Р Е
Ш Е Н
И Е
N392
гр.Русе, 30.10.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКА
КОЛЕГИЯ
в
публичното заседание на единадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
ВЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА, мл. съдия
при секретаря Маня Пейнова и в присъствието на прокурора
като
разгледа докладваното от съдията ВЕЛКОВА
В. гр. дело N575 по описа
за 2019 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от О.против решение №1144/26.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 1616/2019
г. на Русенския районен съд, в частта, с която е уважен предявеният от А./ в
ликвидация/ иск за установяване недължимост на сумата в общ размер на 5220.40
лв.- задължения за ДНИ и ТБО за периода 2008 до м. юни 2012 г. включително,
установени с влязъл в сила АУОПВ №СУД-258/13.09.2012 г. Твърди се, че решението
в обжалваната част е неправилно като постановено при съществени процесуални
нарушения и неправилно приложение на материалния закон по съображенията,
изложени в жалбата. Претендира отмяна на решението в обжалваната част и
постановяване на ново, с което искът се отхвърли. Претендира и разноските за
производството.
Ответникът по жалбата А./
в ликвидация/ не еподал отговор по реда на чл.263 от ГПК. В съдебно заседание
изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита решението в обжалваната
част за правилно и ска същото да бъде потвърдено. Претендира разноските за
производството.
След преценка на доводите на страните, доказателствата по
делото и съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
Жалбата е подадена от
надлежна страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол
акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество
жалбата е неоснователна.
Производството по делото
е образувано по предявен от А./ в ликвидация/
против жалбоподателят иск с правно основание чл.439 от ГПК- за установяване
на недължимост на вземания за ДНИ и ТБО в общ размер на 6753.57 лв. поради
погасяването им по давност.
От събраните по делото
доказателства е установено, че на 13.09.2012 г. О.издава
Акт за установяване на публични вземания от местни данъци № СУД-258 срещу А.за
дължими общински вземания в размер на 3440.30 лв., представляващи данък върху
собствен на дружеството имот и такса битови отпадъци за периода 2008 г. – първата половина на 2012 г., както и за
сумата от 318.72 лв. лихва. Въз основан на този акт на 10.01.2013 г. е
образувано изп.д. №38/2013 г. по описа на ЧСИ И.Х., по което до 17.07.2017
г. не са извършвани изпълнителни действия. На посочената дата взискателят О.е
депозирала молба с искане за извършване на справка за банкови сметки на
длъжника и налагане на запор върху тях. С нова молба от 18.10.2017 г. О.предоставя
правата по чл.18 от ЗЧСИ да проучи имущественото състояние на длъжника и при
откриване на такова, да наложи запор/възбрана върху него. На 19.01.2018 г. е
наложена възбрана върху имот, собственост на А.. По искане на
длъжника, с постановление от 10.12.2018 г. на ЧСИ изп.дело е прекратено на
основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради липса на изпълнителни действия в
периода 01.02.2013 г. – 18.01.2018 г.
С протокол
за установяване на факти и обстоятелства № УФО-012/11.02.2019 г. О., Дирекция
„Местни данъци и такси“, установява, че съгласно чл.171, ал.2 ДОПК, считано от
01.01.2019 г. е изтекъл 10-годишният давностен срок за всички
публични задължения за 2008 г. и същите следва да се отразят като неактивни в
информационния масив на Дирекция “МДТ“.
На
14.02.2019 г. О.прави искане до ЧСИ И.Х.за образуване на ново изп.дело въз
основа на Акта за установяване на публични вземания от 13.09.2012 г. за
събиране на сумата 5220.40 лв. По молбата на взискателя е образувано изп.д.№
407/2019 г. пао описа на ЧСИ И.Х.и на длъжника е изпратена покана за доброволно
изпълнение.
Срещу дружество
е издаден Акт за установяване на публични вземания от местни данъци №
СУД001748/20.09.2018 г. за дължими общински вземания в размер на 13 039.51 лв.,
представляващи данък върху собствен на дружеството имот и такса битови отпадъци
за периода 2012 – 2018 г. и 3 604.19 лв. лихва. Въз основа на този акт на
25.09.2018 г. е образувано изп.д.№ 1961/2018 г. по описа на ЧСИ И.Х., по
което длъжникът е възразил, че публичните задължения за периода преди 2013 г. са
погасени по давност и следва да се отпишат. В отговор О.депозира становище, че
с издаването на Актовете за установяване на общински вземания от 13.09.2012 г.
и 20.09.2018 г. за вземанията за периодите 2008 – 2011 г. и 2012 – 2018 г.
давността е прекъсната. Следват допълнителни становища както от длъжника, така
и от взискателя и разпореждане на ЧСИ за продължаване
на изп.действия.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявеният иск по
съображения, че задълженията за ДНИ и ТБО за периода 2008 до м. юни 2012 г. включително,
установени с влязъл в сила АУОПВ №СУД-258/13.09.2012 г. в размер на 5220.40 лв.
са погасени по давност.
Решението в обжалваната
част е валидно и допустимо.
Искът, визиран в
разпоредбата на чл.439, ал.2 от ГПК, е едно от средствата за правна защита
срещу незаконно принудително изпълнение, обусловено от липсата на
материалноправните предпоставки на изпълнителния процес. Същият предоставя възможност на длъжника чрез
отрицателен установителен иск да оспори съществуването на изпълняемото право
въз основа на новонастъпили факти като в случая длъжникът и ответник по жалбата е навел
доводи, че вземането на взискателя е погасено по давност.
Налице е висящо
принудително производство между страните по делото и правен интерес от
търсената защита, обуславящ допустимостта на иска, респ. допустимостта на
обжалваното решение, с което съдът се е произнесъл по съществото на спора.
Изводът на районният съд
за основателност на предявеният иск е правилен.
Предмет на принудително
изпълнение са вземанията на жалбоподателя за неплатени публични задължения- ДНИ
и ТБО, установени с АУОПВ №СУД-258/13.09.2012 г. в размер на 5220.40 лв. за
периода 2008 г.- м. юни 2012 г.
Правилно
първоинстанционният съд е съобразил, че ДНИ и ТБО представляват публични
общински вземания, съгласно чл. 162, ал. 2,
т. 1 и т. 3 ДОПК,
по отношение на които се прилагат разпоредбите на чл.
171 и чл. 173 ДОПК,
регламентиращи института на посасителната давност за този вид вземания.
Разпоредбата на чл.171, ал.1 от ДОПК сочи, че
вземанията се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок
(считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да
се плати публичното задължение), а нормата на чл.171, ал.2 от ДОПК урежда
т. нар. абсолютна погасителна давност от 10 години. Давността
не се прилага служебно, т.е. изтичането на предвидения в
закона срок на бездействие на носителя на субективното право на вземане не е
достатъчно, за да се приложат последиците от настъпилото погасяване на
възможността за принудително реализиране на публичното задължение. Необходимо е
длъжникът да направи изрично волеизявление, с което да се позове на изтеклата
давност, включително като заяви искане за отписване на задължението по реда на чл.173 от ДОПК.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че в доказателствена тежест на ответника по
жалбата е да установи настъпването на заявените от него факти, а именно: погасяването
на вземанията поради изтичане на регламентирания в закона 5- годишен давностен
срок.
С АУОПВ №
СУД-258/13.09.2012 г. са установени вземания за периода 2008 г. – първата
половина на 2012 г. като впоследствие вземанията за ДНИ и ТБО за 2008 г. са отписани с протокол.
Правилно
първоинстанционният съд е приел, че за
останалите вземания по този акт давността е прекъсната с неговото издаване- чл.172,
ал.2 ГПК и от този момент- 13.09.2012 г. започва да тече нова давност. Правилен
е изводът, че визирания в закона петгодишен давностен срок е изтекъл на
14.09.2017 г., тъй като по образуваното изп.д.№ 38/2013 г. по описа на ЧСИ И.Х.не
са искани и съответно извършвани никакви изпълнителни действия.
Съгласно задължителните
указания, дадени в ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.10 – в изпълнителното
производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни
изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат
събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.
18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др.
Правилно районният съд е съобразил задължителните
указания на ВКС, дадени в горепосоченото ТР и е определил момента, в който
визирания в закона давностен срок е изтекъл. На тази база законосъобразен и
обоснован е изводът на съда, че вземанията на жалбоподателя по акта от
13.09.2013 г. са погасени по давност и правилно искът е уважен.
Изложените в жалбата доводи за прилагането на
давностния срок, визиран в чл.171, ал.2 от ДОПК са изцяло несъстоятелни. По
това възражения първоинстанционният съд е изложил мотиви, които се споделят
изцяло от настоящата инстанция.
Решението в обжалваната част е правилно и следва
да бъде потвърдено с решение, което съгласно чл.280, ал.3 от ГПК не подлежи на
касационно обжалване.
Разноските за настоящото производство са в тежест
на жалбоподателя. Същият следва да заплати на ответника по жалбата сумата в
размер на 1100 лв.- платено адв. възнаграждение съгласно удостовереното в
договора за правна защита.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №1144/26.06.2019 г., постановено по
гр.д.№ 1616/2019 г. на Русенския районен съд, в частта, с която е уважен
предявеният от А. / в ликвидация/ против О.иск за установяване недължимост на
сумата в общ размер на 5220.40 лв.- задължения за ДНИ и ТБО за периода 2008 до
м. юни 2012 г. включително, установени с влязъл в сила АУОПВ
№СУД-258/13.09.2012 г.
В останалата част
решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА О.да заплати на А. / в ликвидация/ сумата в размер на
1100 лв. разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
ОСОБЕНО МНЕНИЕ на мл.
съдия Зорница Тодорова по в.гр.д. № 575/2019 г. по описа на РОС
Изразявам несъгласие с
формираното от мнозинството на състава становище по отношение на момента, от
който се прилага т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело
№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е обявено за изгубило сила Постановление №
3/1980 г- на Пленума на Върховния съд, което от своя страна променя изхода на
спора.
С Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в т. 10 е прието, че
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.
433, ал. 1, т. 8 от ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.), нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното изпълнителното действие. Със същото решение е обявено за
изгубило сила Постановление № 3/1980 г- на Пленума на Върховния съд.
С действащото до момента
на постановяване на посоченото тълкувателно решение - Постановление № 3/1980 г.
на Пленума на Върховния съд, въпросът за теченето на погасителната давност по
време на изпълнителното производство е бил разрешен по друг начин, като със
същото е прието, че с образуването на изпълнително дело за принудително
събиране на вземането давността се прекъсва, а след образуването му при
висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира. Видно е,
че с двата тълкувателни акта се тълкува смисъла на разпоредбата на чл. 116,
буква „в“ от ЗЗД, като първоначално е придаден един смисъл на нормата, а
впоследствие е изоставено старото тълкуване и с ново тълкувателно решение е
внесен нов смисъл в същата норма.
Възможността за
постановяване на тълкувателни решения при противоречива или неправилна практика
е въведено с чл. 124 от ЗСВ, като по силата на чл. 130, ал. 2 от този закон те
са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на
местното самоуправление, както и за всички органи, които издават
административни актове. Доколкото с тези тълкувателни решения се изяснява
действителния смисъл и съдържание на съответната правна норма, като в резултат
на това се създава задължение на съответните органи да прилагат разпоредбата в
смисъла, опреден в тълкувателния акт, следва да се приеме, че когато се касае
до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото
с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е.
счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било
посочено в тълкувателните актове. Не така стои въпросът обаче, когато с
тълкувателното решение се внася промяна в начина, по който ще бъдат прилагана
същата нормата, който е различен от този по предшестващия тълкувателен акт.
Дадените с тълкувателните актове тълкувания на правната норма са задължителни
за съответните органи и същите следва да я прилагат в смисъла посочен в тези
актове, като това тяхно задължение отпада едва с отмяната им. Затова не може да
бъде изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен
акт, който все още не е действащ. В този смисъл, частта от тълкувателното
решение, с което е предприето ново тълкуване на определена норма, какъвто е и
настоящия случай, ще поражда действие от момента на постановяването на новото
тълкувателно решение, поради което и от този момент предшестващия тълкувателен
акт престава да се прилага. Затова установеното с новото ТР тълкуване на
правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е
задължително, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след приемането
на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент. В тези
случаи, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които са
от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили
правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на
тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването
на последиците. С оглед на изложеното споделям становището, че извършената с т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК
на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980 година поражда действие от датата на
обявяването на ТР, като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година,
постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС разрешение се прилага
от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и към тези, които са приключили преди това. В този смисъл е
постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 170 от 17.09.2018 г.,
постановено по гр.д. № 2382/2017 г. по описа на ВКС, ІV го.
Предвид изложеното и въз
основа на установените факти намирам, че първоначално давността за вземането на
О.срещу въззиваемото дружество е била прекъсната на 13.09.2012 г. с издаването
на Акт за установяване на публични вземания от местни данъци по данни от
декларация № СУД-258/13.09.2012 г. по арг. на чл. 172, ал. 2 и ал. 3 от ДОПК,
след което е започнала да тече нова давност.
С образуването на
изпълнително дело № 20138320400038 по описа на ЧСИ И.Х., рег. № 832 на КЧСИ, с
район на действие РОС, на 10.01.2013 г. давността по отношение на процесното
вземане е прекъсната и до момента на прекратяването му такава не е текла, въз
основа на даденото към онзи момент тълкуване на чл. 116, буква „в“ от ЗЗД с
ППВС № 3/1980 г. Момента на прекратяване на делото, от който започва да тече
нова давност за вземането е датата, на която е изтекъл двугодишния срок по чл.
330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.) (действал към онзи момент). Това е така,
защото с цитираното по-горе тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по силата
на закона, без да е необходимо съдебният изпълнител да постанови акт за
прекратяването. Този въпрос не е бил предмет на предходно тълкуване, като за
първи път се дава отговор с цитираното тълкувателно решение, поради което
същото следва да се прилага и по отношение на образуваните преди
постановяването му изпълнителни дела, както и да се съобразят настъпилите преди
тази дата правно-релевантни факти. Следователно, нова давност по отношение на
процесното вземане е започнала да тече от 10.01.2015 г., когато е изтекъл двугодишния
срок от последното направено искане на взискателя за предприемане на
изпълнителни действия (в случая от датата на образуване на изпълнителното дело
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия, а е направил
такова едва на 17.07.2017 г., когато вече изпълнителното дело било перимирано)
и същата не е изтекла и към момента. В посочения срок давността не е
прекъсвана, доколкото с молбата за образуване на новото изпълнително дело –
20198320400407 по описа на ЧСИ И.Х., не са поискани конкретни изпълнителни
действия и няма данни такива да са предприети след образуването му, като към този момент е приложима приетата т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на
ОСГТК на ВКС.
Изложеното по-горе не се
отнася до за вземането на О.за местни данъци за 2008 г., като споделям
становището на състава, че за това вземане е изтекла абсолютната 10 – годишна
давност (чл. 171, ал. 2 от ДОПК).
Въз основа на изложеното
по-горе считам, че вземането на О.за местни данъци за периода 2009 – 2012 г. не
е погасено по давност, поради което искът на А. (в ликвидация) в тази част се
явява неоснователен.
Младши съдия: