№ 13220
гр. София, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:СТОЮ ХР. ЗГУРОВ
при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА
като разгледа докладваното от СТОЮ ХР. ЗГУРОВ Гражданско дело №
20211110134536 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на делото са предявените от В. В. Т., ЕГН ********** против
„ФИРМА“ ЕООД, ЕИК **** обективно съединени при условията на
евентуалност установителни искове с правно основание чл. 22 ЗПК във вр. с
чл. 21 ЗПК във вр. с чл. 143 – чл. 148 ЗЗП за установяване
недействителността на сключения между страните Договор за потребителски
кредит № ****/09.07.2014г. и евентуален иск с правно основание чл.26, ал.1
ЗЗД за прогласяване нищожността на същия договор поради накърняване на
добрите нрави, както и обективно и кумулативно съединен осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищцата сумата от 6159 лв., представляваща недължимо платени
договорни лихви по Договор за потребителски кредит № ****, ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба –
17.06.2021 г., до окончателното изплащане на задължението.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № ****, по силата на който ответникът като
кредитодател е предоставил на ищцата като кредитополучател сумата от 2750
лв. със срок на погасяване 48 месеца, годишен процент на разходите 110.70 %
и годишен лихвен процент 76.89 %, с размер на месечната погасителна вноска
по кредита – 185,62 лв. и падежна дата всяко второ число от месеца. Допълва,
че общият размер на сумата, подлежаща на връщане в края на периода бил 8
909,76 лв., които изплатила изцяло на ответника. Твърди, че сключеният
между страните договор за кредит съдържа неравноправни клаузи по смисъла
на ЗЗП, доколкото същият е сключен при Общи условия, които са
предварително определени от дружеството ответник, поради което отделните
1
негови клаузи не са били предмет на предварителен процес на преговори
между страните и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието на договора. На следващо място счита, че процесният договор е
недействителен поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК с оглед
това, че в текста на договора лихвеният процент, ГПР и годишното
оскъпяване били посочени само като абсолютни стойности, като липсвала
ясно разписана методика за формиране на ГПР и не се изяснявало как
лихвеният процент по заема и годишното оскъпяване се съотнасят към ГПР.
Допълва, че посочените в договора годишен лихвен процент и ГПР са
неоправдано завишени и твърди, че клаузата за възнаградителна лихва е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Сочи, че доколкото
процесният договор за потребителски кредит е недействителен,
кредитополучателят дължи връщане единствено на главницата по същия,
поради което претендира връщане на сумите, платени от нея на ответника над
размера от 2 750 лв., а именно сумата от 6 159 лв., представляващи договорни
лихви, като получени на без основание. Претендира за разноските по делото.
В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от
страна на ответника, с който се изразява становище за неоснователност на
исковете. Твърди, че със сключването на договора за потребителски кредит
ищцата се е съгласила с условията на същия, като е разполагала с възможност
да се откаже от договора, от която не се е възползвала. Сочи, че договорните
условия са били предварително известни на кредитополучателя, тъй като са
доведени до знанието й преди сключването на самия договор чрез
предоставянето на стандартен европейски формуляр на 09.07.2014 г. Оспорва
в процесния договор да се съдържат клаузи, които са неравноправни по
смисъла на ЗЗП. Твърди, че уговорените лихвен процент и ГПР не са
завишени и съответстват на пазарната цена на кредитите в сектора. Счита, че
по отношение на размера на договорната лихва не е установен максимален
размер, както и че същият не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че в
процесния договор за кредит ясно е посочена методиката на формирания
годишен процент на разходите. Твърди, че процесният договор за
потребителски кредит е действителен, поради което моли за отхвърляне на
предявените искове, а в условията на евентуалност - за прилагане от страна на
съда на разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД по отношение на клаузата, с която е
уговорен лихвеният процент по договора. Претендира за разноски.
В съдебното заседание ищцата се яви лично, като посочи, че поддържа
предявените искове и моли съда да уважи главния или предявените при
условията на евентуалност искове.
Ответното дружество не изпрати представител в съдебното заседание.
След като взе предвид изложеното в исковата молба, отговорът и
събраните доказателства по делото, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
С доклада на делото, съдът обяви за безспорни в отношенията между
страните и ненуждаещи се от доказване в процеса обстоятелствата, че между
тях е бил сключен Договор за потребителски кредит № ****/09.07.2014г., по
2
силата на който ответникът като кредитодател е предоставил на ищцата като
кредитополучател сумата от 2750 лв., която последната се задължила да
върне, че ищцата действително е получила сумата, предмет на договора за
потребителски кредит и е изплатила същата на ответника ведно с уговорената
възнаградителна лихва.
