Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № 260035

гр.Пловдив, 19.10.2020 г.

          В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, Гражданско отделение, ІІІ - ти състав, в открито заседание на…тридесети септември през….две хиляди и двадесета година,………………….в състав:

 

                ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вера Иванова

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:Славейка Костадинова

                                                                                       Катя Пенчева

 

при участието на секретаря…Нели Богданова………..разгледа докладваното от  съдията……...Пенчева….В.търговско дело №366 по описа за 2020 година,…за да се произнесе взе предвид следното:   

 

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение №26/31.01.2020г., постановено по търг. д. №48/2019г. по описа на Окръжен съд Кърджали, ответникът ЗАД „ОЗК.-З.”, с ЕИК ********* е осъден да заплати по искова претенция с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ, във вр. с чл.45 от ЗЗД и чл.497, ал.1 от КЗ, във вр. чл.86 от ЗЗД, на Р.А.К., с ЕГН ********** сумата в размер на 60 000лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания от настъпилата на 04.03.2017г. смърт на брат й - Ф. А. К., вследствие настъпило на 20.02.2017г. ПТП, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 30.03.2019г. до окончателното й изплащане, по банкова сметка *** ***, като искът до пълния предявен размер от 100 000 лв. и за законна лихва върху главницата за търсения периода от 30.03.2018г. до 30.03.2019г., е отхвърлен. ЗАД „ОЗК.-З.” е осъдено да заплати на основание чл.38, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 от ЗА, на адвокат Ж.В.Т. от Адвокатска колегия – К.- 2 330лв. - адвокатско възнаграждение, съразмерно уважената част от исковата претенция. ЗАД „ОЗК.-З.” е осъдено да заплати по сметка на Окръжен съд Кърджали ДТ в размер на 2 400лв., както и 80лв. - направени в производството разноски. Р.А.К. е осъдена да заплати на ЗАД „ОЗК.-З.” сумата от 1 814.40лв. - разноски в производството, съразмерно отхвърлената част от исковата претенция.

Против така постановеното решение в частта, с която исковете – главен и акцесорен са уважени, е постъпила въззивна жалба от ответника – ЗАД „ОЗК.-З.”. Счита, че в обжалваната част решението е незаконосъобразно, неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, необосновано и постановено в несъответствие с доказателствата по делото. На първо място се позовава на необоснованост на изводите на първоинстанционния съд относно липсата на съпричиняване от страна на пострадалото лице. На следващо място се оспорва активната легитимация на ищцата, с оглед приетото в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. Освен това се позовава на прекомерност на присъденото обезщетение, които съображения се поддържат при условията на евентуалност. Иска се решението в обжалваната част да бъде отменено изцяло или евентуално, като се съобрази разпоредбата на § 96 ал. 1 КЗ, да бъде определено и присъдено такова в размер на 5 000лв.

Ответник – жалбата Р.А.К., в представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва изцяло подадената въззивна жалба. Претендират се сторените пред въззивната инстанция разноски - адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.1 от ЗА.

С въззивната жалба и отговора на въззивната жалба не се предявяват доказателствени искания.

Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон.

Въззивната жалба е допустими, като депозирани в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.

Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо решение.

Същото е постановено по предявен иск по чл.432 ал.1 от КЗ.

Ищцата в първоинстанционното производство – Р.А.К., е изложила фактически твърдения за наличие на предпоставките по чл.432 ал.1 от КЗ, а именно: На 20.02.2017г., в около 14:10ч., на полски път между с. Б. и махала „Л.”, общ. К., обл. К., местност „Б.”, настъпило ПТП, предизвикано от МПС марка „Г. **”, с peг. № ** **** **, собственост на „Е.” ЕООД, управлявано от правоспособен водач - Б. Х. А., който в  нарушение на правилата за движение по пътищата, по непредпазливост, причинил изключително тежки телесни повреди на брат й - Ф. А. К.. В резултат на причинените му тежки увреждания и въпреки продължителната лекарска помощ, на 04.03.2017г. Ф. К. починал в УМБАЛ „С.Г.” ЕАД, гр. П..

Твърди, че е налице пряка причинно - следствена връзка между настъпилото на 20.02.2017г. ПТП, в което Ф. К., в качеството му на пътник в МПС, претърпял телесни повреди, изразяващи се в „Контузио капитис ет церебри, едема церебри, кома, фрактура корпорис вертебре С5, луксацио вертебре С4-5-6, контузио ет компресио медуле спиналис регио цервикалис, квадриплегия, вклиняване на мозъчни структури, несъвместими с живота”, и настъпилият вследствие на тях летален изход на 04.03.2017г.

Ищцата се позовава на влязла в сила Присъда №6/10.05.2018г., постановена по НОХД №45/2018г. по описа на Окръжен съд - Кърджали, съгласно която отговорността за настъпването на процесното ПТП, била на водача на МПС марка „Г. **”, с peг. № ** **** ** - Б. Х. А. и че в пряка причинно-следствена връзка е настъпила и смъртта на брат й Ф. А. К..

Твърди се, че вследствие смъртта на брат си, ищцата е претърпяла и търпи душевни болки и страдания. Исковата молба съдържа подробно изложение за наличието на изключително близки отношения между брат и сестра, съществуваща дълбока обич и уважение, изключително негативни последици вследствие смъртта на най-близък човек.

Отговорността на ответника се основава на твърденията, че към момента на настъпване на пътното произшествие за МПС марка „Г. **”, с peг. № ** **** ** е бил в сила договор за застраховка „Гражданска отговорност“, сключен със застрахователна полица №BG/**/***********/19.08.2016г. Ищцата твърди, че е спазила процедурата по чл.380, ал.1 от КЗ, като е депозирала писмена претенция на 13.03.2019г., във връзка с която при ответното застрахователно дружество била образувана щета         №****-***-****-2017г. По тази претенция получила писмо с изх. дата 15.03.2019г., с предложение за подписване на споразумение за сума в размер на 5 000лв., с което предложение ищцата не се съгласила. Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на смъртта на брат й – в размер на 100 000лв., ведно със законна лихва, считано от 30.03.2018г. – 15 дни след уведомяването за извънсъдебната претенция, до окончателното изплащане.

В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба ответникът ЗАД „ОЗК.-З.” оспорва така предявения иск. Поддържаните пред първата инстанция възражения, относими за въззивното производство, са възпроизведени във въззивната жалба и посочени по-горе.

От събраните по делото доказателства се установи следното:

Претенцията е за репариране на вреди при специфичните условия, визирани в чл.432 ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, при спазване на изискванията на чл.380. В чл.432 ал.1 от КЗ е признато право в полза на увреденото лице, да предяви пряк иск срещу  застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл.432 ал.1 от КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност”, между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това, следва да са налице и останалите предпоставки, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази вреда да е причинена виновно, наличие на причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда.

Ищцата е активно материалноправно легитимирана да получи обезщетение за причинените й неимуществени вреди от смъртта на своя брат, с оглед разрешението, дадено в Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно решение материално легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, както и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

Релевантни за наличието на действително създадена трайна емоционална връзка между пострадалото лице и неговата сестра – ищцата по делото, са депозираните при първоинстанционното разглеждане на делото гласни доказателства. От показанията на св. М., живеещ на съпружески начала с ищцата, по безспорен начин се установява, че ищцата и починалият й брат са били в изключително близки отношения, обусловени не само от роднинската им връзка - били изключително привързани един към друг. Според показанията на свидетеля, братът и сестрата, в детска и в по-висока възраст, са живеели заедно, посещавали са едно и също учебно заведение – „Често излизаха заедно, изключително привързани един към друг“. Като по-голям брат, Ф. К. винаги се грижел за по-малката си сестра, включително й е помагал финансово, като предоставил част от средствата за покупка на балната й рокля. Двамата – брат и сестра, работели заедно почасово в заведение, като сервитьори и взаимно си помагали – „Когато Ф. нямаше възможност да ходи, Р. ходеше или обратно, винаги са си помагали, във всяко едно отношение“. Свидетелят установява, че през последните години ищцата заживяла с него, в гр. С., на съпружески начала. Този факт обаче не повлиял на изградената силна връзка между брат и сестра, тази връзка ставала по-силна и сплотена и по повод полагане на общи грижи към родителите им и по-конкретно – по повод онкологично заболяване на майка им. При така изградената силна емоционална връзка внезапната смърт на родственик от най-близък ред, се отразила изключително негативно върху психоемоционалното състояние на ищцата, която към момента на узнаване за настъпилото ПТП и значителните травматични увреждания на брат й, била бременна. Това негативно психо-емоционално състояние не е преодоляно и понастоящем. И понастоящем ищцата изпитва дълбока скръб по загубата на брат си, вглежда се в снимката му. След смъртта на Ф., двамата – свидетелят и ищцата, са се върнали да живеят в родния си град – гр. К. и ищцата почти всеки ден посещава гроба на брат си. Свидетелят депозира показания и за поведение на ищцата, с което тя се опитва да предаде силно изградената близка емоционална връзка между нея и починалия й брат на детето си: „Учи детето ни къде е вуйчо“.

Не може да се сподели тезата на жалбоподателя, че неточността в показанията на свидетеля М. относно разликата във възрастта на ищцата и починалия й брат, навежда на извод, че последните не са имали силна връзка помежду си. Вярно е, че свидетелят е посочил, че разликата във възрастта между ищцата и Ф. К. е 4-5г. Вярно е, че при наличие на съпружеско съжителство между свидетеля и ищцата, показанията му следва да се преценяват с оглед правилата, визирани в чл.172 от ГПК. На първо място показанията на свидетеля М. са непосредствени и убедителни и те почиват на лични впечатления не само от поведението и отношението на ищцата, но и на лични впечатления от отношението приживе на Ф. К. към сестра му, като свидетелят установява, че познава К. преди да се запознае със сестра му и със същия са били близки приятели.

Преценени и съобразно разпоредбата на чл.172 от ГПК, показанията на свидетеля М. се подкрепят от останалите доказателства. На първо място в тази насока и в подкрепа на това, че ищцата и починалият й брат са израснали заедно, следва да се посочат писмените доказателства – удостоверения за постоянен и настоящ адрес на ищцата и Ф. К., които и за двамата са гр.К., ул. „К.и М.” №*, ап.**. Представени са и удостоверения от ДГ „Ю.Г.“ и СУ „В.Л.“, видно от които Ф. и Р. К.и са се обучавали в едни и същи учебни заведения, което с оглед близката им възраст – около тригодишна възрастова разлика, означава, че двамата едновременно са посещавали учебните заведения.

По отношение на негативните последици в психоемоционален аспект, показанията на свидетеля М. се подкрепят от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебномедицинска психологична експертиза. Съгласно заключението на вещото лице Т. Д. – клиничен психолог, преди настъпването на ПТП емоционалното състояние на ищцата не се характеризира с наличие на психопаталогични феномени. След настъпване на процесното ПТП, емоционалното състояние е било с характеристики на психотравмено преживяване. Настъпилите промени в психическото и емоционалното състояние на ищцата се изразяват в прояви повишена емоционална лабилност, умерено повишена ситуативна и личностова тревожност, умерено повишен депресивитет /с прояви на апатия, потиснато настроение, понижено самочувствие и самооценка/, снижено социално функциониране и избягване на социални контакти и излизане на публични места. Психическото и емоционално състояние понастоящем може да се разглежда като отговор на преживяно психотравмено събитие, засягащо личностното и социалното функциониране. Заключението от съдебната психологична експертиза, като компетентно изготвено и неоспорено от страните, се кредитира изцяло и от настоящата инстанция.

От традиционно установените отношения на близост и привързаност между роднини по съребрена линия от втора степен, следва, че загубата, причинена от смъртта на родственик от този кръг, води до отрицателни психо-емоционални преживявания. А преценката на депозираните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателства, които, като непосредствени и убедителни се кредитират изцяло и от настоящата инстанция, съпоставимо с посочените по-горе писмени доказателства, води до извод за неоснователност на възражението на жалбоподателя за липсата на активна материалноправна легитимация на ищцата за репариране на вреди, причинени от смъртта на нейния брат и оплакването, че първоинстанционният съд не е установил наличието на предпоставките, обуславящи правото й на обезщетение.

Ето защо установени са елементите от фактическия състав на чл.432 ал.1 от КЗ: Ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се психически болки и страдания от настъпилата смърт на нейния брат – Ф. К.. Вредите са причинени виновно, в резултат на противоправно поведение на водача на МПС марка „Г. **”, с peг. № ** **** ** - Б. Х. А.. Извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, са установени по задължителен и обвързващ гражданския съд ред по смисъла на чл.300 от ГПК, с оглед постановената и влязла в сила /на 25.05.2018г./ присъда по НОХД №45/2018г. на ОС Кърджали. Налице е причинна връзка между противоправното поведение и причинената вреда. Или установено е по безспорен начин наличието на причинена вреда, представляваща предпоставка за настъпването на гражданските последици от деянието. Такива граждански последици са претърпените от пострадалия или при настъпила смърт – от неговите близки, неимуществени вреди, за които в наказателното производство не е предявен граждански иск.

