Решение по дело №43/2021 на Административен съд - Русе

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 29 март 2021 г.
Съдия: Ивайло Йосифов Иванов
Дело: 20217200700043
Тип на делото: Касационно административно наказателно дело
Дата на образуване: 8 март 2021 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

                                                     № 75

гр.Русе, 29.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                               Председател: ЙЪЛДЪЗ АГУШ

     Членове: ДИМИТРИНКА КУПРИНДЖИЙСКА

                                                                         ИВАЙЛО ЙОСИФОВ

при секретаря Наталия Георгиева и с участието на прокурора Дилян Михайлов, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 43 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63, ал.1, изр.2 от ЗАНН във вр. чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе против решение № 260072/01.02.2021 г., постановено по АНД № 1800/2020 г. по описа на Районен съд - Русе, с което е отменено наказателно постановление № 19-1085-003841/20.01.2020 г., издадено от началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе. С наказателното постановление, на основание чл.180, ал.1, т.1, пр.2 от ЗДвП, за нарушение по чл.98, ал.1, т.1 от същия закон, на ответницата по касация – Н.С. ***, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20 лева. Касаторът твърди, че районният съд е допуснал процесуални нарушения във връзка със събирането на доказателствата, в резултат на което е приложил неправилно материалния закон. От касационната инстанция се иска да постанови решение, с което да отмени решението на РРС, а издаденото наказателно постановление да бъде потвърдено. В условията на евентуалност – ако решението на въззивната инстанция бъде оставено в сила, прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение, ако същото превишава минимално определения размер.

Ответницата по касационната жалба – Н.С.И., чрез процесуалния си представител, изразява становище за нейната неоснователност и моли решението на въззивната инстанция да бъде оставено в сила. Поддържа, че конкретното място, където бил паркиран автомобилът й, не представлява нито път по смисъла на ЗДвП, нито активна пътна лента. Сочи, че целият терен, на който е разположен паркинга към търговския обект, е частна собственост - на търговската верига „Лидл“. Счита, че тези обстоятелства изключват осъществяването на нарушението, за което същата била санкционирана. Процесуалният представител на ответницата по касация – адв.Д.Р. от РАК счита възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение за неоснователно, тъй като такова за касационното производство не му е било заплащано поради изпитваните от доверителката му материални затруднения. По тази причина претендира съдът да му присъди възнаграждение за безплатно предоставената й правна помощ.

Представителят на Окръжна прокуратура - Русе изразява становище за основателност на подадената касационна жалба. Заявява, че решението на въззивният съд се явява неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и като такова следва да бъде отменено, а наказателното постановление – потвърдено.

Съдът, като взе предвид изложените в жалбата оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

С наказателно постановление № 19-1085-003841/20.01.2020 г., издадено от началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, ответницата по касация Н.И.С. била санкционирана за извършено нарушение по чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП – за това, че на 25.09.2019 г., около 13:09 часа, в гр.Русе, ул.“Майор Атанас Узунов“ – магазин „Лидл“, като водач на лек автомобил „Тойота Ярис“ с рег. № ***, паркирала същия в активната лента за движение, като затруднила свободното придвижване на автомобили и пешеходци.

От събраните във въззивното производство гласни и веществени доказателства – изготвена фотоснимка, на която са заснети мястото и начинът на паркиране на посочения автомобил, и показанията на актосъставителя К. Д., се установява, че автомобилът е бил паркиран на терен, представляващ прилежаща площ към търговски обект – магазин „Лидл“ с адрес гр.Русе, ул.“Майор Атанас Узунов“ № 17, към който обект има и обособен паркинг. Пред въззивната инстанция е представена на хартиен носител и водената електронна кореспонденция между ответницата по касация (от електронна поща с адрес nadia_stefan@hotmail.com) и представител на търговската верига „Лидл“ (от електронна поща с адрес info@lidl.bg) като в електронно писмо от 07.10.2020 г. последният е отговорил, че сградата и паркингът са изградени върху имот собственост единствено и само на „Лидл“.  

При тези доказателства, за да отмени наказателното постановление, районният съд е приел, че паркингът, на който е бил паркиран автомобилът на С., не представлява път, отворен за обществено ползване, а е частна собственост на посочената търговска верига, отворен само за клиенти на магазина. Въззивната инстанция е приела за недоказано и посоченото в санкционния акт обстоятелство, че конкретното място, където е бил паркиран той, представлява активна пътна лента.

Решението е неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения във връзка със събирането и оценката на доказателствата.

Отговорността за осигуряване разкриването на обективната истина в съдебната фаза на административнонаказателното производство се носи от съда – чл. 13 от НПК. По тази причина чл. 107, ал. 2 от НПК предвижда, че събирането на доказателствата става не само по инициатива на страните, но задължава инстанцията по същество да събира доказателства и по свой почин, когато това е необходимо за разкриване на обективната истина. Такава необходимост ще е налице винаги, когато от събраните доказателства могат да се направят разнопосочни изводи относно предмета на доказване в административнонаказателното производство, а именно извършено ли е вмененото на наказаното лице административно нарушение.

Според легалната дефиниция по § 6, т.1 от ДР на ЗДвП  "път" е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Към пътищата се приравняват и улиците.  В закона липсва самостоятелно определение на понятието „паркинг“, макар то да се използва на редица места, напр. чл.37, ал.2 и ал.3 и чл.130, ал.2 от ЗДвП. По своето естество паркингът представлява земна площ, на която са разположени места за паркиране на пътни превозни средства с осигурен подход за маневриране и придвижване до тях. По тази причина, доколкото по необходимост предназначението му включва освен паркирането, но и придвижването на ППС до паркоместата, както и извършването на маневри по тяхното заемане, респ. напускане, паркингът безспорно покрива посоченото законово определение на понятието „път“.

