Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 15770 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 360217 от 13.03.2018 г., постановено по гр. д. № 44993/2016 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 73-ти
състав, районният съд е осъдил ответника Г. Ф., ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, да заплати на ищеца Б.Г.М.,
ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД сума в размер на 5000,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди на 28.07.2015
г. при пътнотранспортно произшествие (ПТП) на главен път Е79, км 435+330, което
е причинено от водач на неустановено пътно превозно средство. Районният съд е отхвърлил частично иска по чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45, вр. чл. 52 ЗЗД за разликата от уважената
част до пълния предявен размер от 20000 лв.
Осъдил е ответника, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да плати на ищеца
сума в размер на 282,50 лв. - разноски, съразмерно на уважената част от иска,
както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да плати по сметка на
СРС следните суми: 200,00 лв. - държавна такса, и 100,00 лв. за направените по
делото разноски, съразмерно на уважената част от иска. Освен това, ищецът е
осъден да плати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 75,00 лв. за
направените по делото разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. Г.Ф.е
осъден да заплати на адвокат Н.Н. сума в размер на 282,50 лв. – възнаграждение
за процесуално представителство на ищеца съразмерно с уважената част от иска.
Срещу така постановеното решение в указания законоустановен срок по реда на чл. 259,
ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от Б.Г.М., в която
се излагат подробни доводи, че обжалваното решение е неправилно в частта, в
която е отхвърлена частично предявената искова претенция за неимуществени вреди.
Поддържа се, че определеното от районния съд обезщетение е крайно недостатъчно
да репарира претърпените от ищеца вреди, настъпили при процесното ПТП, поради
което не съответства на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Сочи се, че се претендира
лихва, считано от 15.07.2016 г., а в съдебно заседание, проведено на 20.11.2019
г., е направено уточнение, че такава се претендира от датата на депозиране на
исковата молба. Съобразно изложените подробни доводи се иска
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и предявената
искова претенция за неимуществени вреди да бъде уважена изцяло. Претендират се
разноски и адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
В указания
законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата
страна – Г. Ф., в който се излагат доводи за неоснователност на депозираната
въззивна жалба и за правилност и законосъобразност на обжалваното решение.
Съобразно изложеното се иска същото да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендира
се юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е образувано по въззивна
жалба, подадена от процесуално легитимирана страна и в законоустановения срок реда на по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си задължения, настоящият
съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо в обжалваната част. Съдът, като съобрази непреклудираните доводи на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично
основателна, като съображенията за това са
следните:
Тъй като обжалваното решение в частта, в която е уважен предявеният от ищеца срещу ответника
осъдителен иск за сумата от 5000, 00 лв. е влязло в законна сила, в конкретния случай със сила на
пресъдено нещо между страните в настоящото съдебно производство са установени
всички материални предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално
право по чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45 ЗЗД, във връзка с процесното ПТП, настъпило на 28.07.2015 г. на път Е – 79, км. 435+330 по вина на
водач на неидентифицирано моторно превозно средство (МПС).
Предвид изложеното, спорът между
страните, въведен с въззивната жалба, по отношение на който въззивният съд следва да се произнесе (арг. чл. 269,
изр. 2 ГПК), се съсредоточава върху обстоятелството какъв е размерът на заместващото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при настъпване на процесното събитие, определен
съобразно критериите по чл. 52 ЗЗД.
В тази връзка следва да се отбележи, че от представената по делото
медицинска документация и кредитираното от съда като компетентно и обективно дадено заключение на вещото
лице по изслушаната и приетата пред СРС съдебно-медицинска
експертиза (л. 69 и сл. от делото пред СРС), се установява, че при процесното ПТП ищецът е претърпяля следните
травматични увреждания: тежка гръдна травма, изразяваща
се в контузия на гърдите на гръдния кош в дясно със счупване на по мишнична
линия на три реба – VI, VII, VIII десни ребра, подкожен емфизем и навлизане на въздух в плевралното
пространство в дясно – пневмоторакс. Вещото лице е посочило, че травмата на гърдите със счупване на ребра е довела до тайно затруднение в
движението на снагата, т.е. такова за повече от тридесет дни, като лечението е
изисквало обезболяване и имобилизация до 30 дни, като при благоприятно протичащ
оздравителен процес, пълно възстановяване на функциите настъпва за около 1-2
месеца от инцидента. От увреждането със счупване на ребра е причинен и пневмоторакс
в дясно, като това увреждане води до реализиране на медико-биологичния признак
разстройство на здравето временно опасно за живота. Във връзка с него е
проведено по спешност оперативно лечение на 28.07.2015 г. в болница в град
Петрич. След извършена торакоцентеза на ищеца е поставен дрен в дясна плеврална
кухина и е евакуиран въздуха от нея, с което пряката опасност за живота му е
предотвратена. На 31.07.2015 г. е изписан от болничното заведение, т.е.
болничният престой във връзка с инцидента е четири дни. Според вещото лице
наличното описание на травмата дава основание да се приеме, че към момента на
изготвяне на заключението ищецът е изцяло възстановен.
От показанията на свидетеля К.Г.М. – брат на ищеца (л. 23 – гръб от делото
пред СРС), които въззивният съд кредитира като логични, непротиворечиви,
последователни и кореспондиращи със събраните писмени доказателства по делото,
ценени съобразно чл. 172 ГПК, се установява, че вследствие на инцидента ищецът е имал рани по гърба и главата и е бил в състояние,
което свидетелят определя като тежко. Свидетелят сочи, че след изписването му
от болницата въззивникът не се чувствал добре, имал нужда от чужда помощ за да
легне или да се обърне, изпитвал болки, не можел да говори, уморявал се бързо.
Свидетелства, че близо три месеца не бил на работа и когато ходят на плаж през
лятото не се чувства добре, тъй като има останали белези. Сочи, че изпитва и
болки през зимата от счупването.
От показанията на свидетеля и констатацията на вещото лице относно
обичайния възстановителен период при травми като процесните, въззивният съд
намира за установено, че ищецът се е възстановил напълно за срок от два месеца.
В тази връзка съдът не намира за установено по делото, че въззивникът не е бил
на работа за срок от около три месеца, тъй като други доказателства в тази
насока, освен показанията на свидетеля, не са ангажирани (например болнични
листове). В тази връзка съдът съобрази и отразеното в представената епикриза (л.
38 от делото пред СРС) за издаден болничен лист на ищеца за срок от 32 дни.
Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост. Тъй като неимуществените вреди, които
представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха
могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно,
а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на
чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно разясненията,
дадени с ППВС № 4/1968 г., понятието „справедливост" по
смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат
характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при
които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето,
причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При
причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му
положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за
неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е
длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер
обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В постановени
по реда на чл. 290 и сл. ГПК редица решения на ВКС (р. № 749/05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г. на
ІІ т. о.; р. № 124 от 11.11.2010 г., по т. д. № 708/2009 г. на ІІ т. о.; р. №
59/29.04.2011 г., по т. д. № 635/2010 г. на ІІ т. о.; р. № 66 от 03.07.2012 г.,
по т. д. № 619/2011 г.) се излага становището, че понятието „неимуществени
вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и
претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни
битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само
отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период
от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в
здравословното състояние, както и че критерият за справедливост, поради
паричния израз на обезщетението, е всякога детерминиран от съществуващата в
страната икономическа конюнктура и от общественото му възприемане на даден етап
от развитие на самото общество в конкретната държава. При определянето на
обезщетението към датата на увреждането съдът следва да отчита и конкретните
икономически условия и нивата на застрахователно покритие към момента на реализиране
на същото (решение на ВКС 83-2009 - II Т. О. по т. д. 795/2008 г. и решение
1-2012- II Т. О. по т. д. 299/2011 г.).