Установен е и специфичният елемент на визираната в чл.432 ал.1 от КЗ, във вр. с чл.343 ал.1 от КЗ безвиновна отговорност на застрахователя, обусловена от наличието на валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка „Гражданска отговорност” – застрахователна полица №BG/**/***********/19.08.2016г., с начална и крайна дата на застрахователно покритие – 22.08.2016г. – 21.08.2017г.

Отчитайки обусловеността на задължението за обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение, дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в хипотезата на упражнено по реда на чл.432 ал.1 от КЗ право е приложим въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост.  Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично е прието още в ППВС №4/68г., означава да бъде определен онзи точен паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват същите. В този смисъл размерът на обезщетението за репариране на претърпените неимуществени вреди следва да се определи при преценка на редица конкретни обстоятелства от обективна и субективна страна. С оглед спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са характерът на увреждането, последиците, възрастта на увредения, общественото му положение, емоционалната връзка между пострадалия и претендиращия репариране на вредите при настъпила смърт на родственик. При определяне размера на претърпените неимуществени вреди следва да се има предвид и личният характер на тази претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите.

За определяне размера на обезщетението, доколкото имуществените вреди по своя характер са негативни преживявания в резултат от въздействието на определен факт върху физическата и психо-емоционалната сфера на индивида, относими са посочените по-горе гласни доказателства. Относно преценката за личния характер на претенцията за репариране на неимуществени вреди, настъпили вследствие смърт на родственик, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася вредите, се съобразяват констатациите, съдържащи се в заключението от психологичната експертиза, посочени по-горе. Не на последно място от значение е интензитета на връзката между пострадалия и претендиращия обезщетение. При съобразяване с конкретния обем преживени душевни болки и страдания, въззивната инстанция намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение от  60 000лв. е справедлив паричен еквивалент за претърпените от ищцата болки и страдания, свързани със загубата на изключително близък човек - брат. Това обезщетение съответства на уредения в чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост, обусловен от възрастта и работоспособността на увреденото лице - отчитайки, че според данните по делото Ф. К. е бил в значително млада, трудоспособна възраст – едва на 29 години; че е бил морална опора за сестра си; установеният по делото интензитет на търпените душевни болки; внезапността на такова трагично събитие. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. /В тази насока Решение №70/03.06.2019г. на ВКС по т.д. №755/2018г., второ т.о./. Като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатичическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. Нивата на застрахователно покритие, респективно - нормативно определените лимити на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, не са критерий, както и база за определяне размера на обезщетението, но са от значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди и индиция за икономическата конюнктура. Предвидената в чл.492, т.1 от КЗ минимална застрахователна сума за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт е 10 420 000лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица, а към релевантния период –м.02.2017г., преди изм. ДВ бр. 101 от 2018г., в сила от 07.12.2018г. - 10 000 000лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица.

Неоснователно е позоваването на жалбоподателя на приложението на разпоредбата на пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018г., в сила от 07.12.2018г./, касаеща размера на обезщетението. Съгласно пар. 96 ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл.493а ал.2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 – разширения кръг лица, се определя в размер до 5 000лв. Съгласно пар. 96 ал.3 от ПЗР на ЗИДКЗ, размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от разширения кръг лица за предявените от тях съдебни претенции в периода от 21 юни 2018г. до влизането в сила на този закон се определя по ал.1, като тези лица могат да оттеглят своите искове без съгласието на ответника и не носят отговорност за разноски за прекратената част от иска. Невъзможността обезщетението за неимуществени вреди за разширения кръг правоимащи да се ограничава с лимитни стойности, се извежда от принципите на справедливост, визирани в чл.52 от ЗЗД, от които следва, че обезщетението за неимуществени вреди възмездява страданията и загубата на морална опора и подкрепа, понесени от увредените, вследствие смъртта на техен близък. Това разбиране в по-пълна степен съответства и на прокламираните в Конституцията на РБ основни права на гражданите – чл.56 от КРБ - всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси, така и на основните принципи, общи за правото на държавите членки на ЕС в областта на извъндоговорната отговорност. Правото на ЕС не предвижда максимални лимити, а минимални стойности на обезщетение за неимуществени вреди. В Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Съгласно чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО, минималните застрахователни суми в случай на телесно увреждане са в размер на 1 000 000 евро за един пострадал и 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите. /Такива са и предвидените минимални застрахователни суми в предходните Директива 72/166/ЕИО и Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО/. Според чл.9 ал.2 от Директива 2009/103/ЕО, ако е необходимо, държавите-членки могат да въведат преходен период, приключващ най-късно на 11 юни 2012г., в рамките на който да приведат техните минимални застрахователни суми в съответствие с размерите, предвидени в първа алинея.

