Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
06.01.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шести октомври
през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 5906 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 75905 от
24.04.2020 г., постановено по гр.дело № 51809/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 51 състав, е осъдена Агенция „Пътна
Инфраструктура“, ЕИК*********, с адрес: гр.София, бул.“ ********, да заплати на
„ Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, пл.“ ******,
с ЕИК ********, сумата 266,09 лв.- застрахователно обезщетение за отстраняване
вредите на лек автомобил „ Мазда 6“, рег.№
********, причинени поради попадане в необезопасена и несигнализирана
дупка на пътното платно на път „ Самоковско шосе“ 2 км., след разклона с.Долни
Окол, ведно със законната лихва от 15.05.2019 г. до окончателното изплащане на
сумата. С решението на съда е осъдена Агенция „Пътна Инфраструктура“, ЕИК*********,
с адрес: гр.София, бул.“ ********, да заплати на „ Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, пл.“ ******, , сумата 255 лв. – съдебни
разноски в исковия процес и сумата 385 лв.- съдебни разноски в производството
по ч.гр.дело № 26896/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 51 състав.
Срещу
решението на СРС, 51 с-в е постъпила въззивна жалба от Агенция „Пътна
инфраструктура“, гр.София, подадена чрез юрк.З.П.с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде
постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения иск. Твърди се, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на
материалноправните и процесуалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ищец ЗАД „ Б.В.И.Г.“,
гр.София, чрез пълномощника си адв.А.Т. оспорва жалбата, като неоснователна, по
съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна
да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Софийски
Градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първоинстанционния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В настоящия случай, с
петитума на исковата молба е предявен установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК,
с правно основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 от ЗЗД.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3
от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се
връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на
спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата
молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или
правоотношение.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
но недопустимо, поради следните съображения:
При постановяването на обжалваното
решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото,
очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Съдът приема, че СРС, 51 с-в, се е произнесъл по осъдителен иск с
правно основание чл.411 КЗ, вр. с чл.410, ал.1 КЗ, вр. с чл.49 ЗЗД, вр. с
чл.45, ал.1 ЗЗД / с който не е бил сезиран/, вместо по действително предявения
установителен иск по чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.410, ал.1, т.2
от КЗ, вр. чл.49 от ЗЗД, с който е бил сезиран.
Видно
от подадената от ищеца искова молба срещу ответника, предмет на предявения
положителен установителен иск е установяване на вземането по издадената заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК на 29.05.2019 год. по
ч.гр.дело № 26896/2019 год. по описа на СРС, 51 състав, срещу която е подадено
възражение от ответника, в качеството му на длъжник. Както изрично е
разпоредено в закона, искът по чл.422, ал.1 ГПК се счита за предявен от момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е
спазен едномесечният срок по чл.415, ал.1 от ГПК.
Последователна и непротиворечива е практиката на ВКС – решение № 138 от
25.06.2010 г. по т.дело № 927/2009 г., ІІ т.о., решение № 102 от 09.07.2010 г.
по т.дело № 767/2009 г., І т.о., определение № 417 от 03.06.2011 г. по ч.т.дело
№ 315/2011 г., І т.о. и др., че с исковата молба по чл.422 ГПК, предявена от
кредитора – заявител в заповедното производство се цели установяване със сила
на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане, предмет на издадената
заповед за изпълнение, спрямо длъжника – ответник по иска. Предвидените от
законодателя предпоставки за предявяване на специалния установителен иск
предопределят не само предмета на делото и пределите на търсената съдебна
защита, но и страните в исковото производство. В случая, в петитума на исковата
молба, с която е сезиран съда, ясно е посочено, че се иска установяване
съществуването на вземането по отношение на ответника по делото, за което е
издадена оспорената от него заповед за изпълнение на парично задължение, като е
налице съответствие между обстоятелствена част и петитум.
При действието на чл. 290 ГПК е формирана задължителна практика на ВКС,
отричаща допустимостта на осъдителен иск за парично вземане, за което е
проведено успешно заповедно производство и е издадена заповед за изпълнение,
която не е обезсилена по надлежния процесуален ред на чл. 415, ал.5 от ГПК или по искане на заявителя - кредитор.
В постановени по реда на чл. 290 ГПК решения - решение
№ 30/25.04.2013 г. по т. дело № 245/2012 г. на ІІ т.
о., решение № 78/06.06.2012 г. по т. дело № 511/2011 г. на ІІ т.
о., решение № 168/01.10.2013 г. по т. дело № 1332/2013 г., ІІ т.о. и др., е прието, че осъдителен иск за вземане, предмет
на издадена заповед по чл. 410 ГПК/чл. 417 ГПК, е допустим само след обезсилване на заповедта по
предвидения в закона процесуален ред, тъй като при наличие на заповед за
изпълнение защитата на вземането е възможна единствено чрез уредения в чл.422,
ал. 1 ГПК специален установителен иск.
По делото няма данни издадената в полза на ищеца
заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК, да е обезсилена по
искане на ищеца или при предпоставките на чл. 415, ал.5 ГПК, с оглед на което
осъдителни искове за вземането, предмет на заповедта, са недопустими. Разглеждайки осъдителен иск при наличие на заповед за изпълнение, която не е
обезсилена по надлежния процесуален ред, СРС по същество е постановил недопустимо решение, което подлежи на обезсилване с последиците по чл. 270, ал. 3, изр.3 ГПК. /в посочения смисъл Решение
№ 66 от 08.07.2014 г. по т. дело № 1766/2013 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС/.
Освен това, в ТР №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 год., т.11б на ОСГТК на ВКС, е прието,
че в
производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респективно чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за
изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез заменяне
или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената
заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на
друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на
което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на
осъдителен иск при условията на евентуалност. 3а разликата между размера на
вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на
вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен
иск в това производство.
Съгласно
задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС №
1/10.11.1985г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното
искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато
не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.
е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или
ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва
положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен
да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по
непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим,
тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно
упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно
Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната
инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по
спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет
на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието
и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на
спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане.
Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл
по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз
основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е
недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случаите,
когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск,
който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и
въззивната инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на
първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск.
На следващо място, съдът приема, че разглеждането
на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение
от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на
постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се индивидуализира с
основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от които
произтича претендираното с исковата молба материално субективно право.
В процесния случай, настоящият въззивен
състав, приема, че първоинстанционният
съд не е разгледал предявения установителен иск, така както е заявен по
петитума на исковата молба, поради което е постановил недопустимо решение. Съдът приема, че СРС, 51 с-в, се е произнесъл по осъдителен иск с правно основание
чл.411 КЗ, вр. с чл.410, ал.1 КЗ, вр. с чл.49 ЗЗД, вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД / с
който не е бил сезиран/, вместо по действително предявения установителен иск по
чл.422, ал.1 от ГПК, с правно основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 от ЗЗД. С оглед на което, обжалваното решение е недопустимо, тъй като не е постановено в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
С оглед на изложеното, обжалваното решение,
като процесуално недопустимо следва да се обезсили изцяло, включително и в
частта за разноските на основание чл.
270, ал. 3, изр. 3-то от ГПК и делото да се върне на СРС за ново разглеждане
от друг състав на същия съд и произнасяне по действително предявения
установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 от ЗЗД,
и по предмета на делото. Новото разглеждане би следвало да започне от стадия на
изготвяне на доклад по делото по чл.146 от ГПК.
С
оглед цената на предявения установителен иск и дадените задължителни за
съдилищата указания в т. 8 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС
решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280,
ал. 3, т.1 от ГПК.
Предвид
изхода по делото и липсата на произнасяне по съществото на спора разноски в
настоящето производство при спазване на чл.78 от ГПК не следва да бъдат
присъждани. Такива следва да присъди СРС при новото разглеждане на делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА изцяло решение № 75905 от 24.04.2020 г., постановено по
гр.дело № 51809/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 51 състав.
ВРЪЩА
делото на СРС, за ново разглеждане от друг състав на същия съд на действително
предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.410,
ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 от ЗЗД, съгласно мотивите на настоящето решение.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.