С оглед изложеното и по аргумент от чл. 51, вр. чл. 52 от ЗЗД на увреденото лице се дължи обезщетение за причинените при ПТП
неимуществени вреди, които в конкретния случай имат характера на претърпени болки
и страдация. Доколкото паричния еквивалент на причинените неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост, то настоящия съдебен състав намира, че
претърпените неимуществени вреди следва да бъдат обезщетени в размер на 15 000, 00 лв.
При определяне на размера на обезщетението съобразно чл. 52 ЗЗД, на първо
място, съдът съобрази медико-биологичния характер на причинените физически
увреждания – тежка гръдна травма, изразяваща се в контузия на гърдите на
гръдния кош в дясно със счупване на по мишнична линия на три реба – VI, VII,
VIII десни ребра, подкожен емфизем и навлизане на въздух в плевралното
пространство – пневмоторакс, както и настъпилата опасност за живота на
въззивника, наложила провеждане на спешна оперативна интервенция на 28.07.2018
г. Съдът взе предвид и продължителния възстановителен период от два месеца,
търпените болки по време на него и необходимостта от чужда помощ за извършване
на ежедневни дейности (лягане, обръщане и т.н.). Въззивната инстанция съобрази
и факта на останалите белези от инцидента, болките от счупването при промяна на
времето, които изпитва въззивника, както и възрастта на същия към датата на ПТП
– 26 години (активна трудоспособна възраст, препятствана по причина на
инцидента). Същевременно, съдът взе предвид, факта на настъпило пълно възстановяване
от травматичното увреждане и относително краткия болничен престой в периода 28.07.2015
г. – 31.07.2015 г. (общо четири дни). При определяне размера на обезщетението съдът
отчете и последиците в психологичен план – при всички случаи участието в ПТП е
свързано с негативни последици в психо-емоционален план, установени и от
събраните свидетелски показания.
Предвид горните мотиви и съобразно икономическата обстановка в страната към
датата на процесното ПТП и лимитите на отговорност при застрахователната
закрила, съдът определи дължимото обезщетение за неимуществени вреди в размер
на 15 000, 00 лв., което намира, че в
най-пълна степен отговаря на изискването за справедлив размер по смисъла на чл.
52 ЗЗД.
Поради несъвпадение на крайните изводи на СГС с тези на СРС, решението в
обжалваната част, с която искът по чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен
за разликата над сумата от 5 000, 00 лв. до 15 000, 00 лв., следва да бъде отменено, а на ищеца следва да бъде присъдено
обезщетение в размер на още 10 000, 00 лв. Върху тази сума следва да се присъди и законна лихва от 10.08.2016 г. – датата на депозиране на исковата молба, съобразно искането
на въззивника, обективирано във въззивната жалба и уточнено в съдебно заседание
на 20.11.2019 г. Във връзка с довода във въззивната жалба, че районният съд не
се е произнесъл по направеното искане за присъждане на такава от датата на
инцидента – 28.07.2015 г., е необходимо да се посочи, че с определение от
16.10.2017 г. (л. 73 от делото пред СРС), районният съд е прекратил
производството по делото в частта, касаеща искането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Доколкото посоченото определение не е обжалвано в указания от съда срок и е
влязло в сила, въззивният съд не следва обсъжда правилността на същото, като
намира, че не се установява да е налице хипотезата на чл. 250 ГПК.
В частта, в която исковата претенция е отхвърлена за сумата над 15 000
лв. до пълния претендиран размер от 20 000 лв. решението е правилно и
следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, съобразно
уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, има въззивника.
С определение от 02.05.2018 г.
(л. 49 от делото пре СРС), същият е освободен
от заплащане на държавни такси и разноски за вещи лица.
Видно от договор за предоставяне на безплатна правна помощ от 16.10.2017 г.
(л. 56 – гръб от делото пред СРС), въззивникът е представляван от адвокат Н.Н.
пред въззивния съд при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Предвид изложеното
и с оглед изхода на спора, въззиваемият – Г. Ф., следва да бъде осъден да
заплати на адвокат Н., сумата от 653,33
лв., на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, представляваща
адвокатско възнаграждение, определено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 НРМАВ и изчислено
съобразно изхода на спора. Въззиваемата страна следва да бъде осъдена да
заплати на адвокат Н. и сума в размер на 565,00
лв. за процесуално представителство на ищеца пред първоинстанционния съд,
предвид уважения размер на исковата претенция от въззивния съд за още
10 000 лв.
Въззиваемият
също е направил искане за присъждане на разноски. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК му се
дължи такова за въззивното производство в размер на 33,30 лв., съобразно изхода на делото. С оглед изхода на спора пред
въззивния съд, присъденото му пред първоинстанционния такъв юрисконсултско
възнаграждение е дължимо в размер на 25
лв., предвид което решението на районния съд следва да бъде отменено в
частта в която му е присъдено такова за сума над посочения размер.
На основание
чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да плати дължимата
държавна такса за разглеждане на уважените искове, както следва: 200 лв. за въззивното производство (2 % от
10 000 лв.), и допълнителна държавна такса в размер на 400 лв. за
първоинстанционното производство (4 % от 10 000 лв.).
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 360217 от 13.03.2018 г., постановено по гр. д. № 44993/2016 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 73-ти
състав, в частта, с която
предявеният от Б.Г.М., ЕГН **********,***, срещу Г. Ф., с адрес: ***, иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) е отхвърлен за
разликата над сумата от 5 000 лв. до сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди (болки и страдания), в резултат от пътно-транспортно произшествие, настъпило
на 28.07.2015 г. на главен път Е79, км. 435+330, причинено от водач на неидентифицирано моторно превозно средство, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на Г.Ф.разноски за производството пред СРС за разликата над 25 лв. – дължимо юрисконсултско възнаграждение за
производството пред СРС съобразно изхода на делото, до присъдените 75 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Г. Ф., с адрес: ***, да заплати
на Б.Г.М., ЕГН **********,***, на основание чл. 288, ал. 1, т. 1 от КЗ (отм.) вр. чл. 45 ЗЗД, сума в размер на 10 000 лева, представляваща разликата между присъдената от СРС сума в размер на 5000
лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 28.07.2015 г. на главен път
Е79, км. 435+330, причинено от водач на неидентифицирано моторно
превозно средство, и приетия от въззивната инстанция
за справедлив и основателен размер на същото обезщетение от 15 000 лв., ведно със законна лихва върху присъдената сума, считано от 10.08.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 360217 от 13.03.2018 г., постановено по гр. д. № 44993/2016 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), ІІ Гражданско отделение (ІІ ГО), 73-ти
състав, в частта, с която
предявеният от Б.Г.М., ЕГН **********,***, срещу Г. Ф., с адрес: ***, иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над
сумата от 15 000 лв. до
сумата от 20 000 лв.
Решението в частта, с която предявеният от Б.Г.М. срещу Г.Ф.иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) вр. чл. 45 ЗЗД е уважен за сумата от 5000, 00 лв. не е обжалвано и
е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА Г. Ф., с адрес: ***, да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА, на адвокат Н. И. Н., ЕГН **********, с адрес: ***, сума в размер на 653,33 лв.,
представляваща възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
делото на въззивника пред въззивния съд, както и сума в размер на 565 лв. – допълнително възнаграждение за процесуално
представителство пред районния съд, дължимо с оглед изхода на спора.
ОСЪЖДА Б.Г.М., ЕГН **********,***, да заплати на Г. Ф., с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, сумата от 33,30 лева – юрисконсултско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА Г. Ф., с адрес: ***, да заплати, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, по сметка на Софийски градски съд държавна такса в
размер на 200 лв. за въззивното производство, и по сметка на Софийски районен
съд допълнителна държавна такса за първоинстанционното производство в размер на
400 лв., дължими съобразно изхода на спора.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.