Р Е
Ш Е Н
И Е №......
гр.Казанлък, ……….2016 год.
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
Казанлъшки районен съд, гражданско отделение в публично заседание на
осемнадесети февруари, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОВКА ПУДОВА
при секретаря.....................Х.К.……………………….….......като
разгледа докладваното от съдията..........................................гр.дело
№2897 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Предявените
искове са за установяване съществуването на вземане, с правно основание чл.422
във вр. с чл.415 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът
твърди, че на 27.11.2008 г. „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД като
кредитор сключил с А.К.Н. като длъжник договор за паричен заем №PLUS-01301847,
по силата на който кредиторът отпуснал сума в размер на 2145.52 лв., а
длъжникът се задължил да я върне, ведно с уговорената възнаградителна
лихва-добавка, съставляваща печалбата на кредитора, на 34 месечни погасителни
вноски като длъжникът удостоверил с подписа си получаването на сумата. Кредиторът
изпълнил задължението по договора, а длъжникът не изпълнил всички свои
задължения, тъй като преустановил плащанията. Падежът на първата неплатена
вноска настъпил на 10.09.2009г. и считано от следващия ден длъжникът изпаднал в
забава. В този случай съгласно договора се дължала договорена лихва за забава,
чийто размер се изчислявал спрямо действащата законна лихва. Крайният срок за
изпълнение на договора настъпил на 10.10.2011г., с което целият неизплатен
остатък от главното задължение станал изискуем - главницата, ведно със
законната лихва за забава съгласно чл.86 от ЗЗД от подаване на заявлението до
изплащане на задължението. Дължала се и неизплатената част от договорната
възнаградителна лихва от падежа на първата неплатена вноска до края на
договора. Дължимо било и уговореното обезщетение за забава (лихва за забава) от
момента на изпадането в забава. С договор за цесия от 08.07.2014г. кредиторът
му прехвърлил вземанията си в т.ч. и към ответника като го упълномощил да
уведоми длъжника за прехвърленото вземане съгласно изискването на чл.99, ал.3
от ЗЗД. С известие за доставяне направил опит да връчи на длъжника
уведомлението за цесия, но той отсъствал от адреса. Съгласно установената
съдебна практика в т.ч. решение №123/24.06.2009 г. по т.д.№12/2009 г. на ВКС,
ІІ т.о. уведомлението можело да бъде връчено, ведно с исковата молба, доколкото
законът не поставял специални изисквания за начина, по който следвало да бъде
извършено уведомяването като този факт следвало да бъде съобразен от решаващия
състав като настъпил в хода на процеса по чл.235, ал.3 от ГПК. Поради липсата
на доброволно изпълнение подал заявление по чл.410 от ГПК като съдът издал
заповед за изпълнение, срещу която, длъжникът подал възражение и това
обусловило интереса му от предявяването на исковата претенция. Моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено, че ответника А.К.Н. дължи
на „Ф.И.“ ЕАД, с ЕИК:********* сумата 3198.39 лв., от която: 1654.56 лв. главница,
ведно със законната лихва от деня на подаване на заявлението до окончателното
изпълнение на задължението, 685.38 лв. възнаградителна
лихва от 10.09.2009г. до 10.10.2011г., 858.45 лв. лихва
за забава за периода от 11.09.2009г. до 30.07.2015г. Претендира направените по
делото разноски както и разноските в заповедното производство.
В отговор на исковата молба, подаден в срока по чл.131 от ГПК ответникът счита исковете за допустими, но неоснователни. В договора за потребителски паричен кредит, плащането на главницата по него бил с различни периоди и с различен падеж. Счита исковата претенция за неоснователна, тъй като на основание чл.111 б.„в“ от ЗЗД е изтекла погасителна давност, както върху главницата, а така и върху претендираните лихви - възнаградителна и за забава. Съгласно съдебната практика периодичните вземания, каквито се явявали предявените се погасявали с изтичането на тригодишна давност от техния падеж. За лихвите нямало спор по прилагането на закона. Спор съществувал относно главницата. В тази връзка ВКС постановил Тълкувателно решение №3/18.05.2012г. по т.д.№3/2011г. на ОСГТК, в което се приемало, че „понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД се характеризирало с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви“. Счита заплащането на месечните анюитетните вноски за периодични плащания по смисъла на посоченото тълкувателно решение. Ако не се приемело, че предявеният иск за главницата от 1654.56 лв. се погасява с тригодишната давност, то се позовава на изтекла пет годишна давност за главницата, която следвало да бъде приложена за всяко едно вземане от датата на посочения в погасителния план падеж - т.е. за всички главници с падеж преди 02.09.2010г.
От събраните по доказателства съдът
приема за установено следното:
От приложеното ч.гр.д.№2217/2015 г. по описа на РС-Казанлък се установява, че по подадено от ищеца заявление по чл.410 от ГПК е издадена заповед №1568/03.09.2015 г. за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено длъжникът А.К.Н. да заплати на кредитора „Ф.И.“ ЕАД сумите: 1654.56 лв. главница, 685.38 лв. договорна възнаградителна лихва от 10.09.2009г. до 10.10.2011г., 858.45 лв. лихва за забава за периода от 11.09.2009г. до 30.07.2015г. и законна лихва върху главницата от 02.09.2015г. до изплащане на вземането, както и 405.91 лв. разноски по делото. Заповедта е връчена на длъжника на 30.09.2015 г. и на 06.10.2015 г. той подал възражение, поради което последното е депозирано в срока по чл.414, ал.2 от ГПК. На 20.10.2015 г. кредиторът е уведомен за подаденото възражение и в срока по чл.415, ал.1 от ГПК ищецът е сезирал съда с иск за установяване на вземането по издадената заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу длъжника.
От представения договор за потребителски
паричен кредит №PLUS-01301847/27.11.2008 г. е
видно, че същият е сключен между „БНБ Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и А.К.Н.
като кредиторът предоставил на кредитополучателят Н. кредит в размер на 2000
лв., а последният се задължил да заплати
сумата 2145.52 лв., платима на 34 месечни вноски, по погасителен план
посочен в договора, с размер на всяка месечната погасителна вноска 89.64 лв. и
посочен падеж. В т.5 на договора страните се договорили, че при забава на една
или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за
забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка
забавена погасителна вноска, като при просрочване на две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска вземането на
кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, а в т.6 от договора са
посочени компонентите на месечните погасителни вноски.
С
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.07.2014г. „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е
продал и прехвърлил на „Ф.И.” ЕАД
портфолио от вземания в посочен
общ размер. Представено е удостоверение от „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД в което се сочи, че вземането спрямо А.К.Н. по сключения
договор потребителски паричен кредит №PLUS-01301847 е прехвърлено на „Ф.И.“ ЕАД
с договора за цесия от 08.07.2014 г. на основание чл.99 от ЗЗД. Съгласно §5,
т.5 на договора за продажба и прехвърляне на
вземания от 08.07.2014 г. „продавачът упълномощава купувача да изпраща
писмени уведомления до длъжниците по вземанията- предмет на договора, от името
на продавача, с които да ги уведомява за прехвърляне на техните задължения по
смисъла на чл.99, ал.3 от ЗЗД“ и му
„предоставя нотариално заверено пълномощно на датата на подписване на
договора“. От представеното пълномощно с нот.зав.рег.№11689/ 29.07.2014 г. на
нотариус рег.№302, с район РС-София е видно, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е
упълномощил „Ф.И.“ ЕАД от негово име да извърши всички необходими правни и
фактически действия с които да уведоми длъжниците по сключения на 08.07.2014 г.
договор за продажба и прехвърляне на вземания по силата на който вземанията на
продавача към конкретните длъжници, произхождащи от договорите за потребителски
кредит с прехвърлят на „Ф.И.“ ЕАД.
Представено е уведомление до
А.К.Н., с
което „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД чрез
пълномощника си „Ф.И.“ ЕАД го уведомява, че с
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.07.2014 г. задължението му
към „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, произтичащо от договор за потребителски паричен
кредит PLUS-01301847 е прехвърлено на „Ф.И.“
ЕАД, заедно с всички произтичащи от договора акцесорни парични претенции
/разноски, лихви и др./, свързани с вземанията, които са вече възникнали и се
дължат.
По делото е назначена
съдебно-счетоводна експертиза с депозирано заключение, което съдът кредитира
като обективно дадено, безпристрастно и неоспорено. Съгласно заключението на А.К.Н.
е предоставен кредит с договор за потребителски кредит PLUS-01301847 от
27.11.2008 г. в размер на 2000 лв. , който е усвоен на 27.11.2008 г. по
разплащателна сметка. От страна на кредитополучателя са извършвани плащания,
чийто общ размер е 707.84 лв., като последното плащане по договора е на
03.11.2009 г. Размерът на неизплатеното задължение по кредита е 3198.39 лв. от
което: 1654.56 лв. главница, 685.38 лв. договорна лихва и 858.45 лв. лихва за забава
за периода 11.09.2009 г.-30.07.2015 г.
