Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ............../……11.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно
заседание на девети октомври през 2020
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА
гражданско дело номер
8804 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № ІІ-55-2890 от 07.01.2019 г. постановено
по гр.д. № 42292/2018 г. на СРС, 55 състав, е признато за установено, по установителни
искове по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ЕПК, вр. чл. 59 ЗЗД, че „С.“ ЕООД дължи
на „Т.С.“ ЕАД суми в общ размер на 478.90 лева, от които 431.42 лева за
доставена топлинна енергия и 47.48 лева за дялово разпределение за топлоснабден
имот: търговски обект - магазин № 1, находящ се в гр.София, ул. „********,
партер, секция А, с абонатен номер Т*****, за периода 01.02.2015г. -
30.04.2017г., ведно със законната лихва от 10.04.2018г. до окончателното
изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№
22834/2018 г. на СРС, 55 състав, като е отхвърлен иска за главницата за
доставена топлинна енергия над присъдения до пълния заявен размер от 507.92
лева и за периода 01.02.2015г. - 28.02.2015г., като погасен по давност,
признато е още за установено, по установителни искове по чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ЕПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД, че „С.“ ЕООД дължи на „Т.С.“ ЕАД суми
в общ размер на 75.78 лева - лихви за забава, от които 69.12 лева върху
главницата за доставена топлинна енергия и 6.66 лева - върху главницата за
дялово разпределение, за периода 31.03.2015 г. - 03.04.2018 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 22834/2018 г. на СРС, 55 състав,
като е отхвърля иска за мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна
енергия над присъдения до пълния заявен размер от 72.01 лева, начислена върху
задължението за м.02.2015г., като погасен по давност. С решението съдът се е произнесъл и относно разноските по чл.78,
ал.1 от ГПК и чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Това решение е обжалвано от ответникът „С.“
ЕООД чрез пълномощник адв.П.И. в частите, в които исковете са били уважени, с оплаквания
за недопустимост и неправилност на решението, постановено при нарушение на материалния
и на процесуалния закон, и необоснованост. Правят се оплаквания за недопустимост
поради невъзможност по реда на чл.410 от ГПК и чл.422 от ГПК да се търси
обезщетение по чл.59 от ЗЗД. по неправилността излага доводи за липсата на
доказателства за реално доставена и отчетена ТЕ, като не приема едностранно
съставяните от ищеца съобщения ифактури за годни такива доказателства, поради
което намира иприетите по делото СТЕ и ССчЕ за негодни доказателства, доколкото
са работили въз основа на документи, които не са представени по делото. Моли да се уважи въззивната жалба, като се
отмени решението в обжалваните част, и исковете се отхвърлят изцяло.
Не
са подадени отговори по въззивните жалби от насрещната им страна в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Въззиваемата страна-ищец „Т.С.” ЕАД с писмена молба
слезд този срок, подадена за открито съдебно заседание пред СГС, оспорва
жалбата, претендира разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от
юрисконсулт, без списък по
чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно, и допустимо. Изложени са достатъчно мотиви, от които да се
направи извод как е формирана волята на съда, отразена в диспозитива.
Оплакването за
недопустимост на решението въззивният съд намира за неоснователно. В случая
ответникът е юридическо лице - еднолично дружество с ограничена отговорност.
Липсва спор между страните, че договор между тях не е сключен. Същевременно
ищецът е доставял в сградата-етажна собстгвеност, в която се намира собствения
на ответника магазин със склад, топлинна енергия /ТЕ/. Ищецът поддържа, че
неоснователното обогатяване на ответника, обедняване на ищеца, като
имущественото разместване е осъществено при липса на валидно правно основание
за това. Имуществените облаги имат материално естество и те са оценими в пари.
Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване
на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той
иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води
до обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска с
правно основание чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си
имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В този смисъл са
разясненията, дадени с решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК). В настоящия случай
ответникът си е спестил разходи за доставената и ползвана от него топлинна
енергия за процесния имот, на който е собственик, при което искът е основан на
чл.59 от ЗЗД, и е допустимо по реда на заповедно и исково по чл.422 от ГПК
сумата за неоснователно обогатяване да се търси.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакването с въззивната жалба по преценката на
събраните по делото доказателства и значението на липсващите такива, както и
относно приетите и кредитирани от СРС заключения на експертизите, които
оплаквания относно фактите и приложимото право, очертава обхвата на въззивната
проверка за правилност.
Въззивният съд намира
възраженията на ответника за липсата на доказателства с обвързваща ответника
доказателствена сила –такива за реален
отчет и протокол за неосигурен достъп, за основателно. Липсата им сочи, че ищецът
не е доказал и количеството доставена ТЕ за жилището, за процесния период,
което доказване е в негова тежест.
