Р Е Ш Е Н И Е
Номер VІ-109 14.12.2016 година Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски Окръжен съд
шести
въззивен граждански състав
На четиринадесети ноември Година 2016
В публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КИРИЛ
ГРАДЕВ
ЧЛЕНОВЕ: 1.
ВЕСЕЛКА УЗУНОВА
2. ГАЛЯ БЕЛЕВА
Секретар Т.М.
като разгледа докладваното от съдия
В.Узунова
в.гр.дело номер 1412
по описа за 2016
година,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е по реда на чл.258 ГПК и сл.ГПК.
Образувано
е по повод въззивна жалба на В.Н.Г. ищец
в първоинстанционното производство, против Решение № 1116 от 08.07.2016
г.постановено от районен съд – гр.Бургас по гр.д.№ 2076/2015г. по описа на същия съд.
С атакуваното съдебно решение районният съд е
осъдил Военно формирование № 32890 гр.Бургас,като част от структурата на
Министерство на отбраната на Република България да заплати на В.Н.Г. сумата
347.93 лв. – сбор от неизплатени възнаграждения за положен в периода от
01.03.2012 год. до 31.01.2015 год., извънреден труд, представляващ фактически
отработеното, над месечната продължителност, служебно време, вследствие на
неизползвани почивки за носени дежурства, ведно със сборна мораторна лихва в
размер на 92.54 лв., начислена върху всяко от месечните възнаграждения за
извънреден труд, за периода от съответния падеж до 30.03.2015 год., както и законната
лихва върху главницата, за периода от 31.03.2015 год. до окончателното плащане,
като е ОТХВЪРЛИЛ иска за възнаграждения за извънреден труд, за горницата до
размера от 10 115.08 лв., касаеща
периода от 01.09.2002 год. до 29.02.2012 год., като погасен по давност, а до
пълния предявен размер от 10 629.69 лв. – като неоснователен, както и е ОТХВЪРЛИЛ исковете за мораторната лихва, за
горницата до пълния предявен размер от 9 735.58 лв., начислена върху възнагражденията
за извънреден труд от 01.09.2002 год.
до 29.02.2012 год., начиная от съответния падеж до 30.03.2015 год. и за
законната лихва върху отхвърлената част на иска за главница.
Със същото
съдебно решение БРС е ОТХВЪРЛИЛ и исковете на ищеца за осъждане на ответното
Военно формирование да му заплати сумата
от 650 лв. – сбор от неплатени възнаграждения в размер на по 49 лв. месечно, за
периода 01.03.2012 год. до 31.12.2012 год., ведно със сборна мораторна лихва в
размер на 173.70 лв., начислена върху всяко от неплатените месечни възнаграждения,
за периода от съответния падеж до 30.03.2015 год. и със законната лихва от
31.03.2015 год. до окончателното плащане, като неоснователни.
Решението на БРС е обжалвано от ищеца В.Г. в
ЧАСТТА,с която районният съд е ОТХВЪРЛИЛ исковите му претенции- така,както са
посочени по-горе.
Във въззивната
жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на постановеното първоинстанционно
решение. По отношение на
иска за неизплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд е
изразено становище,че БРС е достигнал до правилни и законосъобразни изводи,че
ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване твърденията си,че
за целия процесен период е работил в условия на удължено работно време и не е
получил компенсация с почивки,нито обезщетение при прекратяване на служебното
му правоотношение,както и че през целия процесен период ищецът е полагал
дежурства по график,като е било допуснато превишение на месечната
продължителност на служебното време,но не му е било разрешено ползване на 3 556 часа или 444.5 дни почивки за
целия процесен период-т.е. налице е превишение на действително отработеното
служебно време,което представлява извънреден труд. Въззивникът обаче счита,че
въпреки горните правилни изводи,БРС е постановил решението си при грубо
нарушаване на материалния и процесуалния закон,тъй като на първо място не е дал
правилна правна квалификация на първия от обективно съединените искове,която
според ищеца е по чл.203 ал.3 от ЗВСОРБ/отм./,а не както погрешно е приел БРС-
чл.204 ал.4 от ЗВСОРБ/отм./.В тази връзка посочва,че в първото по делото
съдебно заседание е било направено възражение по доклада на съда относно правната
квалификация,по което БРС не се е произнесъл. Счита,че така определената правна
квалификация е в разрез и противоречие със задължителната практика по чл.290 ГПК на ВКС,като се позовава на решение №437/01.07.2010г.на ВКС по
гр.д.№1333/2009г.,в подкрепа на тезата,че се касае за две различни вземания.
Прави оплакване,че неправилно и
абсолютно незаконосъобразно БРС е отхвърлил частично исковата претенция за
присъждане на неизплатено възнаграждение за заплащане на извънреден
труд,уважавайки възражението на ответника за изтекла погасителна давност.