От представените и приети писмени доказателства, представляващи
Договор за потребителски кредит № ****/09.07.2014г., погасителен план към
договора от 09.07.2014г., Стандартен европейски формуляр, Известие за
одобрение и Общи условия се установява, че въз основа на сключения между
страните договор за кредит, ищцата е получила сумата от 2750 лв., която се е
задължила да върне на четиридесет и осем вноски от по 185,62 лв., както и че
ГПР по кредита е бил 110,70 %, а ГЛП 76,89 %. Общият размер на сумата,
която е следвало да бъде върната от кредитополучателя за погасяване на
кредита е 8909,76 лв., от които 6159,76 лв. е договорна лихва.
При извършената проверка, относно действителността на сключения
между страните договор, съдът констатира, че в процесния договор
лихвеният процент е фиксиран като абсолютна процентна стойност – 76,89 %,
който е в размер надвишаващ пет пъти законната лихва и е определен в
нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, която обаче е влязла в сила на 23.07.2014г., т.е.
след сключване на процесния договор и е неприложима по отношение на
него.
На следващо място, в договора е посочен годишен процент на разходите
/ГПР/, но отново единствено като абсолютна процентна стойност от 110,70 %,
и по отношение на който разпоредбата на чл.19, ал.4 е неприложима. В случая
обаче, липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В договора липсва ясно разписана методика на
формиране на ГПР, което води и до неяснота относно включените в него
компоненти за формиране посочения в договора ГПР от 110,70 %, а това от
своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по
ясен и разбираем начин, установено в чл. 10, ал. 1 ЗПК. Посоченото в т. 4 от
Общите условия не отговаря на тези изисквания.
Погасителният план към договора съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на частта от главницата и на
частта от лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. Посочен е
размерът на съответните плащания и срокове за това, както и разбиване по
пера на това задължение, от която разбивка е ясно, какво е задължението за
главница и какво е задължението за лихви, поради което изискването на
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК е спазено.
3
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до
следните правни изводи:
Процесният договор попада в обхвата на регулация на Закона за
потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) –
ЗПК, който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски
кредит, а също и Закона за защита на потребителите (обн. ДВ, бр.
99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г.) – ЗЗП, който урежда защита на особена
категория длъжници.
В съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК и т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се
отбележи, че съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК (в
приложимата редакция към датата на сключване на договора – ДВ бр. 61 от
25.07.2014 г., в сила от 25.07.2014 г.), когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също
е по-особена по вид с оглед на установените в чл. 23 ЗПК последици, а
именно че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи връщане на лихви и другите разходи. В
производството по делото се установи, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В обобщение на изложеното, настоящият съд намира, че съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК Договор за потребителски кредит №
****/09.07.2014г. между „ФИРМА“ ЕООД и ищцата В. В. Т. е
недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 – 11
ЗПК, в частност на това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Поради изложеното и предвид обстоятелството, че между страните по
делото е безспорно обстоятелството, че ищцата е заплатила на ответното
дружество договорената договорна лихва, която е била в размер на 6159,76
лв., то това плащане е осъществено от нея без наличието на правно основание,
а именно по недействителен договор за кредит, и по тази причина подлежи на
връщане от страна на ответника. Затова предявените главни искове следва да
бъдат уважени, а по тази причина не се сбъдва условието за произнасяне на
съда по отношение на предявения при условията на евентуалност
установителен иск за прогласяване на нищожността на договора поради
противоречието му с добрите нрави.
Поради основателността на предявените искове, на основание чл.78, ал.1
ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени направените от нея
разноски по делото за внесена държавна такса за образуване на делото и
4
такса за банков превод в общ размер на 51,41 лв.
На основание чл.78, ал.6 ГПК ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати по сметка на СРС останалата част от дължимата държавна
такса за образуване на делото, а именно сумата от 226,36 лв.
На основание чл.38, ал.2 ЗА в полза на процесуалния представител на
ищцата адв.М. К. М., следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
размер на 915,90 лв., определено по реда на чл.7, ал.2, т.2 НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
такова за процесуално представителство, защита и съдействие по дело с
определен интерес.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ФИРМА“ ЕООД,
ЕИК ****, че сключеният между него и В. В. Т., ЕГН ********** Договор за
потребителски кредит № ****/09.07.2014г. е недействителен на основание чл.
22 ЗПК.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК **** да заплати на В. В. Т., ЕГН
********** сумата от 6159,76 лв., представляваща недължимо платени
договорни лихви по Договор за потребителски кредит № ****, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 17.06.2021 г., до окончателното
изплащане на задължението.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК **** да заплати на В. В. Т., ЕГН
********** сумата от 51,41 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК **** да заплати по сметка на
Софийския районен съд сумата от 226,36 лв., представляваща разноски по
делото за дължима държавна такса.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕООД, ЕИК **** да заплати на адв.М. К. М.
сумата от 915,90 лв., представляваща разноски по делото за адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните, пред Софийския градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5