Не на последно място в случая приложение намира и разпоредбата на чл.633 от ГПК, регламентираща действието на решението по преюдициалното запитване, а именно - решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. Отговор на преюдициално запитване, относимо към настоящия казус, се съдържа в решение на Съда на ЕО  от 24.10.2013г. по дело С – 277/12/Vitālijs Drozdovs срещу Baltikums AAS, постановено по преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от съд от Латвия. Съгласно т.2 от диспозитива на решението, чл.3, пар.1 от Директива 72/166 и чл.1, пар.1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътно транспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, пар.2 от Втора директива 84/5.

Ето защо съдържащото се във въззивната жалба евентуално искане - размерът на обезщетението за неимуществени вреди да бъде намален до 5 000лв., с позоваване на пар. 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, е неоснователно.

Следващият спорен въпрос, очертан с предметните предели на въззивната жалба, е наличието на съпричиняване за вредоносния резултат от страна на пострадалото лице.

В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД, е предвидена възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Като конкретна проява на такъв тип поведение от страна на пострадалия в отговора на исковата молба и във въззивната жалба се сочи, че К. не е положил необходимата грижа за опазване на собственото си здраве и живот, качил се е на товарен автомобил, който не е бил предназначен за пътници.

По повод възражението на ответника за наличие на съпричиняване и изясняване механизма на ПТП-то, при първоинстанционното разглеждане на делото е допусната съдебна автотехническа експертиза. Не е спорно, а и съгласно заключението от автотехническата експертиза, механизмът на процесното ПТП е следният: товарен автомобил „Г. **“, ** **** **, управляван от Б. А., при навлизане в отклонение от асфалтиран главен път към полски път, загубил контрол над автомобила, десният край на автомобила потънал надолу, завъртял се и се обърнал странично, надясно в крайпътна нива. Пострадалият К. /заедно с други лица/ е пътувал в каросерията на товарния автомобил, най – вероятно /според заключението от САЕ/ до предната каната от дясната страна на автомобила. След падането надясно на товарния автомобил, К. бил намерен да лежи пострадал до предната дясна гума. Под действието на формираните в конкретната ситуация сили, пострадалият е напуснал карусерията на товарния автомобил – изпаднал/скочил. При изравняването на дясната каната на карусерията със земното покритие и под действието на инерционните сили, за К. е било възможно да напусне автомобила само отдясно. От техническа гледна точка той не е имал друга възможност. Товарният автомобил не е имал пригодени места за возене на пътниците в каросерията, а броят на пътуващите в каросерията лица е надвишавал допустимия им по закон брой с двама.

Въведен чрез възражението за съпричиняване, спорният въпрос се свежда до това – качването/пътуването в каросерията на товарен автомобил, без   пригодени места за возене на пътниците, обективира ли поведение на увредения, което е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата и допринесло ли е за вредоносния резултат. Тук на първо място следва да се посочи, че няма спор, а и от показанията на свидетеля А. /водача на МПС/ се установява, че пострадалият е пътувал в каросерията на товарния автомобил, като служебно ангажирано със съпровождането на товара лице – да се закарат строителни материали до ел. стълбове, за да се санират. Т.е. - предприетото от пострадалия пътуване в каросерията на товарния автомобил не е зависело от неговата воля. Касае се за законустановената възможност и изключение за превоз на лица в товарната част на автомобил – чл.134 ал.2 от ЗДвП. Съгласно цитираната разпоредба в каросерията на товарен автомобил може да се превозват лица, които товарят, разтоварват, съпровождат, приемат или предават превозвания товар, като бъде осигурена тяхна безопасност; броят им за всеки тон полезен товар може е по един човек, но не повече от 8. Смисълът на нормата, употребата на страдателния залог „осигурена“, сочи, че вмененото със същата задължение за осигуряване на безопасност на превозваните лица не е за самите лица. Това изискване за осигуряване на безопасност на пътуващите в каросерията на товарен автомобил лица е вменено на водача на автомобила. Имено за нарушение правилата за движение по чл.134 ал.2 /и чл.20 от ЗДвП/ е признат за виновен водачът на процесния автомобил Б. А. с присъдата по НОХД №45/2018г. на ОС Кърджали. Ако престъплението, за което извършителят е признат за виновен, не обхваща в своя фактически състав и поведението или всички аспекти от поведението на пострадалия – какъвто е настоящият случай, наличието на поведение, допринасящо от страна на пострадалия е възможност само на гражданския съд. Не може да се възприеме тезата на жалбоподателя в противната насока и оплакването, че първоинстанционният съд не е зачел мотивите към наказателната присъда. Вярно е, че в същите се съдържа констатация за „допринасяне“ на действията на пострадалите, но не е достоверно твърдението на жалбоподателя, че това е отчетено от наказателния съд като смекчаващо вината на подсъдимия обстоятелство. Мотивите към наказателната присъда нямат обвързващо действие. Задължителната сила на присъдата се разпростира относно деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, а в случая противоправността и вината на дееца е за нарушение правилата за движение по чл.134 ал.2 и чл.20 от ЗДвП и престъпление по чл.343 ал.4, във вр. с чл.342 ал.1 от НК /който при управляване на подвижен железопътен състав, въздухоплавателно средство, моторно превозно средство, плавателен съд, бойна или специална машина наруши правилата за движение, като допуска причиняването на телесна повреда или смърт на другиго/, което престъпление не обхваща в своя фактически състав и поведението на пострадалия. За да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване. Необходимо е обаче този принос да е конкретен - т.е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице. Съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. В случая това, че товарният автомобил не е имал пригодени места за возене на пътниците в каросерията, че броят на пътуващите в каросерията лица е надвишавал допустимия им по закон брой с двама – обстоятелства, зависещи от външни фактори или задължения, вменени на трети лица, не може да се определи като поведение на увредения, което да е станало причина или е повлияло по някакъв начин за настъпване на вредоносния резултат, още по-малко може да се приеме, че увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението на самия увреден. Сам по себе си фактът, че увреденото лице е пътувало в товарен автомобил, участвал в пътно-транспортното произшествие/самокатастрофирал, не налага извод за допринасяне на вредите от злополуката. Приносът на водача на автомобила за настъпването на пътно-транспортното произшествие е личен и не обосновава автоматично принос на пътуващите в този автомобил. А приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. Недопустимо е приложението на чл.51 ал.2 от ЗЗД, когато приносът на увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване. Ето защо правилни са и се споделят изцяло изводите на първоинстанционния съд за липсата на съпричиняване от страна на пострадалия за вредоносния резултат.

По изложените съображения въззивната въззивната жалба се явява неоснователна, а решението в обжалваната част, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото на основание чл.38 ал.1, т.2 от ЗА, жалбоподателят следва да заплати на процесуалния представител на въззиваемата страна адвокатско възнаграждение. /Съгласно представения договор за правна защита и съдействие е уговорено безплатно процесуално представителство по реда на чл.38 ал.1, т.1 от ЗА/. Определено съгласно разпоредбата на чл.7 ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, жалбоподателят следва да заплати, на основание чл.38 ал.2 от ЗА, в полза на адв. Ж.Т., адвокатско възнаграждение за предоставяне правна защита пред въззивната инстанция на Р.А.К., в размер на 2 330лв.

Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският апелативен съд

 

Р       Е       Ш       И       :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №26/31.01.2020г., постановено по търг. д. №48/2019г. по описа на Окръжен съд Кърджали, в обжалваната част, с която ответникът ЗАД „ОЗК.-З.”, с ЕИК ********* е осъден да заплати на основание чл.432, ал.1 от КЗ, във вр. с чл.45 от ЗЗД и чл.497, ал.1 от КЗ, във вр. чл.86 от ЗЗД, на Р.А.К., с ЕГН ********** сумата в размер на 60 000лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания от настъпилата на 04.03.2017г. смърт на брат й - Ф. А. К., вследствие настъпило на 20.02.2017г. ПТП, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 30.03.2019г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК.-З.”, с ЕИК ********* да заплати, на основание чл.38 ал.2 от ЗА, на адв. Ж.Т., адвокатско възнаграждение за предоставяне правна защита пред въззивната инстанция на Р.А.К., в размер на 2 330лв.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

                    

 

 

                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                ЧЛЕНОВЕ: