Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр. Сливен, 11.03.2021г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на десети март през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
КРАСИМИРА
КОНДОВА
при
участието на секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от съдия Красимира Кондова въз.гр. д. № 75
по описа за 2021г., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на глава
двадесета ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника в
първоинстанционното производство „Електроразпределение Север“ АД гр.Варна,
депозирана от процесуален представител по пълномощие и насочена срещу Решение №
260002/06.01.2021г. по гр.д. № 2374/2019г. на СлРС.
С атакувания съдебен акт съдът уважил предявените
осъдителни искове по чл.55, ал.1 ЗЗД от „Аглика“ АД гр.Твърдица, обл.Сливен, като осъдил ответника
„Електроразпределение-Север“ АД гр.Варна да заплати на ищеца получените без
основание следни суми: 1440,19 лв. по фактура № 1112159/12.05.2014г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 09.05.2019г. до окончателното
изплащане, от която сума 1170,86 лв. цена на пренос ниско напрежение и 269,33
лв. цена на достъп ниско напрежение, както и сума в размер на 1282,24 лв. по
фактура № 1113585/09.06.2014г., ведно със законната лихва върху сумата, считано
от 09.05.2019г. до окончателното изплащане, от която сума 1042,45 лв. цена на
пренос ниско напрежение и 239,79 лв. цена на достъп ниско напрежение. С
решението ответното дружество е осъдено да заплати на ищцовото
разноски в размер на 933,90 лв.
Въззивникът счита постановеното решение за
незаконосъобразно и неправилно. Твърди, че съдът не се е произнесъл по
възражението на ответното дружество за изтекла погасителна давност на
претенциите на ищцовото дружество за връщане на
процесните суми. Сумата по фактура от 12.05.2014г. била платена на
20.05.2014г., а тази по фактура от 09.06.2014г. на 13.06.2014г. и от датите на
плащане изтекла пет годишна погасителна давност, тъй като исковата молба била
депозирана на 12.07.2019г. На следващо място твърди, че съдът приел, че между
страните имало валидна облигационна връзка по договор за пренос и достъп на
ел.енергия и въпреки това уважил претенциите по чл.55 ЗЗД, което предполагало
даване на престация без правно основание. Счита, че
именно доказаната договорна обвързаност е правното основание, въз основа на
което ответникът в първоинстанционното производство може да задържи платени
суми. Твърди, че не е имало възражения и съответно произнасяне на съда по
нищожност или недействителност на договора между страните или изявление за
разваляне. Сочи, че предпоставка за връщане на получена без основание престация е липсата на основание тя да бъде задържана, а не
евентуално виновно неизпълнение от страна на договорните й задължения.
Твърди се още, че в нарушение на процесуалните правила
съдът приел, че собствеността върху съоръженията се установила от съдебно
техническата експертиза. Така собствеността на ищеца върху кабелна линия 20 кV не била доказана.
Твърди се още, че извода на съда, че измерването не
било извършвано на границата на собственост на ел.съоръженията противоречал на
материалния закон – чл.27 и чл.28 от Наредба № 6/2004г., като сочи, че СТИ
определяло границата на собственост, а не обратно.
От въззивната съдебна инстанция се иска отмяна на
атакуваното решение и отхвърляне на предявените искове, като неоснователни и
недоказани. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
С въззивната жалба не са направени искания за събиране
на доказателства във въззивната фаза на процеса.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор от ответната по
жалбата страна е подаден.
Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна, а
постановеното решение правилно и законосъобразно.
Твърди, че след като безспорно се доказало, че СТИ
през процесния период било поставено на място, противоречащо на законовите
разпоредби, а именно не на границата между ел.съоръженията, собственост на
електроразпределителното предприятие и
тези, собственост на потребителя клиент, то за потребителя не е имало
задължение да заплаща начислените му суми по двете процесни фактури.
Иска се потвърждаване на решението на СлРС, като правилно и законосъобразно.
Насрещна въззивна жалба не е депозирана.
