Решение по дело №1176/2024 на Административен съд - Пловдив

І. За характера на производството, жалбата и становищата на страните:

1. Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

2. Образувано е по касационна жалба, предявена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) гр. София, чрез ст. юрисконсулт Ч., против Решение № 2639 от 20.03.2024 г. на Административен съд – Пловдив, ХІІІ с., постановено по адм. д. № 2617 по описа на съда за 2022 г., в частта, с която ГДИН – София е осъдена да заплати на Г. Б. И. сумата в размер на 4 200 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоите му в Затвора Пловдив в периодите от 18.07.2018 г. до 01.03.2020 г. вкл. и от 21.08.2020 г. до 11.10.2022 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница. Иска се решението на Административен съд – Пловдив да бъде отменено в осъдителната му част или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. Твърди се най-общо в тази насока, че при постановяване на решението, съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка, съответно не са установени по категоричен начин реално претърпени вреди и причинната връзка между конкретно изразено бездействие от страна на административния орган от структурата на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди.

3. Ответникът по касационна жалба – Г. Б. И., чрез пълномощник адв. К. в писмена молба по делото (л. 22), счита касационната жалба на ГДИН за неоснователна и като такава моли да бъде отхвърлена. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата за двете съдебни инстанции.

4. Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура гр. Пловдив, дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено.

ІІ. За допустимостта:

5. Касационната жалба е подадена в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес. При това положение същата се явява ДОПУСТИМА.

ІІІ. За фактите и за правото:

5. Административен съд - Пловдив в производство по реда на глава единадесета от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС е приел, че е сезиран с искова молба на Г. Б. И. с [ЕГН] с адрес Затвора Пловдив, чрез пълномощника му адв. А. К., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ град София, с която искова молба са предявени две искови претенции, всяка от които за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, причинени му по време на задържането по изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив, изразили се в претърпяно унижение на човешкото му достойнство, които се твърди да са настъпили като резултат от нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, извършени чрез бездействие от страна на администрацията на затвора.

Прието е, че първата от исковите претенции е за период на престой на ищеца в Затвора Пловдив от 01.01.2016 г. до 01.04.2020 г., а втората - от 01.04.2020 г. до 11.10.2022 г., а въпросните нарушения, които се твърди да са били допуснати от затворническата администрация и за двата искови периода, са се изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, като се излагат твърдения, че жилищната площ не е надвишавала 3 кв. м.; липса на каквато и да било вентилация за пречистване на въздуха, поради пренаселеността липсва достатъчно свеж въздух; лоши битови условия – неработещи казанчета в тоалетна, липса на работещи чешми и умивалници, липса на прегради и шумоизолация на тоалетната, което лишава затворника от уединение, защото той остава постоянно видим за останалите лишени от свобода, стоящи в килията; лошо състояние на банята – л.св. се къпят заедно по 30-40 при налични само 5-6 душа, от които тече или гореща или ледено студена вода, която е с лошо качество и не става за пиене; наличие само на един прозорец с големина 1 кв.м. на 0,50 кв.м., следствие от което липсват достатъчно светлина и приток на чист въздух, което създава на ищеца дихателни проблеми, кашлица и предразположеност към респираторни заболявания; липса на вътрешна и външна изолация на стените, следствие от което отоплението се затруднява и има случаи, в които ищецът не може да заспи от студ; непредоставяне на достатъчно дебели завивки, като на молбите за предоставяне на такива, надзирателите са отговаряли, че не разполагат с такива; спалното и постелъчно бельо се сменя изключително рядко, което създава предпоставки за развъждане на дървеници и бълхи; непредоставяне на препарати за почистване на тоалетните и спалните помещения; липса на водена индивидуална и корекционна работа с ищеца, довело до поведенческа и личностна криза; липса на достатъчно мебели (шкафове), а малкото налични били счупени.

Предявеният първи иск за периода от 01.01.2016 г. до 01.04.2020 г. се посочва, че е в размер на 15 000 лв., а вторият - за периода от 01.04.2020 г. до 11.10.2022 г. – за обезщетение от 10 000 лева, ведно със законна лихва върху всяка от претендираните суми съответно за първия от исковете, считано от датата на преустановяването на бездействието на органите на ГДИН и за втория - считано от 11.10.2022 г. до окончателното изплащане на всяка от главниците, според уточняваща молба вх. № 24024/16.12.2022 г.

6. С оспореното съдебно решение първоинстанционният съд е осъдил ГДИН да заплати на Г. Б. И. сумата от общо 4 200 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоите му в Затвора Пловдив в периодите от 18.07.2018 г. до 01.03.2020 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от датата на преустановяване бездействието на ГДИН, а именно 02.03.2020 г., и от 21.08.2020 г. до 11.10.2022 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от датата на исковата молба, а именно 11.10.2022 г. до окончателното им изплащане, като са отхвърлени исковите претенции в останалите им части. Със същото решение ГДИН е осъдена да заплати на Г. Б. И. и сумата от 10 лв., съставляваща заплатената от ищеца държавна такса за образуване на делото, а на адв. А. В. К. сумата от 215 лв., съставляваща адвокатско възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, съразмерно на уважената част от исковите претенции.

Тук е мястото да се посочи, че предмет на разглеждане в настоящото производство е единствено и само решението в негова осъдителна част, както и в частта на разноските.

7. За да постанови своето решение в обжалваната в настоящото производство част, съдът е приел на първо място, че исковете са допустими, а на следващо – че са частично основателни.

7.1. След като е описал събраните по делото доказателства, съдът е цитирал относимите правни норми и е приел, че изцяло неоснователна и недоказана е първата от исковите претенции.

От фактическа страна съдът е приел за установено следното:

- за периода от 18.07.2018 г. до 31.12.2018 г. ищецът И., поради смяна на режима от „общ“ на „строг“ е върнат в Затвора Пловдив. За този период на престой на ищеца нямало запазена информация с колко други лишени от свобода пребивавал ищецът в спалните помещения, предвид съхраняването на информацията за три години съгласно „Номенклатура на делата със срокове за съхраняване на ГДИН и териториалните ѝ поделения“ – ТС-НО-5, утвърдена със Заповед № Л-42/02.01.2020 г. на Главния директор на ГДИН и от Държавната агенция „Архиви“;

- от 01.01.2019 г. до 08.08.2019 г. ищецът И. пребивавал в стая № 25, която е с площ от 31,32 кв.м. .... В тази стая ищецът И. пребивавал за посоченото време заедно с още най-малко 6 и най-много 11 лица, броени заедно с него;

- от 09.08.2019 г. до 01.03.2020 г. е преместен в стая № 36, която е с площ от 15,06 кв.м. .... В тази стая ищецът И. пребивавал за посоченото време заедно с още най-малко четири и най-много пет лица, броени заедно с него.

По отношение на наведените твърдения за пренаселеност, съдът е приел, че не е налице изтекла погасителна давност за периода от 18.07.2018 г. до 31.12.2018 г. вкл., в който ищецът е пребивавал в Затвора Пловдив и с оглед доказателствената тежест в процеса и фактът, че ответникът не е представил доказателства за това с колко други л.св. е пребивавал ищецът за горепосочените периоди, които са от общо 167 дни, съдът е приел, че е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м.

По отношение на останалата част от първия период – от 01.01.2019 г. до 01.03.2020 г., за който безспорно е установено, че лицето действително е пребивавало на територията на Затвора Пловдив и който период е предмет на разглеждане в производството, от събраните доказателства е установено, че ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв. м., които са общо 411 дни. Посочено е, че изключение от горното правят периодите: 28.02.2019 г., 05 - 11.03.2019 г. и 21 - 28.03.2019 г., в които жизненото му пространство е отговаряло на предвидените стандарти в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, възприети и от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека.

7.2. Втората искова претенция е прието, че е частично основателна и доказана.

От фактическа страна съдът е приел за установено следното:

- ищецът И. постъпил отново в Затвора Пловдив на 21.08.2020 г. ... За времето от 21.08.2020 г. до 27.08.2020 г. вкл., е пребивавал в стая ОП Приемно отделение, която е с площ от 26,28 кв. м. ... В тази стая И. пребивавал за посоченото време заедно с още 8 лица от 21.08 - 25.08.2020 г. и с още 7 лица на 26.08. и 27.08.2020 г., заедно с него;

- от 28.08.2020 г. до 22.09.2020 г. вкл., ищецът се помещавал в стая № 60, на пети пост, която била с отделен санитарен възел и с площ на спалното помещение от 27,06 кв.м. В това помещение в различните дни на престоя там ищецът пребивавал най-малко с още пет лица и най-много с шест лишени от свобода;

- считано от 23.09.2020 г. до 24.09.2020 г. вкл., И. бил настанен в стая № 27, с площ от 39,02 кв. м. ... В тази стая И. пребивавал най-малко с още тринадесет лица и най-много с още четиринадесет лишени от свобода;

