РЕШЕНИЕ
№ 841
Русе, 18.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административният съд - Русе - II КАСАЦИОНЕН състав, в съдебно заседание на дванадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: | ИВАЙЛО ЙОСИФОВ |
Членове: | РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА СПАС СПАСОВ |
При секретар СВЕЖА БЪЛГАРИНОВА и с участието на прокурора ХРИСТО СТОЯНОВ МАТЕВ като разгледа докладваното от съдия ИВАЙЛО ЙОСИФОВ канд № 20247200600338 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 118/27.02.2024 г., постановено по АНД № 1360/2023 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП). С електронния фиш, за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.187а, ал.2, т. 3 вр.чл.179, ал.3б от същия закон, на ответника по касационната жалба „Инса логистик“ ЕООД е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация и моли те да бъдат намалени с оглед правната и фактическа сложност на делото и формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС.
Ответникът по касационната жалба - „Инса логистик“ ЕООД, чрез процесуалния си представител, е представил писмен отговор с вх. № 10399/04.04.2024 г. по описа на РС - Русе и молба с вх. № 950 от 06.03.2025 г. по описа на АдмС - Русе, в които излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.
Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.
От фактическа страна районният съд е приел, че „Инса логистик“ ЕООД е ползвател на товарен автомобил „Скания“ с рег. № СВ 9389 НТ, собственост на „Скания Файнанс България“ ЕООД. На 04.03.2020 г. „Инса логистик“ ЕООД е сключило с „Конкорд смарт инфраструктура“ АД София договор за предоставяне на услуга за електронно събиране на такси на база изминато разстояние с предплащане. По силата на този договор за автомобила с рег.№ СВ 9389 НТ е било поставено бордово устройство № 0305383189415. Към 28.08.2021 г. дружеството е предплатило за пътни такси по договора. На 28.08.2021 г. малко след 15:00 ч. този автомобил се движел по главен път I -5, който съгласно Решение № 101 на МС от 20.02.2020 г. за приемане на Списъка на републиканските пътища, за които се събира такса за изминато разстояние - тол такса към него момент бил включен в списъка като платена пътна мрежа. В 15:01 ч. бил заснет от стационарна камера поставена на км. 25+914 от път I - 5 в района до с. Тръстеник, която генерира дата и час върху фотоса. В неустановен по делото момент и начин, както и от неустановена система или лице била направена справка със свидетелството за регистрация на автомобила и бил установен неговият собственик и ползвател. Направена била и справка за подадени тол декларации и след като се установило, че за процесния курс не са подадени декларации, от електронната система за събиране на пътни такси бил издаден електронен фиш № **********, в който било посочено, че максималната допустима техническа маса на автомобила е 18600 кг, посочени били собственикът, законният представител на собственика и ползвателят и това, че на „Инса логистик“ ЕООД се налага имуществена санкция в размер на 2500 лв. Електронният фиш бил изпратен на 09.07.2023 г. на представителя на наказаното дружество - ползвател на МПС.
За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че издаденият електронен фиш се явява необоснован и незаконосъобразен. Въззивният съд е посочил, че в хода на административнонаказателното производство не са събрани никакви доказателства по какъв начин е станало установяването на нарушението по чл.102 ал.2 от ЗДвП. На следващо място контролираната инстанция е приела, че устройство № 40341 не представлява техническо средство за установяване на нарушение, тъй като същото фиксира единствено движение на конкретно МПС, но преценката дали това движение е противоправно се извършва в един по-късен момент от оправомощени длъжностни лица съгласно правомощията им по чл.167а, ал.6 от ЗДвП, и поради което въз основа на информацията от това устройство не може да се установява административно нарушение и тази информация не е достатъчна за издаване на електронен фиш, а единствено за започване на административнонаказателно производството. Инстанцията по същество посочила, че нарушението по чл. 179, ал. 3б не следва да се санкционира с електронен фиш, а с акт и наказателно постановление. Въззивният съд приел, че като е издал електронния фиш на юридическото лице, а не на управителя, наказващият орган е нарушил не само процесуалния ред за изпращане на покана по чл. 186, ал. 4 от ЗДвП, но и материалния ред за определяне на субекта, който следва да носи административнонаказателната отговорност. Съдът е изложил съображения, че като е издал електронен фиш и го е изпратил за връчване на дружеството две години след посочената в него дата на издаване без в него да е посочил за кой сегмент от пътя не е заплатена такса наказващият орган практически го е лишил от възможността да посочи кое е лицето на което е било предоставено управлението на автомобила преди такъв период от време, да направи възраженията си във връзка обективните елементи на нарушението и да прецени правилността и законосъобразността на определения размер на компенсаторната такса.
Решението на въззивната инстанция, като краен резултат, се явява правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него. В тази връзка следва да се припомни, че за правилното приложение на материалния закон касационната инстанция следи служебно без да е обвързана от посоченото в жалбата – чл.218, ал.2 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН.
Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.
Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.
С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.
Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).
В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).
Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.
Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.
Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.
Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).
С оглед изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт.
По изложените съображения касационната инстанция намира, че решението на Районен съд – Русе, с което електронният фиш е отменен, като краен резултат, се явява правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на делото, искането на касатора за присъждане на разноски за производството за юрисконсулт, е неоснователно.
Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.1 от АПК вр.чл.63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 118/27.02.2024 г., постановено по АНД № 1360/2023 г. по описа на Районен съд – Русе.
Решението е окончателно.
Председател: | |
Членове: |