В съдебно заседание
въззивникът, редовно призован не се явява и не се представлява. С
писмена молба неговия процесуален
представител по пълномощие поддържа въззивната жалба, като иска отмяна на постановеното
от районния съд решение. Представя списък по чл.80 ГПК. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемата
страна.
Въззиваемото дружество, редовно призовано, чрез пълномощник не
се представлява от представител по закон
или пълномощие. С писмена молба пълномощникът пледира за потвърждаване на атакувания съдебен
акт, като правилен и законосъобразен. Претендира разноски, съобразно представен
списък по чл.80 ГПК. Въвежда възражение за прекомерност на адвокатския хонорар
на пълномощника на въззивната страна.
Във въззивната фаза на процеса не са събирани
доказателства и доказателствени средства.
Въззивният съд намира жалбата за редовна и допустима,тъй като
отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК – подадена е в законовия срок
от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на
първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.
След извършване на служебна проверка по реда на чл.
269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма
и подписано от съдебния състав, който го
е постановил.
Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с
въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал
допустими искове- предявени от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с
право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.
При осъществяване на въззивния контрол за
законосъобразност и правилност върху атакувания акт, съдът след преценка на
събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Настоящият съдебен състав намира, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка е всеобхватна и кореспондираща с
доказателствената съвкупност, събрана в хода на производството, и с оглед
разпоредбата на чл.272 ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Първостепенният
съд правилно квалифицирал исковете, като ги
подвел под нормата на чл.55 ЗЗД, извършил доклад, с който била надлежно
разпределена доказателствената тежест между страните по спора, събрал
и коментирал относимите за правилното решаване
на спора доказателства, надлежно и аргументирано обсъдил всички факти от значение за спорното
право, като извел правни изводи, с които настоящата съдебна инстанция напълно
се солидализира.
Оплакванията, релевирани във въззивната жалба са
неоснователни. Въведеното възражение от ответника в първоинстанционното
производство за погасяване на претенциите по давност е неоснователно, тъй като
исковата молба е депозирана в съда на 09.05.2019г., а не както е посочено на
12.07.2019г. и към тази дата не е
изтекла предвидената пет годишна давност.
По делото категорично
е установено, а и не се спори между страните, че ответното дружество притежава
лицензия за разпределение на ел.енергия № Л-138-07/13.08.2004г. за територията
на Североизточна България.
На 22.07.2013г. между
страните бил сключен договор за достъп до електроразпределителната мрежа,
собственост на ответника. В чл.4 от договора е предвидено, че измерването на
използваната ел.енергия се извършва със СТИ, поставено на границата на
собственост на ел.съоръжения, съгласно Наредба № 6/2004г. за присъединяване на
производители и потребители на ел.енергия към преносната и разпределителни
ел.мрежи и съгласно показателите за качество, приети от ДКЕВР. В този договор
също така е включено и понятието „Граница на собственост на електрическите
съоръжения“ и това са точките в конструкцията на предназначените за пренос на
ел.енергия съоръжения в присъединявания обект или електрическа централа, към
които са свързани съоръженията за присъединяване.
На същата дата
22.07.2013г. страните сключили и договор за пренос на ел.енергия през
електроразпределителната мрежа на ответника. В т.3.4 от този договор е вменено
като задължение на ответното дружество да определи мястото на монтиране на
измервателните уреди и съоръжения. Двата договора са сключени със срок
31.12.2013г., но е предвидено и автоматичното им продължаване за всяка следваща
календарна година, в случай, че никоя от страните не е поискала писмено
неговото прекратяване.
Не се спори и относно
издадените процесни 2 бр.фактури и сумите начислени по тях, както и тяхното
плащане от страна на ищцовото дружество. Безспорно е
и обстоятелството, че за процесния исков период измерването на ел.енергия е
извършвано на страна ниско напрежение.
Установено е от Нотариален акт № 183,
т. I, дело № 162/2009 г., че на 21.08.2009 г. ищцовото дружество закупило от „Симако“
ООД недвижим имот, намиращ се в гр. Велико Търново, ***, а именно УПИ VII, в кв. 12 по ПУП на града, представляващ поземлен
имот с идентификатор № 10447.501.116 по КККР на гр. Велико Търново, заедно с
построените в имота административна сграда, проход/топла връзка между
административната сграда, цех за текстилни изделия, разширение към цех и склад
с рампа.
От фактура № **********/31.07.2009г.
/л.55 от делото/ е установено, че ищеца закупил от „Симако“
ООД трансформатор и външно ел.захранване 20 кV. В
инвентарната книга на ищцовото дружество в група
„Машини“ с пореден номер 118 и инвентарен № 2229 с дата на придобиване
01.2005г. е записан трансформатор. С пореден № 170 и инвентарен № 2349 в група
„Машини“ е записан също така „трансформатор“ с дата на придобиване
07.2009г., а под инвентарен № 1793 е записан и
ел.провод/трафо. В
този смисъл неоснователно е твърдението във въззивната жалба, че собствеността
на съоръженията били доказани единствено, чрез съдебно техническата експертиза.
Освен това от фактури № 135/08.05.2003г., № 311/20.02.2003г.,№
1248/09.06.2003г. и протокол „Ел.захранване“ на фирма „Симако“
В.Търново се установява, че съоръженията трансформатор и външно ел.захранване
20кV са били собственост на тази фирма, като собствеността върху тях, като
изградени в имота подобрения е преминала и върху ищцовото
дружество с продажбата на недвижимия имот с Нотариален акт № 183, т. I, дело №
162/2009 г.
Същата констатация е направена и от вещото лице в
заключението, базирана на представените по делото документи.
От заключението на вещото лице,
изготвило съдебно техническата експертиза категорично е установено, че мястото
на измерване на потребеното количество ел.енергия
през процесния период не отговаряло на нормативните изисквания.
При тази фактическа обстановка правилно
районният съд уважил претенциите с
правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД - за връщане на получена парична
сума, дадена без основание.
В конкретния
казус въпреки, че между страните съществува договорна обвързаност по повод
достъп и пренос на ел.енергия, ищцовото дружество платило
сумите по процесните фактури не съобразно договореното по отношение на
правилното определяне границата на собственост на ел.съоръженията и от там
правилното място за поставяне на СТИ и отчитане на количеството ел.енергия. При
това положение платените по процесните фактури суми са дадени от ищеца със съзнанието,
че изпълнява валидно договорно задължение, а
именно за начислени суми по правилно определена граница на собственост
на ел.съоръжения, съобразно договореното, респ. правилно поставено СТИ и
измерване количество ел.енергия. Доколкото начисленията на сумите не са били
съобразно договора, то те са платени по грешка и така дадената престация е при начална липса на основание.
Щом
правните изводи на двете съдебни инстанции са аналогични, то атакуваното
решение се явява правилно и законосъобразно, поради което бива уважено.
Изходът на процеса, обуславя отговорност на въззивника
за заплащане на деловодни разноски, сторени от въззиваемото дружество в размер
на 600 лв., платен адвокатски хонорар по договор за правна защита и съдействие
№ 86609/08.02.2021г. В тази връзка като неоснователно се преценя възражението
на въззивника за прекомерност на адвокатския хонорар на въззиваемата страна,
тъй като съобразно чл.7, ал.2, т.2, вр.чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималния размер,
съобразно двата предявени иска е в общ размер на 650,57 лв. / 330,81 лв. за
първия иск и 319,76 лв. за втория/ при платени от страната 600 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно Решение № 260002 /06.01.2021г.,
постановено по гр.д. № 2374/2019г. по описа на СлРС.
ОСЪЖДА „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ-СЕВЕР“ АД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление гр.Варна, Варна Тауърс-Е, бул. „Владислав Варненчик“
№ 258 ДА ЗАПЛАТИ на „АГЛИКА“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес
на управление гр.Твърдица, общ.Твърдица, обл.Сливен,
ж.к.“Индустриален“, сума в размер на 600
лв. /шестстотин лева/, деловодни разноски за въззивната фаза на процеса.
Решението е окончателно, с оглед разпоредбата на
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.