Позовава се и на други решения на ВКС,като прави довод,че изначално изводът на
първоинстанционния съд за правната същност и квалификацията на исковата
претенция е погрешен,защото не е дължимо
от ответника възнаграждение,а обезщетение при прекратяване на трудовото
правоотношение. Въззивникът намира,че решението е постановено при
некомпетентно и непочиващо на приложими законови разпоредби разрешение и при
грубо несъобразяване със задължителна съдебна практика по приложението на
чл.203 и чл.204 от ЗОВС/отм./относно тълкуването на правните норми във връзка с
полагането на извънреден труд от кадрови военнослужещи над нормалната до
увеличената продължителност на служебното време съгласно чл.152 ал.2 от
ПВКС/отм./,в границите по чл.152 ал.5 вр.с ал.6 ПКВС/отм./ и над нея
включително/чл.203 ал.3 ЗВСОРБ/отм./,чл.158 и чл.159 ПКВС/отм./при дежурство по
график. Направен е анализ на правните норми,като се прави извод,че БРС
неправилно е счел,че ответникът е компенсирал ищеца с почивки,поради което е
възприет последният вариант от заключението на СИЕ,но съдът не е дал обоснован
отговор как правото на ищеца да поиска компенсация е погасено по давност,при
положение,че задължението за осигуряване на почивка след дежурство е вменено
единствено на кадровия орган.Позовава се на практика на ВКС,според която
исковете за заплащане на възнаграждение за извънреден труд от положени и
некомпенсирани дежурства са приемани за недопустими по аргумент,че по време на
военната служба те могат да бъдат компенсирани единствено с почивки,а едва след
прекратяване на служебното правоотношение ще възникне правото да се претендира
паричният еквивалент като обезщетение за извънреден труд.В тази връзка се
сочи,че след като правото на иск възниква от момента на прекратяване на
служебното правоотношение,то и от този момент би следвало да започне да тече
погасителната давност и се позовава на съдебна практика на ВКС. Излага
аргументи и се позовава на практика на ВКС и относно исковата претенция за
мораторна лихва. Не на последно място се прави оплакване,че БРС е допуснал и
груба изчислителна грешка,тъй като е присъдил с диспозитива на решението
единствено сумите,посочени в Таблица Втора на заключението на СИЕ,в която са
изчислени стойностите на база действието на заповед на МО на РБ №
ОХ-296/19.05.2011г. и № ОХ-348/07.06.2011г.,а периодът посочен в диспозитива е
м.март-м.ноември 2012г.,което ПРОТИВОРЕЧИ на изложеното от съда,че основателни
са претенциите на ищеца за периода от 01.03.2012г.- 31.01.2015г.Счита,че
събраните доказателства по делото в насока,че ответникът е компенсирал ищеца с
почивки следва да се тълкуват като признаване на задължението за
компенсиране,което е основание да се приеме,че давността е прекъсвана на
осн.чл.116 б.А ЗЗД и започва да тече нова давност.Развива аргументи в насока,че
предвид спецификата на професията „кадрова военна служба“,ищецът не би могъл да
определи сам дните,през които ще ползва компенсация,позовавайки се на чл.136а
ал.4 КТ, защото би извършил престъпление от общ характер- по чл.380 НК и сл.
/отклонение от военна служба/.
По
отношение на исковете за разликата от неизплатеното месечно възнаграждение се
прави оплакване,че незаконосъобразно съдът е отхвърлил претенциите с мотиви,че
липсва акт на ръководителя на ответното ведомство,при игнориране правилата на
ЗНА.Счита,че неиздаването на акт на ръководителя на ведомството,при положение
че има два закона- ЗОВСРБ и Закон за държавния бюджет не може да представлява
законно основание за отхвърляне на исковите претенции,а съдът е следвало да
съобрази,че има Постановления на МС,които са издадени преди 2013г., но противоречат на специалния закон и ЗДБ.
Моли се за отмяна на решението в атакуваната му част и постановяване на ново,с
което предявените искове да бъдат уважени и в отхвърлената им част. При
условията на евентуалност,ако въззивният съд счете,че решението е постановено
при груби нарушения на процесуалните правила и погрешна правна квалификация се
иска постановяване на решение,с което делото да бъде върнато за ново разглеждане
на БРС. Няма доказателствени
искания,претендира разноски.Представя за сведение съдебни решения на БРС,БОС и
определение на ВКС.
В
постъпилия писмен отговор въззиваемото ВФ е оспорило въззивната жалба като
неоснователна и е изразило становище,че решението на БРС е правилно и
законосъобразно в отхвърлителната си част,поради което следва да бъде
потвърдено от въззивния съд,като са изложени конкретни аргументи. Посочва,че
действително в решението на БРС е записан чл.204 ал.4 от ЗОВС/отм./,но
намира,че се касае за техническа грешка,на която във въззивната жалба е
обърнато незаслужено голямо внимание,
тъй като правните си изводи съдът е формирал обсъждайки нормата на
чл.203 ал.3 ЗОВСРБ/отм./ и чл.194 ал.3 от ЗОВСРБ-нов. Даваните от съда насоки
на страните и на вещото лице със служебно поставените въпроси също водят до
извод,че са събирани доказателства за установяване на фактическата обстановка
относно труд,положен по този ред. Относно уваженото възражение за изтекла
погасителна давност въззиваемата страна намира изводите на БРС за правилни и
законосъобразни,като посочва,че във въззивната жалба са били цитирани пасажи от
решения на ВКС,обслужващи тезата на ищеца,но те са тълкувани превратно и са
изопачени изводите,до които е достигнал ВКС в тях. Прави подробен анализ на
Решение №427 от 03.11.2011г.на ВКС по гр.д.№503/2010г.,като счита,че и в това
решение и в множество други,които също са цитирани и анализирани в отговора е
застъпено становище,че правото на компенсация с почивка се погасява с
тригодишна давност. Счита за взаимнопротиворечащи си твърденията на въззивника
относно претенцията за мораторна лихва,като посочва,че след като се поддържа,че