Компетентността на органите за контрол по ЗДвП, съгласно чл.2, ал.3, изр.второ от ЗДвП, да установяват и санкционират извършените нарушения на правилата за движение по пътищата, е предпоставена от това пътят, на който те са извършени, да е отворен за обществено ползване. Според чл.2, ал.1, изр. първо от ЗДвП отворен за обществено ползване е всеки път, условията за използване на който са еднакви за всички участници в движението.

Дали един път е отворен за обществено ползване или не, не зависи само от това кой е собственик на пътя – държавата, съответната община или частен субект. Обстоятелството, че теренът, върху който е разположен прилежащият към магазин „Лидл“ паркинг, е собственост на търговско дружество, част от търговската верига „Лидл“, съставлява само индиция за това, че паркингът е възможно да не е отворен за обществено ползване. Всъщност този въпрос, в нарушение на чл.107, ал.2 от НПК, не е изследван от въззивната инстанция, която се е доверила изцяло на представената от наказаното лице електронна кореспонденция. Въззивният съд не е изяснил по съответния ред – чрез изискване на справка от Служба по вписванията – Русе по идентификатор на поземления имот, респ. изготвяне на служебна справка, при наличие на техническа възможност за това, кой е собственик на терена, върху който е разположен паркинга към магазин „Лидл“ с адрес гр.Русе, ул.“Майор Атанас Узунов“ № 17.

Касационната инстанция, след справка в търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ по наименование/фирма на търговеца установи, че са регистрирани следните търговски дружества: „Лидл България“ ЕООД, с ЕИК *********, „Лидл България ЕООД енд КО“ КД, с ЕИК *********, „Лидл недвижимости България ЕООД“ ЕООД, с ЕИК ********* и „Недвижимости Лидл България ЕООД и Ко.“ КД, с ЕИК *********. След справка в публично достъпната КАИС (кадастрално-административна информационна система) беше установено, че поземленият имот, върху който е разположен процесният паркинг, е с идентификатор 63427.2.5527, вид собственост: частна, вид територия: урбанизирана, НТП: за търговски обект, комплекс, площ 7078 кв. м, квартал 300, парцел V-3759. Тези данни обаче не са достатъчни за решаване на въпроса относно собствеността на имота, върху който е разположен паркинга, а събирането на доказателства в касационната инстанция за релевантните обстоятелства, стоящи извън касационните основания, е недопустимо – чл.219, ал.2 и чл.220 от АПК.

На следващо място, след изясняване на собствеността върху посочения поземлен имот, въззивната инстанция следва да изиска от съответното търговско дружество информация за това дали и какви по вид ограничения или предимства за влизането, престоят и паркирането на този паркинг са въведени, респ.  отнасят ли се те до всички лица или само до клиентите на търговския обект, което обстоятелство е необходимо за преценката дали паркингът е отворен за обществено ползване по смисъла на чл.2, ал.1, изр.първо от ЗДвП. Следва да бъде изяснено дали собственикът на паркинга, ако счита, че същият не е отворен за обществено ползване, е обозначил изрично това и по какъв начин е изпълнено същото задължение – чл.2, ал.1, изр.второ от ЗДвП. Ако се окаже, че паркингът не е отворен за обществено ползване, то следва да бъде изяснено също дали собственикът изрично е изключил приложението на правилата на ЗДвП, по какъв начин е сторено това, респ. как са информирани водачите, ползващи паркинга, за това решение – чл.2, ал.3, изр.първо от ЗДвП. Пак с въпроси към собственика на пътя следва да бъде изяснена и въведената организация на движението на паркинга – брой и разположение на паркоместата, налична пътна маркировка, която ги обозначава, съответно обозначава платната за движение и пътните ленти върху тях, поставените пътни знаци и др.подобни.

За изясняване на конкретното място, на което е бил паркиран автомобилът на ответницата по касация следва да бъде разпитано, в качеството на свидетел, и лицето, подало сигнала за неправилно паркиране – Д. Р. П.. Адрес за призоваване и телефонен номер за връзка със същия се съдържат в представеното във въззивното производство сведение (л.14, гръб от въззивното дело). При разпита в качеството на свидетел на това лице следва да му бъде предявена и изготвената от него фотоснимка.

След събиране на всички необходими доказателства районният съд, при новото разглеждане на делото, следва да даде отговор на въпроса дали, съгласно чл.2, ал.3, изр.второ от ЗДвП, контролните органи са разполагали с компетентност да установят и санкционират извършеното нарушение, респ. да прецени дали то, с оглед конкретното разположение на автомобила, е създавало „непосредствена опасност за движението“, който елемент е включен в състава на санкционната норма на чл.180, ал.1, т.1 от ЗДвП.

Като е постановил своя съдебен акт при неизяснена фактическа обстановка, районният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, което обуславя отмяната на обжалваното решение като неправилно и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.

При новото му разглеждане районният съд следва да се произнесе, с оглед изхода на спора, и по разпределението на отговорността за разноските – чл.226, ал.3 от АПК вр.чл.63, ал.3 от ЗАНН, включително по искането на процесуалния представител на ответницата по касация за присъждане на адвокатско възнаграждение, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, за безплатно оказаната й в касационното производство правна помощ.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.2 и чл.222, ал.2, т.1 от АПК, съдът

 

 

Р   Е   Ш   И  :

ОТМЕНЯ решение № 260072/01.02.2021 г., постановено по АНД № 1800/2020 г. по описа на Русенски районен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд - Русе.

Решението е окончателно.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  

 

 

                                               ЧЛЕНОВЕ: