№ 14237
гр. София, 22.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20221110151758 по описа за 2022 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 10
лева – частичен иск от 400 лева, представляваща недължимо платена сума по сключен
между страните договор за предоставяне на поръчителство № ...../16.09.2021 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 26.09.2022 г. до окончателното
изплащане.
Ищецът твърди, че на 16.09.2021 г. е сключил с „ФИРМА“ АД договор за паричен заем
№ ....., по силата на който бил предоставен кредит в размер на 700 лева, при ГПР 49 % и
ГЛП – 40 %. Съгласно чл. 4 било уговорено договорът за заем да бъде обезпечен с
поръчител – две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита, поради което между ищеца и ответника бил сключен
договор за предоставяне на поръчителство № ....., по силата на който „ФИРМА“ ЕООД е
поело задълженията да обезпечи пред „ФИРМА“ АД задълженията на ищеца срещу
възнаграждение от 400 лева, платимо разсрочено ведно с месечната погасителна вноска по
кредита. Твърди, че е платил изцяло сумата по сключените договори. Излага доводи, че
заемодателят по кредитното правоотношение и поръчителят са свързани лица, поради което
следвало в ГПР да се включи възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство, което не било сторено и по този начин бил нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство е изначално лишен от основание,
тъй като по силата на това правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга.
На следващо място твърди да е налице нищожност на договора за предоставяне на
поръчителство поради противоречие с добрите нрави, тъй като сключването му целяло
допълнително възнаграждение за заемодателя, което е заобикаляне на разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, а освен това възнаграждението било в прекомерно висок размер.
1
Ответникът оспорва предявения иск. Излага доводи, че основанието на сключения
между страните договор за предоставяне на поръчителство e обезпечаване задълженията на
ищеца по договора за паричен заем, сключен с „ФИРМА“АД. Оспорва договорът да е
сключен в противоречие на добрите нрави и при нееквивалентност на престациите, като се
позовава на принципа на свободно договаряне. Счита, че разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК не намират приложение спрямо договора за предоставяне на
поръчителство.
В проведеното по делото първо открито съдебно заседание съдът е допуснал изменение
на размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК от 10 лева – на 184,56 лева.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното от фактическа страна:
Безспорни обстоятелства, които не подлежат на доказване са че между страните е
сключен договор за паричен заем № ..... от 16.09.2021 г. при посочените в исковата молба
клаузи и условия, въз основа на който на ищеца е предоставена сума в размер на 700 лв.
Съгласно чл. 2 от договора, се прилага фиксиран годишен лихвен процент в размер на
40.00 %, при ГПР в размер на 49 %. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в
срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения: две физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря
на определени в договора изисквания; банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за
общата дължима от заемателя сума със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора или одобрено от заемодателя дружество - поръчител,
което предоставя гаранционни сделки. В случая съгласно клаузата на чл. 4 от договора
заемателят е избрал да обезпечи задължението по кредита, като предварително е сключил
договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от заемодателя юридическо лице –
поръчител.
По делото е изслушана и приета без възражения на страните ССчЕ, която съдът
кредитира като обективна, пълна и безпристрастно изготвена. Съгласно заключението, Р. П.
е изплатил на ответника сума в размер на 831,30 лв. по процесния заем, от които 800 лева са
отнесени към главницата и 31,30 лв. за възнаградителна лихва. Неустойката, платена по
договор за предоставяне на гаранция № ...../16.09.2021 г. към „ФИРМА“ ЕООД е в размер на
184,56 лв. ГПР, изчислен като се вземат предвид дължимите суми по погасителен план по
договор за паричен заем № ...../16.09.2021 г. и по Договор за предоставяне на гаранция №
...../16.09.2021 г. е в размер на 1141,17 %.
Други относими доказателства в производството не са приети.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
факта на плащане на процесната сума, а в тежест на ответника – че е налице валидно правно
основание за получаването, съответно задържане на полученото.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски –
2
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника[1]потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото
дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани
с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за
заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
Ищецът се позовава в исковата молба на противоречие на съглашенията с императивни
правни норми, като счита, че при сключване на договора за паричен заем заемодателят не е
съобразил поведението си с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на М.С. на Р.Б.
В случая от приетата по делото ССчЕ се установява, че посоченият в договора ГПР 49
% е неправилно изчислен, респ. действително приложеният по правоотношението ГПР с
включване на възнаграждението за поръчител е 1141,17 %. Предвид това и при преценка на
всяка от уговорките по процесния договор за паричен заем съдът намира, че формално
договорът покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, но вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да
3
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителния ГПР в
договора за кредит, кредиторът – ответник по иска е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка.
Наведените от ответника възражения, че разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл.
19, ал. 4 ЗПК не намират приложение спрямо договора за предоставяне на поръчителство
съдът намира за неоснователни. В случая видно от клаузата на чл. 4 от договора за паричен
заем заемателят се задължава да предостави обезпечение, което е одобрено от заемодателя
дружество – поръчител. При служебно извършена справка в Т.Р. по партида на кредитора и
поръчителя се установява, че същите са свързани дружества (едноличен собственик на
капитала на „ФИРМА“ ЕООД е именно „ФИРМА“ АД), което е индиция за знание у
кредитора за наличието на допълнителни такси по договора под формата на уговорено
възмездно поръчителство още към момента на сключването му. Този извод се потвърждава
и от клаузата на чл. 2, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, съгласно която
„ФИРМА” АД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждението по договора. Ето защо, възнаграждението за
поръчител следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално
дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР ЗПК за общ разход, съгласно която „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по[1]специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Несъмнено заплащането от ищеца на възнаграждение за поемане на
поръчителство от свързаното с кредитора дружество представлява допълнителна услуга,
която произтича от договора за кредит и която е задължително условие за усвояване на
кредита.
Предвид изложените съображения и установеното в производството противоречие на
кредитното съглашение с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва извод
за недействителност на сключения между „ФИРМА” АД и Р. Г. П. договор за паричен заем
№ ..... от 16.09.2021 г. Доколкото договорът, сключен между потребителя и „ФИРМА” АД, и
договорът, сключен между потребителя и „ФИРМА“ ЕООД, се намират във взаимовръзка
помежду си и като система от правоотношения между страните, поради което последиците
от недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
4
отношение на договора за предоставяне на поръчителство поради естеството на
правоотношенията. Предвид това, следва извод за недействителност и на процесния договор
за предоставяне на поръчителство № ..... от 16.09.2021 г.
По изложените съображения и с оглед извода за липса на валидно правно основание за
получаването, съответно задържане на полученото предявеният иск следва да се уважи
изцяло.
По отговорността на страните за разноски:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК с право на разноски разполага
ищецът. Видно от ангажираните доказателства ищецът е сторил разноски за държавна такса
в размер на 50 лева, депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 300 лева, както и
уговорено и платено в брой адвокатско възнаграждение е размер на 350 лева. Ответникът
своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
което съдът намира за неоснователно предвид разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за
минималните размери на. Предвид това, в полза на ищеца следва да се присъдят разноски в
общ размер на 700 лева.
Така мотивиран съдът,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕООД, с ЕИК: ..... да заплати на Р. Г. П., ЕГН: ********** на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 184,56 лева, частично от 400 лв., представляваща
недължимо платена сума по сключен между страните договор за предоставяне на
поръчителство № ...../16.09.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 26.09.2022 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „ФИРМА“ ЕООД, с ЕИК: ..... да заплати на Р. Г. П., ЕГН: ********** на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 700 лева – разноски в производството.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5