с датата на прекратяване на договора за кадрова военна служба възниква и
правото да се претендира извънреден труд,то е логично от този момент вземането
да е лихвоносно.За смехотворни намира твърденията в жалбата,че поради
естеството на професията ищецът е ограничен да упражни законните си права да
определи сам пред работодателя деня и месеца,в който ще ползва почивка от
положено дежурство- посочва се,че той не
е имал право да пише самостоятелно доклад,но има висшестоящ началник или
командир,в чиито задължения е да докладва и дните на ползвани почивки на
подчинените си,в случай,че се извърши промяна на месечния график. Що се отнася
до участията на военнослужещия в мисии- то техният брой и времетраене не са
били такива,че да препятстват това му право,а през по-голямата част от годината
ищецът е изпълнявал служебните си задължения в базови условия и съгласно
утвърден месечен график. Намира решението за правилно и законосъобразно и в
частта,с която са отхвърлени исковете за разликата над присъденото до
претендираното възнаграждение,както и мораторна и законна лихва върху
тях.Посочва,че в нито един момент от процесния период не е възникнало законно
основание за работодателя да заплаща по-висок размер на месечното
възнаграждение,както на ищеца,така и на всички останали военнослужещи. Прави
довод,че искането във въззивната жалба за произнасяне по същество по иск за
заплащане на неизплатени обезщетения за извънреден труд е самостоятелно
основание за отхвърляне на въззивната жалба,защото такъв иск не е бил
предявяван,защото с исковата молба е претендирано осъждане на ответника да
заплати стойността на неизплатеното възнаграждение за положен извънреден труд,а
не обезщетение. В последното съдебно заседание ищецът е направил опит да измени
исковата си претенция,като предяви напълно нов иск,макар и в условията на
евентуалност,като правилно и законосъобразно районният съд не е допуснал това
изменение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение като
неоснователна или недопустима,претендира присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Няма доказателствени искания.
В съдебно заседание въззивникът,редовно
уведоменне се явява.Представлява се от адв.П.,която поддържа въззивната жалба и
моли за уважаването и.Няма доказателствени искания.
В съдебно заседание въззиваемото
ВФ,редовно уведомено,се представлява от юрисконсулт Безергянова,която оспорва
въззивната жалба и моли решението на БРС да бъде потвърдено.Няма
доказателствени искания.
При служебната проверка по реда на чл.269 ГПК и по възраженията на въззивника за погрешна правна квалификация на
предявения иск,съдът намери следното:
Ищецът Г. е предявил пред БРС искове против Военно формирование
26720-Черноморец ,п.к. 8142, за осъждането на ответника да заплати на ищеца:
- сумата от 11 199.04 лв, представляваща
незаплатено възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд в резултат на
носени дежурства в системата на Министерството на отбраната през периода от
01.12.2001 г. до 31.01.2015г.,
-1000 лв. мораторна лихва за всяко
закъснение по месеци от датата на падежа –първо число на месеца ,следващ
месеца,през който е следвало да бъде изплатено съответното възнаграждение
до датата на завеждане на иска за период от 01.12.2001 до 31.01.2015 г..,с
начален момент/падеж/ 01.02.2002г., както и законната лихва върху главницата от
датата на завеждане на исковата молба до окончателно изплащане на задължението;
- сумата от 2131.50 лв. –неизплатено
основно трудово възнаграждение за периода от 12.05.2009 г. до 31.12.2012г.
;
- сумата от 100 лв. –сборна мораторна
лихва върху всяко месечно вземане за трудово възнаграждение за периода от
първо число на месеца ,следващ месеца,през който е следвало да бъде изплатено
съответното възнаграждение до датата ,предхождаща предявяване на исковата
молба .
В съдебно заседание на 30.05.2016 г. е
било прието изменение на исковете по размер ,като :
-Е оттеглена исковата претенция за
възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.12.2001г.до
31.08.2002г.и за разликата над 10 629.69 лева до 11199.04 лева,ведно със
законната лихва за тази част;
-оттеглена е исковата претенция за сборна
мораторна лихва върху месечните възнаграждения за извънреден труд в частта
и,касаеща възнагражденията за периода от 01.12.2001г.до 31.08.2002г.,начислена
върху всяко едно от тях за периода от съответния им падеж до 30.03.2015г. и за
разликата над 943.03 лева до пълния размер от 1000 лева;
-оттеглена е исковата претенция за
неплатени трудови възнаграждения по 49 лева месечно в частта и,касаеща периода
от 12.05.2009г.до 29.02.2012г. и за разликата над 490 лева до пълния предявен
размер от 2131.50 лева,ведно със законната лихва върху тази част;
-оттеглена е исковата претенция за сборна
мораторна лихва върху трудовите възнаграждения в частта и,касаеща
възнагражденията за положен от 12.05.2009г.до 29.02.2012г.труд,начислена върху
всяко едно от тях за периода със съответния падеж до 30.03.2015г. и за
разликата над 22.95 лева до пълния предявен размер от 100 лева;
-увеличена е претенцията за сборна
мораторна лихва върху месечните възнаграждения за извънреден труд,положен от
01.09.2002г. до 31.01.2015г.,начислена върху всяко от тях за периода от
съответния падеж до 30.03.2015г.,която да се счита за предявена за размера от
9 735.58 лева;
-увеличен е размерът на претенцията за
неплатени трудови възнаграждения от по 49 лева месечно за периода от 01.03.2012г.до
31.12.2012г.,като същата да се счита за предявена за размера от 650 лева;
-увеличен е размерът на претенцията за
сборна мораторна лихва върху месечните трудови възнаграждения от 01.03.2012г.до
31.12.2012г.,начислена върху всяко от тях за периода от съответния падеж до
30.03.2015г.,която да се счита за предявена за размера от 173.70 лева.
Със свое протоколно определение от
30.05.2016г.съдът е прекратил производството по оттеглените претенции,както и е
приел направеното изменение.
Ищецът е твърдял, че през процесния период
е бил на кадрова военна служба ,като последно е заемал длъжността „старши
моторист“ на фрегата в поделение на ВМС
към МО-а именно поделение 22480 –гр.Бургас
,като през годините поделението не е имало самостоятелен
военнопощенски номер и банкова сметка,***тното поделение/ВФ- 32890 гр.Бургас.
Твърди се, че със заповед на командира на
военното формирование от 17.02.2015 г., договорът на ищеца за кадрова
военна служба е бил прекратен и е бил освободен от военна служба и
зачислен в запаса ,а със заповед от
20.02.2015г. е бил отчислен от списъчния състав на ответното
формирование , като на ищеца са били начислени парични обезщетения за
прослужени 13 години кадрова военна служба в размер на 14480.44 лв. на осн.чл. 227 ал. 1 ЗОВСРБ; за
неизползван 35 дни полагаем годишен отпуск; за неусвоен полагаем вещеви лимит
за 2014 г.; както и допълнително вещево продоволствие от 520 лв. съгл.чл.
227 ал. 5 от ЗОВСРБ. Твърди се, че поради това, че редът и начинът на ползване
на почивките се определя от командира на поделението/при съблюдаване на
изрично определени изисквания и съгласно заповед на МО от 08.05.2001 г.
/, в периода на служебното му правоотношение са останали некомпенсирани голяма
част от дежурствата на ищеца, за които, след прекратяване на правоотношението,
му се дължи възнаграждение като за извънреден труд.Ищецът се е позовал в
исковата си молба на чл.203 ал.1 и ал.2 ЗОВСРБ/отм/ и чл.194 ал.1 и ал.2
ЗОВСРБ/нов/,както и на чл.204 ал.3 от ЗОВСРБ/отм./и чл.195 ал.3 от ЗОВСРБ/нов/.
Ответното военно формирование е оспорило
исковете с писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК. По отношение на иска за
извънреден труд е посочено, че с оглед разпоредбата на чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ
(отм.), не е налице положен труд, т.е.служебно време, от ищеца над определената
месечна продължителност с чл.156, ал.6 от ЗОВСРБ, определена по реда на чл.152,
ал.6 от ПКВС, т.е.при наличието на двете изискуеми условия: да са отработени
часове както над съответната месечна, така и над дневната продължителност на
служебното време.Твърди се ,че в ЗОВСРБ /отм./ не са уредени
случаите на положен труд над нормалната до увеличената продължителност на
служебното време ,но некомпенсиран с намалено работно време ,поради което
при тази непълнота по аналогия следва да се приложи разпоредбата на чл. 136а КТ
,според която удължаването на работното време пред едни работни дни над
нормалната му продължителност се компенсира в срок до 4 месеца чрез
съответното му намаляване пред други дни. Изложени са съображения и за това, че
по време на 24-часово дежурство също не се полага труд над нормата, който да
следва да се отчита като извънреден труд. На следващо място се твърди, че ако и
доколкото все пак е имало положен извънреден труд от ищеца, възнаграждение за
него е изплатено по реда на чл.204, ал.4, вр.чл.226, ал.1 от ЗОВСРБ (отм.). С
изложените твърдения предявеният иск за главницата се оспорва като
неоснователен. Заявява се възражение за погасяване на процесните вземания за
периода от 01.06.2001 г. до 23.01.2012 г. по давност на основание чл.111,
б.“а“ от ЗЗД.
БРС е приел,че е сезиран с иск с правно основание чл.204 ал.4 вр.с
чл.203 ал.2 ЗОВСРБ/отм./,чл.194 ал.3 вр.с чл.214 ал.1 т.3 от ЗОВСРБ. Исковата
претенция е била докладвана от районния съд в съответствие с изложените в
исковата молба фактически твърдения, като съдът е приел,че ищецът претендира осъждане на ответника да му
заплати трудово възнаграждение за положен извънреден труд. В доклада по делото,както
и в постановеното съдебно решение районният съд е посочил изцяло в съответствие
с твърденията на ищеца,че се претендира възнаграждение за извънреден труд, като
дължимо от ответника за фактически
отработено от ищеца и некомпенсирано с почивки за носени дежурства служебно
време над установената продължителност. Доказателствената тежест е била
разпределена правилно,страните са ангажирали доказателства подкрепящи
твърденията им,а в мотивите на решението си районният съд е изложил аргументи
относно дължимостта на претендираната сума именно като за извънреден труд за фактически отработено от ищеца и
некомпенсирано с почивки служебно време над установената продължителност. При
това положение въззивният съд намира,че няма основание да приеме,че БРС се е произнесъл
по непредявен иск,а произнасянето му е именно по иска,който е бил предявен. В съдебната практика по чл.290 ГПК има
становище,че удълженото служебно време,некомпенсирано с почивки не представлява
извънреден труд по смисъла на чл.203 ал.3 от ЗОВСРБ/отм./,а че съдът при тези
спорове не следва да изисква установяването на положен извънреден труд с
нарочна заповед и вписване в книгата за извънреден труд. В тази връзка е
прието,че в тежест на ответника по този иск е да докаже,че е компенсирал положения
при увеличено служебно време труд,в противен случай ще дължи заплащането му
като за извънреден труд. /вж.Решение №
696 от 23.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 887/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията Марио Първанов,
Решение № 758 от 18.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 199/2010 г., III г. о., ГК,
докладчик съдията Олга Керелска и др./ Следва да се отбележи,че и в Решение № 128 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр.
д. № 282/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева,на което се е
позовал въззивникът, касационната инстанция не е обезсилила решението на
въззивния съд,в което е било посочено правно основание чл.204 от ЗОВС/отм./,а
са изложени мотиви в насока,че в ЗОВС/отм./има непълнота,която следва да бъде
преодоляна по реда на чл.46 ал.2 от ЗНА и се приложи разпоредбата на чл.136а КТ. При това положение няма никакви пречки въззивният съд да извърши корекцията
на правната квалификация на предявения иск,в съответствие със становището в
практиката на ВКС по чл.290 ГПК,като промяната не води нито до извод,че БРС е
постановил недопустимо съдебно решение по непредявен иск,нито до необходимост
за даване на нови указания на страните относно доказателствената тежест и
релевантните за доказване по спора факти. Предмет на установяване и доказване
пред районния съд са били твърденията на ищеца,че е полагал труд над
установената месечна продължителност на служебното време през процесния
период,който труд не е бил компенсиран с почивки,поради което ответното ВФ му
дължи заплащане като за извънреден труд.
В решението си районният съд е изложил мотиви,които са изцяло относими към така
очертания от ищеца спор,като искът е отхвърлен в голямата си част поради
уважаване на възражение на ответника за изтекла погасителна давност,а не поради
недоказване на твърденията на ищеца,че фактически през процесния период е
полагал труд над установената продължителност на служебното време,който не е
бил компенсиран с почивки. По гореизложените съображения въззивният съд
намери,че решението на БРС е валидно и допустимо.
По наведените оплаквания за неправилност
на решението, съдът намира следното:
Оплакванията във въззивната жалба на първо място се свеждат до
неправилни изводи на съда относно началния момент, от който следва да се
приеме, че дължащото се за компенсиране в почивка дежурство, следва да се
трансформира в задължение за изплащане на възнаграждение за извънреден труд,
като е прието ,че е основателно направеното от ответника –
въззиваем възражение за изтекла кратка погасителна давност по отношение на част
от претенцията на осн.чл. 111 б.“а ЗЗД.; както и неправилните
изводи относно заплащането на разликата от
неизплатеното на ищеца основно месечно възнаграждение за процесния
период, което основно месечно възнаграждение е било определено по силата на
закона – след влизане в сила на ЗОВСРБ и ЗДБ. На първо място настоящият
съдебен състав приема, че фактическата обстановка е правилно изяснена от
първоинстанционния съд досежно: наличието на правоотношение между страните;
момента на прекратяването му; броя часове положен труд/служебно време над
определената месечната продължителност по чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.)
и продължителност на сл.време по чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), които към момента
на прекратяване на правоотношението не са били компенсирани с дължимата
почивка.По делото е била назначена съдебно-счетоводна експертиза,първото
заключение по която е депозирано по делото на 24.11.2015г. При изслушването на
заключението и двете страни са го оспорили,тъй като са били установени
допуснати множество технически грешки и съдът е назначил повторна експертиза.На
22.02.2016г. вещото лице е представило по делото повторната експертиза/поправка
на извършената ССЕ/,като при изслушването на заключението отново са били
установени непълноти,като съдът е уважил искане за назначаване на допълнителна
ССЕ. Вещото лице е депозирало новото заключение на 11.05.2016г.,а на 25.05.2016г.
е депозирано по делото и уточнение към заключението- досежно периода
31.03.2012г.- 31.01.2015г.Районният съд е ценил последните две заключения,като
е приел в мотивите на решението си,че превишението на нормалната
продължителност на служебното време в рамките на установената обща
продължителност с чл.194 ал.2 от ЗОВСРБ,за което не са ползвани
компенсации/почивки/ е 3 556
часа,при дължимо възнаграждение 10 115.08 лева. Във въззивната жалба са изложени оплаквания,че БРС е допуснал
груба изчислителна грешка при определяне размера на претенцията въз основа на
ССЕ,които БОС намира за основателни. Съобразно заключението на ССЕ от
11.05.2016г., при събиране на стойностите,които вещото лице е посочило срещу
часовете положен от ищеца труд над установеното служебно време за периода от
01.03.2012г.- 31.01.2015г. се получава сумата 588.41 лева, а не 347.93 лева,колкото е приел
съдът в диспозитива на решението си за същия период. Въз основа на заключението на ССЕ от
11.05.2016г. съдът приема,че за посочения брой часове – 3556, паричната
компенсация възлиза на 10 115.08 лева- колкото е посочило вещото лице. Следва да се отбележи,че в представеното
допълнително заключение от 25.05.2016г.вещото лице е посочило по-нисък размер
на възнагражденията за този период,което е в резултат на невключване на
дежурства от месец ноември 2012г.,включени в заключението от 11.05.2016г. като
грешката е била коригирана от вещото лице в съдебно заседание,но корекцията е
била в насока,че следва да отпадне месец март 2012г.,който не е включен в
периода,а да се включи месец ноември 2012г.,като дежурствата са идентични като
брой и парична равностойност.Вещото лице е заявило,че и след корекцията главницата и лихвата няма да
претърпят промяна. С включване на дежурствата от м.март 2012г.,които са част от
периода,за който БРС е уважил исковата претенция,се получава като резултат
сумата 588.41 лева главница. Основателно в тази връзка се явява и
оплакването на въззивника,че макар БРС да е приел,че искът е основателен за
периода 01.03.2012г.до 31.01.2015г.,като е възприел заключението на ССЕ, го е
уважил за сумата 347.93 лева-главница и сборна мораторна лихва- 92.54 лева,а е
отхвърлил иска за разликата като неоснователен. Изводът на БРС относно размера на доказаната
част от исковата претенция за периода 01.03.2012г.до 31.01.2015г. не
кореспондира с доказателствата по делото- ССЕ от 11.05.2016г.и 25.05.2015г.,въз
основа на заключението на която искът за този период следва да се приеме за
основателен и доказан и за разликата над присъдената сума до сумата 588.41
лева. Оплакването във въззивната
жалба,че за разликата над 10 115.08 лева до размера от 10 629.69 лева искът неправилно е бил
отхвърлен като неоснователен предвид горните констатации е частично
основателно. Видно от заключението на ССЕ от 11.05.2016г.,неоспорено от ищеца,
общият размер на възнагражденията за целия исков период според вещото лице
възлиза на 10 115.08 лева,а не на
10 629.69 лева. Макар да е
посочил,че приема и кредитира заключението на ССЕ, то не е намерило отражение в
диспозитива на решението,защото съдът е приел неправилно, че искът е
основателен и доказан до размера на
сумата от 347.93 лева за посочения период,въпреки ,че в заключението е било
видно,че сумата за периода възлиза на 588.41 лева.При това положение въззивният
съд намира,че констатираната разлика над
уважения размер от 347.93 лева до размера от 588.41 лева или- 240.48 лева за периода от 01.03.2012г.-
31.01.2015г. следва да бъде присъдена на
ищеца от въззивния съд след отмяна на решението на БРС в частта,с която е
отхвърлил неправилно като неоснователна исковата претенция за сумата над 347.93
лева до 588.41 лева,в рамките на общо заявената искова претенция от 10 629.69
лева.
Що се отнася до частта от
исковата претенция,която е отхвърлена от
БРС поради уважаване на възражението на ответника за изтекла погасителна давност,във
въззивната жалба са направени възражения за неправилно определяне от БРС на
началния момент, от който следва да се приеме, че дължащото се за компенсиране
в почивка дежурство, следва да се трансформира в задължение за изплащане на възнаграждение
за извънреден труд.
БОС споделя изцяло изводите на
първоинстанционния съд, че в случаите, когато за положен труд над
установената месечна продължителност на служебното време (каквато е службата
при дежурство до 24 часа), за който по принцип се дължи компенсация чрез
осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата
продължителност на служебното време за месеца, когато до прекратяване на
правоотношението положената от военнослужещия при увеличено работно време
служба при дежурства не е компенсирана, трудът следва да бъде заплащан като
извънреден труд. Този извод на първоинстанционния съд е съобразен с
преобладаващата съдебна практика, постановена по реда на чл.290 от ГПК/вж. решение
№ 439 от 1.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1733/2009 г., III г.о., ГК; решение
№ 127 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2010 г., III г.о., ГК и др./ Следователно,
при хипотезата на положен труд над нормалната продължителност на служебното
време, некомпенсиран с почивки по реда на чл.152, ал.4, т.5 от ПКВС до
прекратяване на служебното правоотношение, служебното време, отработено над
нормата, в съответствие с чл.152, ал.6 от ПКВС, следва да се заплаща като
извънреден труд. В случая не се касае до същински извънреден труд по
смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд, чието възмездяване се
дължи "като извънреден труд" в случай на прекратяване на
правоотношението преди компенсирането му с почивка - чл.136а, ал. 5 КТ.
Въззивната инстанция обаче не споделя становището на БРС,че изискуемостта
на вземането на кадровия военнослужещ за възнаграждение за положен труд над
нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки
настъпва през месеца,следващ месеца на полагането му,като крайният падеж на паричното вземане настъпва на последното
число от месеца,следващ месеца на полагането му,поради което вземанията за
частта от процесния период с падежи отпреди 31.03.2012г.са погасени с кратката
тригодишна давност. Действително,по този
правен въпрос има противоречива съдебна практика по чл.290 ГПК, както е посочил
и БРС,но настоящият съдебен състав споделя становището,че началният момент,от
който вземането става изискуемо и започва да тече погасителната давност е моментът на прекратяване на служебното
правоотношение.
Погасителната
давност за едно вземане не може да започне да тече преди то да е
възникнало,като в този смисъл е и решение № 427 от 3.11.2011 г. на ВКС по
гр.д.503/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, макар по
повод на служебно правоотношение по друг закон. Изводите на съда
се възприемат и от настоящия съдебен състав, които са в насока,че когато в
хода на отношенията между страните едно вземане се транформира в друго, за
нововъзникналото вземане започва да тече нова давност от деня на
трансформацията. До момента,в който между страните съществува служебното
правоотношение,то служителят би могъл да бъде компенсиран с почивка,а тази
възможност престава да съществува от момента на прекратяването на служебното
правоотношение. Ето защо правото на компенсиране с почивка се трансформира във
вземане на военнослужещия като за извънреден труд и същото възниква от момента
на прекратяване на служебното правоотношение,тъй като от този момент нататък
компенсация с почивка не е обективно възможно да бъде извършена. Това вземане
се погасява с тригодишна давност, която
започва да тече от датата на прекратяването на служебното правоотношение. В
този смисъл са Решение № 427/03.11.2011
г. на ВКС по гр.д. № 503/2010 г. ,четвърто г.о.,Решение № 183/02.07.2010 г. по
гр.д. № 3626/2008 г. на ВКС , определение на ВКС по гр.д. № 5452/2015 г. по чл.288 ГПК
по повод решение на БОС по идентичен казус ,Решение № 183 от 02.07.2010 г. по гр.д. № 3626/2008 г. на ВКС, І г.о.,
Определение № 1599 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 785/2011 г., IV г. о.,
ГК, докладчик председателят Веска Райчева на някои от които се е позовал въззивникът във
въззивната си жалба. Като допълнителен аргумент в подкрепа на горното
становище следва да посочи,че нито ЗОВС (отм.), нито ПКВС (отм.) са предвидили
възможност, ако дължимата компенсация чрез почивка/намалено работно време/ не е била
разрешена/определена за реално ползване в следващия месец, това да може да
стане само по искане от военнослужещия. В тази връзка съдът споделя и доводите
на въззивника,че предвид специфичните задължения,които са вменени за изпълнение
на военнослужещия,нормата на чл.136а ал.4 от КТ е неприложима. Въз основа на
изложените по-горе съображения за началния момент на възникване на вземането на
ищеца за възнаграждение за извънреден труд за отработено над нормата и некомпенсирано
с почивки служебно време, настоящият състав приема, че вземането на ищеца не е погасено по
давност,тъй като към датата на предявяване на иска тригодишният давностен срок
не е изтекъл.
С
оглед извършеното от вещото лице изчисление на часовете, за които не
е изплатено възнаграждението при прекратяване на служебното правоотношение,
от общия брой часове над максималната продължителност на сл.време за целия
период на сл.правоотношение, съдът приема, че посоченото в ССЕ от 11.05.2016г.и уточнението от 25.05.2016г.
възнаграждение в размер на 10 115.08 лева
за общо 3 556 часа служебно време над нормативно определеното, е дължимо
от ответника на ищеца, тъй като посочените часове служебно време не са били
компенсирани с почивки в периода на правоотношението, нито за тях е било
заплатено възнаграждение като за извънреден труд при прекратяването му.
Затова в частта,с която е отхвърлена
претенцията за възнаграждение за положения труд над нормативно определеното
служебно време за периода от 01.09.2002г.до 29.02.2012г. ,като погасена по
давност – за сумата над 588.41 лева/ представляваща общо дължимата на
ищеца сума на възнаграждения за положен
труд над нормативно установеното служебно време за периода от 01.03.2012г.-
31.01.2015г./ до размера 10 115.08 лева,относима към периода до
29.02.2012г. решението на БРС следва да се отмени, а вместо него се постанови
решение от въззивния съд, с което предявеният иск да се уважи и в тази част.
Районният
съд е отхвърлил иска за присъждане на мораторна лихва над уважения размер от 92.54 лева, до целия претендиран размер от
9 735.58 лева,начислена върху възнагражденията за положен извънреден труд
от 01.09.2002г. до 29.02.2012г.,начиная от съответния падеж до 30.03.2015г.
Според
настоящия състав, тъй като вземането за възнаграждение за положен труд над
нормативно определения размер на служебното време е възникнало към момента на
прекратяване на служебното правоотношение, то и обезщетение за забава в размер
на мораторната лихва върху възнаграждението следва да се дължи от датата на прекратяване
на служебното правоотношение до датата на завеждането на исковата молба- това е
периодът 17.02.2015г. – 30.03.2015г. БРС обаче е отхвърлил иск за мораторна
лихва,начислена върху възнагражденията за извънреден труд,положен в периода от
01.09.2002г.- 29.02.2012г.,поради което и въззивният съд при изчислението на дължимата
мораторна лихва следва да се съобрази с диспозитива на решението на БРС,макар в
него да не е посочена конкретната сума на главницата. Същата е определяема чрез
прости аритметични операции и възлиза на сумата 9 526.67 лева / 10 115.08 –
588.41/. Съдът извърши изчислението на размера на мораторната лихва за
периода,за който счита,че се дължи мораторна лихва,ползвайки онлайн калкулатор
на интернет страницата http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html като въз
основа на резултата от изчислението приема,че дължимата мораторна лихва е в
размер на 111.26 лева. При това положение, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта ,с която е отхвърлен искът за мораторна лихва,начислена
върху възнагражденията за извънреден труд за периода от 01.09.2002г.-
29.02.2012г.лв. ,до размера от 111.26 лева, като в останалата отхвърлителна
част следва да бъде потвърдено. За мораторната лихва върху присъдената от
въззивния съд главница до размера от
588.41 лева за некомпенсирани с почивки
дежурства,положени през периода от 01.03.2012г.до 31.01.2015г.въззивната
инстанция не дължи произнасяне,тъй като в решението на БРС няма отхвърлителен
диспозитив за мораторна лихва за този период.
Няма
спор ,че върху уважената част от главницата следва да бъде присъдена и
законна лихва за забава ,начиная от предявяване на иска до
окончателното й изплащане.
По
отношение на претенцията за заплащане на разликата между
неизплатеното основно месечно възнаграждение на ищеца и действително
изплащаното ,настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния
съд изцяло и счита ,че в тази част решението следва да бъде потвърдено при
споделяне на изложените мотиви. Съгласно разпоредбата на чл. 212 от
ЗОВСРБ военнослужещите имат право на основно месечно възнаграждение в
съответствие с присвоеното им звание и степента в обхвата на военното
звание ,като размерите на това основно месечно възнаграждение се определят с
акт на МС по предложение на министъра на отбраната ,като базата за
размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската длъжност се определя
ежегодно със ЗДБ.Доколкото не е постановен акт на МС за определяне на по-високо
основно месечно възнаграждение от получаваното от ищеца ,липсва основание
за присъждането на по-висок размер .Затова и правилно тази претенция е била отхвърлена
.
За
въззивното производство на въззивника -ищец следва да се присъдят разноски
съобразно уважената част от исковете, в размер на 950 лв (от общо направени
разноски от 1000 лв – заплатен адв.хонорар), а на въззиваемия-ответник,
съобразно отхвърлената част от исковете, да се присъдят разноски както следва –
100 лв юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК, вр.чл.7,
ал.2, т.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Мотивиран от изложеното, Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение
№ 1116 от 08.07.2016 г.постановено от районен съд – гр.Бургас по гр.д.№ 2076/2015г. по описа на същия съд в ЧАСТТА,с
която районният съд е ОТХВЪРЛИЛ иска на В.Н.Г. за ОСЪЖДАНЕ на Военно формирование № 32890
гр.Бургас,като част от структурата на Министерство на отбраната на Република
България да заплати на ищеца сбор от
неизплатени възнаграждения за положен в периода от извънреден труд,
представляващ фактически отработеното, над месечната продължителност, служебно
време, вследствие на неизползвани почивки за носени дежурства над уважения размер от 347.93 лева за
периода от 01.03.2012г.до 31.01.2015г. до
общия размер от 10 115.08 лв. и за
периода от 01.09.2002г. до 31.01.2015г.,както следва:
-В
частта,с която искът е отхвърлен като
неоснователен за сумата над 347.93 лева до 588.41 лева за периода от 01.03.2012г.
до 31.01.2015г. ;
- в
частта,с която искът е отхвърлен като погасен
по давност за сумата над размера от 588.41 лева до размера от 10 115.08
лева за периода от 01.09.2002г. до 29.02.2012г.,както и в частта,с която е отхвърлен иска за мораторна лихва, начислена върху възнагражденията за
извънреден труд от 01.09.2002 год. до
29.02.2012 год., начиная от съответния падеж до 30.03.2015 год. ДО РАЗМЕРА ОТ
111.26 лева и за законната лихва върху отхвърления размер на главницата от
10 115.08 лева ,като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ВОЕННО
ФОРМИРОВАНИЕ 32890 ГР.БУРГАС с адрес - п.к. 8000 местност „Атия“ ,като
част от структурата на Министерството на отбраната на Република България ,с
адрес гр.София,п.к.1092 ул.“Дякон Игнатий“№3 ДА ЗАПЛАТИ на В.Н.Г. с ЕГН- **********
-чрез адв. П.,със съдебен адрес и адрес за призоваване гр.Бургас,ул.“Генерал
Гурко“№18 ет.3 адв.П. сумата над уважения размер от 347.93 лв. до размера
на претендираната от ищеца сума от
10 115.08/ десет хиляди сто и петнадесет лева и осем стотинки./лева, представляваща:
- стойността
на неизплатеното възнаграждение за фактически отработеното от ищеца служебно
време над месечната продължителност на служебното време,некомпенсирано с
почивки за периода от 01.09.2012 г. до 29.02.2012г. в общ размер на 9 526.67 лева/девет хиляди
петстотин двадесет и шест лева,шестдесет
и седем стотинки/,
-
разликата над уважения размер на главницата от 347.93 лева до размера от 588.41
лева,представляваща стойността на неизплатеното възнаграждение за фактически
отработеното от ищеца служебно време над месечната продължителност на
служебното време,некомпенсирано с почивки, за периода от 01.03.2012г.до 30.01.2015
г. , ВЕДНО със законната
лихва върху главницата ,считано от датата на подаването на исковата
молба - 31.03..2015 г. до окончателното
изплащане на сумата ,както и:
-
сумата от 111.26/сто и единадесет
лева,двадесет и шест стотинки/ лева- мораторна
лихва върху уважения размер на главницата,съставляваща сбор от възнагражденията за извънреден
труд,положен в периода от 01.09.2002г.- 29.02.2012г., начислена за периода от
17.02.2015г.до 30.03.2015г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1116 от 08.07.2016
г.постановено от районен съд – гр.Бургас по гр.д.№ 2076/2015г. в останалата ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА ВОЕННО
ФОРМИРОВАНИЕ 32890 ГР.БУРГАС с адрес - п.к. 8000 местност „Атия“ ,като
част от структурата на Министерството на отбраната на Република България ,с
адрес гр.София,п.к.1092 ул.“Дякон Игнатий“№3 ДА ЗАПЛАТИ на В.Н.Г. с ЕГН- **********
-чрез адв. П.,със съдебен адрес и адрес за призоваване гр.Бургас,ул.“Генерал
Гурко“№18 ет.3 адв.П. на основание чл.78, ал.1, от ГПК, сумата от 950 лв
(деветстотин и петдесет лева), представляваща съдебно-деловодни разноски
за въззивното производство, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА
В.Н.Г. с ЕГН- ********** -чрез адв. Пушева, със съдебен адрес и адрес за
призоваване гр.Бургас,ул.“Генерал Гурко“№18 ет.3 адв.П. да заплати
на ВОЕННО ФОРМИРОВАНИЕ 32890
ГР.БУРГАС с адрес - п.к. 8000 местност „Атия“ ,като част от структурата на
Министерството на отбраната на Република България ,с адрес гр.София,п.к.1092
ул.“Дякон Игнатий“№3,на основание чл.78, ал.3, от ГПК сумата
100/сто /лева-юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от
исковете .
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2