- от 25.09.2020 г. до 19.01.2021 г., вкл. е преместен в стая № 39 с площ от 47,80 кв. м. ... В тази стая И. пребивавал най-малко с още седем лица и най-много с още четиринадесет лишени от свобода, заедно с него;

- от 20.01.2021 г. до 18.05.2021 г., вкл. е преместен на трети пост в стая № 24, която е с площ 30,95 кв. м. .... В тази стая И. пребивавал най-малко с още шест лица и най-много с още десет лишени от свобода, заедно с него;

- от 18.05.2021 г. до 01.11.2022 г. е преместен на шести пост в стая № 15, която е с площ 28,18 кв. м., с размери 0,99 м. х 1,15 м. и 0,45 м. х 1,15 м., .... В тази стая И. пребивавал най-малко с още три лица и най-много с още осем лишени от свобода, заедно с него.

По отношение на твърдението за пренаселеност в установения втори период на престой на ищеца от 21.08.2020 г. до 11.10.2022 г., за който е установено, че действително И. е пребивавал в Затвора Пловдив, от представените справки е прието, че: „... за част от дните, които ищецът е прекарал в стая „ОП“ Приемно отделение 21-27.08.2020 г., както и за следните стаи: № 27 за 23-24.09.2020 г., № 39 за 30.09.- 08.10.2020 г., 13.10.-16.10.2022 г., 06.11.-20.11.2020, № 24 за 19.01.-09.03.2021 г., 13.03. – 30.03.2021 г., 02.04. – 15.04.2021г., 18.04. – 28.04.2021 г. и 08.05. – 15.05.2021 г. и № 15 за 16.06.2021 г. – 23.06.2021 г., 09.07.-05.08.2021г., 17.08.-18.08.2021 г., 02.11.-11.11.2021 г., 05.01.-06.01.2022 г., 14.01.2022 г., същият е търпял наказанието си при условията на действителна пренаселеност“.

При това положение е констатирано, че в рамките на посочения втори период на практика ищецът е бил в условия на пренаселеност за общо 189 дни. При това положение и според съда следва да бъде уважена претенцията на ищеца за втория искови период за присъждане обезщетение в частта ѝ относно неизпълнение на нормативното задължение на специализираната администрация на местата за лишаване от свобода за осигуряване на съответна разполагаема площ при изтърпяване на наказанието на ищеца за общо 189 дни в рамките на гореописаните периоди.

7.3. В заключение съдът веднъж е приел, че следва изцяло да отхвърли първия от предявените искове, а впоследствие е приел, че следва да уважи отчасти двата иска за неимуществени вреди до посочените размери за първия иск от 2 877 лева, като го отхвърли до пълния предявен такъв от 15 000 лева и за втория иск от 1 323 лева като го отхвърли до пълния предявен такъв от 10 000 лева, като неоснователен и недоказан.

Като основателна е приета и акцесорната претенция за присъждане и на законна лихва, като е посочено, че такава следва да се присъди върху сумата на обезщетението, считано от 02.03.2020 г. за първия иск и от 11.10.2022 г. за втория иск до окончателното им изплащане.

8. Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно в обжалваната в настоящото производство част, тъй като при разглеждане на делото са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Спорът обаче не може да бъде решен по същество от настоящата инстанция, доколкото това би лишило страните от възможността да реализират правата си пред две съдебни инстанции. Съображенията за това са следните:

8.1. При извършена служебна проверка в деловодната система на съда се установява, че на 13.01.2021 г., Г. Б. И., с [ЕГН], от гр. Пловдив, [улица], чрез пълномощник адв. В. С., е подал в Административен съд – Пловдив искова молба срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, въз основа на която е образувано адм. дело № 121/2021 г. по описа на съда. Предмет на разглеждане по посоченото дело е заявената от ищеца искова претенция срещу ответника ГДИН за присъждане на обезщетение в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в „болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство на малоценност“, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване на мярка за неотклонение задържане под стража в Ареста гр. Пловдив за периода от 01.09.2015 г. до 01.04.2016 г. и при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвора гр. Пловдив за периода от 02.04.2016 г. до 13.01.2021 г., изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ (пренаселеност на килиите – „падат се под 3 кв. м. нетна площ на човек“) и без постоянен достъп до санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода в килиите - в ареста и в затвора, в ареста не е имало условия за раздвижване, в килиите - в ареста и в затвора имало гризачи и дървеници, не му е давана работа в затвора, с което се твърди нарушаване на правата му по чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКЗПЧ) и чл. 3 от ЗИНЗС.

Делото е приключило с влязло в сила Определение № 651/29.04.2021 г., с което е оставена без разглеждане исковата молба на Г. Б. И., с [ЕГН], от гр. Пловдив, [улица], подадена чрез адвокат В. С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” и е прекратено производството по адм. дело № 121 по описа за 2021 г. на Административен съд гр. Пловдив. За да стори това, съдът е приел, че с писмо вх. № 7701/28.04.2021 г. по описа на съда, на Началника на Затвора Пловдив, по делото е постъпила декларация, подписана лично от ищеца Г. Б. И., с която са заявени едновременно и отказ, и оттегляне на предявената искова молба, поради което и съдът е приел, че е сезиран с отказ от иска. След като е съобразил волеизявлението на И., съдът е приел същото за допустимо. Цитирал е разпоредбата на чл. 233 от ГПК, приложима по препращане от чл. 203, ал. 2 от АПК във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ, съгласно която ищецът може да се откаже изцяло или отчасти от спорното право във всяко положение на делото и доколкото са били налице предпоставките на сочения нормативен текст – отказът от спорното право може да бъде направено при всяко положение на делото без съгласието на ответника, самият отказ е обективиран в писмена декларация, която е написана собственоръчно и подписано лично от ищеца, е приел, че е налице едностранно разпореждане с предмета на делото, което е суверенно право на страната, водещо до десезиране на съда от разглеждането на спора по същество. При така установеното на основание чл. 159, т. 8 от АПК съдът е оставил без разглеждане исковата молба на И. и е прекратил производството по делото.

Тук е мястото да бъде съобразено, че последиците на отказа от иск, съгласно чл. 233 от ГПК, се приравняват на последиците на отхвърлен иск. Тази последица ще следва да приложи и съдът, когато в друг спор възникне инцидентно въпросът за последиците от направения отказ от иска. В конкретния случай това не е било сторено.

8.2. На следващо място от съдържанието на исковата молба и уточнението към нея се установява, че съдът е бил сезиран със следните обективно съединени искове:

- иск срещу ГДИН за заплащане на обезщетение в размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на преустановяване на бездействието на органите на ГДИН до окончателното изплащане на сумата, за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието му „лишаване от свобода“ в периода от 01.01.2016 г. до 01.04.2020 г. в Затвора Пловдив, и

- иск срещу ГДИН за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия при изтърпяване на наказанието му „лишаване от свобода“ в периода от 01.04.2020 г. до датата на предявяване на исковата молба, а именно 11.10.2022 г. в Затвора Пловдив.

От осъдителния диспозитив на оспореното решение обаче не става ясно каква е формираната от съда воля - нито относно присъденото обезщетение за всеки един от предявените искове, нито относно началния период на присъдената законна лихва, доколкото е присъдено едно общо обезщетение в размер на 4 200 лева, което се посочва, че е „...за претърпени неимуществени вреди по време на престоите му в Затвора Пловдив в периодите от 18.07.2018 г. до 01.03.2020 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от датата на преустановяване на бездействието на ГДИН, а именно 02.03.2020 г., и от 21.08.2020 г. до 11.10.2022 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от датата на исковата молба, а именно 11.10.2022 г. до окончателното им изплащане“.

Следва в тази връзка да бъде съобразено, че основен принцип в исковото производство е диспозитивното начало, възведен в разпоредбата на чл. 6 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК, според която съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице или по искане на прокурора в определените от закон случаи, като предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Следователно, ищецът е този, който посочва ответната страна, очертава предмета на спора с навеждане на конкретни обстоятелства, на които основава претенцията си и посочва размера на всеки един от обективно съединените искове, както е и в настоящия случай и съдът дължи произнасяне по всеки един от исковете, каквото произнасяне не се констатира в случая.

8.3. По отношение на твърдението за непредоставяне на законоустановената нетна площ от 3 кв.м. в Затвора Пловдив, решаващият съд е приел, че през определени периоди, И. е пребивавал в помещения, в които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м. Не става ясно обаче как съдът е достигнал до извод за пренаселеност на помещенията при положение, че е констатирал единствено колко най-малко и колко най-много лишени от свобода са пребивавали в дадено спално помещение, от което не се установява за кои периоди приема, че е налице пренаселеност и за кои – не е. Така например за периода от 25.09.2020 г. до 19.01.2021 г., вкл. е прието, че ищецът е преместен в стая № 39 с площ от 47,80 кв. м. и в тази стая е пребивавал най-малко с още седем лица и най-много с още четиринадесет лишени от свобода, заедно с него. Тази стая се установява, че е с капацитет до 11 л.св., поради което така описаната от съда фактическа обстановка, не дава яснота по отношение на основния спорен въпрос, а именно в кои периоди в това спално помещение са пребивавали повече от 11 л.св., за да се приеме, че е налице пренаселеност. По идентичен начин стои въпросът и със следващите изброявания, досежно настаняването на ищеца. Друг е въпросът, че се констатират допуснати неточности в посочената площ на стая № 60, която видно от приложеното на л. 68 по адм. дело № 2617/2022 г. по описа на ПАС становище, е 27,86 кв.м., а не 27,06 кв.м., както е приел съдът. Не става ясно и в коя стая е бил настанен ищецът на 18.05.2021 г., доколкото веднъж съдът приема, че е бил в стая № 24, а след това, че е в стая № 15. Неясна също така е и площта на стая № 15 – дали е с площ от 28,18 кв.м. или с размери 0,99 м. х 1,15 м. и 0,45 м. х 1,15 м., доколкото са налице и двете отразявания. Друг е въпросът, че исковата молба е предявена в съда на 11.10.2022 г., която е и крайната дата на втората искова претенция, поради което неясно защо съдът е обсъждал къде ищецът е бил настанен до 01.11.2022 г., което е извън исковия период.

Основателни в тази връзка са възраженията на касатора ГДИН, че не са установени по категоричен начин вредата, бездействието от страна на администрацията, както и причинната връзка.

8.4. На следващо място и с оглед депозирания от ответника отговор на исковата молба и представените с него доказателства, на страните е следвало да бъдат дадени указания за разпределяне на доказателствената тежест при съобразяване на обстоятелството, че производството е по реда на чл. 284 и сл. от ЗИНЗС, поради което и на ищеца е доказателствената тежест да докаже при условията на пълно доказване осъществяване на твърдените нарушения на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, а доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от страна на ответника по пътя на обратното доказване, което също следва да бъде пълно. В тази връзка и на ответника е следвало да се укаже, че тази оборима презумпция се простира и върху причинната връзка между нарушението на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат, т.е. тежестта да я обори в случая е на ГДИН, като може да стори това с всички допустими по ГПК доказателствени средства.

9. Изложеното до тук , налага да се приеме, че оспореното решение е постановено при допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което ще следва да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

При новото разглеждане на делото, съдът следва на първо място да извърши проверка за допустимостта на предявените пред него искове, при съобразяване с правните последици от отказа от иска по смисъла на чл. 233 от ГПК, като за целта следва служебно да изиска адм. дело № 121/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХVII състав и ако констатира, че предявените пред него искове са недопустими (частично или в цялост), следва да остави без разглеждане исковата молба в съответните й части, съответно да прекрати производството в същите тези части.

Едва след извършването на проверката за допустимостта на исковете, съдът следва да разпредели доказателствената тежест, да изясни и установи точния период на пребиваване на ищеца в Затвора Пловдив, като при необходимост, с оглед правилното установяване на фактите по делото, на основание чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС да изиска и съответните доказателства с указание, че на основание чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС в случай на непредставяне на изисканите доказателства от съответното затворническо заведение, съдът може да приеме за доказани твърдените от ищеца факти и обстоятелства. Едва след изясняване на всички релевантни обстоятелства, съдът следва да формира извода си за наличие или липса на осъществяване на твърдените нарушения на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ и при положителен отговор на този въпрос, да извърши преценка за настъпването на твърдените неимуществени вреди и причинната връзка между нарушението на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат, след което да определи следващото се обезщетение, съответно и лихви за всеки един от предявените искове.

IV. За разноските:

10. С оглед изхода от спора, следва да се отмени и решението в частта на разноските, като при новото разглеждане съдът следва да се произнесе по същите.

Така мотивиран, на основание чл. 222, ал. 2 от АПК, Пловдивският административен съд, ХIХ касационен състав,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 2639 от 20.03.2024 г. на Административен съд – Пловдив, ХIII с., постановено по адм. дело № 2617 по описа на съда за 2022 г., в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица] осъдена да заплати на Г. Б. И. с [ЕГН], сумата от общо 4 200 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по време на престоите му в Затвора Пловдив в периодите от 18.07.2018 г. до 01.03.2020 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от датата на преустановяване бездействието на ГДИН, а именно 02.03.2020 г., и от 21.08.2020 г. до 11.10.2022 г. вкл., ведно със законната лихва върху посочената главница, начиная от датата на исковата молба, а именно 11.10.2022 г. до окончателното им изплащане, както и в частта на разноските.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на съда, съобразно изложеното в мотивите на настоящото решение.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.