Заключенията на
вещите лица по СТЕ и ССчЕ не може да служат като самостоятелно доказателство за
това, а за изясняване дали правилно ищецът с помощта на трето лице- ФДР, е
определил количеството ползвана ТЕ за жилището на ответника за исковия период,
и на базата на първичните документи за това, съобразно изискването на ЗЕ-
документи за отчет на индивидуалните измервателни уреди в жилището, респ. протоколи за неосигурен достъп като основание
за служебно начисляване на ТЕ, и др. касаещи отчитане на ТЕ в абонатната
станция. Непредставянето на такива документи по делото лишава ответната страна
от оборване удостовереното с тях, а вещото лице с оглед чл.195 от ГПК, може да
изясни спора дали отразеното в тях съответства на изискванията на ЗЕ и подзаконовата
уредба по прилагането му, касаещи топлоснабдяването, но не и изцяло да замести
липсата на тези доказателства по делото. Действително, вещите лица носят
наказателна отговорност за даденото от тях заключение, но съдът не е длъжен
автоматично да възприеме заключенията им като достатъчно доказателство са
установяване на количеството ТЕ, а преценява същите с оглед другите събрани по
делото доказателства и доводите и възраженията на страните. При липсата на
представени по делото писмени доказателства, изискуеми по ЗЕ за установяване на
количеството консумирана ТЕ за жилището на ответницата, въззивният съд намира,
че приетите експертизи не могат сами да докажат основателността на иска по
отношение на количество потребена реално ТЕ за собствения на ответника имот- ТЕ
за отопление на самия имот и за БГВ. респ. и нейната цена.
Ответникът, обаче,
като собственик на магазин в топлоснабдена сграда- етажна собственост, дължи
цената за ТЕ за отопление на общите части, също и за сградната инсталация като
обща част на ЕС, дори и да не ползва ТЕ за отопление на имота си /както в
случая не е доказано да е ползвал такава/. В този смисъл съдът съобрази т.2 от
ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и ТР № 2/2017 г. по
т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, ккато и решение от 5.12.2019 г. на СЕС по
съединени дела С-708/17 и С-725/17, съобразно които в сградите-ЕС, присъединени
към топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да
плащат цената на реално потребената ТЕ, вкл. и тази за общите части на
сградата, каквато е сградната инсталация на отоплителната система в
сградата-обща част съгласно чл.38 от Закона за собствеността, според отопляемия
обем на притежавания в собственост обект. Отопляемият обем на магазина на ответното дружество, е посочен от СТЕ на 179 куб.м., който обем въззивният
съд приема съгласно чл.162 от ГПК за верен, тъй като и съответства на площта на
магазина
със склада към него по
нотариалния
акт – общо 75,40 кв.м., и обичайната минимална височина
на етаж от сградата от около 2,40 м. Така въззивният съд приема, че посоченото
в СТЕ количество ТЕ за сградна инсталация, полагащо се за притежавания магазин
1 и склад, е
правилно определено въз основа на събраните по делото доказателства, и възлиза на общо 387,9 кВтч /сбора по т.3,
таблица 3.1 от СТЕ, като е уточнено от вещото лице при изслушвавнето му пред
СРС/. За цена на 1 кВтч съдът приема да е частното
между сбора за исковия период кВтч 6408,3/цената 537,31 лв. по таблица 3.2,
сочеща данните по изравнението, при липсата на други изходни данни за цената на
1кВтч за исковия период. Или частното е 0,084 лв./кВтч. Така за сградна
инсталация се следват 387,9х0,084=32,52 лв.това е цената,
която ответното дружество дължи на ищеца за сградна инсталация, определена от
съда по чл.162 от ГПК, доколкото е доказано основанието на вземането. За
горницата над тази сума искът за главница - цена на ТЕ, е неоснователен и
подлежи на отхвърляне.
По вземането за лихви
за забава: Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, когато няма определен
срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус, длъжникът изпада в забава, след
като бъде поканен от кредитора. В хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД вземането е
изискуемо от деня на разместване на благата, тъй като неоснователността на
преминаване на благата съществува при самото преминаване, а не в някой
последващ момент, като същото не е обвързано със срок, поради което съгласно чл.
69, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за
обезщетение за мораторна лих-ва при общия фактически състав на неоснователно
обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника,
която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора. Поканата
за заплащане на обезщетение има значение за определяне на началния момент, от
който длъжникът изпада в забава и ще дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
размер на законната лихва върху сумата, с която неоснователно се е обогатил /в
посочения смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение №
394/27.11.2015 г. по гр. д. № 3 034/2015 г. на ВКС, IV ГО; решение №
218/29.12.2015 г. по гр. д. № 7310/2014 г. на ВКС, I ГО; решение №
48/10.09.2012 г. по т.д. № 237/2011 г. на ВКС, II ТО; решение № 706/30.12.2010
г. по гр. д. № 1769/2009 г. на ВКС, III ГО; решение № 113/29.08.2012 г. по т.д.
№ 396/2011 г. на ВКС, II ТО, постановени по реда на чл. 290 ГПК и др./.
По делото не е
представена от страна на ищцовото дружество покана, връчена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК . Приета е само връчена покана за сключване на договор- изх.0
П-6536/21.06.2017 г., връчена по пощата на 23.06.2017 г., но е и друга такава с
посочени задължения за минал период. С оглед горните обстоятелства исковата
претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за се явява
изцяло неоснователна.
По вземането за
услугата дялово разпределение: В случая не намират приложение Общите условия за
продажба на топлинна енергия за стопански нужди на „Т.С.“ ЕАД, тъй като главното вземане на
ищеца черпи своето основание от института на неоснователното обогатяване, а не
от сключен между главните страни договор, действащ в исковия период, за който
договор тези Общи условия се отнасят.
При липсата на главен
дълг не се дължи и лихва за забава върху вземане за услугата дялово
разпределение. С оглед горните обстоятелства исковата претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК във
връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за се явява изцяло неоснователна.
Поради
частично несъвпадане изводите на двете инстанции, решението в частта, в която е
уважен иска за главница цена на ТЕ от 32,52 лв. за периода 01.02.2015г. -
30.04.2017г., ведно със законната лихва от 10.04.2018г. до окончателното
изплащане следва да се потвърди, а в останалите части решението да се отмени и
исковете отхвърлят над този за главница 32,52 лв. за ТЕ за сградна инсталация.
Изложеното налага и отново
определяне на разноските за първата инстанция. На ищеца ответникът дължи само 3,85
лв. разноски за заповедното/ от общо 75лв./ и само 34,62 лв. в първата
инстанция/ от общо 675 лв.8 съразмерно на уважения размер на иска за главница.
Това налага отмяна на решението в частите, в които ответникът е осъден да плати
на ищеца разноски над тези размери до съответно 65,61 лв. в заповедното и до
590,49 лв. в исковото.
По разноските за
въззивната инстанция:
При този изход на
спора, въззивникът-ответник има право на разноски съгласно чл.78, ал.3 от ГПК съразмерно на отхвърлените искове. Направил
е разноски 100 л. за държавна такса, не е доказал да е направил такива за адв.
възнаграждение- представен електронен документ не е ясно за чия сметка се
отнася и не доказва плащане по банков път на уговореното адв. възнаграждение от
300лв. Такива се следват на ответника 94,87 лв. разноски за въззивната
инстанция.
Съгласно чл.78, ал.1
и ал.8 от ГПК и изхода на спора, въззиваемата страна-ищец би имала право на
разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от
страната, съгласно чл.78, ал.8 от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от
юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона за адвокатурата.
В случая обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се
присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото
извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна
молба, след сроковете за отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която
претендира уважаване на исковете и възлагане на разноски, което не може да се
счита осъществена защита по делото, за която да се дължи заплащане от
противната страна. Искането за разноски на ищеца не може да се уважи за
въззивната инстанция. Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № ІІ-55-2890 от 07.01.2019 г. постановено
по гр.д. № 42292/2018 г. на СРС, 55 състав, В ЧАСТИТЕ, в които е признато за
установено, по установителни искове по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ЕПК,
вр. чл. 59 ЗЗД, че „С.“ ЕООД дължи на „Т.С.“ ЕАД сума над 32,52 лв. до 431.42
лева за доставена топлинна енергия, сума 47.48 лева за дялово разпределение за
топлоснабден имот: търговски обект - магазин № 1, находящ се в гр.София, ул. „********,
партер, секция А, с абонатен номер Т*****, за периода 01.02.2015г. -
30.04.2017г., ведно със законната лихва върху сумите от 10.04.2018г. до
окончателното изплащане, и е признато за установено, по установителни искове по
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ЕПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД, че „С.“ ЕООД
дължи на „Т.С.“ ЕАД суми в общ размер на 75.78 лева - лихви за забава, от които
69.12 лева върху главницата за доставена топлинна енергия и 6.66 лева - върху
главницата за дялово разпределение, за периода 31.03.2015 г. - 03.04.2018 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 22834/2018 г. на
СРС, 55 състав, и в частите, в които е осъден
„С.“ ЕООД да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски над 3,85 лв. до 65,61 лв. в
заповедното и над 34,62 лв. до 590,49 лв. в исковото, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.С." ЕАД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление ***, срещу „С.“ ЕООД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление:***, офис 7В, установителни искове по чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ЕПК, вр. чл. 59 ЗЗД, за установяване, че „С.“ ЕООД
дължи на „Т.С.“ ЕАД сума над 32,52 лв. до 431.42 лева за доставена топлинна
енергия, сумата 47.48 лева за дялово разпределение за топлоснабден имот:
търговски обект - магазин № 1, находящ се в гр.София, ул. „********, партер,
секция А, с абонатен номер Т*****, за периода 01.02.2015г. - 30.04.2017г., и установителни
искове по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ЕПК, вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД, за
установяване, че „С.“ ЕООД дължи на „Т.С.“ ЕАД суми в общ размер на 75.78 лева
- лихви за забава, от които 69.12 лева върху главницата за доставена топлинна
енергия и 6.66 лева - върху главницата за дялово разпределение, за периода
31.03.2015 г. - 03.04.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№ 22834/2018 г. на СРС, 55 състав,
ПОТВЪРЖДАВА
решение № ІІ-55-2890 от 07.01.2019 г. постановено по гр.д. № 42292/2018 г. на
СРС, 55 състав, В ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, да заплати на„С.“ ЕООД, ЕИК *****,
на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата 94,87 лв.
разноски за въззивната инстанция.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на ищеца - „Техем сървизис” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.