От така установеното съдът прави
следните правни изводи:
Искът за установяване
съществуването на вземане с правно основание чл.422 вр. с чл.415 от ГПК е
предявен в законоустановения месечен срок и е допустим. За ищеца-кредитор е
налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като
в срока по чл.414, ал.2 от ГПК ответникът- длъжник е възразил срещу издадената
по ч.гр.д.№2217/2015 г. по описа на РС-Казанлък заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК.
Активната си материално-правна
легитимация ищецът основава на договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 08.07.2014 г. сключен между „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД-цедент и ищеца като цесионер.
Съгласно чл.99, ал.1 от ЗЗД
кредиторът може да прехвърли своето вземане освен ако законът, договорът или
естеството на вземането не допускат това. С разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД
е установено задължението на цедента да съобщи на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането, но съобщението не е част от фактическия състав на
сделката. От чл.99, ал.4 от ЗЗД следва извода, че правните последици от уведомяването
са релевантни по отношение изпълнението от длъжника на надлежния кредитор и не
рефлектират върху волята на страните по договора за цесията, да се обвърже
приобретателят на вземането, с неговото събиране. Съобщаването не е обвързано с
нарочна форма, поради което може да бъде извършено както писмено, така и устно,
като с оглед разпоредбата на чл.36 от ЗЗД за съобщаването може да бъде изрично
упълномощено от стария кредитор /цедент/ друго лице вкл. цесионера, тъй като то
/съобщаването/ не е незаместимо действие. Представителната власт възниква по
волята на представлявания и нейният обем се определя според това, което
упълномощителят е изявил /чл.39 от ЗЗД/. Освен това не са предвидени никакви
изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази власт,
свързани с уведомяването за цесията. Следователно по силата на принципа за
свободата на договарянето /чл.9 от ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта на
разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД / решение №137/02.06.2015 г. по
гр.д.№5759/2014 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/ По
делото е налице изрично пълномощно, с което ищецът- цесионер е упълномощен от
цедента и предишен кредитор „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД от негово име писмено да уведоми длъжниците за
извършената продажба и прехвърляне на вземанията по договори за паричен кредит.
Ищецът е направил опит да уведоми ответника с писмено уведомление за прехвърленото
вземане, но пратката е върната поради отсъствие на получателя от адреса, но с
връчването на преписа от исковата молба, включително и от уведомлението,
изходящо от стария кредитор чрез пълномощника за това, ответникът е уведомен за
прехвърленото вземане- факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за
спорното право, поради което следва да бъде съобразен и взет предвид при
решаването на делото с оглед императивната разпоредба на чл.235, ал.3 от ГПК /
в т.см. решение №123/24.06.2009 г. на ВКС по т.д.№12/2009 г. , ІІ т.о., решение
№3/16.04.2014 г. по т.д.№ 1711/2013 г. на ВКС,
I т.о. и др. постановени по реда на чл.290 от ГПК/.
По гореизложените съображения съдът приема, че ищецът се явява кредитор
на ответника по силата на договор за цесия, сключен между него като цесионер и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД-цедент на
претендираното вземане /арг. от т.10б на Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г.
по тълк.д.№4/2013 г. на ВКС, ОСГТК /. Между ответника А.К.Н. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е възникнало
валидно облигационно правоотношение по силата на договора за потребителски паричен кредит PLUS-01301847/27.11.2008 г. Договорът
е подписан от ответника и кредитната институция, поради което е породил
целените правни последици. Потребителският кредит е усвоен от ответника, поради
което за него е възникнало задължението да заплаща месечните погасителни вноски
съобразно уговорения размер и в сроковете съобразно погасителният план, визиран
в договора. Установи се по категоричен начин, че ответникът преустановил
плащанията по погасителния план и не е изплатил задължението си до крайният
срок на договора- 10.10.2011 г. датата на последната погасителна вноска. От кредитираното заключение на ССЕ се установява, че
неизплатеното от ответника задължение по договора за потребителски паричен
кредит PLUS-01301847/27.11.2008 г. е в размер на: 1654.56 лв. главница и 685.38
лв. договорна лихва от 10.09.2009 г. до 10.10.2011 г., а лихвата за забава за
периода 11.09.2009 г.-30.07.2015 г. е 858.45 лв. В хода на
производството ответникът не е представил писмени доказателства, че е изплатил
задължението си по кредита, поради което съдът намира исковете за основателни.
По възражението
за погасяване на вземането по давност: Съгласно чл.110 от ЗЗД с изтичането на
5-годишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда
друг срок, а според чл.111, б. „в“ от ЗЗД вземанията за наем, лихва и други
периодични плащания се погасяват с изтичането на 3-годишна давност, като
нормата на чл.111, б.“в“ от ЗЗД не прави разграничение между договорни и
законни лихви, както и между компенсаторни и закъснителни такива. В настоящия
случай предоставеният кредит е в размер на определена сума и обстоятелството,
че страните са уговорили издължаването му да стане на части /погасителни вноски/ не го
превръща в „периодично плащане“ по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД / в т.см.
решение №28/05.04.2012 г. по гр.д.№523/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о./, поради което
доводът на ответника в тази връзка се явява неоснователен, а приложимата
давност за погасяване на вземането за главница по процесния договор за
потребителски кредит е общата петгодишна давност. Нормата на чл.114, ал.1 от ЗЗД сочи, че давността за всяко вземане / главно или акцесорно/ започва да тече
от деня, в който е станало изискуемо. Кредитът не е бил обявяван за предсрочно
изискуем, поради което изискуемостта му е настъпила с изтичането на срока, за
който е предоставен- 10.10.2011 г. Следователно, на тази дата е настъпила
изискуемостта на всяко едно от процесните вземания на ищеца по този договор -
главница и уговорените лихви. Съгласно чл.422, ал.1 от ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, т.е. в настоящия случай-
02.09.2015 г. Предявяването на иска спира давността. С оглед изложеното
приложимата пет годишна давност за погасяване на вземането за главница по
договора за потребителски паричен кредит в
размер на 1654.56 лв. не е изтекъл към 02.09.2015 г. поради което възражението
е неоснователно. По отношение на претендираната договорна възнаградителна лихва
вземането е погасено по давност, тъй като искът е предявен след като са изтекли
три години от изискуемостта на вземането.
По отношение на претендираната лихва за забава, считано три години назад от
датата на предявяване на иска това акцесорно вземане не е погасено т.е. за
периода от 02.09.2012 г. до 30.07.2015 г., а за претендирания период от
10.09.2009 г. до 01.09.2012 г. вземането за лихва за забава е погасено по
давност / в т.см.решение №24/17.02.2009 г. по т.д.№574/2008 г. на ВКС, I т. о.
по чл.290 от ГПК/. Предвид изложеното предявените искове за сумата 1654.56 лв.
главница, както и за лихва за забава за периода 02.09.2012 г. - 30.07.2015 г. в
размер на 489.47 лв., определен от съда на основание чл.162 от ГПК са
основателни, в частта до претендирания размер 858.45 лв. за периода 10.09.2009
г. до 01.09.2012 г. акцесорния иск за лихва за забава следва да бъде отхвърлен
като погасен по давност, както и като погасена по давност следва да бъде
отхвърлена и претенцията за договорна възнаградителна лихва в размер на 685.38
лв. за периода 10.09.2009 г.-10.10.2011 г.
Относно
разноските:
Съгласно т.12 от
Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, съдът,
който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора следва да разпредели отговорността
за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите
на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да
се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното
производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила
на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада. Техният
размер, съобразно уважената част от исковете възлиза на 272.10 лв. Ищецът
претендира съдебни разноски и в исковото производство съгласно списък по чл.80
от ГПК, поради което такива следва да му бъдат присъдени съгласно чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно на
уважената част на исковете или в размер на 392.76 лв.
Водим от гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА за установено по отношение на А.К.Н., ЕГН-********** ***, че съществува вземане на „Ф.И.” ЕАД, с
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление ***, п.к.1407, за сумите: 1654.56 лв.
главница, 489.47 лв. лихва за забава от 02.09.2012 г. до 30.07.2015 г. по договор
за потребителски кредит PLUS-01301847/27.11.2008 г. и законната лихва върху главницата от 02.09.2015
г. до изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ иска за 685.38 лв. договорна възнаградителна лихва за периода от
10.09.2009г. до 10.10.2011г. и иска за лихва за забава над сумата 489.47 до
претендираните 858.45 лв., за периода от 11.09.2009 г. до 01.09.2012 г. като погасени по давност, за които е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д.№2217/2015г. по описа на РС-Казанлък.
ОСЪЖДА А.К.Н., ЕГН-********** *** да заплати на „Ф.И.” ЕАД, с ЕИК:*********,
със седалище и адрес на управление ***, п.к.1407, на основание чл.78, ал.1
от ГПК направените по делото съдебни разноски в размер на 392.76 лв. и 272.10 лв. разноски по
ч.гр.д.№2217/2015 г. по описа на РС-Казанлък.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Стара Загора в двуседмичен срок от връчването му на страните.
След влизане в сила на решението,
препис от него да се приложи по ч.гр.д.№2217/2015
г. по описа на РС-Казанлък за сведение.
Районен съдия: