мотивите на решението по гр.дело№17552/2017г.
на РС-Варна връщането на сумата 17000.00лв. от негова страна в патримониума на С.Й.Г..
Обявяването на мотивите и диспозитива в един акт обаче поражда спора дали
мотивите към това съдебно решение също се ползват със сила на присъдено нещо.
Диспозитивът съдържа в себе си конкретен отговор на исковата молба, което е волеизявлението
на съда, като предназначението на мотивите е да се изложат съображенията на
съда по повод конкретния предмет на решението(фактическите и правните
констатации, чрез които съдът приема или отрича определени факти).
Констатациите, които извършва съдът в мотивите, са на базата на събрани и преценени от него доказателства,
следователно този вид констатации-удостоверявания не могат да имат задължителна
доказателствена сила. Те могат да бъдат носители единствено на доказателствена
сила, преценявана по вътрешно убеждение от съда, и то във връзка с всички
събрани по делото доказателства. Единствено решението се ползва със сила на присъдено
нещо. Последната важи само за спорното материално право, предмет на делото, и
само между спорещите страни. Тя не може да бъде оборвана инцидентно. Силата на
пресъдено нещо важи спрямо всички(erga omnes). Мотивите се ползват с
доказателствена сила, преценявана по вътрешно убеждение от съда, съобразно
всички данни по делото. Следователно доказателствената сила на мотивите ще
касае единствено фактите, посочени в мотивите към съдебното решение и ще бъде възможно
инцидентното им оборване с всякакви доказателствени средства. Следва да се
съобрази и фактът, че в производството по гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна е
предявен частичен иск за парично вземане. Според т.2 от Тълкувателно решение от
22.04.2019г. по тълк.дело№3/2016г. на ОСГТК ВКС, решението по уважен частичен
иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в
друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на
паричното вземане, произтичащо от същото право.
Възможността
за изразяване на волеизявление за сключване на договор чрез плащане на наемната цена поставя още един проблем -
формата на договора. Вярно е, че договорът за наем е двустранен, възмезден,
неформален, консенсуален…, т.е. за
действителността му не се изисква писмена форма. По правило, обаче страните са
обвързани само с императивните норми. Няма пречка страните да установят писмена
форма на договора, съгласно чл.293 ал.2 от ТЗ. Тогава действието на договора ще
бъде функция не само на съгласието, но и на допълнителен юридически факт -
спазването на определената от страните форма. Затова, с оглед на изложеното,
съдът приема, че плащането на процесната обща сума(общ размер на сумите по
извършените преводи) не може да се окачестви като последица от постигане на
съгласие за сключване на договор за наем, респ. възникнало наемно
правоотношение. Съгласно чл.55 ал.1 предл.II от ЗЗД, който е получил нещо с
оглед на неосъществено основание, е длъжен да го върне. По делото няма спор, че
ответникът е получил от ищеца общо сумата 17000.00лв. Твърденията на ответната
страна за получено плащане, съгласно договор за заем не намират опора в
ангажирани доказателства. Както се посочи, при възражение на ответника, че е
получил сумата на определено основание, в негова тежест, при условията на пряко
и пълно доказване, е да установи твърдяното основание, което с оглед единствено
мотивите на гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна и цитираното Тълкувателно решение от
22.04.2019г. по тълк.дело№3/2016г. на ОСГТК ВКС не би могло да ползва обективните
предели на силата на присъдено нещо(основанието на иска, страните по
материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното
субективно материално право) на решението на РС-Варна. Общите правопораждащи
юридически факти на спорното субективно материално право са едни и същи, oбаче за
предявения частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането по
договора за заем, което е неприложимо за конкретния спор, визиращ съвсем друго
правоотношение, макар и между същите страни. След като договор наем не е бил
сключен, ответникът следва да върне получената сума. Това обуславя
основателност на предявения иск.
Задължението
е парично и ответникът дължи и законната
лихва съгласно чл.86 ал.1 от ЗЗД, но от датата на забавата. Получаването
на сумата е станало с оглед осъществяване на едно бъдещо събитие и без
уговорка за връщане на определена дата. Всъщност изпадането в забава е фактически
състав от няколко елемента - изискуемост, покана и на трето място наличието на
вина за забавеното изпълнение от страна на длъжника. Съгласно чл.84 ал.2 от ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора. За такава покана следва да се счита предявената
искова молба. С оглед на това, съдът следва да присъди в полза на ищеца и
законната лихва върху сумата 17000.00лв.,
считано от датата на завеждане на исковата молба – 22.10.2019г. до
окончателното и изплащане.
Възражението за прихващане се явява допустимо: направено е в процеса
като средство за защита на ответника срещу предявените искове, както и като
средство за установяване със сила на присъдено нещо по отношение на него
вземането, предмет на възражението за прихващане спрямо ищеца по предявения
иск. В чл.103 от ЗЗД се визират
предпоставките за основателност на възражението за прихващане: наличие на две
насрещни вземания, идентичност на субектите по двете правоотношения, еднородност
и заместимост на престациите, изискуемост на насрещното вземане и ликвидност на
вземането, което се определя от това спорно ли е или не вземането. С оглед на
това, съдът извършва проверка за това дали са били налице предпоставките за
прихващане, осъществили ли са се те и към кой момент, като намери, че
възражението е неоснователно ще уважи иска, а ако го намери за основателно ще
отхвърли иска до размера на заявеното с възражението вземане. Затова
произнасянето на съда се свежда до това дали е налице прихващане и до обявяване
на последиците от същото. В този случай решението ще се ползва със сила на присъдено
нещо и по отношение на разрешеното с него възражение за
прихващане(Решение№103/01.08.2017г. по т.дело№61323/2016г. – IVгр.о. ВКС). В
случая твърдяното насрещно парично вземане на ответника(по гр.дело№1940/2019г.
на ГОРС), с които се прави компенсаторно
изявление, се ползва със сила на присъдено
нещо, т.е. то е ликвидно, като ефектът
на прихващането ще се прояви след влизане в сила на решението. За разлика обаче
от материалноправното, съдебното прихващане погасява двете насрещни задължения
занапред, от влизане в сила на решението. Съгласно разпоредбата на чл.104 ал.2 от ЗЗД въпросните насрещни парични
вземания(по гр.дело№1940/2019г. на ГОРС
в размер на 17000.00лв. и по гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна в размер на
19400.00лв.) се явяват погасени до размера на по - малкото вземане - т.е. до
17000.00лв. По този начин, съдът следва да отхвърли предявения иск от страна на
ЕТ„Епъл–К.К.” против С.Й.Г. за сумата 17000.00лв., представляваща общия размер
на суми, получени без основание(на 26.02.2016г., на 14.11.2016г. и на
10.08.2017г.), ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на
предявяване на исковата молба –
22.10.2019г. до окончателното и
изплащане, поради направеното от страна
на С.Й.Г. възражение за прихващане на тази сума с дължима сума в размер на
19400.00лв. от страна на К.Д.К. към С.Й.Г.,
съгласно влязло в законна сила решение по гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна.
При този
изход на делото при определяне разноските, следва да се вземе предвид, освен
уваженото възражение за прихващане, така също и разпоредбите на чл.78 ал.1,
ал.2, ал.3 от ГПК(Заплатените от ищеца такси, разноски по производството и
възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника
съразмерно с уважената част от иска. Ако ответникът с поведението си не е
дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат
върху ищеца. Ответникът също има право да иска заплащане на направените от
него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска). При уважаване на възражение за прихващане
съдът установява, че претендираната сума се дължи, но тя се прихваща(погасява
до размера на по-малкото) с друго насрещно задължение между страните.
Затова, тъй като в хода на производството е установена основателност на
ищцовата претенция, но тя е отхвърлена, поради уважаване на
правопогасяващото възражение за прихващане, то отговорността за разноски
следва да се понесе от страната, която е предизвикала правния спор, а това е
ответникът. Отхвърлянето на предявения иск за неоснователно обогатяване е
обусловено от уважаването на предявено от ответната страна възражение за прихващане
с насрещно вземане за сума, съгласно
влязло в сила решение по друго гр.дело. В изложените по-горе мотиви съдът е
признал, че вземането съществува и е намерил иска за основателен, но е
постановил отхвърлителен диспозитив, поради извършеното прихващане с насрещно
вземане на ответника. В тази ситуация е очевидно, че правният спор е
предизвикан от поведението на ответника, който е оспорил иска изцяло, поддържал
е, че вземането не съществува и като в условията на евентуалност е предявил
възражение за прихващане(последващи действия на ответника, пораждащи действие
едва от влизане в сила на решението, и то при условията на евентуалност).
Възражението е преди всичко средство за защита срещу иска(за него в случая не
се внася държавна такса), като с него не се цели защита на вземането и не се
твърди ищецът да го отрича. Доколкото вземането е признато от
съда, но искът е отхвърлен единствено поради извършената компенсация по чл.104
ал.1 от ЗЗД, то следва да се приеме, че правното твърдение на претендиращия
разноски е потвърдено от съда и затова насрещната страна, предизвикала правния
спор, носи отговорност за разноските(Определение№150/04.06.2015г. по
ч.гр.дело№2349/2015г. - IIг.о. ВКС).
В
настоящия случай разноските на ищеца представляват
адвокатско възнаграждение, за което има доказателства, че е изплатено на
процесуалния представител на ищеца(според договора за правна защита и
съдействие с характер на разписка с отбелязване, че уговореното възнаграждение
в размер на 1100.00лв. е изплатено - т.1 от Тълкувателно решение№6/2013г. на
ОСГК на ВКС), внесена ДТ по тарифата за ДТССГПК – 680.00лв.; възнаграждение за
вещо лице – 130.00лв.(списък разноски по чл.80 от ГПК – лист 92 от делото). В
т.3 от Тълкувателно решение№6/2013г. на ОСГК на ВКС е прието, че при
произнасяне по възражение за прекомерност на договореното и заплатено
адвокатско възнаграждение, на основание чл.78 ал.5 от ГПК, съдът е свободен да
намали възнаграждението до предвидения в същата минимален размер, като вземе
предвид действителната фактическа е правна сложност на делото. В
настоящия случай минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено
съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба№1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, интерес от 10000.00лв. до 100000.00лв. – 830.00лв.
плюс 3% за горницата над 10000.00лв. В
случая при предявен иск за сумата от 17000.00лв. възнаграждението на процесуалния
представител на ищеца е 1100.00лв. Осъществената от пълномощника на ищеца
защита се изразява в „образуване на гражданско дело и процесуално
представителство“(лист 3 от делото), като е поискано към минимално регламентираното
възнаграждение(1040.00лв.) по цитираната наредба. В този смисъл съдът счита, че не е налице прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца и същото не следва
да бъде намалявано по смисъла на чл.78 ал.5 от ГПК. В този смисъл, съгласно чл.78 ал.1 от ГПК, съдът следва да
присъди в полза на ЕТ„Епъл–К.К.” сумата 1910.00лв., представляваща направените
по делото разноски, и която да бъде
заплатена от С.Й.Г..
Водим от
изложените съображения и на основание
чл.258 и сл. от ГПК и чл.7 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от страна
на ЕТ„Епъл–К.К.” с ЕИК:****, със седалище и адрес на
управление: с.Д.ул....24 Община Л.,
представляван от К.Д.К., против С.Й. Г. с ЕГН**********, с постоянен адрес:***, с
настоящ адрес:***, за сумата 17000.00лв., представляваща общия размер на суми,
получени без основание(на 26.02.2016г., на 14.11.2016г. и на 10.08.2017г.),
ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на предявяване
на исковата молба – 22.10.2019г. до окончателното и изплащане, поради
направеното от страна на С.Й.Г. възражение за прихващане на
тази сума с дължима сума в размер на 19400.00лв. от страна на К.Д.К. към С.Й.Г., съгласно влязло в законна сила
решение по гр.дело№17552/2017г. на РС-Варна.
ОСЪЖДА С.Й.Г. с ЕГН**********, с
постоянен адрес:***, с настоящ адрес:***, ДА ЗАПЛАТИ на ЕТ„ЕПЪЛ–К.К.” с ЕИК:****, със седалище и адрес на управление: с.Д.ул....24 Община Л., представляван от К.Д.К., сумата 1910.00лв./хиляда деветстотин и десет
лева/, представляваща направените разноски по гр.дело№1940/2019г. на ГОРС.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Великотърновския окръжен съд в двуседмичен срок, считано от датата на получаване на
съобщението, че е изготвено и обявено.
Препис от решението да се изпрати
на страните.
Районен съдия: